Решение № 4128 от 25.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 5279/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК. С решение от 04.03.2020 г., постановено по гр. дело №45158/2012 г. по описа на Софийския районен съд, 34 състав, е отхвърлен предявеният от ищеца „Д.-Е.“ ЕООД срещу Фондация „ВМРО“ осъдителен иск с правно основание чл. 76 ЗС за предаване на владението върху следните три търговски обекта с обща площ 902, 15 кв.м.: клуб-дискотека с площ от 290.71 кв., .; кафе – механа с площ от 260.32 кв.м. и аперитив – пицария с площ от 902.15, намиращи се в общ имот, находящ се в гр. София, ул. „•••••••, парцел пл. № 4, кв. 194 /195 стар/ по плана на гр. София, кота минус четири. Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „Д.-Е.“ ЕООД с доводи за нищожност, неправилност и необоснованост на решението. Въззивникът поддържа, че делото е решено от районния съд в нарушение на правилата за родовата подсъдност. На следващо място поддържа, че независимо от отправената от ответника покана, наемното правоотношение не е било прекратено по отношение на клуб „Ликьор“. Поддържа се, че договорът за наем е бил сключен като срочен такъв, поради което не следвало да се прилага нормата на чл. 238 ЗЗД. Според въззивника по делото от представените писмени доказателства – уведомление изх. № 12/28.06.2010 от Фондация „ВМРО“ до „Ликьор Клуб“ ЕООД и приемо-предавателен протокол между същите се установявало отнемане на държането на ищеца по скрит начин от страна на ответника. Същият сочи, че от свидетелските показания се установявало, че служители на ответника са влезли в два от имотите без знанието и в отсъствие на ищеца. В подкрепа на тези доказателства е била представена и докладна записка рег. №24112/30.07.2010 г. до началника на 03 РПУ-СДВР за посетен адрес по подаден сигнал за смяна на брави и ключалки от ищеца. Въззивникът заявява, че в първото открито заседание по делото е предявил срещу ответника осъдителен иск при условията на евентуалност, но първоинстанционният съд е оставил без уважение искането с определение от 21.11.2017 г., без да го отдели в отделно производство, поради което се иска обединяването и решаването им в настоящото въззивно производство. В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ответника, с който оспорва същата като неоснователна и моли въззивната жалба на ищеца да бъде оставена без уважение. Излага становище, че на ищеца редовно му е връчена нотариална покана за освобождаване на обектите с определяне на подходящ срок за това, след изтичането на който наемодателят е упражнил правата си по чл. 12, ал. 3 от договора. Въззиваемата страна поддържа, че ищецът не може да се ползва от защитата по чл. 76 ЗС, тъй като към датата на твърдените събития същият не е имал качеството на наемател, поради прекратяване на сключения между страните договор за наем от страна на наемодателя. По делото е постъпила и частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, като същото се обжалва като неправилно. Ответникът по частната жалба излага становище за неоснователност на частната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна и допустима. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Неоснователно е оплакването на въззивника за нищожност на решението, като постановено в нарушение на правилата за родовата компетентност от районен, вместо от окръжен съд. Производството по настоящия иск е такова по реда на чл. 356, ал.1 ГПК, съгласно който исковете за защита и за възстановяване на нарушено владение и държане (чл. 75 и 76 от Закона за собствеността) са подсъдни на районния съд като първа инстанция. Правилото е специално и изключва приложението на общия ред за определяне на родово компетентния съд по чл. 104 ГПК. Следователно решението е постановено от родово компетентен съд при съблюдаване на всички абсолютни процесуални предпоставки. Дори в хипотеза на нарушение на правилата за родова подсъдност, първоинстанционният акт би бил недопустим, а не нищожен. На следващо място, недопустимо е предявяване на нов иск за първи път пред въззивната инстанция. Видно от кориците на първоинстанционното дело ищецът е направил искане за обективно съединяване на искове, по което първоинстанционният съд се е произнесъл с определение от 21.11.2017 г., което е проверено и потвърдено по реда на инстанционния контрол. Поради изложеното въззивният съд не е компетентен и не следва да се произнася по така направеното искане с въззивната жалба за обединяването и решаването им в настоящото въззивно производство. Предмет на настоящото исково производство е осъдителен иск по чл. 76 ЗС, предявен от ищеца „Д.-Е.“ ЕООД срещу Фондация „ВМРО“ за възстановяване на нарушеното държане по скрит или насилствен начин върху три търговски обекта. Съгласно чл. 357, ал. 1 по тези дела съдът проверява само факта на владението и на нарушението му, а документите, касаещи правата на страните, се вземат предвид само доколкото установяват факта на владението. Позитивното ни право урежда институтите на владението – упражняване на фактическа власт върху вещ за себе си /чл.68, ал.1 ЗС/ - и държането – упражняване на фактическа власт върху вещ за другиго /чл.68, ал.2 ЗС/ и свързва с тях определени правни последици. Държателят има правна възможност за защита срещу трети лица, които препятстват упражняването на фактическата власт по реда на чл. 76 ЗС в случаите на отнемане на държането – когато то е извършено чрез насилие или по скрит начин. Защитата на чл. 76 ЗС може да бъде предоставена срещу всеки, чието поведение се квалифицира по посочения в закона начин, вкл. и срещу собственик. За уважаване на иска е достатъчно да се докажат фактът на владението, респ. държането и на нарушението. В тази връзка предмет на доказателствената тежест е фактът, че ищецът има качеството на владелец или държател на вещ към момента на твърдяното отнемане, което може да се установи с всякакви доказателствени средства. Трябва да се докаже че ответникът е отнел вещта или имота чрез насилие или по скрит начин към определен момент /Решение № 179 от 19.04.2011 г. по гр.д. № 1100/2010 г. на Върховен касационен съд/. По своя характер срокът по чл. 76 ЗС е преклузивен. С изтичането на срока отпада притезанието на владелеца/държателя, затова съдът следи служебно за спазването му. Тъй като отнемането е нарушение, което се състои в еднократно действие, с което се отнема фактическата власт върху имота, от деня на извършването му започва да тече шестмесечния преклузивен срок, в който владението може да бъде защитено с предявяване на иск по чл. 76 от ЗС. В настоящия случай с определение №18079/03.10.2013 г., постановено по ч. гр. дело № 5957/2013 г. по описа на СГС е прието, че на 03.07.2010 г. ищецът е подал искова молба за защита на нарушеното му държане с действия от 02.07.2010 г., която молба е постъпила в съда на 24.09.2012 г., а производството по делото е образувано на 25.09.2012 г., с оглед на което е направен извод, че преклузивният срок по чл. 76 ЗС е спазен, които изводи се споделят и от настоящия въззивен състав. В настоящия случай първоинстанционният съд е обявил за безспорно обстоятелството, че между страните е бил сключен договор за наем, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца за временно възмездно ползване три търговски обекта, а именно клуб-дискотека с площ от 290.71 кв., .; кафе – механа с площ от 260.32 кв.м. и аперитив – пицария с площ от 902.15, находящи се в гр. София, ул. „•••••••, парцел пл. № 4, кв. 194 /195 стар/ по плана на гр. София. Това обстоятелство не се оспорва от ответника в хода на производството и се установява и от договор за наем от 01.11.2004 г., който е сключен между „Б.Т.“ ЕООД и ищцовото дружество със срок до 31.12.2009 г., като в самия договор е предвидена възможността този срок да бъде продължен с изрично писмено споразумение между страните.С допълнително споразумение № 1 към договора за наем от 05.07.2005 г., което е подписано от една страна от „Б.Т.“ ЕООД и Фондация „ВМРО“ като наемодатели и от „Д.-Е.“ ЕООД от друга като наемател, срокът на договора е продължен до 31.12.2013 г. Обстоятелството, че през процесния период ищецът е държал имота в качеството си на наемател се потвърждава и от събраните по делото гласни доказателства. От изложеното следва, че ищецът е легитимиран в качеството си на държател да защити установеното от него държане срещу всяко лице, в това число собственик/ наемодател на съответната вещ. По аргумент от чл. 357, ал. 2 ГПК в настоящото производство не следва да се изследва въпросът относно прекратяването на наемното правоотношение и правата на наемодателя, тъй като тези въпроси стоят извън предмета на производството по чл. 356 ГПК, вр. чл. 76 ЗС, поради което всички доказателства, в това число писмените документи от НАП, приложени към кориците на настоящото дело, не следва да се обсъждат по същество, тъй като са неотносими към предмета на спора. Както беше посочено по-горе в настоящото производство се изследва единствено наличието на владение или държане и факта на нарушението. Условие за защита на владението или държането на една вещ по чл. 76 ЗС е тя да е отнета с насилие или по скрит начин. Това значи или нарушението да е изразено чрез употреба на сила или заплашване по отношение на държателя, или да е осъществено в такова време или по такъв начин, че да не е могло да му бъде известно веднага, например като е използувано негово отсъствие /Решение № 1168 от 22.04.1974 г. по гр. д. № 543 / 1974 г. на Върховен съд на РБ/. Самият ищец още в исковата молба описва фактическа обстановка, от която следва, че на датите, на които се твърди, че е осъществено отнемането, в процесните имоти са присъствали негови служители и представители, чрез които държателят е могъл да бъде и е бил уведомен за действията по чл. 76 ЗС. Скрит начин има тогава, когато отнемането на вещта е извършено по начин или време, които правят трудно възприемането му от владелеца или държателя. Отнемането не трябва да е скрито изобщо, т. е. от всички, а само по отношение на владелеца или държателя. За да има отнемане по скрит начин обаче, трябва при самото отнемане да не са присъствали лица, чрез които владелецът или държателят би се считал уведомен. Затова от значение за изхода на спора са и условията при които се извършва отнемането. / Решение по гр. д. № 388/11 г. на ВКС, І ГО/. Следователно в настоящия случай хипотезата за отнемане по скрит начин не е налице. Втората алтернатива, която посочва чл. 76 ЗС е отнемане над държането чрез насилие. Насилствено отнемане на вещта има тогава, когато се използва физическа сила или заплаха срещу лицето, което владее или държи вещта, както и когато се употреби физическа сила по отношение на самата вещ, например чрез разбиване на врата или ключалка. За насилствения начин на отнемане на вещта навеждат следните факти. По делото пред първата инстанция са разпитани свидетелите С.С. и С. Г. за установяване на начина, по който ищецът е освободил наетите от него обекти. Тези обстоятелства обаче не са част от предмета на иска по чл. 76 ЗС, поради което настоящият въззивен състав намира така събраните свидетелски показания за неотносими към предмета на спора, поради което не следва да ги анализира по същество. Съдът намира, че към предмета на спора имат относимост свидетелските показания на св. М.Г. и св. И.М.. Първата от тях е работила като юрисконсулт в ищцовото дружество в периода от 2009 г. до 2011 г. Свидетелката заявява, че си спомня, че през 2010 г. ищцовото дружество е имало проблеми със сключения с ответника договор за наем. Споделя, че през лятото на 2010 г., когато е отишла на работа, е установила, че на входната врата на имота има поставени жълти лепенки. Тогава не е била допусната да влезе в кабинета си. Същата е била посрещната от представители на Фондация „ВМРО“, които са й заявили, че няма да бъде допусната и въпреки, че е разполагала с ключ за имота, достъп до имота и кабинета й бил отказан. Свидетелката М., която е работила в ресторант на ищцовото дружество като хигиенистка в периода от 2009 г. до края на лятото на 2010 г. разпитана пред първоинстанционния съд споделя, че си спомня, че през лятото на 2010 г. една сутрин когато е посетила процесния имот за почистване, е забелязала лепенки на входната врата. На място е заварила пазача, който й обяснил, че собственикът си е взел заведението и затова има поставени лепенки. Свидетелката заявява, че след запечатване на помещението, трудовият й договор е бил прекратен. Показанията на свидетелите, които съдът кредитира изцяло като обективни, безпротиворечиви и последователни, потвърждават, че към процесната датата достъпът до процесния имот е бил ограничен от представители на ответника неправомерно. Съдът намира за житейски оправдано обстоятелството, че предвид изминалото време /почти 9 години/ от датата на процесното събитие, същите да не са в състояние да конкретизират точни дати и месеци и това не може да бъде основание показанията им да не бъдат кредитирани. Насилствено отнемане на вещта има тогава, когато се използва физическа сила или заплаха срещу лицето, което владее или държи вещта, както и когато се употреби сила по отношение на самата вещ, напр. чрез разбиване на врата или ключалка - така решение № 4/6.02.2012 г. по гр. д. № 388/2011 г. на ВКС, I г.о. Въззивният съд намира за доказано, че в процесния случай представители на ответника, от една страна, са ограничили достъпа на служителите на ищеца до процесния имот, а от друга са упражнили насилие върху самия имот, като са запечатали търговските обекти, държани от ищцовото дружество. Това се установява както от анализа на свидетелските показания, обсъдени по-горе, така и от приложените по делото писмени документи - докладна записка, съставена на 30.07.2010 г. от И.С. от 3-РУП – СДВР в присъствието на свидетеля К., по повод на посетен сигнал за сменена брава, която има характер на частен удостоверителен документ, и в която е констатирано, че две лица са отключили и сменили бравата и на вратата са установени „слепки на Фондация „ВМРО“, които са били скъсани. Въз основа на така изложените фактически констатации и съвкупния анализ на събрания по делото доказателствен материал, въззивната инстанция прави следните правни изводи: Искът по чл.76 ЗС за защита на владението като фактическо състояние е личен, деликтен иск /предполага неправомерност и виновно действие на нарушителя/. С него се търси прекратяване на действията, които съставляват нарушение – осъществени чрез насилие или по скрит начин, възстановяване на фактическата власт и отстраняване на неправомерно извършеното действие, довело до лишаване на владелеца или държателя изцяло или отчасти от тази власт. /Решение №67 от 03.12.2020 г. по гр. дело № 3693/019 г. II ГО на ВКС/. Общото между разнообразните фактически действия чрез които фактическата власт може да се отнеме чрез насилие или скрит начин, е че същите са извършени не по установения от закона ред за отстраняване на един правен субект от вещта и предаването й на друг правен субект. Особените правила на глава XXX ГПК, по реда на която се разглеждат исковете по чл.75 ЗС и чл.76 ЗС, изрично предвиждат, че съдът установява само факта на владението /респ.държането при иска по чл.76 ЗС/ и нарушението, като документите за собственост се вземат предвид само доколкото установяват факта на владението. Следователно при квалификацията на извършените от ответника по иска по чл.76 ЗС действия като нарушение е без правно значение дали същият притежава право да осъществява фактическа власт върху вещта, а само дали при придобиване на фактическата власт е спазил установения от закона ред за това. Дали извършителят на действията /собственик или наемодател/ разполага с вещни или облигационни права върху имота е без правно значение за основателността на иска по иска по чл. 76 ЗС. Дори ответникът да претендира, че притежава права върху процесните имоти, същият е следвало да възстанови своето право върху тях по реда на някой от предвидените в действащата нормативна уредба правни способи. Като не е използвал тези законови средства, а директно е извършил действия, с които на практика е „иззел“ самоуправно търговските обекти от държането на ищеца е нарушил правото на държателя, което защитава разпоредбата на чл. 76 ЗС. Въз основа на съвкупния анализ на събрания доказателствен материал по делото въззивният съд намира, че ищецът по делото е установил фактическа власт – държане върху процесните имоти по силата на договор за наем. Фактическата власт върху имота е била отнета от ответника чрез насилие, упражнено върху самия имот, в резултат на което е бил възпрепятстван достъпът на ищеца и на неговите служители до имота. С оглед на изложеното се установява по безспорен начин фактическият състав на чл. 76 ЗС. Искът по чл.76 ЗС за възстановяване на държането на ищеца е основателен, поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново за уважаването му. Предвид установения по делото насилствен начин на отнемане на държането и предприемане на по съществото си самоуправни действия, изразяващи се в незачитане и промяна не по установения ред на създадено и поддържано фактическо положение от страна на ответното дружество, на основание чл. 360 ГПК, настоящият въззивен съд намира, че следва да наложи глоба на ответника в размер на 1 000 лева. По разноските: Предвид изхода от спора, въззивният съд следва да ревизира първоинстанционното решение и в частта за разноските, поради което въззивният съд не следва да се произнася по подадената частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. В настоящия случай ищецът претендира държавна такса за исковото производство в размер на 10 20, 68 лв.; държавна такса по подадените частни жалби в размер на 125 лв.; депозит за свидетели в размер на 50 лв. и такса за издаване на съдебни удостоверения в размер на 20 лв. Останалите претендирани от ищеца разходи не са разноски по производството, поради което не подлежат на възмездяване. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК на страната се дължи юрисконсултксо възнаграждение, ако е била защитавана от юрисконсулт в производството. В настоящия случай обаче ищецът в хода на производството е представляван от управителя на дружеството - Ц. П. и пред съда не са представени доказателства за възложена юрисконсултска защита. Предвид изложеното и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва да се възложат разноски в размер на 10 215, 68 лв. за първоинстанционното производство. При този изход от спора, ответникът няма право на разноски, поради което решението следва да бъде отменено и в частта, в която в полза на ответника са присъдени разноски в размер на 1 670 лв. Във въззивното производство ищецът е направил единствено разноски за държавна такса в размер на 4 995, 34 лв., които също следва да бъдат възложени в тежест на въззиваемия-ответника, съгласно правилата на чл. 78, ал.1 ГПК.