Решение № 2810 от 8.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 938/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена Н. С. К. срещу решение № 20054859/25.08.2022г. постановено по гр.д. №56300/2022г. по описа Софийски районен съд, ГО, 42 състав, с което е отхвърлен предявения от нея срещу А. В. К. иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за сумата от 3000, 00 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата считано от 05.12.2021г. до окончателното й изплащане. В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е незаконосъобразно и неправилно, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Посочва, че първоинстанционният съд не е изложил мотиви, поради което е формирал крайния си правен извод за неоснователност на предявената претенция. Липсва както анализ, така и становище обосновано с правни аргументи поради какви причини при установената фактическа обстановка счита, че е не осъществен деликт и съответно не са причинени на ищеца неимуществени вреди. Счита, че в случая ответника К. не е реализирала конситуционното си право на жалби и сигнали, а превратно е упражнила същите с неверни злепоставящи твърдения и обиди, които имат за цел да увредят ищеца. Посочва, че от цитираните в исковата молба изрази сочещи на извършена клевета и обида от страна на ответника, ищеца е претърпяла неимуществени вреди и за които й се дължи справедливо обезщетение. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявения иск се уважи в пълен размер. Въззиваемата страна срещу А. В. К. в срока по чл.263 ал.1 ГПК не депозира писмен отговор. В хода на устните състезания пред въззивната инстанция процесуалният представител на въззиваемата – адв. Д. изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и моли обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск, предявен от Н. С. К. срещу А. В. К. с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата от 3000, 00 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди –морални болки и страдания, изразяващи се в притеснения, стрес от накърняване на честта, достойнството и доброто име на ищеца в резултат на отправени клевети и обиди от ответника в сведение от 05.12.2021 г. и заявление от 06.12.2021 г. подадени до 08 РПУ – СДВР, ведно със законната лихва върху главницата считано от 05.12.2021г. до окончателното й изплащане. Съгласно чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1 деяние /действие или бездействие/, 2. вредата, 3. противоправност на деянието, 4. вина и 5. причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45 ал. 2 ЗЗД. Останалите елементи от фактическия състав се доказват при всеки конкретен случай, а доказването е в тежест на ищеца. Основният обективен елемент от горепосочения правопораждащ фактически състав на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние т. е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права. Не е спорно и се установява от писмените документи представени по делото – сведение от 05.12.2021г. и заявление от 06.12.2021г. подадени от ответника К. до 08 РУ при СДВР, че същите обективират нейни изявления до началника на 08 РПУ-СДВР. В хода на първоинстанционното производство ответника К. е дала обяснения по реда на чл.176 от ГПК, в които изрично обяснява, че същата не е написала текста на документите на компютър, а това е направил съответния служител в 08 РПУ въпроизвеждайки нейните изявления, но е категорична, че подписа е нейн и тя е подписала документите. Посоченото обяснение от ответника дава логичен отговор на въпроса, който възниква при прочита на заявление от 06.12.2021г., доколкото се смесват както глаголни форми и лицето от името, на което се пресъздаване на фактическата обстановка – както от първо лице единствено число, така и от трето лице единствено число. Описаните изрази и думи в исковата молба, които ищецът твърди да са обидни и клеветнически, са цитирани от посочените две писмени изявления на ответника и несъмнено са част от изявлението на същата обективирана в двата документа. Първият спорен въпрос е дали подаването на жалба или сигнал до определен орган може да е основание да се ангажира отговорността на подалия жалбата. Съгласно разпоредбата на чл. 45 от КРБ гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи. Наред с това по силата на чл. 56 изр. 1 от КРБ всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени негови права или законни интереси. Затова възможността за подаване и поддържането на жалба/искова молба/сигнал, представлява признато от закона право и само по себе си подаването им не е противоправно действие, което да обуслови отговорност на ответника за вреди, причинени на ищеца. /решение № 201/06.01.2020 по дело № 3973/2018 на ВКС, ГК, IV г. о./ Такава противоправност обаче може да възникне в случаите, когато правото се упражнява недобросъвестно, т. е. когато е налице злоупотреба със същото по чл. 57, ал. 2 от КРБ. Последното ще е налице, когато правото е упражнено извън неговите рамки и целите, за които е предвидено. Рамките, в които правото може да бъде упражнено са определени в разпоредба на чл. 57 ал. 2 от КРБ, съгласно която не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, както и в разпоредбите на чл. 39 ал. 2 и чл. 41, ал. 1 от КРБ, съгласно които предвидените с тях права не могат да бъдат използвани за накърняване на правата и доброто име на други лица, за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността, както и да бъдат насочени срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. Освен това упражняването на правата е ограничено и с разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която лицата са длъжни да се ползват от правата си, за да задоволяват своите интереси, като не могат да ги упражняват в противоречие с интересите на обществото. Използването на правото от носителя му не по предназначението му, извън така очертаните рамки и в нарушение на установените в посочените разпоредби забрани, представлява злоупотреба с правото и води до неправомерно упражняване на същото. Тази злоупотреба с правото обуславя противоправността на действието на носителя на правото и възможността от същия да бъде търсена отговорност за причинени при упражняването на правото вреди на трети лица. Злоупотребата с правото обаче не е равнозначна на вината, поради което и не се предполага по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, а тъй като има отношение към противоправността на действието, трябва да бъде доказано, наред с причинната връзка и вредите, от лицето което претендира обезщетение за претърпени вреди. Решение № 758/11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г., ІV г. Обстоятелството дали правото на жалба е упражнено добросъвестно или недобросъвестно не е поставено в зависимост от крайния резултат на съответното производство, тъй като законът не е свързал съществуването на правото с изискването твърдяното с жалбата действително да е било извършено. Затова правото на жалба ще е упражнено добросъвестно, когато жалбоподателят го упражнява с убеждението, че то съществува. В този смисъл няма да е налице недобросъвестност, ако впоследствие се окаже, че ищецът не е извършил посоченото в жалбата, като незнанието на тези обстоятелства от ответника, независимо дали се дължи на извинителни или неизвинителни причини, изключва недобросъвестността. Злоупотреба с право /т. е. противоправно поведение/ е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че те са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. В този смисъл е налице и практиката на ВКС /решение № 758/11.02.11 по г. д. № 1243/09, IV ГО, решение. № 245/05.11.14 по гр. д. № 1734/14, ІІІ г.о. на ВКС/. В настоящият случай, предвид разпоредбата на чл.269 изр.2 от ГПК предвид липсата на оспорване на установената фактическа обстановка, настоящят състав съобразено установеното от първоинстанционният съд и то въз основа на официални документи, че: във връзка докладна записка от инспектор при 08 РУ при СДВР и сигнал подаден от ответника, по управлявания от нея автомобил „Рено Меган“ през м.12.2021г. са причинени щети – срязване на гумите и счупване на задното стъкло, а като извършител е установено лицето В.Н.К.; по отношение на ищеца Н. К. са налице полицейски регистрации и има заявителски материали относно кражби и относно телесни повреди; в Столична община са постъпили седем сигнала срещу Н. С. К. в периода м.01.2021 г. до м.12.2021 г., както и живущите в ап.605 /Н. К. и трите и деца, едно от които непълнолетно и двете малолетни/ неколкократно са предупреждавани относно спазване на реда в етажната собственост; съсед в в жилищния блок в ж.к. Дружба на ищеца - Д.Ц. е подала сигнал за уведомяване на Столична община, че при избухване на пожар в жилището на Н. К. трите й деца са били сами, без надзор; ищеца е задържана в затвора гр.Сливен на 06.10.2017 г. като подсъдима и е освободена на 24.10.2017 г. поради изменение на мярката за неотклонение в подписка, но същата към настоящия момент е неосъждана. Следователно с оглед горното и предвид свидетелските показания на свидетеля М. и Б., които са житейски правдиви, логически и хронологично последователни, кореспондиращи със събраните писмени доказателства и помежду си, както и преки такива и които съдът кредитира и въз основа на които основава своите фактически изводи и установяващи освен описаните като установени в хода на първоинстанционното факти, а и такива свързани с ежедневното поведение и агресия на ищеца, нейни лични изявления, че е пребивавала във затвора и не може да бъде пречупена, поведението й смущаващо общоприетите норми за ред и съобразяване между съседи особено при ползване на жилища в режим на етажна съсобственост и постоянно вдигане на шум, присъствие на различни познати от мъжки пол, с които шумно комуникира и се забавлява дори в коридора на етажната собственост, може да се направи извод, че направените изявление от ответника в сведение от 05.12.2021г. и заявление от 06.12.2021г. по повод личността на ищеца по никакъв начин не представляват злоупотреба с права и не са употребени с единствената цел да навредят на ищеца, напротив – изявленията на ответника до полицейските органи представляват искане и сезирането им за упражняване на правомощията си да окажат съдействие за защита на личните права и имуществото на ответника. В случая, въз основа на събраните доказателства, не може да се направи извод за това, че подавайки жалбите, ответникът е действал недобросъвестно, като поведението му е било насочено изключително към увреждане интересите на ищеца. Събраните по делото доказателства не установяват ответникът да е знаел, че обстоятелствата, изложени в жалбите са неверни, напротив – събраха се доказателства за тяхната истинност, макар и интерпретирани на разговорен език и с неприятелски тон и отношение от ответника, както и не се установи наличието на посочената специфична цел - единствено с намерение за увреждане на друг правен субект - ищеца. Ето защо, само липсата на противоправно поведение, обосновава неоснователност на пердявения иск по чл. 45 ЗЗД, без да е необходимо обсъждане наличиено на останалите предпоставки. Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, на основание чл.271 ал-.1 изр.1 хип.1 от ГПК първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Разноски С оглед изхода на делото и разпоредабта на чл. 78 ал.3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, въззиваемата страна има право да й бъдат присъдени направените по делото разноски. А. К. е представила списък по чл.80 от ГПК и по който се претендира присъждане на разноски в размер на 1400, 00 лв. за платен адвокатски хонорар, но по делото не са представени каквито и да са доказателства за реално платен такъв, още повече че прозесуалният й представител – адв. Д. е назначен като такъв по реда на чл.95 от ГПК. Предвид посоченото, на въззиваемата страна не следва да се присъждат разноски. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд