Решение № 2761 от 30.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 15418/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 3790/15.11.2021 г. на СРС, 43 с - в, по гр. д. № 46174/2021 г. е признато за установено, на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че Е. Х. П., ЕГН •••••••••• не дължи „С. Г. Г." ЕАД, ЕИК •••••••, следните суми: сумата в размер на 137, 34 лв., представляваща главница, сумата от 107, 81 лв., представляваща законна лихва за периода от 10.05.2013 г. до 01.02.2021 г., сумата от 41, 14 лв., представляваща неолихвяеми вземания, както и сумата от 145 лв., представляваща разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 31.07.2013 г. по ч. гр. д. № 7758/2013 г. по описа на СРС, и е образувано изпълнително дело № 20198630400075 по описа на ЧСИ С.Х., per. № 863 на КЧСИ, с район на действие СГС, поради настъпила погасителна давност за принудителното им събиране. С решението ответникът е осъден за заплащане на разноски. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „С. Г. Г." ЕАД, с доводи за незаконосъобразност, необоснованост и постановяване в нарушение на материалния и процесуален закон. Оспорва се извода на СРС, че искът е основателен поради погасяване на вземането по давност и неизвършване на изпълнителни действия от страна на взискателя. Сочи, че правилно СРС е приел, че влязлата в сила заповед се ползва с последиците на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – че давността за вземането е 5 - годишна. Съдът е приел също така, че давността е прекъсната с предприети от взискателя действия на 20.02.2014 г. – възбрана върху недвижим имот и на 18.01.2019 г. - запор на сметки на длъжника. Счита, че преди да изтече 5 - годишната давност, тя е прекъсната с налагането на запора, поради което давността за вземането не е изтекла. Ответникът излага доводи, че до постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, с което се обявяват за изгубили сила постановките на ППВС № 3/1980 г. по отношение прекъсването на давността, давност за вземането не е текла докато трае изпълнителния процес по силата на посоченото по - горе постановление. Поддържа, че то е било приложимо до момента на постановяването на ТР № 2/2015 г., като се позовава на практика на ВКС по въпроса и твърди, че погасителна давност за вземането не е текла до 26.06.2015 г. Според практиката на ВКС, новата давност за вземането би започнала да тече след постановяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а претенцията – изцяло отхвърлена. Претендира разноски. Въззиваемият - ищцата Е. Х. П. чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Счита, че решението е законосъобразно и обосновано и не са допуснати твърдените от ответника нарушения. Обосновано съдът е приел, че след налагането на запор на банкови сметки на наследодателя на длъжника на 24.10.2013 г, следващото действие е възбрана, наложена на 20.04.2014 г., като до 20.04.2016 г. не са извършени последващи действия по делото, който да прекъсват давността, а делото се е прекратило по право – поради настъпила перемция. След тази дата, всички предприети действия са лишено от правно основание, като извършени по прекратено изпълнително дело. Изводите на СРС са съобразени с материалния закона. Моли да се потвърди решението. Претендира разноски. Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира следното: СРС се е произнесъл по иск с правно основание чл. 439 ГПК. В рамките на проверката по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По отношение неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбите, като следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни норми. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. В производството е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, по чл. 146, ал. 1 ГПК, че въз основа на влязло в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.05.2013 г. по ч. гр. д. № 7758/2013 г. по описа на СРС, 91-ви състав, ( приложено по делото), е издаден изпълнителен лист от 31.07.2013 г., против длъжника Д.И.П., наследодател на настоящ ищец, за дължими суми за главница и лихва за далекосъобщителни услуги, като последната е осъдена да заплати на „С. Г. Г." ООД сумата от 137, 34 лв. за неизплатена стойност на ползвани далекосъобщителни услуги за периода от 25.03.2010 г. до 24.04.2010 г., ведно със законна лихва за периода от 10.05.2013 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 41, 14 лв. за периода от 14.05.2010 г. до 10.04.2013 г. и сумата от 145 лв. разноски по делото за държавна такса и адвокатско възнаграждение. По делото няма данни за датата, на която е връчена заповедта на длъжника, като възражение не е подадено, поради което не се е развило производство по чл. 422, ал. 1 ГПК. Въз основа на изпълнителния лист е образувано първоначално изпълнително дело № 20138630402926 по описа на ЧСИ С.Х., peг. № 863 на КЧСИ. Прието е за безспорно, съща така, че е образувано и изпълнително дело № 20198630400075 на ЧСИ С.Х., peг. № 863 на КЧСИ, с район на действие СГС срещу Е. Х. П. – наследник на Д.И.П.. Копие от двете изпълнителни производства е приложено по делото. От тях се установява, че изп. дело № 20138630402926 е образувано на 15.10.2013 г. по молба на ответното дружество. Първото изпълнително действие, предприето по образуваното изпълнително дело е налагането на запор върху пенсията и вземания по банкови сметки на длъжника на 24.10.2013 г. (получаване на запорното съобщение) След това на 20.02.2014 г. ЧСИ е наложил възбрана върху притежаван от длъжника недвижим имот, която е вписана на 27.02.2014 г., което според настоящият състав е релевантния момент, от който е наложена възбраната. На 01.12.2014 г. ЧСИ е изпратил призовка за доброволно изпълнение до длъжника, с която уведомява за пристъпване към опис, оценка и изземване на движими вещи в имот, находящ се в гр. София, която е залепена по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК на 21.12.2014 г. на длъжника Д.П.. По изпълнителното дело е депозирана молба от взискателя вх. № 2926 от 30.08.2017 г. до ЧСИ за извършване на справка за банкови сметки на длъжника, получавана пенсия и възнаграждения, съответно налагане на запор върху същите. На 16.01.2018 г. ЧСИ е прекратил изпълнителното производство по и.д. № 20138630402926 на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Видно от приложеното изпълнително дело № 20198630400075 по описа на ЧСИ С.Х., peг. № 863 на КЧСИ, с район на действие СГС, същото е образувано на 09.01.2019 г. по молба на взискателя - ответник въз основа на гореописания изпълнителен лист но срещу първоначалния длъжник Д.П. От направените справки по изпълнителното дело служебно е установено, че длъжникът Д.И.П. е починала, поради което с протокол от 04.07.2016 г. и на нейно място е конституиран наследника й по закон, настоящата ищца Е. Х. П.. На 19.02.2021 г. (когато е получено запорното съобщение, арг. чл. 450, ал. 3 ГПК), по изп. дело № 20198630400075 е наложен запор върху банкови сметки и трудовото възнаграждение на новоконституирания длъжник. С постановление от 27.09.2021 г. на ЧСИ изпълнително дело № 20198630400075 е спряно, поради издадената обезпечителна заповед в настоящото производство. По съществото на спора по реда на въззивната проверка, като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното: Както основателно сочи и СРС, разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. От тези факти ищецът - длъжник черпи права, изключващи изпълняемото право (погасяване правото на принудително изпълнение поради изтекла давност, плащане, прихващане и др.). По делото е безспорно обстоятелството, че изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, в хипотезата на чл. 416 ГПК. На основание последната норма, във връзка с чл. 404, т. 1 ГПК, влязлата в сила заповед за изпълнение е основание за издаване на изпълнителен лист. Според ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения съдът намира, че разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК намира приложение и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо, че съдебно дирене не се провежда, какъвто е и процесния случай. Относно спорните въпроси, че поради непредприемане на действия от страна на взискателя изпълнителното производство се е прекратило по право, при настъпване на т. н. „перемция“ и поради непредприемане на действия по прекъсване течението на давността, правата на ответника за изпълнение относно вземането са се погасили по давност, с изтичането на общата 5 - годишна давност за вземанията, настоящият въззивен състав приема следното: По сега действащата уредба, подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не е самостоятелно основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, тъй като по ГПК, заповедното производство е уредено като част от изпълнителния процес. Влязлата в сила заповед, поради неподаване на възражение в срока по чл. 414 ГПК, е основание за прекъсване на давността по отношение на заявеното вземане по силата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, доколкото е налице конклудентно признаване на вземането по издадената заповед. Въззивният състав споделя изводите на СРС, че с влизане в сила на заповедта за изпълнение - чл. 416 ГПК се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо, тъй като длъжникът не може вече да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК - същите са преклудирани. След влизане в сила на заповедта, установеното в нея вземане става ликвидно - безспорно установено по основание и размер. Този ефект настъпва по силата презумпцията, че липсата на оспорване от страна на длъжника по заявеното от кредитора вземане, съставлява признание на вземането, поради което същото се приема за безспорно установено, както е заявено. Следователно, влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва със стабилитет и спор между същите страни н а същото основание за това вземане е недопустим. Изброените правни последици приравняват влязлата в сила заповед на силата на пресъдено нещо. Тъй като ефектът е като на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането с влязло в сила решение, въззивният съд споделя изводите на СРС, че в разглежданата хипотези ще се приложи разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД - срокът на новата давност за вземанията ще е пет години. Въззивният съд приема, че с влизане в сила на заповедта за изпълнение, след изтичане срока за възражение по чл. 114 ГПК, давността е прекъсната и от тази дата, е започнала да тече нова давност - т. е. най - късно от датата на издаване на изпълнителния лист на 31.07.2013 г., при липса на конкретни данни за изтичане на срока по чл. 114 ГПК. Въз основа на изпълнителния лист, на 15.10.2013 г. е подадена молба за образуване на първото изпълнително дело № 20138630402926 по описа на ЧСИ С.Х., peг. № 863 на КЧСИ, като в молбата е посочен изпълнителен способ и ЧСИ е овластен за извършване на действия, по смисъла на чл. 18 ЗЧСИ. По отношение прекъсването на срока на течение на давността по време на изпълнителното производство, въззивният състав приема следното: В мотивите на новото ТР е прието, че с ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС изрично е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. Следователно до този момент ППВС № 3/1980 г. не е било мълчаливо отменено, доколкото и разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, която е предмет на тълкуване с ППВС № 3/1980 г., не е изменяна. При това следва, че продължава да се прилага тълкуването на нормата, възприето в ППВС от 1980 г., според което с образуването на изпълнителното производство спира течението на давността за вземането. На следващо място, съгласно мотивите към т. 10 на ТР № 2/26.VІ.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., „за разлика от исковия процес, където давността за вземането се прекъсва еднократно - в началото на процеса, при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Взискателят е този, които чрез своите действия и активност следва да поддържа висящността на изпълнителния процес - като заявява извършване на конкретни изпълнителни действия, внася съответните такси и разноски за извършването им и иска прилагане на нови изпълнителни способи“. „Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.“ В заключение, според възприетото от ВКС тълкуване, в изпълнителният процес давността не спира да тече, но се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. По смисъла на мотивите на цитираното тълкувателно решение нова давност започва да тече с предприемането на всяко ново изпълнително действие за принудително изпълнение. В заключение от възприетите тълкувания по повод спиране и прекъсване течението на давността в изпълнителното производство, следва извод, че от образуване на първото изпълнително дело на 15.10.2013 г. давността за вземането е спряла да тече – съгласно постановките на ППВС № 3/1980 г., приложимо към този момент. След приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, давността за вземанията е продължила да тече и в изпълнителното производство, т. е. от 26.06.2015 г. е започнала отново да тече давност за вземанията в изпълнителното производство и приложение относно прекъсването й имат постановките на ТР № 2/2015 г. По повод перемциятата - прекратяването по право на изпълнителното производство поради непредприети изпълнителни действия от страна на взискателя в период по вече от 2 години – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, на която се позовава ищцата, съдът намира следното: В доктрината и съдебната практика несъмнено се приема, вкл. и преди постановяването на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“ - по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал или не постановление в този смисъл. Това постановление има само декларативно, но не и конститутивно действие. Според даденото от ВКС тълкуване, новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприетото от взискателя последно по време валидно изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. (в този смисъл и решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС). В случая, по първото изпълнително дело е било предприето последно валидно действие - вписване на възбрана върху недвижим имот на 27.02.2014 г. поради непредприети действия до 27.02.2016 г. изпълнителното производство се е прекратило по право – на основание чл. 488, ал. 1 т. 8 ГПК независимо от постановлението на ЧСИ. Тъй като, както се посочи и по - горе, до приемане на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, давност в изпълнителното производство е спряла да тече следва, че тя е започнала да тече отново след приемането на новото тълкуване на ВКС по въпроса - 26.06.2015 г., като за този извод е без значение последващото прекратяване на изпълнителното дело по право. Перемцията има значение само относно валидността на изпълнителните действия предприети по вече прекратеното изпълнително дело - те не могат да се съобразяват като валидни действия по прекъсване на давността. В настоящият случай този въпрос не е от значение за спора. След започване течение на новата 5 - годишна давност на 26.05.2015 г. за вземанията, тя би изтекла на 26.06.2020 г. На следващо място въззивният съд споделя становището на СРС, че с образуване на изп. д. № 20198630400075 пред ЧСИ С.Х. срещу Д.П., с нова молба на взискателя - ответник от 09.01.2019 г., давността не е прекъсната. На първо място тази молба не е била редовно заведена, тъй като длъжникът Д.П. е починала още на 04.07.2016 г. - т. е. много преди подаване на молбата за образуване на новото изпълнително дело. Това обстоятелство е констатирано служебно от ЧСИ, който е конституирал наследникът на длъжника по закон – настоящата ищца Е. Х. П., с протокол от 08.02.2019 г. Съдът намира, че това действие няма характер на такова, с което може да се прекъсне течението на давността, по смисъла на посоченото по – горе ТР № 2/2015 г. Първото валидно изпълнително действие по новото изпълнително дело е налагането на запор върху трудово възнаграждение на новия длъжник на 19.02.2021 г. Съдът съобразява постановките на ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ВКС, ОСГТК, т. 5 по отношение момента, от който запорът поражда действие- запорът се счита наложен с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, съгласно изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК. Към този момент обаче давността за вземането е била изтекла, както се посочи и по - горе. Само за пълнота следва да се посочи, че течението на давността не прекъсва и с подаване на искова молба за недължимост на вземането по чл. 439 ГПК от длъжника. Според константна съдебна практика по приложението на чл. 116, б. „б” ЗЗД, погасителната давност се счита прекъсната с предявяване само на осъдителен иск от носителя на спорното вземане - кредитора, респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица действието по чл. 116, б. „б.“ ЗЗД и чл. 115 б. „ж“ ЗЗД (решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО и др.). В заключение въззивният състав възприема изводите на СРС, че давността за процесните вземания е изтекла още преди подаване на исковата молба на 05.08.2021 г. Съдът споделя решаващите изводи на СРС, че процесните вземания са погасени по давност, макар и по допълнителни съображения. Понеже крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение, с което искът по чл. 439 ГПК е уважен, следва да се потвърди, включително в частта, в която ответникът е осъден за заплащане на разноски. По разноските пред СГС: При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна - ищец, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В нейна полза съдът присъжда разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., за което има данни, че е реално заплатено в производството. Воден от горното, Софийският градски съд