Решение № 260032 от 17.1.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1471/2020 г.

производството по несъстоятелност е спряно. След възобновяването на производството на 02.08.2019 г., по банковата сметка на несъстоятелността е внесла сумата 29 488, 82 лева., за периода след 01.08.2016 г. не са изплащани възнаграждения на синдика, касиер-домакина и счетоводителя. С оглед на гореизложеното моли да бъде признато за установено, че „Р.-К.“ АД - в несъстоятелност, ЕИК ••••••, дължи на В.А.Р., ЕГН ••••••••••, сумата 14 856, 01 лв. /четиринадесет хиляди осемстотин петдесет и шест лева и една стотинка/, представляваща общия размер на дължими възнаграждения като синдик на дружеството, както следва: за периода от 01.08.2016 г. до 07.08.2018 г. /включително/, в размер на 14 528, 74 лв., както и за периода от 02.08.2019 г. до 19.08.2019 г. /включително/, в размер на 327, 27 лв., като вземането е с поредност за удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 3 от ТЗ. Ответниците – синдикът на дружеството и несъстоятелният длъжник, чрез управителя си, оспорват иска. Правят правопогасяващи възражения за плащане, давност и прихващане. Съдът, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Съгласно правилото на чл. 656, ал.1 от ТЗ синдикът получава за своята работа текущо ежемесечно възнаграждение, чийто размер се определя от събранието на кредиторите. чл. 661, ал.1 ТЗ. Липсата на средства е пречка вземането на синдика да бъде удовлетворено съобразно изискването на чл.661, ал.3 ТЗ. Това обаче не препятства неговото право да получи възнаграждението си в по-късен момент след представяне на разноски от кредитор/кредитори в хипотезите на чл.629б ТЗ вр. чл.632, ал.5 ТЗ, респ. след попълване на масата на несъстоятелността със средства от осребряване на имущество на длъжника и тяхното разпределение със сметка по чл.721 ТЗ. Те не се предявяват, тъй като синдикът в това си качество не може да бъде кредитор на несъстоятелния длъжник поради забраната на чл.655, ал.2, т.3 ТЗ. В случай че не получи своето възнаграждение поради липса на средства до освобождаването му, той следва да предяви вземането си по реда на чл.688, ал.3 ТЗ, превръщайки се в кредитор на длъжника с ред по чл.722, ал.1, т.3 ТЗ вр. чл.723, ал.1, т.2 от ТЗ. В този случай той се ползва от правните последици по чл.685а ТЗ относно спиране и прекъсване на давността( така РЕШЕНИЕ № 28 ОТ 24.07.2019 Г. ПО Т. Д. № 1795/2018 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС). Ищцата е предявила вземанията си за възнаграждения като синдик на дружеството, както следва: за периода от 01.08.2016 г. до 07.08.2018 г. /включително/, в размер на 14 528, 74 лв., както и за периода от 02.08.2019 г. до 19.08.2019 г. /включително/, в размер на 327, 27 лв. на 21.10.2019 г. и на 25.10.2019 г. Общият размер на дължимите възнаграждения е 14 856, 01 лв. /четиринадесет хиляди осемстотин петдесет и шест лева и една стотинка/с поредност на удовлетворяване - чл. 722, ал. 1, т. 3 от ТЗ. Синдикът на „Р.-К.“ АД /н./ е включил предявените вземания под № 2 в Допълнителен списък на неприетите вземания на кредиторите на „Р.-К.“ АД /н./. Списъкът е обявен в търговския регистър на 01.06.2020 г. Срещу списъка е депозирала възражение вх. № 50094/08.06.2020 г. на СГС. Възражението е оставено без уважение с Определение № 3732/27.07.2020 г. по т.д. № 1457/2002 г. на СГС, TO, VI-3 състав, обявено в търговския регистър на 27.07.2020 г., а искът е предявен на 05.08.2020 г., т.е. в срока по чл.694, ал.6 от ТЗ, от лице с правен интерес и следователно е допустим. Между страните не съществува спор относно придобиването от ищецата на качеството на синдик, момента на прекратяване на правоотношението, както и размера на възнаграждението. Не се спори и относно това, че съдът по несъстоятелността, одобрявайки отчетите не синдика, е разрешил разпореждане със суми за изплащане на възнаграждението на синдика. Следователно за исковия период 01.08.2016г. - 07.08.2018г. и за периода 02.08.2019 г. -19.08.2019г. ищецът има право на възнаграждение в размер на 14 856.01 лева. Във връзка с горното следва да се разгледат правопогасяващите възраженията основани на извършено плащане и изтека погасителна давност и прихващане. Ищецът не оспорва, че изтеглените от него на каса от сметката на синдика в периода 01.01.2010 - 22.08.2019г. са в общ размер 227 771, 18 лв. и че намиращите си в счетоводството на дружеството разходно оправдателни документи са на стойност 7 903, 00 лв. В допълнителната си искова молба и в първо съдебно заседание той е поддържал, че е предал всички разходно-оправдателни счетоводни документи на новия синдик на дружеството. Едва с молбата си депозирана в о.с.з. на от 15.10.2021 г. ищецът е представил множество намирали се при него счетоводни документи, имащи отношение към погашенията, които е правил с придобитите от него суми. Ответникът е възразил срещу тяхното приемане поради настъпила преклузия. Съдът намира възражението за основателно. Съобразно нормата на чл. 147., ал.1, т.1 от ГПК след настъпването на процесуалните преклузии страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно. Документите са се намирали в притежание на ищеца, като същевременно той е отричал тяхното съществуване. Единствената причина за тяхното неприобщаване по делото до изтичане на преклузивния процесуален срок – първото по делото заседание, е бездействието на страната. Следователно към момента на депозирането им е била налице процесуална преклузия за извършване на това процесуално действие. Документите не се явяват част от доказателствата по делото и не следва да се обсъждат. При установено възниканало вземане в тежест на длъжника е да установи неговото погасяването. Доколкото по делото се установи наличие на теглени от ищцата суми в качеството й на синдик, но не и основанието за това, следва са се приеме, че погасяването на задължението не е установено. Тези действия на синдика са довели да вреда за дружеството в размер на придобитите и неотчетени суми, но тя нямат отношение към дължимото към него възнаграждение. Вземането е с поредност чл.722, ал.1, т.3 ТЗ, предвид нормата на чл.723, т.2 ТЗ. Това налага разглеждане на възражението за давност. Неудовлетворените съобразно чл.661, ал.3 ТЗ вземания от текущо възнаграждение на действащия синдик се прилага погасителната давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, независимо от качеството им на разноски по несъстоятелността по смисъла на чл.722, ал.1, т.3 вр. чл.723 ТЗ и от наличието на достатъчно средства в масата на несъстоятелността за удовлетворяването им. вземането става изискуемо с изтичане на календарния месец, независимо дали синдикът е поискал да му бъде изплатено възнаграждение за съответния месец с отчет по чл.659, ал.2 ТЗ. ( така РЕШЕНИЕ № 28 ОТ 24.07.2019 Г. ПО Т. Д. № 1795/2018 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС) Възнаграждението на ищеца за м. 08.2016 г. е станало изискуемо на 01.09.2016г., а това за м. 09.2016г. - на 01.10.2016г. Ето защо, погасителната давност за тези две вземания следва да се счита за изтекла съответно на 01.09.2019г. и на 01.10.2019г., като предявяването на вземането е свързано с правните последици по чл.685а от ТЗ. В производството по несъстоятелност вземанията за текущи възнаграждения са предявени пред съда по несъстоятелността с молба на 21.10.2019г. Следователно тези за посочените 2 м на обща стойност 1 238 лева са погасени по давност. Относно възражението за прихващане. Въведените ограничения за прихващане в хода на производство по несъстоятелост имат за цел да предотвратят намаляването на масата на несъстоятелността и нарушаване на реда за удовлетворяване на кредиторите. Прихващането не е способ, който се ползва при попълване на масата на несъстоятелността, тъй като резултата от прихващането ще има за правна последица удовлетворяване на вземане на кредитора, но и не включване в масата на несъстоятелността на имуществени права, с които се извършва компенсацията. Затова чл. 645ТЗ поставя конкретни условия само при наличието на които може да се извършва прихващане между насрещни права на длъжника и кредитор на несъстоятелността. Съгласно нормата на чл.649, ал.1 ТЗ исковете по чл.645 от ТЗ, т.е. и по ал.4, имащ отношение към прихващания направени от длъжника в периода след датата на решението на откриване на ПП, се предявява в 1 г. срок от извършване на прихващането. За разлика от твърдението за наличие на осъществено материално правно прихващане, въведено от ответника посредством правопогасяващо възражение за наличието на един настъпил вече факт, възражението за прихващане представлява процесуално действие на защита от иска. Настоящата инстанция намира, че процесуалната защита посредством възражение за прихващане направено от длъжника в хода на производство по предявен положителен установителен иск по чл.694 от ТЗ е недопустимо. По отношение на въведеното с възражението за прихващане вземане се формира СПН с влизането на решението в сила, като процесуалната защита е чрез обжалване на акта. То е предявено под условие – в случай че се уважи исковата претенция. Следователно в контекста на исковата защита срещу относителната недействителност на възражението, в този случай не би било възможно да се приложи срокът по чл.649, ал.1 ТЗ, а и тя би била препятствана при влизане на решението по чл.694 от ТЗ в сила. Това налага извода за неоснователност на възражението. ДТ следва да се възложи, в съответствие с чл.694, ал.7 от ТЗ, върху ответника-длъжник, а относно отхвърлената част върху ищеца. Воден от горното, Софийският градски съд