Решение № 230 от 28.5.2025 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 189/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 1245 от 21.10.2024г., постановено по гр.д. № 44/2024г. по описа на Районен съд – Пазарджик е признато за установено, че ищците Н. Г. Т., ЕГН ••••••••••, от гр. Пазарджик, ул. "Никифор Попконстантинов" № 19, ет. 1, и М. К. Д., ЕГН ••••••••••, от гр. Пазарджик, ул. "Тракийска" № 36, ет. 1, не дължат на ответника "Банка ДСК" АД, ЕИК 121830616, адрес на управление: гр. София, ул. "Московска" № 19, сумата 15647, 30 лв., представляваща главница по договор за кредит, ведно със законната лихва от 15.09.2010 г. до окончателното плащане, лихва за просрочие по т. 5 от договора за кредит в размер 1897, 53 лв. за периода от 11.01.2010 г. до 15.09.2010 г., разноски по делото в размер 351 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер 330 лв., за които суми е издаден изпълнителен лист от 20.09.2010 г., въз основа на заповед за незабавно изпълнение № 23768/20.09.2010 г., издадена по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 3686/2010 г. по описа на Пазарджишкия районен съд, по който изпълнителен лист е образувано изп. дело № 20118200402619 на ЧСИ Тодор Луков, поради погасяване по давност. Осъден е ответникът "Банка ДСК" АД да заплати на ищците разноските в производството. В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от "Банка ДСК" АД срещу първоинстанционното решение с изложени в жалбата доводи за неговата неправилност и необоснованост и постановяването му в противоречие с материалния закон. Жалбоподателят намира за неправилен извода на съда, че към 26.06.2020г. вземането било погасено по давност. Сочи, че доколкото в исковата молба била посочена друга дата, на която ищците смятали, че вземането е погасено по давност – 24.12.2015г., а на основание чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно, то неправилно съдът сам бил извършил проверка на предприетите изпълнителни действия, извън търсената от ищците защита, която се ограничавала единствено в периода 24.12.2010г. - 24.12.2015г. На следващо място се позовава на конкертни дати, на които твърди, че е инициирал способи за принудително изпълнение и е предприемал действия спрямо длъжниците, както и на постъпвали регулярно суми от солидарния длъжник Т.Ф. във връзка с успешно приложен изпълнителен способ спрямо нея – запор на трудовото й възнаграждение, което обосновавало извода, че по изпълнителното дело не била настъпила перемпция и вземането не било погасено по давност. С тези доводи се иска обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от адв. Н. Я. в качеството й на упълномощен представител на Н. Г. Т. и М. К. Д., в който са изложени съображения за нейната неоснователност. Твърдят, че по делото било установено, че в периода от 2015г. до 2023г. не били предприемани действия по принудително изпълнение спрямо тях, нито пък те били признали вземането, за да може да бъде прекъсната теклата в този период погасителна давност. Допълват, че извършваните по делото плащания от страна на длъжника /кредитополучател/ Т.Ф. не били от естество да прекъснат погасителната давност както по отношение на самата нея, така и по отношение на тях като поръчители, доколкото нямали характер на признание на вземането. С тези доводи искат обжалваното решение да бъде потвърдено. В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция представителят на жалбоподателя – въззивник поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения и претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Процесуалният представител на въззиваемите оспорва жалбата и излага становище по съществото на спора, което доразвива и в представената писмена защита. Счита предявения иск за доказан и основателен, а обжалваното решение за правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено и на въззиваемите бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция съгласно представения списък на разноските. Съдът намира въззивната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата следва да бъде разгледана по същество. При извършената служебна проверка на първоинстанционното решение съобразно правомощията по чл. 269 ГПК, съдът намери, че същото е валидно и допустимо, поради което и съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, следва да бъде проверена неговата правилност по изложените във въззивната жалба съображения и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор. Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците Н. Г. Т. и М. К. Д. не дължат на ответника “Банка ДСК” АД сумата в размер на 15647, 30 лв., представляваща главница по договор за кредит от 11.12.2006г., ведно със законната лихва от 15.09.2010г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва по т.5 от Договора за кредит в размер на 1897, 53 лв. за периода от 11.01.2010г. до 15.09.2010г., разноски по делото в размер на 351 лв. и 330 лева юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.дело № 3686/2010г. на Районен съд - Пазарджик, предмет на принудително изпълнение по изп.дело №2619/2011г. по описа на ЧСИ Тодор Луков с рег.№820 и район на действие Окръжен съд – Пловдив, поради погасяване на вземането по давност. В исковата молба се твърди, че на основание влязла в сила на 24.12.2010г. Заповед за изпълнение на парично задължение, издадена по ч.гр.дело № 3686/2010г. на Районен съд - Пазарджик, ответникът “Банка ДСК” АД се е снабдил с изпълнителен лист срещу длъжника по договора за кредит – Т.Б.Ф. и срещу поръчителите – Д.А.Ф., Н. Г. Т. и М. К. Д. за горепосочените суми. Въз основа на изпълнителния лист, за събиране на обективираното в него вземане, било образувано изп.дело при ЧСИ Никола Торнев, което впоследствие било продължено от ЧСИ Тодор Луков под № 2619/2011г. Сочи се, че от влизане в сила на заповедта за изпълнение до 28.12.2015г., т.е. повече от 5 години, спрямо ищците Н. Г. Т. и М. К. Д. не били предприети действия по принудително изпълнение, годни да прекъснат давността по отношение вземането срещу тях. При тези факти ищците са предявили исковата си претенция, която са поискали да бъде уважена. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът оспорва предявения иск с възражението, че същият е неоснователен. Оспорват се твърденията в исковата молба за погасяването на вземането по давност, като се твърди, че давността е прекъсната с образуването на изпълнителното дело и същата е спряла да тече до отмяната на ППВС №3/18.11.1980г. с приемането на т.10 от ТР № 2/2013г. от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, след която дата е започнал да тече 5-годишен нов давностен срок, който не е изтекъл. В тази връзка сочат, че в периода от 14.06.2011г. до 08.09.2020г. по изпълнителното дело регулярно постъпвали доброволни плащания от длъжника Т.Ф., с всяко едно от които била прекъсвана и погасителната давност за вземането, поради което нямало как да се приеме, че взискателят, а впоследствие и конституираният по делото нов взискател –цесионер са се дезинтересирали от вземането си. С тези доводи ответникът е поискал да бъде отхвърлен искът като неоснователен. С обжалваното решение първоинстанционният съд, като е приел, че до 26.06.2015г. погасителна давност за вземането не е текла заради образуваното изп.производство, а в периода от тази дата до 2023г. спрямо ищците не са предприемани изпълнителни действия, като доброволните плащания от длъжника Т.Ф. не представлявали признание на дълга, както от нейна страна, така и от страна на ищците в качеството им на поръчители, поради което е приел за основателен предявения иск. Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, прие за установено от фактическа страна следното: От приложеното към делото копие от изп.дело № 2619/2011г. по описа на ЧСИ Тодор Луков с рег.№820 и район на действие Окръжен съд – Пловдив, се установява, че по молба от 25.11.2010 година на “Банка ДСК" ЕАД срещу Т.Б.Ф., Д.А.Ф., Н. Г. Т. и М. К. Д., е било образувано с разпореждане от 29.11.2010г. изп.дело № 774/2010г. по описа на ЧСИ Н.Торнев с рег. № 750 и район на действие Окръжен съд – Пазарджик, за изпълнение на парично задължение в размер на 15647, 30 лв., представляваща главница по договор за кредит от 11.12.2006г., ведно със законната лихва от 17.09.2010г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 1897, 53 лв. за периода от 11.01.2010г. до 15.09.2010г., разноски по делото в размер на 351 лв. и 330 лева юрисконсултско възнаграждение, за които суми е бил издаден изпълнителен лист от 20.09.2010г. по ч.гр.дело № 3686/2010г. по описа на РС - Пазарджик, въз основа на заповед №2376/20.09.2010г. за изпълнение по чл. 417 ГПК, приложени към молбата. С молбата е поискано и предприемане на конкретни изпълнителни действия - налагане на запори върху трудовите възнаграждения, банковите сметки и движимите вещи на длъжниците, както и налагане на възбрани на недвижимите им имоти. До длъжниците, включително и до двете ищци, са изпратени покани за доброволно изпълнение, като ищцата Н. Т. е получила поканата за доброволно изпълнение, ведно с копие от изпълнителния лист и заповедта за незабавно изпълнение, чрез нейната майка на 10.12.2010г., а ищцата М. Д. ги е получила лично на същата дата. По молба от 11.12.2010г. от взискателя „Банка ДСК“ ЕАД изпълнителното производство е било спряно с разпореждане от 20.12.2010г. на ЧСИ Торнев поради доброволни плащания от длъжниците. Впоследствие на основание чл. 33, ал. 1 ЗЧСИ във връзка със Заповед на министъра на правосъдието № ЛС-И-134/30.03.2011г. с разпореждане от 18.04.2011г. по изп.дело № 774/2010г. на ЧСИ Торнев е образувано като изп.дело № 2619/2011г. по описа на ЧСИ Тодор Луков рег. № 820 – приемащ съдебен изпълнител по чл. 33, ал. 3 ЗЧСИ, за което длъжниците Н. Т. и М. Д. са получили съобщения съответно на 25.05.2011г. и на 26.05.2011г. С молба от 08.06.2011г. взискателят „Банка ДСК“ ЕАД е поискал от ЧСИ Луков да бъдат възобновени принудителните действия по изп.дело № 2619/2011г. за събиране на вземането срещу Т.Ф. и съдлъжниците, както и да бъдат наложени възбрани на имотите им. След възобновяване на производството, длъжниците по изпълнителното дело Т.Ф. и Д.Ф. са предприели действия по погасяване на задължението си към взискателя, като са извършвали регулярни частични плащания по сметка на ЧСИ Луков. На 03.06.2013г. по делото е депозирана молба от “ОТП Факторинг България” ЕАД, с което уведомяват органа по изпълнението, че по силата на договор за покупко-продажба на вземания, взискателят „Банка ДСК“ЕАД им е цедирал вземането си към Т.Б.Ф. в качеството й на кредитополучател по договор за кредит от 11.12.2006г., Д.А.Ф., Н. Г. Т. и М. К. Д. в качеството им на поръчители по договора за кредит, поради което е поискано да бъдат конституирани като взискател по образуваното изп.дело. Към молбата са представени доказателства за съобщаването за извършената цесия на длъжниците Н. Т. и М. Д. на 17.10.2012г. След конституирането на “ОТП Факторинг България” ЕАД като взискател по делото, длъжниците Т.Ф. и Д.Ф. са продължили да правят редовни парични вноски за изпълнение задължението им по изп.дело, като след извършено разпределение, част от сумите са били преведени от съдебния изпълнител по сметка на конституирания нов взискател. Впоследствие доброволните плащания са били преустановени, поради което е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Т.Ф., получавано от работодателя Сдружение „Бъдеще“, за което действие по принудително изпълнение е съобщено на работодателя на 12.06.2012г. След налагането на запора и съобщаването за него и на длъжника Т.Ф., са последвали още доброволни плащания от нея по сметка на ЧСИ, които по- късно отново са били преустановени, поради което до работодателя е изпратено ново запорно съобщение, получено на 29.10.2015г., в отговор на което третото задължено лице – работодателят Сдружение „Бъдеще“ е уведомило съдебния изпълнител, че ще удържа от трудовото възнаграждение на длъжника сумата от 133лв. месечно и ще я превежда по посочената в запорното съобщение банкова сметка. Така, в периода от 27.11.2015г. до 28.11.2019г. по сметката на ЧСИ Луков са постъпвали ежемесечно суми от наложения запор на трудовото възнаграждение, получавано от длъжника Т.Ф. при работодателя Сдружение „Бъдеще“, с които е частично погасявано задължението на длъжниците по изпълнителното дело. От м.януари 2020г. длъжникът Т.Ф. е предприела отново доброволни плащания на дълга си по делото, като видно от съдържащите се по изп.дело платежни нареждания, такива плащания е извършила на 16.01.2020г., 07.02.2020г., 05.03.2020г, 08.06.2020г., 07.07.2020г. и 08.09.2020г. С разпореждане на ЧСИ Луков от 22.04.2021г. е уважена молбата на взискателя от 01.02.2021г. и е наложен запор върху вземанията на длъжника Т.Ф. по банковите й сметки, открити при „Общинска банка“ АД, „Банка ДСК“ АД и „Юробанк България“ АД, за което са изпратени запорни съобщения, получени съответно на 27.04.2021г., 28.04.2021г. и 27.04.2021г. С ново разпореждане от 07.10.2021г. ЧСИ е насрочил опис на движими вещи, собственост на длъжника Т.Ф.. С последваща молба от 01.07.2022г. взискателят “ОТП Факторинг България” ЕАД е поискал да бъде наложен запор върху други банкови сметки на длъжника Т.Ф. в случай, че има такива, както и върху трудовото й възнаграждение и движимите й вещи. С молба от 22.08.2023г. от „Банка ДСК“ АД (л.461, том втори от изп.дело) е уведомен органът по изпълнението, че поради извършено вливане на дружеството взискател по изп.дело - “ОТП Факторинг България” ЕАД, същото е прекратено, а негов правоприемник е „Банка ДСК“ АД. Със същата молба правоприемникът на взискателя е посочил конкретни изпълнителни способи, които е поискал да бъдат предприети спрямо всеки един от длъжниците. Въз основа на така депозираната молба, с разпореждане от 27.10.2023г. ЧСИ е наложил възбрана върху недвижим имот, собственост на длъжника Н. Т. и запори върху трудовото й възнаграждение, получавано от ДГ „Върбица“ и върху банковите й сметки при „Банка ДСК“ АД и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, както и е наложил запор върху банковите сметки на длъжника М. Д. към „ОББ“ АД до размера на дълга по изп.дело. Възбраната върху недвижимия имот е вписана на 31.10.2023г., а запорните съобщения са получени от третите задължени лица „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и „ОББ“ АД на 31.10.2023г., от „Банка ДСК“ АД на 01.11.2023г., от ДГ „Върбица“ на 02.11.2023г., в следствие на което по изп.дело са постъпили плащания от тяхна страна. При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира от правна страна следното: Съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. По този въпрос в настоящия случай спор между страните няма, а и съдебната практика вече е непротиворечива, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение /в този смисъл са постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., Решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о./, поради което вземанията, обективирани в заповедта за изпълнение, се погасяват с изтичането на петгодишна давност. Разпоредбата на чл. 114 ЗЗД предвижда, че давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а нормите на чл. 116, б. „б“ и „в“ ЗЗД предвиждат, че давността се прекъсва: б) с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната; в) с предприемане на действия за принудително изпълнение, като чл. 117, ал. 1 ЗЗД предвижда, че от прекъсването на давността почва да тече нова давност. Съгласно чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка. С т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и / или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и така нататък до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и други. Посочва се още, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Предвид изложеното е прието, че Постановление на Пленума на ВС № 3/1980 г. следва да се счита за изгубило сила. Посочено е изрично, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 /две/ години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК поради така наречената "перемпция", която настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Във връзка с действията, годни да прекъснат погасителната давност, трайна и непротиворечива е съдебната практика, която напълно се споделя и от настоящия състав, че доброволното изпълнение на задължението от страна на длъжника, както и постъпилите от него доброволни плащания по изп.дело имат характер на признание на дълга и също прекъсват давността на основание чл.116, ал. 1, б. „а“ ЗЗД (в този смисъл Определение № 598 от 1.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 1343/2017 г., I т. о., Определение № 50170 от 15.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1026/2022 г., I т. о. и др.). В тази връзка настоящият състав не споделя и намира за неправилни доводите на първоинстанционния съд, които са в пълно противоречие с посочената съдебна практика. С Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК, се прие, че погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като до този момент предходното ППВС № 3/1980 г., според което погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането, не е било мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително. Това е така, тъй като даденото с предходен тълкувателен акт тълкуване на правната норма е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове /чл. 130, ал. 2 ЗСВ/. По тези съображения до обявяването на задължителен тълкувателен акт за загубил сила с приемането на последващ такъв, обективираното в първия тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия. Това следва и от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, която е предмет на тълкуване с ППВС № 3/1980 г., не е изменяна от момента на влизане в сила на ЗЗД. При непроменена правна уредба, която е била подложена на задължително тълкуване, нито от органите по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, нито от останалите правни субекти, които са адресат на тази норма, може да се изисква друго, освен да се съобразят с това тълкуване до обявяване на постановлението за загубило сила. С т. 1 на Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024г. на ВКС по т.д. № 2/2023г., ОСГТК се прие, че при множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници. За настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството. Изпълнението и еквивалентните на него погасителни способи – даване вместо изпълнение и прихващане, имат действие за всички солидарни длъжници, независимо от това кой ги е извършил/изпълнил съгласно разпоредбата на чл. 123 ЗЗД. Нормата на чл. 123, ал. 1, изр. 1 ЗЗД се отнася както за случаите на доброволно изпълнение, така и за случаите на принудителното изпълнение по реда на изпълнителния процес. Поради това изпълнителните действия по отношение на един от солидарните длъжници, срещу които е образувано изпълнително дело въз основа на един изпълнителен лист, рефлектират върху останалите. С оглед така очертаната правна уредба и задължителна съдебна практика, се налага правният извод, че по отношение вземанията на ответника – въззивник в настоящото производство не е налице настъпила и изтекла петгодишна погасителна давност от настъпването на изискуемостта им до предяваване на иска по чл. 439 ГПК, както и до момента, поради която ищците, в качеството им на солидарно задължени лица, да не дължат изпълнение на задължението им по посоченото изпълнително дело. Установи се от материалите по изп.дело, че няма наличен непрекъснат петгодишен период от време, през който взискателят да не е поискал извършването на изпълнителни действия или такива да не са предприети от съдебния изпълнител и по този начин да е настъпило погасяване на вземанията на банката по давност. Проследени във времето и по периоди, в резултат на поискани от взискателя настоящ въззивник или извършени от съдебния изпълнител, изпълнителни действия, са прекъсвали многократно погасителната давност, като от датата на поискването/извършването им е започвала да тече нова 5-годишна погасителна давност. От съществено значение в тази връзка е подадената от взискателя молба от 25.11.2010 година за образуване на изп.дело въз основа на издаден изпълнителен лист от 20.09.2010г. по ч.гр.дело № 3686/2010г. по описа на РС - Пазарджик, след издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, с която молба е поискано предприемане на конкретни изпълнителни действия - налагане на запори върху трудовите възнаграждения, банковите сметки и движимите вещи на длъжниците, както и налагане на възбрани на недвижимите им имоти. С оглед на това, настоящият състав приема, че с образуване на изпълнителното дело на 29.11.2010г., доколкото в молбата на взискателя за образуването му се съдържа искане за прилагане на конкретни изпълнителни способи, е прекъсната изцяло давността с оглед постановките на ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК, ВКС и ППВС 3/1980 г., като новата давност е започнала да тече от 26.06.2015 г. Исканията на взискателя за прилагане на конкретни изпълнителни способи и приложените от ЧСИ такива на 29.10.2015г., 01.02.2021г., 07.10.2021г., 01.07.2022г., 22.08.2023г. и 27.10.2023г., както и постъпвалите по изп.дело в периода 27.11.2015г. до 28.11.2019г. ежемесечни суми в следствие наложен запор, а също така и частичните погасявания на 16.01.2020г., 07.02.2020г., 05.03.2020г, 08.06.2020г., 07.07.2020г. и 08.09.2020г. на задължението от един от солидарните длъжници, отново прекъсват давността. Съгласно постановките в т.1 от ТР №2/04.07.2024г. по т.д. № 2/2023г. на ОСГТК при солидарните задължения, каквото се явява и процесното такова, поради наличието на единство на престацията, удовлетворяването на взискателя чрез изпълнение по отношение на един от солидарните длъжници има действие и спрямо останалите съдлъжници. Следователно, няма изтекла в полза на длъжниците и ищци-въззиваеми в настоящото производство погасителна давност за посочените вземанията на банката срещу тях за периода, посочен в исковата им молба (24.12.2010г. – 24.12.2015г.), а и към настоящия момент, предвид изброените по-горе действия, годни да прекъснат давността. В тази връзка съдът намира за необходимо конкретно да отбележи, че е неоснователен релевираният в исковата молба довод на ищците, че спрямо тях вземането било погасено по давност към 24.12.2015г., доколкото както вече се посочи по-горе и съгласно ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК, ВКС, 5-годишната погасителна давност е започнала да тече едва от 26.06.2015г. Считано от началото на действието на ТР № 2 от 2015 г., /26.06.2015 г./, до предявяване на иска по чл. 439 от ГПК – 05.01.2024г. няма изтекъл пълен петгодишен срок за погасяване на главницата по вземането на банката-взискател, нито двугодишен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, в който да е настъпила перемпция по процесното изп.дело. Предвид така изложеното, настоящият състав намира предявения установителен иск за неоснователен. Достигайки до различни изводи, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което ще следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен като неоснователен предявеният от ищците Н. Г. Т. и М. К. Д. иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че не дължат на ответника “Банка ДСК” АД сумата в размер на 15647, 30 лв., представляваща главница по договор за кредит от 11.12.2006г., ведно със законната лихва от 15.09.2010г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 1897, 53 лв. за периода от 11.01.2010г. до 15.09.2010г., разноски по делото в размер на 351 лв. и 330 лева юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.дело № 3686/2010г. на Районен съд - Пазарджик, предмет на принудително изпълнение по изп.дело №2619/2011г. по описа на ЧСИ Тодор Луков с рег.№820 и район на действие Окръжен съд – Пловдив. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, следва да бъде уважено искането на въззивника “Банка ДСК” АД за присъждане на направените по делото разноски за двете инстанции. Предвид липсата на представен пред настоящата инстанция списък по чл. 80 ГПК от негова страна и доколкото направената в проведеното открито съдебно заседание претенция е за присъждане единствено на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, то претенцията за разноски на въззивника следва да бъде уважена така, както е предявена. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП съдът определя същото в размер на 200 лева. По изложените съображения, съдът