Решение № 1716 от 16.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 9949/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Г. М. Г., ЕГН •••••••••• срещу решение № 8300 от 08.05.2024г., постановено по гр. дело № 37214/2023г. по описа на СРС, 128-и състав, с което е отхвърлен предявеният от Г. М. Г., ЕГН ••••••••••, с адрес гр.София, ж.к.••••, иск за признаване за установено по отношение на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Ястребец“ № 23Б, представлявано от А.А. и И.Е., че ищецът не дължи на ответника сумата от 225.88 лв., представяща ½ от дължима цена за консумирана топлинна енергия за периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2015 г. и сумата 8.10 лв., представляваща такса за дялово разпределение по фактурата за м.05.2015 г., ведно със законната лихва от 15.11.2017 г., начислени за абонатен № 97446, за които на 09.05.2023 г. е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 80922/2017 г. по описа на СРС, 65 състав и е образувано изп.дело № 20237900401090 по описа на ЧСИ Р.М., рег. № 790 от КЧСИ, поради извършено прихващане с вземания на взискателя Г. Г. от кредитора „Топлофикация София“ ЕАД, по договор за цесия със „Стил проект“ ООД, за периода от 01.12.2009 г. до 30.04.2010 г. Със същото решение на ответника са присъдени сторените по делото разноски от 510 лв. Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния закон и допуснати от съда процесуални нарушения, довели до неправилност на обжалвания съдебен акт. Заявява, че не споделя становището на СРС, изложено в мотивите на решението, че извършеното от ищеца прихващане на процесните вземания с негови вземания към ответника няма погасителен ефект. Неправилно било прието, че активното вземане на прихващащия ищец следва да е било ликвидно и че е погасено по давност. Счита, че съдът е разпределил тежестта на доказване в отклонение на материалния закон, като е възложил в тежест на ищеца да установи ликвидността на вземането си към ответника, което е в нарушение и на дадените тълкувателни разяснения по приложението на материалния закон, дадени от ВКС с ТР№ 2 от 18.03.2022г. Макар, да се е позовал на посоченото тълкувателно решение, СРС не го е приложил, като в частност не е взел предвид отхвърленото с ТР виждане, че при съдебното прихващане погасителният ефект настъпва с влизане в сила на решението, с което е уважено възражението. Неправилно СРС бил приложил точно обратното. В несъответствие с възприетите в тълкувателното решение принципни положения и неправилно съдът не бил взел предвид, че първият ден, в който процесното прихващане от дата 03.07.2023г. е могло да се извърши, е именно 01.02.2017г. - тъй като именно в този ден процесното активно вземане за обезщетение в размер на 1288,84 лева за период от 01.12.2009г. - 30.04.2010г., чиято изискуемост е настъпила на 30.04.2010г., е било в притежание на ищеца, а пасивното - задължения за доставена топлинна за период 01.11.2014г.- 30.04.2015г. и услуга дялово разпределение за период м.05.2015г., е поне изпълняемо. (които обстоятелства били безспорни по делото). Неправилно и несъответстващо на установените факти било посочено, че „вземането на ответника е възникнало дълъг период от време след изтичане на давностния срок за вземането на ищеца“. Този извод не кореспондирал на установените факти, че вземането на ответника е за консумирана топлинна енергия за период 01.11.2014г. - З0.04.2015г. и за извършена услуга дялово разпределение за период м.05.2015г. Съгласно материалния закон задължението за заплащането на цената на ТЕ и услуга ДР възникват с предоставянето им. (м. 04-м.05.2015г.). Съгласно приетото от решаващия състав относно вземането на ищеца, че е възникнало и изискуемо най-късно на дата 30.04.2010г., и давността е 5г., то тя изтича на дата 30.04.2015г. - тоест именно към датата, на която вземането за ТЕ и ДР е възникнало и следователно е поне изпълняемо. Не е налице дълъг период от време между изтичането на давността за активното вземане и възникването на пасивното вземане. Съдът не бил обсъдил в цялост и приетата СТЕ, от която било видно, че ответникът не желае да окаже съдействие на вещото лице и поддържа, че за част от периода на ползване на процесното съоръжение (01.02.2004г.-до 31.12.2010г. ), вече „не съхранява данни“, от които да се установи с математическа точност размера на дължимото обезщетение, а за следващата част от периода (01.01.2011г.-до 26.01.2017г.) дължимото обезщетение е в размер на 21 080,30лв. Поддържа, че само за част от периода дължимото обезщетение в размер на 3 866,46лв. е годно да погаси цялото вземане на ответника от 225,88 лв. Неправилно съдът бил обвързал чл. 104, ал. 2 ЗЗД само и единствено с чл. 103, ал. 1 от ЗЗД. Предпоставките за зачитане погасителния ефект на извършено прихващане не били уредени само в чл. 103, ал. 1 ЗЗД, но и в чл. 104, ал. 1 ЗЗД, в който смисъл било даденото тълкувателно разрешение с цитираното тълкувателно решение. Поддържа, че ищецът е имал право да прихване на 03.07.2023г. (т.е „прихващането е допустимо“), тъй като прихващането между процесните вземания е могло да бъде извършено и преди да е изтекла давността за активното вземане, като въпросът кога е изтекла давността на процесното активно вземане също е разрешен неправилно от СРС. Счита, че за да е погасено по давност едно вземане, то не е достатъчно да е изтекъл давностния срок, но и длъжникът да е упражнил правото си на възражение по чл. 110 и сл. от ЗЗД, защото давността не се прилага служебно (чл. 120 ЗЗД). Ето защо счита, че активното вземане е погасено по давност едва с отговора на исковата молба (дата 08.01.2024г.), но не и по-рано. Доколкото активното вземане не било погасено по давност преди изявлението за прихващане (03.07.2023г.), то нормата на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД била неотносима към процесните отношения, а самото изявление за прихващане от 03.07.2023г. било допустимо и е проявило погасителния си ефект с обратна сила (чл. 104, ал. 2 ЗЗД). Извън горното, сочи и че давността е била спирана и прекъсвана, съответно на 21.03.2012г., 24.09.2015г. (паметна записка, съгласно която ,,страните приеха, че не е спорно, че сградите са присъединени реално към топлопреносната мрежа, като енергийните обекти не са изкупени към настоящия момент'', като страните са именно цедентът и неговият длъжник към съответната дата - Топлофикация София ЕАД), аналогично признания на дати – 14.10.2015г. (писмено изявление чрез имейл, изходящо от Топлофикация София ЕАД, с поето задължение да подпише договор, касаещ изграденото съоръжение), 31.01.2019г. (с признанията на длъжника обявени с решение № АКТ-158-31.01.2019г. на КЗК). Сочи писмените доказателства, необсъдени от решаващия състав, от които се установявало, че ответникът е поставен в забава и давността за цедираното вземане не е изтекла. Предвид изложеното, моли обжалваното решение да се отмени изцяло, вкл. в частта за разноските, като въззивният съд постанови друго решение, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски. Ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД депозира писмен отговор, с който оспорва същата като неоснователна. Сочи, че съгласно направеното от ищеца уточнение, процесното вземане, с което е извършено прихващането, е част от общо заявения период от 11.02.2004г. до 26.01.2017г. и обхваща конкретно периода 01.12.2009 – 40.04.2010г. , поради което погасителната давност по отношение на същото е изтекла най-късно на 30.04.2015г. Процесният договор за цесия е сключен на 26.01.2017г., поради което ищецът е станал титуляр на процесното вземане едва след изтичане на давността, поради което прихващане със задълженията му за топлинна енергия не би могло да бъде извършено в нито един момент, дори по реда на чл.103, ал.2 от ЗЗД. Поддържа, че възражение за изтекла погасителна давност е направил още с отговора на искова молба, което е най-ранният възможен момент. Оспорването на това обстоятелство било възможно най-късно до провеждането на първото по делото заседание, поради което понастоящем било преклудирано. Поддържа, че сочените от ищеца изявления не представляват признанаване на вземането и не са от естество да прекъснат давността. Моли жалбата да бъде оставена без уважение и претендира разноски. Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Фактите по делото са правилно установени от СРС след обсъждане на събраните по делото доказателства и не е необходимо да бъдат повторно излагани от въззивната инстанция, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, по отношение на установеното от фактическа страна. От правна страна и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се посочи следното: Предявеният иск е с пр. осн. чл.439 от ГПК. С този иск длъжникът оспорва изпълнението въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Той е средство за защита на длъжника, чрез което да се установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи правно значение за неговото съществуване. Липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Правният интерес на длъжника произтича от задължението на съдебния изпълнител да зачете силата на пресъдено нещо по успешно проведения иск и съответно да прекрати образуваното пред него изпълнително дело при установяване несъществуването на спорното вземане. В конкретния случай, оспорва се изпълнението на вземане на ответника за сумата в общ размер на 225.88 лв., представяща ½ от дължима цена за консумирана топлинна енергия за периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2015 г. и сумата 8.10 лв., представляваща такса за дялово разпределение по фактурата за м.05.2015 г., ведно със законната лихва от 15.11.2017 г., начислени за абонатен № 97446, за които на 09.05.2023 г. е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 80922/2017 г. по описа на СРС, 65 състав и е образувано изп.дело № 20237900401090 по описа на ЧСИ Р.М., рег.№ 790 от КЧСИ, поради извършено прихващане с вземане на взискателя Г. Г. от кредитора „Топлофикация София“ ЕАД. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2020 год., ОСГТК, при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение. Наличието или липсата на ликвидност на активното вземане се изяснява по спора за пасивното вземане, когато изявлението за прихващане е извършено в процеса – т.нар. „съдебно прихващане“, или когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявлението за прихващане, извършено извън процеса – т.нар. „извънсъдебно прихващане“. Следователно, за да е допустим настоящият иск на основание чл. 439, ал. 2 ГПК, изявлението за прихващане, на което се позовава длъжникът, следва да е извършено след приключване на съдебното дирене в производството по постановяване на съдебното решение относно пасивното вземане – т.е. вземането, което принудително се изпълнява - в този смисъл Решение №50160/24.11.2022г. по т.д. №2248/2019г., I ТО на ВКС. Ищецът твърди, че е придобил с писмен договор за цесия от 01.02.2017 г. вземане на „Стил проект“ ЕООД от ответника, а именно - за сумата от 1 000 лв. /частично от 15 000 лв./ обезщетение за ползване през периода от 11.02.2004 г. до 26.01.2017 г. на съоръжения за присъединяване, а именно присъединителен топлопровод и абонатна станция, находящи се на адрес гр.София, ул.••••. Цесията е съобщена на „Топлофикация София“ ЕАД на 03.07.2023 г., като на същата дата ищецът е направил и изявление за прихващане на двете насрещни вземания които имат страните, при което по - малкото от тях, а именно вземането на „Топлофикация София“ ЕАД от Г. Г. по изп.лист по гр.д.№ 80922/2017 г. по описа на СРС, 65 състав, е погасено изцяло. Вземанията на ответника са установени със сила на пресъдено нещо с решение от 20.05.2019 г., постановено по гр.д. № 80922/2017 г. по описа на СРС, 65 с-в, влязло в сила на 27.06.2022 г. Изявлението за прихващане, на което се позовава длъжникът, е от 03.07.2023г., поради което е извършено след приключване на съдебното дирене в производството по постановяване на съдебното решение относно пасивното вземане. Ето защо, предявеният иск е допустим. Както е възприето в мотивите на цитираното по-горе решение на ВКС, с които настоящият съдебен състав се солидаризира изцяло, наличието или липсата на активното вземане се проверява в производството по чл. 439 ГПК, а при постановено в друго производство влязло в сила решение, с което се установява съществуването на активното вземане, решаващият съд следва да зачете силата на пресъдено нещо на това решение. Независимо от начина на установяване на съществуването на активното вземане и на начина на осъществяване на правото на прихващане – извън процеса или в процеса, правният ефект на изявлението за прихващане настъпва с обратно действие от момента, когато прихващането е могло да се извърши – когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Претендираното от ищеца активно вземане, с оглед изложеното по-горе, следва да бъде установено в настоящото производство по иска с пр. осн. чл. 439 ГПК. Ето защо, оплакванията във въззивната жалба за неправилно разпределение на доказателствената тежест от районния съд, са изцяло неоснователни – ликвидност на активното вземане се изяснява в спора, в който ответникът се позовава на погасителния ефект на изявлението за прихващане. Ищецът извежда правата си от договор за цесия от 01.02.2017 г., по силата на който е придобил вземане на „Стил проект“ ЕООД от ответника, а именно 1 000 лв. /частично от 15 000 лв./ обезщетение за ползване през периода от 11.02.2004 г. до 26.01.2017 г. на подробно описаното по-горе съоръжение за присъединяване. С молба по делото /на л.236 – 237 от делото на СРС/, в изпълнение на дадени от съда указания, ищецът е конкретизирал, че процесното вземане, с което е извършено прихващането, е част от общо заявения период от 11.02.2004г. до 26.01.2017г. и обхваща конкретно периода от 01.12.2009г. до 30.04.2010г. Вземането на „Стил проект“ ЕООД по чл.137, ал.2 от ЗЕ е установено по основание от първоинстанционния съд, като въззивната жалба не съдържа доводи срещу решението в тази му част, поради което и въззивният съд приема от фактическа и правна страна, че „Стил проект“ ЕООД е титуляр на вземане от „Топлофикация София“ ЕАД за обезщетение за ползване през периода от 11.02.2004 г. до 26.01.2017 г. на съоръжения за присъединяване, а именно присъединителен топлопровод и абонатна станция, находящи се на адрес гр.София, ул.••••, което за периода от 01.12.2009г. до 30.04.2010г. възлиза на сумата от 1 288.84 лв., определена от съда по реда на чл.162 ГПК и при съобразяване на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза. Както се установява от ангажирания по делото договор за цесия от 01.02.2017г., на ищеца е прехвърлено „частично, а именно до размер от 1 000 лв. изискуемо вземане на цедента от неговия длъжник „Топлофикация София“ ЕАД, представляващо обезщетение за ползване по см. на чл.137, ал.2 от ЗЕ на топлосъоръжение на адрес гр. София, ул. „Братя Миладинови“ № 104-108 за периода 11.02.2004г. до 26.01.2017г., чийто размер възлиза на поне 15 000 лева“, като с обсъдената по-горе молба ищецът е конкретизирал, че активното вземане по извършеното прихващане обхваща именно периода от 01.12.2009г. до 30.04.2010г. С оглед липсата на наведени конкретни възражения касателно предмета на процесния договор за цесия и липсата на депозирана въззивна жалба от ответника, с оглед постановките на ТР № 1/2020г. от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд приема, че в настоящото производство следва да изхожда от възприетото в първоинстанционното решение положение, че вземането на ищеца съществува и е в посочения по-горе размер. Независимо от горното, въззивният съд намира, че релевираното от ищеца възражение за прихващане не е довело до погасяване на вземането на ответника поради следните съображения: Не са налице предпоставките за компенсация между двете вземания. На първо място, потестативното право на прихващане се осъществява чрез изявление на прихващащия. За да породи предвидения в закона ефект – погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото, изявлението трябва да съдържа белезите, които индивидуализират всяко едно от тях изцяло - по страни, основание и размер. Извършено извън процеса, т.нар. в практиката и доктрината „извънсъдебно прихващане“, изявлението е безусловно. За да породи действие, трябва да достигне до адресата. Извършено в процеса, т. нар. „съдебно прихващане“, изявлението е под условие, че предявеното с иска вземане ще бъде уважено. За да породи действие, съдът трябва да установи вземането по иска и осъщественото право на прихващане. В настоящия случай, изявлението на прихващащия от 03.07.23г. е за извършване на компенсация с негово вземане за дължимите му 1 000 лв., частичен от 15 000 лв., на осн. чл.59, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.137, ал.2 от ЗЕ, изискуемо вземане на цедента Стил проект ЕООД от ответника за обезщетение за ползване през периода от 11.02.2004г. – 26.01.2017г. на подробно описаните съоръжения за присъединяване. Така направеното изявление не може да доведе до настъпване ефекта на компенсацията, т.к. активното вземане е неконкретизирано – не става ясно дали вземането за 1000 лв. е частично от общото вземане за 15 000 лв., тъй като касае част от заявения период /в който случай всъщност вземането не е частично, а е вземане за обезщетение в размер на 1 000 лв. за конкретно посочен период/ или е вземане за целия период, но за част от периодично дължимите суми за обезщетение, които от своя страна също не са посочени. Конкретизацията има съществено значение, както за да се определи каква и коя конкретно част от общото вземане е цедирана и се погасява, така и с оглед давността. Доколкото конкретизация е извършена едва в хода на делото, следва да се приеме, че изявлението за прихващане от 03.07.23 г. не е годно да породи търсения ефект. На следващо място, включително и след конкретизацията на активното вземане по период с молбата от 27.02.2024г., въззивният съд намира, че не са налице предпоставките за прихващане, поради следното: Съгласно отговор на въпроса по т.1 от ТР №2/18.03.2022 год. по т.д. 2/2020 на ОСГТК на ВКС институтът на прихващането е уреден в чл. 103 – чл. 105 ЗЗД. Изисква насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия (активното вземане) да е изискуемо. Задължението на прихващащия (пасивното вземане) може да не е изискуемо. Достатъчно е да е изпълняемо. Другата предпоставка е ликвидността. Тя е изискване само към активното вземане. Съгласно чл.103, ал.2 от ЗЗД прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността. При уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение. От една страна, не могат да бъдат споделени доводите във въззивната жалба, че активното вземане не е било погасено по давност. Вземането на ищеца по чл.137, ал.2 ЗЕ е изискуемо, считано от изграждането на съоръженията. Приложима е общата петгодишна давност. Следвателно, вземането за обезщетение за периода 01.12.2009г. до 30.04.2010г. се е погасило по давност към 30.04.2015г. Не могат да бъдат споделени доводите на ищеца за спиране и прекъсване на давността с посочените във въззивната жалба действия, изразяващи се в изпращане на нотариална покана от цедента „Стил Проект“ ЕООД до ответника за изкупуване и изплащане на обезщетение за ползване, кореспонденция между посочените лица, иницииране на производство пред регулатора за отнемане лиценза на ответника и санкционирането му, и пр. Посочените действия не са от естество да прекъснат течащата в полза на ответника погасителна давност. Същата спира или се прекъсва при наличието на някоя от предпоставките на чл.115 и 116 от ЗЗД, за които по делото няма данни. Няма твърдения, нито доказателства преди настоящия процес активното вземане да е било предявявано с иск, нито от приетите писмени доказателства се установява същото да е било признавано по основание и размер за процесния период от „Топлофикация София“ ЕАД. Ето защо, съдът намира, че още към датата на цесията – 01.02.2017г. , вземането на „Стил проект“ ЕООД за сумата от 1000 лв. като част от вземането за обезщетение за периода 11.02.2004г. – 26.01.2017г., обхващащо конкретно периода 01.12.2009г. до 30.04.2010г., е било погасено по давност. Възражение в този смисъл е своевременно наведено от ответника с отговора на исковата молба, поради което и същото правилно е разгледано и уважено от районния съд. Доводите на въззивника, че вземането следвало да се счита за погасено по давност по см. на чл.103, ал.2 от ЗЗД не с изтичане на срока, а с релевирането на възражението този смисъл от ответника, са несъстоятелни и не могат да бъдат споделени. Щом активното вземане е било погасено по давност още към 2015г., то при цедиране на същото и своевременно наведено възражение за давност от насрещната страна, прихващане не би могло да настъпи, защото същото не би могло да бъде извършено преди изтичането на давността – към момента, когато давността е изтекла, не само вземането на прихващащия не е било ликвидно /което действително не е условие за настъпване на компенсацията, както основателно сочи въззивника/, но вземанията въобще не са били насрещни. Към 2015г. титуляр на вземането е бил цедентът „Стил проект“ ЕООД, а към момента, когато вземанията са станали насрещни - 01.02.2017г., давността вече е била изтекла, поради което противно на доводите, изложени в жалбата, не са налице предпоставките не само на чл.103, ал.2 от ЗЗД, но и общите предпоставки по ал.1. Обратното действие на основателно възражение за прихващане няма връзка с предпоставките на чл. 103, ал. 2 ЗЗД. То е винаги такова, каквото е посочено в т.1. на ТР №2/18.03.2022 год., но за да настъпи, безусловно е необходимо да са налице общите предпоставки на чл.103, ал.1 от ЗЗД. Макар и по различни правни съображения, крайните изводи на двете инстанции напълно съвпадат, поради което решението следва да се потвърди. По разноските: При горния изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има въззиваемата страна - ответник. Същият е представляван от юрисконсулт и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя в размер от 51,13 евро. Така мотивиран, Софийски градски съд