Решение № 5911 от 1.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3714/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 4966 от 20.12.2021 г., постановено по ГД № 33530 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд (СРС), III ГО, 140 граждански състав, е отменено на основание чл. 42, ал. 2 ЗУЕС по исковете на И. С. Х., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ул. „•••••••, предявени срещу етажните собственици в сграда, намираща се в гр. София, ж.к. „Манастирски ливади – Запад“, ул. „•••••••, представлявани от управителя на етажната собственост – А.А. със съдебен адрес: гр. София, ул. „•••••••, решение по т. 2 от протокола за проведеното на 12.05.2021 г. общо събрание на етажната собственост, предвиждащо начин на разпределение на разходите за управление и поддържане на етажната собственост, а именно – „Общото събрание реши разходите за техническа поддръжка и административно управление да се разпределят поравно на всички обекти. Всички останали пера от бюджета да бъдат разпределени на база застроена площ (м2) на всеки имот от УПИ I-1503. За външните търговски обекти разпределението на разходите да бъде на база застроена площ (м2) на всеки имот от УПИ I-1503. Необитаемите обекти да плаща 50 % от разходите на база застроена площ (м2) на всеки имот от УПИ I- 1503. Таксата за домашен любимец остава 6, 50 лева.“. Решението на СРС е обжалвано от ответника. Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционния съд е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че предявеният иск е недопустим, тъй като същият е обусловен от предварително провеждане на процедурата по чл. 16, ал. 9 от ЗУЕС, каквато в случая не е проведена, исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 от ГПК, както и поради липса на правен интерес от предявяване на този иск по отношение на ищеца. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение от категорията на неотстранимите, като е приел, че нормата на чл. 51 от ЗУЕС е императивна. Ето защо отправя искане до Софийски градски съд като въззивна инстанция за обезсилване като недопустимо, евентуално за отмяна като неправилно на първоинстанционното решение, с което е уважена исковата претенция и постановяване на друго такова, с което същата да бъде отхвърлена. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, с който се изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт: Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по оста-налите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивна-та жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипоте-зата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалифи-кация на исковете. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел следното. Посочено е, че начинът за разпределяне на разходите за управление и поддържане на общите части в етажната собственост, приет с процесното решение на общото събрание на етажната собственост противоречи на чл. 51, ал. 1, ал. 2 и ал. 7 ЗУЕС, които законови текстове имат повелителен характер и предвиждат, че разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост следва се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят, собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година, не заплаща разходи за управление и поддържане, за отглеждане на животни в етажната собственост, които подлежат на извеждане, се дължи от отглеждащия ги собственик, ползвател или обитател разходи за електрическа енергия, вода, отопление, почистване на общите части и абонаментно обслужване на асансьора за всяко животно в размер като за един обитател. Посочено е още, че целта на закона е еднакво уреждане на разпределянето на разходите за управление и поддръжка на сгради в режим на етажна собственост, съобразно реалното ползване на обектите и избягване възможността мнозинството да наложи решение за равно понасяне на задължението за разноски за обикновено употребление без да се отчита ползването, от което тези разходи са обусловени. „Разходи за управление и поддържане“, съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 11 от ДР на ЗУЕС, са разходите за консумативни материали, свързани с управлението, за възнаграждения на членовете на управителните и контролните органи и за касиера, както и за електрическа енергия, вода, отопление, почистване, абонаментно обслужване на асансьор и други разноски, необходими за управлението и поддържането на общите части на сградата. Логиката на законодателната уредба в чл. 51 ЗУЕС е разходите за управление и поддържане на общите части да се заплащат поравно според броя на собствениците, обитателите и ползвателите, защото техният обем зависи именно от броя на хората, които ползват общите части на сградата – по-големият обем посещения от лица в сградата логично е свързан с по- големи разходи за електрическа енергия и почистване на общите части, за ползване на асансьор и др., като в името на колективния интерес участието в разходите за поддръжка и управление на общите части следва да е съобразно на участието в ползването им. Тази цел е последователно проведена в следващите алинеи на чл. 51 и по-специално в ал. 2, ал. 5 и ал. 6 на същия член, като в ал. 2 на чл. 51 е предвидено изрично, че собственик, ползвател или обитател, който не пребивава постоянно в етажната собственост (пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година), не дължи разходи за управление и поддържане. Аргумент за императивния характер на нормите е изводим и от уредбата на правомощията на общото събрание. Съгласно чл. 11, т. 4 ЗУЕС общото събрание на етажната собственост има правомощие да определя единствено размера на паричните вноски за разходите за управление и поддържането на общите части на сградата, като от правомощията на колективния орган изрично е изключена възможността за решаване на начина на разпределянето на разходите. Тези фактически и правни изводи на районния съда са логични, обосновани и в съответствие с приложимата нормативна уредба и установената практика на върховната съдебна инстанция. Настоящият въззивен съдебен състав напълно споделя фактическите и правните изводи, изложени в мотивите на първата инстанция, като на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях без да е необходимо да ги повтаря. Независимо от това във връзка с оплакванията във въззивната жалба е необходимо да бъде добавено следното: Предявен е иск с правно основание по чл. 40, ал. 1 от ЗУЕС. Искът е допустим по следните съображения. В ЗУЕС не е уредено правило, което да обуславя допустимостта на иска по чл. 40, ал. 1 от ЗУЕС от задължително предварително провеждане на процедурата по чл. 16, ал. 9 от ЗУЕС. Това законодателно разрешение е логично, тъй като разпоредбата на чл. 16, ал. 9 от ЗУЕС урежда различна процедура от тази, регламентирана в чл. 40 от ЗУЕС. Процедурата по чл. 16, ал. 9 от ЗУЕС касае оспорване съдържанието на протокола, включително достоверността на отразените в него решения, т. е. съответствието между действително изразената от общото събрание воля и тази, отразена в протокола за проведеното общо събрание. Целта на иска по чл. 40, ал. 1 от ЗУЕС е да предостави защита на собственика на обект от етажната собственост срещу решение на общото събрание, което счита за неправилно (незаконосъобразно), т. е. че противоречи на императивни материално правни норми на ЗУЕС. От съпоставката на двете разпоредби се установява, че с тях се преследват различни цели. При това положение няма как да е налице обусловеност на иска по чл. 40 от ЗУЕС от предварително провеждане на процедурата по чл. 16, ал. 9 от ЗУЕС. Следователно ако собственикът намира, че волята на общото събрание е правилно отразена в протокола за проведеното общо събрание, но тя не е в съответствие с определени повелителни правила на закона, абсолютно безпредметно е да първо да се оспори решението по чл. 16, ал. 9 от ЗУЕС, а едва след това да се предяви иска по чл. 40, ал. 1 от ЗУЕС. Единственото правило, което следва да бъде спазено във връзка с допустимостта на този иск, е последният да се предяви в 30-дневния срок по чл. 40, ал. 2 от ЗУЕС, в разглеждания случай е спазено. Неоснователно е и оплакването, че искът не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 от ГПК. Ищецът подробно е изложил фактическото основание на предявения иск, а именно, че е собственик на самостоятелни обекти в режим на етажна собственост на посочения адрес, проведено е общо събрание на етажните собственици, на което е взето и процесното решение по т. 2, изложил е твърденията си защо счита решението за незаконосъобразно. В тази връзка ищецът е отправил своето искане до СРС като първа инстанция, а именно решението на общото събрание да бъде отменено като незаконосъобразно. Следователно исковата молба има задължителното съдържание по чл. 127, ал. 1, т. 4 – обстоятелствата, на които ищецът основава своите искания (фактическото основание на иска), и т. 5 – в какво се състои искането (петитума на иска), като искането е съответно на изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения. Доколкото ищецът твърди, че е обвързан от решение на общото събрание на етажната собственост, което противоречи на императивни правила на закона, следва категоричен извод, че за него (ищеца) е налице правен интерес от предявения иск. От изложеното следва единствения извод за допустимост на предявения иск. По отношение на оплакването за допуснато от съда съществено процесуално нарушение от категорията на неотстранимите въззивният съд намира следното. Нормативната уредба на ЗУЕС е с подчертано повелителен характер, което в частност се отнася и за правилата на чл. 51 от ЗУЕС. При това положение е недопустимо общото събрание на етажните собственици да приема решение в отклонение от правилата на чл. 51 от ЗУЕС. Като е приело нещо различно от уреденото в чл. 51 от ЗУЕС общото събрание е взело незаконосъобразно решение, което правилно е било отменено от първата инстанция. В посочения смисъл е постоянната практика на върховната съдебна инстанция (например в Решение № 80 от 4.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1213/2020 г., IV г. о., ГК; Решение № 313 от 7.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1332/2019 г., IV г. о., ГК; Решение № 60181 от 20.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 86/2021 г., IV г. о., ГК; и др.). Изводът е, че първата инстанция не е допуснала съществено нарушение на процесуалните правила. Доколкото крайните изводи на въззивната и първата инстанции относно релевантните за делото въпроси съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна, респ. исковата претенция е основателна и като такава правилно е уважена от първата инстанция, респ. първоинстанционното решение като допустимо и правилно и следва да се потвърди. По отношение на разноските: При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има единствено въззиваемият ищец. Същият обаче не представя доказателства за извършването на такива. Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК, тъй като делото е с предмет иск по чл. 40 от ЗУЕС. Така мотивиран, съдът