Решение № 136 от 16.5.2024 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 95/2024 г.

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба вх. № 103/10.01.2024г., подадена от адв. И. Р от САК- процесуален представител на Д. Д. Е., конституиран в качеството на трето лице – помагач на страна на ответник в производство по искове с правно основание чл. 432 КЗ, и по жалба вх. № 300/24.01.2024г. на ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД- гр. София, ЕИК 121265177, представлявано от адв. Г. Х., срещу решение № 225/20.12.2023г., постановено по гр. д. № 228/2023г. по описа на Силистренски окръжен съд в осъдителната му част, с която вторият въззивник е осъден да заплати на Р. Ш. Ю. и М. А. Ю. сумата от по 28 000 лв. на всеки от тях, представляваща останала неизплатена част от дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, получени като пряка и непосредствена последица от смъртта на техния син Т Р. Ш. при ПТП, настъпила на 24.11.2018г., както и законната лихва върху тази сумата, считано от 21.03.2023г. - датата, на която е заведена застрахователната претенция по чл. 380 КЗ, до окончателно изплащане на задълженията. Във въззивна жалба вх. № 103/10.01.2024г. са релевирани оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради неправилно приложение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД, при определяне приноса на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат, като се твърди, че при отчитане на реалния принос на пострадалия от поне 40 % съобразно установените факти в хода на производството, то заплатените от застрахователя суми на всеки от родителите от по 80 000 лв., преди завеждане на исковата молба, не само отговарят, но и надхвърлят дължимото обезщетение. В тази връзка се прави анализ на механизма на процесното пътно- транспортно произшествие, и по- конкретно се акцентира върху обстоятелствата около местонахождението на пострадалия пешеходец на платното за движение в нарушение на правилата на ЗДвП, и пряката причинна връзка с настъпилия инцидент. Твърди се, че понеже пострадалото лице е било с висок процент трайна неработоспособност, ищцата- негова майка, е следвало да положи дължимата грижа и да съобрази рисковете в конкретната ситуация, а ищецът- негов баща, не е упражнил никакъв контрол за това какво се случва в дома му, при което отчитането на принос в размер на 10 % е в противоречие с принципа на справедливост. Искането към въззивния съд е за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на исковете. В жалба вх. № 300/24.01.2024г. на ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД- гр. София се релевират оплаквания отново срещу правилността на атакувания съдебен акт в обжалваната му осъдителна част, в резултат на неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, относно определения процент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице, по съображения, че лицето е извършило множество нарушения на ЗДвП, съставляващи предпоставки за настъпването на ПТП. На следващо място се посочва, че следва да се прецени и вината на ищците- родители на пострадалия, тъй като не са положили дължимата гружа към сина си, който е страдал от редица заболявания, освен това майката е била назначена за личен асистент на момчето и тя също носи отговорност за злощастното събитие, доколкото в деня на произшествието е оставила сина си без надзор. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК са постъпили отговори по всяка от жалбите от Р. Ш. Ю. и М. А. Ю., чрез адв. П. Н. от ВАК, в които се заявява становище за тяхната неоснователност. Излагат се съображения и доводи за правилно определен размер на обезщетението и на квота на съпричиняване, съответстваща на механизма на произшествието. Жалбите са подадени в срок, от легитимирани лица, чрез надлежно упълномощени процесуални представители, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването в осъдителната му част и са процесуално допустими. В проведеното открито съдебно заседание в тази инстанция жалбите и отговорите се поддържат от процесуалните представители на страните. За да се произнесе по съществото на спора съставът на ВнАпС съобрази следното от фактическа страна: Силистренският окръжен съд е бил сезиран с искова молба на Р. Ш. Ю. и М. А. Ю. от с. Окорш, област Силистра, подадена чрез адв. П. Н. от ВАК, с която са предявени субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, срещу ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД- гр. София, за присъждане на обезщетения в размер по 150 000лв. за всеки от ищците, за причинените неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, получени като пряка и непосредствена последица от смъртта на техния син Т Р. Ш., починал при ПТП, виновно причинено от Д. Д. Е. като водач на л. а. марка „Мазда“, модел „Примаси“ с peг. № ХХ ХХХХ ХХ, застрахован за „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответното дружество, ведно със законна лихва върху тези суми, считано от 21.03.2023г.- датата на завеждане на застрахователната претенция по чл. 380 от КЗ, до окончателното погасяване на задълженията. С влязло в сила протоколно определение № 293/24.11.2023г., постановено от първоинстанционния съд в открито съдебно заседание на посочената дата, производството по главните искови претенции е частично прекратено, на основание чл. 232 ГПК, за сумите от по 80 000 лв. за всеки от ищците, съставляващи разликите над 70 000 лв. до 150 000 лв., поради оттегляне на исковете в тази част. Решението на ОС- гр. Силистра, с което осъдителните искове в размерите след частичното им оттегляне, са частично уважени до размер на сумите от по 28 000 лв., е валидно по критериите, възприети в мотивите към ТР № 1/2011г. от 10.02.2012г. по т. д. № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК. Атакуваният съдебен акт е допустим в обжалваната част. Процесуалната легитимация на страните съответства на твърденията в исковата молба, съставляващи фактически състав за право на преки искове на пострадали лица срещу застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ между ответника- застраховател и деликвента относно управлявания от него автомобил: настъпило ПТП, съставляващо застрахователно събитие, противоправно поведение на лицето, обхванато от застрахователна закрила по застраховката, причинени неимуществени вреди на ищците, които следва да са от кръга на лицата, имащи право на деликтно обезщетение по правилата на чл. 45 ЗЗД при смърт; причинна връзка между вредите и настъпилото ПТП/застрахователно събитие. Ищците Р. Ш. Ю. и М. А. Ю. - родители на починалото лице в резултат на ПТП, са от кръга на лицата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък по правилата на чл. 45 ЗЗД, съгласно приетото от Пленума на ВС Постановление № 4/1961г., а не от разширения кръг по ТР № 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Установява се наличието на предвидените от закона предпоставки и липсват процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск, включително и специалните предпоставки съобразно приложимия за процесните отношения КЗ, в сила от 01.01.2016г. Писмени претенции към ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД- гр. София, с което е бил сключен договор за задължителна застраховка “ГО на автомобилистите”, за увреждащия л. а. марка „BMW X6“ с рег. № Х ХХХХ ХХ, действаща към датата на застрахователното събитие- 24.11.2018г., са подадени от ищците, чрез пълномощник- адв. П. Н. от ВАК, на 21.03.2023г. Не се спори и се установява от приложените доказателства, че преди завеждането на иска, а именно на 30.05.2023г., което е рамките на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 КЗ, застрахователното дружество е заплатило на всеки от ищците сумата 80 000 лв. за обезщетяване на причинените им неимуществени вреди от смъртта на Т Р. Ш.. Въпросите относно извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на водача на застрахования увреждащ автомобил за причиняване на смърт, по непредпазливост, са разрешени със задължителна за гражданския съд сила, съгласно чл. 300 ГПК във вр. чл. 413, ал. 2 и ал. 3 НПК- с присъда № 260009/12.05.2021г. по НОХД № 307/2020г. на Силистренския окръжен съд, изменена частично в наказателно осъдителната й част с решение № 114/08.07.2022г. по ВНОХД № 361/2021г. по описа на Варненски апелативен съд, подсъдимият Д. Д. Е. е признат за виновен в това, че: на 24.11.2018г. в с. Окорш, област Силистра, на кръстовището на ул. „Никола Петков“ с ул. „Росица“ е нарушил правилата за движение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, в резултат на което е допуснал ПТП и по непредпазливост е причинил смъртта на Т Р. Ш.. Първоинстанционното решение не е обжалвано в отхвърлителната част от ищците, за разликите над 28 000 лв. до 70 000 лв., а ответникът- застраховател, както и деликвентът, конституиран като третото лице- помагач, не са релевирали оплаквания за нарушение на чл. 52 ЗЗД, допуснато при определяне размер на обезщетенията, преди прилагане на редукция по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Всички оплаквания в жалбите са свързани с несправедливо определен нисък процент на съпричиняващо поведение на пострадалото лице. При липса на оплаквания по отношение на установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, релевантни за приложение на чл. 52 ЗЗД, и като съобрази, че обезщетенията са определени по размер за причинени неимуществени вреди от внезапната загуба на син, което събитие се нарежда на челно място по сила на стресово преживяване, въззивният съдебен състав намира, че размерите са адекватни с оглед установените интензитет, характер и продължителност на търпените страдания, негативни преживявания и неблагоприятното въздействие върху личността на увредените лица в резултат на смъртта на техния единствен син, като тези размери на деликтни обезщетения отговарят и в пълнота на обществения критерий за справедливост и на обичайната съдебна практика (при деликти с аналогични вреди от края на 2018г.). По спорния въпрос, за разрешаване на който е надлежно сезиран въззивният съд, въведен с конкретни оплаквания и съображения в жалбите на ответното дружеството и деликвента, за неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне на квотата на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице, съдебният състав съобрази следното: Застрахователят ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД- гр. София е релевирал своевременно, пред първата инстанция, с отговора на исковата молба, защитно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице, с поведение, съставляващо нарушение на чл. 113, ал. 1, т.1 и т. 2 ЗДвП и чл.113, ал. 2 ЗДвП, в евентуалност- чл. 108, ал. 1 ЗДвП. Твърди се, че пострадалият е стоял сам, спрял по средата на кръстовището, при смрачаване, бил е облечен с тъмни сиви дрехи, с поставена качулка на главата, като по този начин е представлявал изключително трудно забележимо препятствие на пътното платно; той е имал възможност пръв да забележи приближаващия се към него автомобил, който е бил с пуснати фарове, и да се отмести от траекторията му на движение, но не е реагирал. Допълнително се сочи, че починалият е страдал от заболявания, които са налагали той да се придвижва с придружител, същият не е посещавал училище като малък, към датата на ПТП е ползвал социална услуга– личен асистент, осъществявана от неговата майка, той не бил в състояние в пълна степен да разбира свойството и значението на постъпките си, с оглед което е поел неоправдан риск, спирайки по средата на пътното платно и застрашавайки собствената си безопасност. Съпричиняването на вредата при непозволено увреждане, съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на пострадалия– обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта на доказване на фактическите твърдения, на които е базирано възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е на застрахователя, тъй като той цели благоприятни правни последици за себе си с отричане на отговорността му за обезщетяване на част от вредите, съразмерно с приноса на пострадалото лице. В подадените от ищците отговори на въззивните жалби не се оспорват изводите на първоинстанционния съд относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, нито по отношение извода за доказано наличие на съпричиняващо поведение, нито относно определения от съда принос на пострадалия от 10%. Тъй като предвид указанията по приложение на процесуалния закон по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269, ал. 1 ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по валидността и допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция, въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбата, спорът относно приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК се концентрира в това дали в конкретния казус пострадалият има по- голям принос от 10% за съпричиняване на вредоносния резултат. По силата на влязлата в сила присъда на наказателния съд, е установено, че водачът на застрахования автомобил, е допуснал нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП- като е управлява увреждащото МПС в чертите на населено място със скорост над допустимата за движение от 50 км/ч., в резултат на което, по непредпазливост, е причинил смъртта на Т Р. Ш.. От събраните гласни и писмени доказателства относно механизма на ПТП, в това число от заключението на назначена от окръжния съд съдебно– автотехническа експертиза, се установява, че ПТП е настъпило в населено място - с. Окорш, обл. Силистра, в района на кръстовище, образувано от ул. „Никола Петков“, ул. „Росица“ и ул. „Стара Планина“; преди настъпване на ПТП пострадалият е вървял по средата на ул. „Росица“ и не се е огледал при достигне на главния път, на ул. Никола Петков; непосредствено преди удара момчето стояло на едно място, на осевата линия, все едно чака нещо, с лице, обърнато в посока юг, като лявата страна на тялото му била в посока центъра на селото. При скорост на движение от около 78 км/ч водачът на увреждащото МПС е задействал спирачната система на автомобила от разстояние от около 33 м. Пътната настилка по ул. „ Н. Петков“ била суха, едрозърнест гладък асфалт, без повреди и неравности по него, ширината на пътното платно – 8.06 м. В цитирания участък пътното платно е двупосочно с ясна видима непрекъсната разделителна линия. Пострадалият пешеходец е бил на осевата линия, в района на кръстовище, на което няма пешеходна пътека за пресичане и не е мислено продължение на тротоарите, намиращи се на двете улици. Причина за настъпване на ПТП са както нарушенията на ЗДвП, допуснати от осъдения от наказателния съд водач на застрахованото МПС, така и местонахождението и липсата на реакция от страна на пострадалия при приближаването на автомобил от лявата му страна. Видно от приложените по делото Експертно решение № 600/14.03.2017г. и Експертно решение № 1067/07.04.2014 г., починалото лице, което е било на 26 г. при настъпване на ПТП, е страдало от епилепсия, детска церебрална парализа и лека степен на умствена изостаналост, с определена от ТЕЛК при МБАЛ- гр. Силистра 100 % трудова неработоспособност, с чужда помощ, като по заявление от 2016 г. за негов личен асистент е назначена майка му, при непълно работно време от 4 часа на ден, 20 часа седмично, при петдневна работна седмица. Преди да формира правни изводи по спорния пред тази инстанция въпрос за дяловото изражение на обективния принос на сина на ищците за настъпване на вредите, съдът следва изрично да посочи, че доколкото вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, способността му да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия, са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Също така, твърденията на застрахователя и деликвента относно дължимо поведение на ищците като родители на починалия, не могат да обосноват самостоятелно защитно правоизключващо възражение по предмета на спора. Пострадалият е пълнолетен, на 26 години при настъпване на ПТП, не е поставен под запрещение, никой от ищците не е имал законово задължение да го придружава навсякъде, в т.ч. и майката, която, както е посочено по- горе в мотивите, е назначена за негов личен асистент, при непълно работно време от 4 часа на ден, 20 часа седмично, при петдневна работна седмица. При отчитане на всички конкретни релевантни обстоятелства, при които е настъпило ПТП, и тежестта на допуснатите от пострадалия и от делинквента нарушения, съставът на въззивния съд намира, че следва да се определи процент за съпричиняване на вредите от пострадалото лице в размер на 1/3. Водачът на увреждащия автомобил е допуснал нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, като е управлява МПС в чертите на населеното място със скорост над допустимата за движение от 50 км/ч, а това не му е позволило да спре навреме и да предотврати ПТП; от друга страна, поведението на пешеходеца, който е стоял на едно място, в района на кръстовището, на което няма пешеходна пътека за пресичане и не е мислено продължение на тротоарите, намиращи се на двете улици, в средата на пътното платно, на осевата линия, и не е реагирал на приближаващия се към него лек автомобил, е предизвикало в съществена степен настъпването на ПТП. Въпреки че формално приносът на пострадалия, в причинна връзка с настъпването на ПТП, изглежда равен на приноса на делинквента, в случая липсва основание за определяне на процент за съпричиняване на вредите повече от 1/3, тъй като вменената от ЗДвП отговорност на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по- голяма от тази на останалите, уязвими участници в движението, каквито са и пешеходците. След редукция на определеното обезщетение по чл. 52 ЗЗД с приетия процент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице сумата, която се дължи от застрахователя на ищците за обезщетяване на претърпените от тях неимуществени вреди е 80 000 лв. Тъй като застрахователят е заплатил доброволно, преди подаване на исковата молба, сумите от по 80 000 лв. на всеки от ищците, а с това задълженията му за обезщетяване на процесните неимуществени вреди от деликт, съставляващ застрахователно събитие, са погасени, предявените искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ са изцяло неоснователни. Поради противоречивите правни изводи на двете съдебни инстанции по предмета на спора пред въззивната инстанция, първоинстанционното решение подлежи на отмяна в обжалваната част, както и в частта, с която ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД е осъдено да заплати адвокатско възнаграждение, на основание чл.38, ал.2, т.2 ЗА, и държавна такса по сметка на Силистренски окръжен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, като се постанови друго, съобразно изводите на въззивната инстанция, с което исковете да бъдат отхвърлени, ведно с акцесорните претенции за законни лихви. С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, направеното от представителя на ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД- гр. София искане за присъждане на разноски за въззивна инстанция, съставляващи заплатена държавна такса в размер на 1 120 лв. и адвокатско възнаграждение за сумата 6 936 лв. съобразно представения списък по чл. 80 ГПК, е основателно и следва да бъде уважено. За производството пред първоинстанционния съд неприсъдена от окръжния съд част от направените от ответника и доказани със съответните писмени доказателства съдебно- деловодни разноски, която ищците следва да бъдат осъдени да заплатят с решението на въззивния съд, възлиза на сумата 4 926.40 лв. Искането на адв. И. Р от САК за присъждане на адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, е неоснователно, по аргумент от чл. 78, ал. 10 ГПК, тъй като тя е осъществила безплатно процесуално представителство на трето лице– помагач на страна на ответника. В настоящото въззивно производство е приета за съвместно разглеждане въззивна частна жалба вх. № 229/10.01.2024г. на ЗАД „ОЗК- Застраховане“ АД- гр. София, ЕИК 121265177, представлявано от адв. Г. Х., срещу преграждащо определение, инкорпорирано в решение № 225/20.12.2023г., постановено по гр.дело № 228/2023г. по описа на СОС, с което е оставена без разглеждане молба по чл. 248 ГПК с вх. № 3822/29.11.2023г. за допълване в частта за разноските на прекратително определение за част от предмета на спора, обективирано в протокол № 294/24.11.2023г. от открито съдебно заседание по делото. Представителят на застрахователното дружество иска отмяна на определението и връщане на делото на първоинстанционнният съд за произнасяне по искането за присъждане на разноските за прекратената част от исковете. Намира изводите на съда за оставяне на молбата за допълване на прекратителното определение без разглеждане, за неправилни. Основава твърденията си на това, че в производството пред първата инстанция ищците са оттеглили частично осъдителните искове, с оглед на което ответникът има право да му се присъдят съдебно- деловодни разноски съразмерно с прекратената поради оттегляне част от исковете, без да е необходимо това да стане с решението по същество по неоттеглена част от исковите претенции. Частната жалба подлежи на разглеждане по реда на чл. 278 във вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Същата е подадена в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и се преценява като процесуално допустима и отговаряща на изискванията за редовност по чл. 260 и чл. 261 във вр. чл. 275, ал. 2 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК Р. Ш. Ю. и М. А. Ю., чрез адв. П. Н. от ВАК, са подали общ писмен отговор на частната жалба на застрахователя, в който са релевирани съображения за неоснователност на обжалването. Посочено е, че прекратителното определението, чието допълване се иска с молбата по чл. 248 ГПК, не е окончателен съдебен акт, при което направените в производството съдебно– деловодни разноски се присъждат с решението, с оглед изхода на спора. Моли за отхвърляне на частната жалба като неоснователна. За да се произнесе по този спор въззивният съдебен състав съобрази следното: В открито съдебно заседание на 24.11.2023г., проведено от първоинстанционния съд, е направено изявление от процесуалния представител на ищците за частично оттегляне на исковете за сумите от по 80 000 лв. за всеки от тях, съставляващи разликите над 70 000 лв. до 150 000 лв., по което изявление е изразено съгласие от ответната страна, и производството по оттеглените части е прекратено. В същото съдебно заседание процесуалният представител на ответното дружество е поискал присъждане на съдебно– деловодни разноски съобразно прекратената част от осъдителните искове. По това искане съдът не се е произнесъл с диспозитив, а е изложил мотиви в смисъл, че ще се произнесе по това искане с последния, приключващ делото съдебен акт, тъй като се запазва висящността на делото по неоттеглената част от исковите претенции. Процесуалният представител на ответника е подал своевременно, в срока за обжалване на прекратителното определение, молба по чл. 248, ал. 1 ГПК, за допълването му чрез присъждане на съдебно- деловодни разноски съобразно прекратената част от исковете. Преди постановяване на решение № 225/20.12.2023г. съдът не се е произнесъл по молбата по чл. 248 ГПК, а дължимите на ответника съдебно– деловодни разноски за прекратената част от исковете са присъдени с решението, заедно с тези съобразно отхвърлената част от исковете, без да са отграничени размерите на разноските, дължими на основание чл. 78, ал. 4 ГПК от тези по чл. 78, ал. 3 ГПК. Вероятно поради това страните не са наясно, че искането на ответника за присъждане на разноски съобразно прекратената част от исковете вече е уважено с решение № 225/20.12.2023г. в частта за разноските, срещу която няма подадени молби по чл. 248 ГПК. Настоящият съдебен състав намира за лишен от основание отказът на първоинстанционния съд, обективиран в мотивите на протокол № 294/24.11.2023г. от открито съдебно заседание по делото, да се произнесе по молбата по чл. 248 ГПК за присъждане на съдебно – деловодни разноски съобразно прекратената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, преди постановяване на решението по същество за непрекратената част от исковете. Определението за частично прекратяване на производството по чл. 232 от ГПК е акт, приключващ делото в съответната инстанция по смисъла на чл. 81 от ГПК по отношение на прекратената част, и при постановяването му съдът се произнася и по искането за разноски. В тази хипотеза, а именно на частично прекратяване на исковото производство, разноските следва да се определят съразмерно на прекратената част. Пропускът на съда да се произнесе по разноските е основание да се поиска допълване на определението в частта на разноските по чл. 248, ал. 1 от ГПК, което трябва да е направено в срока за обжалване на определението. (в този смисъл Определение № 417 от 9.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2480/2014 г., I т.о., ТК, Определение № 313 от 26.07.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2749/2016г., III г.о., ГК, Определение № 234/24.06.2020г., постановено по т.д. № 1958/2019г. по описа на ВКС, II- ро т.о., ТК, Определение № 610/22.11.2022 г. по ч. т. д. № 2352/2022г. по описа на ВКС, I- во т.о., ТК, Определение № 653 от 18.08.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 863/2023 г., I т. о., ТК, Определение № 3413 от 08.11.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4456/2023 г., IV г. о., ГК и др.). Няма пречка определението по молбата по чл. 248 ГПК да се инкорпорира в решението по същество по останалата част от исковите претенции, особено, както е в случая, при който в едно и също съдебно заседание производството е частично прекратено, а в останалата част от исковете съдът е обявил, че ще се произнесе с решение. Произнасянето обаче следва да бъде направено със съответните диспозитиви за решение по същество в частта за разноските и определение по чл. 248 ГПК и отграничаване на разноските, дължими на всяко от предвидените за това основания по чл. 78 ГПК ( чл. 78, ал. 3 и чл. 78, ал. 4 ГПК). Преди да постанови обжалваното определение, инкорпорирано в решение № 225/20.12.2023г., с което е оставена без разглеждане молбата по чл. 248 ГПК с вх. № 3822/29.11.2023г. първоинстанционният съд е присъдил на ответника общо съдебно - деловодни разноски съобразно отхвърлената и прекратената част от исковете. С това произнасяне е изчерпан същинският предмет на сезирането на съда с молбата по чл. 248 ГПК, тъй като е уважено изцяло искането на ответника за присъждане и на тази част от разноските, чието репариране се дължи от ищците на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. По тези съображения определението, с което молбата е оставена без разглеждане, е недопустимо и подлежи на обезсилване. Воден от горното, ВнАпС, ТО, ІII- ти състав,