Решение № 3190 от 27.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10724/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). С решение № 20094556 от 19.06.2023 г., постановено по гр. д. № 15518/2021 г. на Софийски районен съд, 164-ти състав, ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД е осъден да заплати на „Темис Кепитъл“ ООД на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) сумата от 3381, 25 лв., представляваща предадена без основание сума (удържана като възнаграждение за пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № 3015513211/22.12.2016 г.) от страна на И.Й.К. на ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, в периода от 01.12.2015 г. до 14.02.2020 г. въз основа на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит № 3015513211/22.12.2016 г., които вземания са цедирани на ищеца „Темис Кепитъл“ ООД съгласно договор за вземания от финансови институции от 14.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 01.12.2020 г. до окончателното плащане. Съобразно изхода на спора с решението е разпределена и отговорността за разноски между страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 805, 25 лв. В законоустановения срок срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от процесуалния представител на ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, в която са изложени доводи за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт. На първо място според въззивника решението е недопустимо, тъй като е постановено по искове, които не са били предявени. Счита, че направените с последната уточнителна молба фактически твърдения от страна на ищеца не представляват уточнение или изясняване на твърденията му в исковата молба, доколкото с нея с въвеждат абсолютно нови и противоречащи на предходните твърдения и искания, поради което не може да се приеме за молба по чл. 143, ал. 1 ГПК. Намира, че въпросната молба не може да се приеме и за такава по чл. 214, ал. 1 ГПК, тъй като с нея ищецът предявил нов иск, доколкото започнал да претендира различни вземания, породени от плащания, всяко от които е с различна дата в сравнение с плащанията, които пораждат вземанията, претендирани с исковата молба, и е в различен размер. С оглед изложеното счита, че недопустимо ищецът е изменил както основанието, така и петитума на иска си, а произнасяйки се по него първоинстанционният съдебен състав е постановил едно недопустимо решение, поради което моли същото да бъде обезсилено. На следващо място, в жалбата са изложени подробни съображения, че първоинстанционното решение е постановено по нередовна искова молба, като констатираните нередовности не са били отстранени в указания срок. В този смисъл сочи, че указанията на първоинстанционния съд по чл. 129 ГПК са били ясни и пълни, но ищцовото дружество не е изпълнило същите, което се установявало от представените по делото молби. Въззивникът поддържа още, че доколкото ищецът не е правил искане за обявяване на клаузата за размер на годишния лихвен процент (ГЛП) за нищожна, нито искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е за връщане на сума, платена по тази клауза, то съдът не е следвало да се произнася по действителността й и в тази част решението е недопустимо като постановено plus petitum. Сходни съображения са изложени и досежно клаузата, определяща размер на годишния процент на разходите (ГПР). В условията на евентуалност въззивникът намира, че постановеното решение е неправилно поради следните съображения. Сочи се, че оспореното вземане не е възникнало в правната сфера на цедента, а дори и това да е така, то се оспорва надлежното прехвърляне на същото в полза на цесионера. Според въззивника неправилно решаващият съд е приел, че ответникът не е легитимиран да прави възражения за нищожност на представения по делото договор за вземания от финансови институции (договор за цесия), като в тази връзка заявява, че поддържа възражението си, че договорът за цесия е недействителен. Намира още, че първоинстанционният съд е следвало служебно да изследва въпроса досежно наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за цесия, доколкото същият бил потребителски. На следващо място според въззивника неправилно първоинстанционният съдебен състав е приел, че интересът на длъжника да оспорва валидността на договора за цесия е отпаднал след получаване на уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД или покана за доброволно изпълнение, тъй като получаването на последните нямало отношение към валидността на договора за цесия. Намира още, че неправилно съдът е приел, че уведомлението по чл. 99, ал. 4 изхождало от оправомощено лице, тъй като лицето, подписало уведомлението, не било представител на цедента, нито било упълномощено от него, а чл. 99 ЗЗД не предвиждал право за цесионера да уведомява длъжника за прехвърляне на вземането. Ето защо в заключение посочва, че договорът за цесия не е противопоставим на ответника и няма действие спрямо него. С жалбата са наведени и съображения, че с процесния договор за цесия се прехвърлят вземания, които не са индивидуализирани нито по основание, нито по размер и които представляват вземания, които нито са определени, нито са определяеми, което от своя страна според въззивника обуславя нищожност на договора за цесия поради противоречие със закона и поради липса на съгласие относно вземанията, които се прехвърлят. Намира още, че договорът е с невъзможен предмет, доколкото законът не допускал прехвърляне на съвкупности от вземания с договор за цесия. Наведени са възражения за недействителност на договора за цесия и поради обстоятелството, че е неясно дали същият е възмезден или безвъзмезден. В процесният договор за цесия нямало постигнато съгласие относно това дали е възмезден или не, а ако се приеме, че е възмезден – каква ще е цената на прехвърлените вземания. Освен това неясен бил и предметът на договора – дали с него се прехвърлят вземания или вместо това се възлагат за събиране. Според въззивника предвидените в договора права и задължения на страните насочват към извода, че с него потребителят възлага на „Темис Кепитъл“ ЕООД събирането на вземанията си, като възнаграждението за това се определя като част от размера на вземанията. Това обаче противоречало на други клаузи в договора, което прави неговия предмет неясен. В жалбата са развити съображения за нищожност на договора за цесия и поради обстоятелството, че същият накърнява добрите нрави, доколкото цедентът е поставен в неравноправно положение цесионерът да контролира изцяло възможността да се стигне до плащане на цена по договора за цесия. По-нататък въззивникът развива съображения, че ищецът извършва нерегламентирана дейност по придобиване на вземания, с оглед което счита, че сключените договори са недействителни поради противоречие със закона, а ищцовото дружество не е процесуално легитимирано да бъде страна по настоящото производство. На последно място досежно договора за цесия излага, че същият е сключен от лице без представителна власт, тъй като не ставало ясно в какво качество лицето А. С. е подписало същия. На следващо място според въззивника чрез договор за цесия потребител може да прехвърли вземането си срещу търговеца, но това не включва особените права, които законът предоставя на потребителя с оглед това му специално качество. Ето защо намира, че в процесния случай ищецът не може да се позовава на потребителска защита, защото законът не му гарантира такава, т.е. ищецът не е легитимиран да се позовава на нищожност на клаузи от потребителския договор, а това може да прави само съответният потребител, в чийто интерес законът е предвидил засилена защита и право да се позовава на неравноправни клаузи в потребителски договори. В жалбата се поддържа още, че вземането, което ищецът твърди да е придобил от цедента, не е възникнало в правната сфера на последния, следователно няма как да е било прехвърлено на ищцовото дружество. Този извод е обоснован с твърдението, че не било доказано по делото, че цедентът е платил на въззивника сумата от 3381, 25 лв. Оспорва се и правилността на изводите на съда, че клаузите в договора за потребителски кредит и допълнителното споразумение, уреждащи пакета допълнителни услуги, предоставяни на кредитополучателя, включително уреждащи възнаграждението, дължимо от кредитополучателя за пакета допълнителни услуги, били нищожни. В решението неоснователно се приемало, че допълнителните услуги се явявали такива, свързани с отпускането на потребителския кредит и такива, свързани с неговото изпълнение и поради това клаузата за заплащане на възнаграждение за тези услуги противоречала на ЗПК. Освен това неправилно било прието, че понеже кредитополучателят не бил ползвал услугите, това означавало, че клаузите, с които се предвижда предоставянето на услугите, съответно – заплащането на възнаграждение за тях, били недействителни. Изложени са подробни доводи за необоснованост на приетото от районния съд, че клаузата в договора за потребителски кредит, определяща размера на ГЛП, е нищожна, както и че възнаграждението за пакет допълнителни услуги следвало да се включва в ГПР и че с включването на това възнаграждение в размера на ГПР той щял да бъде над максималния предвиден в закона размер. Въззивникът поддържа и заявеното в условията на евентуалност възражение за погасяване на вземането по давност. Предвид изложеното е отправена молба до въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на такова, с което исковата претенция на насрещната страна да бъде отхвърлена. В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ищеца „Темис Кепитъл“ ООД, подаден чрез юрк. С.А., с който се поддържат доводи за неоснователност на жалбата и е отправена молба до настоящата инстанция за потвърждаване на първоинстанционното решение като допустимо, правилно и законосъобразно поради следните съображения: На първо място според въззиваемия искът е изначално допустим, а поредицата от последващи процесуални действия не е довела до неговото изменение – нито в основанието, нито в петитума. Намира, че дори да бъде възприета обратната теза, допуснатото от СРС изменение на иска по чл. 214 ГПК чрез добавяне на ново основание е своевременно и законосъобразно. Счита още, че исковата молба е в съответствие със законоустановените изисквания, а първоинстанционното решение е постановено по редовна искова молба. На следващо място въззиваемият намира, че релевираните възражения за нищожност на договора за цесия не следва да се разглеждат поради липса на правен интерес у длъжника след надлежното му уведомяване за цесията. По отношение на последното обстоятелство са изложени съображения, че длъжникът е уведомен за извършената цесия в хода на висящото производство с получаването на препис от исковата молба и приложенията към нея, част от което е и пълномощното, с което цедентът е овластил цесионера да извърши уведомяването. Сочи, че липсата на потвърждение за извършеното прехвърляне не влияе върху действителността на договора. Поддържа, че прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата степен с посочването на основанието и страните по правоотношението, а размерът е определяем. Развити са подробни съображения относно възникването, съществуването и изискуемостта на прехвърленото вземане, включително по съображения за неравноправни и нищожни клаузи в процесния договор за потребителски кредит. Излага, че уведомлението за цесията, неоспорено от страната, е представено и като приложение към исковата молба и отново е връчено на ответника, като ищецът – цесионер е упълномощен с надлежно пълномощно от цедента да съобщи цесията на длъжника. Твърди, че цената на прехвърлените вземания е определена в процент от размера на вземането, а плащането е под условие – събиране на вземането и платежоспособността на длъжника. Сочи, че дружеството въззиваем не е финансова институция и дейността му не попада под изискванията на чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ. Въззиваемият поддържа становище, че вземането във връзка с така наречените „такси по пакет допълнителни услуги“ е във връзка с договора за потребителски кредит, като съдебносчетоводната експертиза установява плащания от потребителя по договора за кредит, без значение кой е бил наредителят. Сочи, че таксите по пакет „допълнителни услуги“ са свързани с усвояването и управлението на кредита и са нищожни на основание чл. 10а, ал.2 ЗПК; отделните „допълнителни услуги“ не са разграничени и нямат отделни цени, което е в противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК; цената на „допълнителните услуги“ е несъразмерно висока според предлаганите „услуги“, а целта е получаване на допълнителни облаги от ответника във вреда на потребителите. Намира, че е налице противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) и с чл. 143 ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП. Таксите за извънсъдебно събиране на дълга противоречали на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 33, ал.1 ЗПК. Намира, че посочването в договорите за потребителски кредит на погрешна – по-ниска стойност на ГПР е свидетелство за нелоялна търговска практика. Поддържа становище, че давността за процесното вземане е 5-годишна и не е била изтекла към датата на подаване на исковата молба. С оглед изложеното в отговора е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. На първо място по доводите за недопустимост на съдебното решение като постановено по непредявен иск въз основа на недопустимо изменение на предявения иск и по нередовна искова молба следва да се посочи следното: Районният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за връщане на получени от ответника без основание парични суми. Първоначално в исковата молба не са били изложени конкретни фактически твърдения защо ищецът счита, че престирането е без основание. В изпълнение на дадени указания от съда е депозирана уточнителна молба, в която е посочено, че сумата е била предадена на ответника без основание. С молба, депозирана на 22.01.2021 г. ищцовото дружество е изложило твърдения, че съгласно договорите неоснователното обогатяване е настъпило следствие на всички плащания от кредитора по нищожни клаузи по сключени договори за потребителски кредити. По-нататък, в същата молба, твърди, че сумата е била предадена при начална липса на основание, като изрично посочва, че не твърди, че претендираните суми са за плащания по недействителни договори за кредит. В изпълнение на последващо разпореждане на съда, въззиваемият е депозирал молба от 26.04.2021 г., в която твърди, че сумите са получени без основание, при липса на договорен източник, както и че са платени при грешка. По нататък в молбата отново посочва, че неоснователното обогатяване е настъпило следствие на всички плащания от кредитора по нищожни клаузи по сключени договори за потребителски кредити. След постъпване на отговор на исковата молба от ответника ищцовото дружество е депозирало нова уточнителна молба, в проведеното първо открито съдебно заседание на 11.02.2022 г., в която е посочено, че цедентът е сключил с „Профи Кредит България“ ЕООД договор за потребителски кредит, в изпълнение на който е престирал процесната сума. Релевирани са доводи за нищожност на договора за кредит поради нарушаване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК при твърдения, че в ГПР не е включена таксата по пакета за допълнителни услуги; за нарушаване на чл. 10, ал. 1, предл. 2-ро ЗПК (при заявени твърдения, че договорът и допълнителното споразумение не са написани по ясен и разбираем начин); за нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 2-ро ЗЗД (при заявени твърдения, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави), нарушаване на чл. 143, ал. 1 ЗЗП (при заявени твърдения, че възнаграждението се дължи независимо от това дали конкретните допълнителни услуги са били ползвани), нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 15 и т. 19 ЗЗП (при заявени твърдения, че неправилно изчисленият ГПР по кредита не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора) и чл. 146, ал. 1 ЗЗП (при твърдения, че клаузите в договора за кредит и споразумението не са индивидуално уговорени с потребителя); нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК (при твърдения, че допълнителните услуги и дължимото по тях възнаграждение представляват действия, свързани с усвояването и управлението на кредита) и нарушение на чл. 19, ал. 5 ЗПК (при твърдения, че действителният размер на ГПР надхвърля нормативно установения). Първоинстанционният съд е приел, че с подадената по делото уточнителна молба от 11.02.2022 г. ищецът е направил изменение на иска и с определение от 01.03.2022 г. е допуснал същото по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК – чрез добавяне на ново основание – за извършени плащания при първоначална липса на основание във връзка със сключени нищожни договори за потребителски кредит. Настоящият съдебен състав счита, че в обстоятелствената част на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Когато обаче се сочи някакво основание или причина за даването, то ищецът следва да изложи твърдения за факти и правни доводи за това защо смята, че това основание или причина са нищожни или липсват. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да посочи, че такова основание е нищожно и изложи още в исковата молба фактите, които го опорочават или посочи правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът „не е длъжен да прави реплики на още непредявени възражения от ответника“. В конкретния случай ищецът е поддържал първоначално, че цедентът е предоставил на ответното дружество парични суми при липса на основание – при липса на договорни отношения, т. е. не е сключван договор за кредит и плащането е поради грешка. В отговора на исковата молба ответното дружество е заявило твърдения за съществуващи между него и цедента договорни правоотношения, в изпълнение на които И.К. е заплащала задълженията си. Във връзка с така изложените от ответника твърдения за съществуването на договорни правоотношения и предвид представения договор за потребителски кредит, ищцовото дружество е уточнило претенцията си в първото по делото съдебно заседание, т. е. своевременно в рамките на преклузивния срок по чл. 143, ал. 3 ГПК от страна на ищеца са заявени доводи за нищожност на договора, респективно за нищожност на конкретни клаузи от същия поради нарушаване на императивни изисквания по ЗЗП, ЗПК и по чл. 26 ЗЗД. В случая се касае за осъществена защита срещу наведените в отговора на исковата молба възражения срещу основателността на иска. Съдът е длъжен да разгледа всички възражения относно действителността на сделката (или на клауза от договора), направени в първото по делото съдебно заседание. Не е налице хипотеза на изменение на предявения иск, доколкото валидното правно задължение, даващо право на ответника да получи, съответно да задържи полученото, не е част от основанието на иска, поради което доводите за неговото отричане от страна на ищците – различните доводи за нищожност, също не са част от основанието на иска. Нещо повече, във всички подавани от въззиваемия молби е имало противоречиви твърдения, доколкото се е сочило едновременно нищожност на договори клаузи и липса на облигационен източник, поради което е било налице и нередовност на исковата молба. С така подадената в първото съдебно заседание молба, тази нередовност е била отстранена. Ето защо, възраженията на ответното дружество за недопустимо изменение на исковата претенция, за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявен иск и за нередовност на исковата молба са неоснователни. По отношение на правилността на постановения съдебен акт настоящата инстанция намира следното: Както бе посочено, районният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо, вр. чл. 99 ЗЗД. Предмет на спора са претендирани от ищеца изискуеми неудовлетворени парични притезания, възникнали на основания сключен договор за цесия, по силата на който кредитор на ответното дружество е прехвърлил свои вземания срещу „Профи Кредит България“ ЕООД. Видно от представения по делото договор за вземания от финансови институции от 14.02.2020 г., сключен между И.К. в качеството й на цедент и ищцовото дружество в качеството му на цесионер, цедентът е прехвърлил на „Темис Кепитъл“ ЕООД всички свои вземания от „Профи Кредит България“ ЕООД, дължими поради неоснователно обогатяване на длъжника за сметка на кредитора е периода от 01.01.2015 г. до датата на сключване на договора. В чл. 1, т. 2 от договора е посочено, че неоснователното обогатяване на длъжника е настъпило вследствие на всички плащания, извършени от кредитора по 1) нищожни клаузи по сключени между кредитора и длъжника договори за потребителски кредити, овърдрафт и кредитни карти (независимо от техния вид и наименование, включително такива сключени от разстояние по смисъла на ЗПФУР) в горецитирания период; 2) недействителни договори за потребителски кредити, овърдрафт и/или кредитни карти (независимо от техния вид и наименование, включително такива сключени от разстояние по смисъла на ЗПФУР), сключени между кредитора и длъжника в горецитирания период; 3) без основание или на неосъществено или отпаднало основание. За да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД предишният кредитор (цедентът) трябва да съобщи на длъжника за прехвърляне на вземането. В случая следва да се приеме, че уведомяването за извършената цесия е извършено от цесионера, който обаче в овластен от цедента за това, с исковата молба, към която е приложен договорът за цесия. В случая договорът за цесия е представен от ищеца, препис от същия е получен от ответното дружество в хода на първоинстанционното производство, като по делото е представено и пълномощно, въз основа на което цедентът е упълномощил цесионера „Темис Кепитъл“ ЕООД да изпрати съобщение до всеки от длъжниците по договор за цесия от 14.02.2020 г., с което да ги уведоми за извършеното с договора прехвърляне на вземането. Ирелевантно за настъпване на правните последици по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е обстоятелството дали процесуалният представител на ищцовото дружество разполага с представителна власт по отношения на действията за уведомяване на длъжника за извършената цесия, доколкото в представеното пълномощно не е предвидено право на пълномощника да преупълномощава трети лица с дадените права. Това е така, тъй като легитимиран да се позове на липсата на представителна власт на пълномощника е само мнимо представляваният. Ответникът не е материалноправно легитимиран да излага твърдения и договори относно липсата, респективно ненадлежната представителна власт на пълномощника, представлявал цедента в извършването на действия по съобщаване на цесията. Освен това следва да се посочи, че уведомяването е неформален акт, което може да бъде извършено и от друго лице по възлагане от цедента. С оглед изложеното следва да се приеме, че ответника е надлежно уведомен за извършената цесия в хода на производството, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действия за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. За валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано (чрез посочване на източника – юридическият факт или правоотношение, от което произтича прехвърленото вземане и страните по него), и да бъде определяемо, но не е необходимо то да е ликвидно и изискуемо – т.е. да е безспорно и определено по основание и размер, или да е настъпил падежът му. Предметът на договора за цесия трябва да е определен или определяем, за да поради действие договора – в този смисъл е решение. В конкретния случай съдът приема, че в процесния договор за цесия прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата за това степен чрез посочване на неговото фактическо и правно основание, период, в който са извършвани плащанията от цедента в полза на ответното дружество, задълженото лице по него, а конкретния размер на вземането е определяем. Не е налице хипотеза на прехвърлено бъдещо вземане, тъй като прехвърленото вземане с източник неоснователно обогатяване (получено при начална липса на основание) е съществувало в патримониума на цедента към датата на сключване на процесния договор. То е възникнало в момента, в който е била направена престацията в полза на ответното дружество. С оглед изложеното, се налага извод, че процесният договор за цесия е валиден и годен да прехвърли процесното вземане в полза на цесионера, като неоснователни са възраженията на въззивника в тази връзка. Неоснователни са и доводите на жалбоподателя, че процесният договор за цесия е потребителски по смисъла на ЗЗП и подлежи на служебна проверка обстоятелството дали в него се съдържат неравноправни клаузи. Със същия физическото лице кредитополучател не придобива права, а прехвърля вземания, поради което всички възражения в тази връзка са неоснователни. Неоснователни са и наведените от въззивника доводи, че предмет на договора за цесия е непрехвърлимо право, доколкото са касае до имуществено право, чието възникване е свързано с качеството на цедента, конкретно с качеството му на потребител по договор за потребителски кредит и уредените в тази връзка негови права по ЗЗП и ЗПК. В случая нито законът – ЗЗП и ЗПК, нито договорът за потребителски кредит, съдържат забрана за прехвърляне на вземане, възникнало в патримониума на цедента в качеството му на потребител. Естеството на вземането също не води до извод за недопустимо прехвърляне на същото с процесния договор за цесия. Съгласно решение № 60256 от 07.03.2022г. на ВКС по гр.д. № 3590/2020 г., IV ГО, относно легитимацията на длъжника да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, съдът приема, че длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление. Ето защо длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени. От представените по делото доказателства се установява, че на 22.12.2016 г. между цедента И.К. (клиент) и ответника (кредитор) е сключен договор за потребителски кредит „Стандарт“ № 3015511321, по силата на който кредиторът е отпуснал, а клиентът се е задължил да върне предоставения кредит в размер на 5000 лв. Видно от договора, параметрите на кредита са следните: сума на кредита – 5000 лв.; срок на кредита – 24 месеца; размер на вноската по кредита – 309, 11 лв.; ГПР – 49, 89 %; годишен лихвен процент – 41, 17 % и обща дължима сума по кредита – 7418, 64 лв. С договора е закупен пакет от допълнителни услуги, като дължимото възнаграждение по него е в размер на 3750 лв. Общото задължение по кредита и допълнителните услуги е 11168, 64 лв. с общ размер на вноската 465, 36 лв. и дата на погасяване: 23-ти ден от месеца, т. е. общата сума, която следва да върне кредитополучателят, след като ползва в рамките на тези 24 месеца кредитен ресурс от 5000 лв., е 11168, 64 лв. Процесният договор има характеристиката на такъв за потребителски кредит (чл. 9, ал. 1 ЗПК), а длъжникът – качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията, установени с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, за спазването на които съдът следи служебно. Първият въпрос, на който следва да се даде отговор, е дали уговореното възнаграждение за пакет допълнителни услуги представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Съгласно посочените разпоредби годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит; изчислява се по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Този текст възпроизвежда чл. 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година. Тълкуване е дадено с Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22, т. 1. Според СЕС разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Според настоящата инстанция, клаузите за заплащане на възнаграждения по допълнителните услуги противоречат на добрите нрави и на нормите на чл. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Следва да се добави още, че според настоящия съдебен състав в случая таксата за допълнителни услуги представляват общ разход и следва да се включи при определяне годишния процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин – идентичен с чл. 10, , пар. 2 буква „ж“ от Директивата. Според Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22, т. 2 член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Националната правна уредба – чл. 22 ЗПК, предвижда, че ако това изискване не е спазено, договорът е недействителен. В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР от 49, 89 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е било изпълнено. В същото време обаче от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. При договорените параметри, месечното задължение по изплащане на кредита (кредит в размер на 5000 лв.), заедно с договорната лихва и стойността на закупените допълнителни услуги, възлиза общо на 465, 36 лв. Не става ясно при посочен ГПР от 49, 89 % какво друго е включено извън фиксирания ГЛП от 41, 17 %, като е очевидно, че при включване и на сумата за допълнителните услуги ГПР реално е доста повече от посочения, при забрана да не надхвърля 50 %. От изложеното може да се направят следните изводи в нарушение на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК: ГПР не е ясно посочен; ГПР не е и коректно посочен – не включва таксите за предоставяне на допълнителните услуги. Налице е и поставяне на потребителя, като по-слаба страна по правоотношението, в неизгодна позиция, което противоречи с принципа за добрите нрави. Предвид изложеното, нищожна е уговорката за фиксирания размер на договорната възнаградителна лихва от 41, 17 %, поради нарушен принцип на справедливост и добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. При извършена преценка за нищожност към момента на договарянето, въззивният съд съпоставя следните критерии: лихвата е предвидена като възнаградителна за ползване на предоставения кредит, преди пълното му изплащане, а не като мораторна за неизпълнение. Размерът значително превишава този на предвидимите към момента на договарянето обичайни вреди за ищеца от пропуснатите ползи при разсроченото изплащане. Същевременно уговореният размер несправедливо и прекомерно оскъпява кредита за потребителя, като икономически по-слабата страна в правоотношението. Получаването на подобна възнаградителна лихва, вместо да обезщети адекватно изправната страна, води до нейното неоснователно обогатяване за сметка на потребителя. Съобразно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, нищожна е като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена. Не се доказва, потребителят при договарянето да е разполагал с възможност да изрази становище и повлияе върху съдържанието на договора и конкретните клаузи. Обсъдените клаузи са нищожни, като неравноправни поради противоречие със закона, неговото заобикаляне и накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, изключване и ограничаване правата на потребителя – чл. 20, ал. 1 ЗПК, имащи за цел и резултат заобикаляне на закона – чл. 21, ал. 1 ЗПК и с оглед неспазено изискуемо съдържание – чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.1, т. 10 вр. 19, ал. 1 ЗПК. Противно на доводите на въззивника, от приетото по делото заключение на ССчЕ се установява, че сумата от 3381, 25 лв., която ищецът претендират за връщане, е платена от И.К.. Предвид изложеното, в полза на ищеца, като цесионер на кредитополучателя, възниква правото да претендира възстановяване на нарушеното имуществено равновесие по реда на чл. 55, ал.1 предл. 1-во ЗЗД чрез връщане на платената при начална липса на правно основание сума от 3381, 25 лв. за пакет за допълнителни услуги към договор за потребителски кредит от 22.12.2016 г. Неоснователно е релевираното възражение за погасяване на вземането по давност. Съгласно т. 7 от ППВС № 1/1979 г. при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което се приема, че давностният срок започва да тече от деня на получаването й. В мотивите на постановлението е разяснено, че вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Срокът започва да тече от момента, в който е получено нещо без правно основание или от момента на отпадане на условието или неосъществяването на условието по чл. 55 ЗЗД. Следователно давностният срок по всяко задължение е започнал да тече от момента на предаването на всяка от сумите. С предявяването на иска давностният срок се счита за прекъснат (арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД). Съобразно задължителните разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГК на ВКС, предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. С увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото. По отношение на увеличения размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 изр. 3, предл. 1 ЗЗД. С първоначалната искова молба, предявена на 01. 12.2020 г., ищецът е заявил частична претенция до размер от 100 лв., а с молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК, подадена в последното съдебно заседание на 05.07.2022 г. е увеличил размера на иска до пълния претендиран размер от 3381, 25 лв., с което е прекъснал давността по отношение на увеличената част от иска или за сумата от 3281, 25 лв. Ищецът не е доказал в производството настъпване на други обстоятелства, които да са водили до спиране или прекъсване на давността. От заключеното на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че претендираните от ищеца суми са плащани в периода 23.01.2017 г. до 02.12.2019 г. Поради изложеното, съдът намира, че към датата на подаване на исковата молба в съда – 01.12.2020 г., давностният срок по отношение на частично заявената претенция от 100 лева, а след увеличението й на 05.07.2022 г. и по отношение на увеличения размер не е изтекъл и същите са дължими в пълен размер от 3381, 25 лв., т.е. възражението на ответника за погасяване на вземанията на ищеца по давност е неоснователно. Поради съвпадане изводите на двете инстанции обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. По отговорността за разноски съдът намира следното: С оглед изхода на спора и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ищецът има право на разноски за въззивното производство. Последният претендира такива в размер на 400 лв. за адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК, преводно нареждане за кредитен превод и фактура. Възражанието за прекомерност, релевирано от насрещната страна, е неоснователно, тъй като размерът на уговореното възнаграждение е под минималния такъв, установен в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо претенцията за разноски на въззиваемия е основателна в пълния претендиран размер и следва да бъде уважена. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК и с оглед цената на предявения иск настоящoто решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, съдът