Решение № 1091 от 18.8.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 1891/2022 г.

Производството е по реда на чл.294 от ГПК във вр. чл.258 и сл. от ГПК, образувано след като с Решение №68/24.06.2022 г. по гр.д.№2019/2021 г. на ВКС – IV ГО, постановеното въззивно решение е било обезсилено, и делото е върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция. Въззивното производство е образувано по две въззивни жалби на ответниците, срещу постановеното от първостепенния съд Решение №7272/28.10.2019 г. по гр.д.№751/2016 г. на СГС – 9-ти състав, с което са уважени предявените от ищеца В. В. Г. искове с правно основание чл.135 от ЗЗД, като са обявени за недействителни по отношение на ищеца, като кредитор, два договора - сключения между ответниците К. В. Ц. и О. В. Т. брачен договор от 22.12.2014 г., вписан в СВп под №263, т. XV, рег.№69417, с който К. В. Ц. прехвърля на О. В. Т., собствената си ½ идеална част от следните имоти: Апартамент №20, с площ от 119, 87 кв.м., находящ се в гр. •••, на ул.“•••“ №••, ет.•, ведно с прилежащото му Мазе №12, с площ от 4, 80 кв.м., находящо се в същата сграда на сутеренно ниво на кота -2, 80 м., и от Подземен гараж №13, с площ от 20, 46 кв.м., разположен в сутерена на сградата на същия адрес, както и последващия Договор за дарение от 07.12.2015 г., с който О. В. Т. дарила на третия ответник Т. К. Ц., придобитата от К. В. Ц. ½ /една втора/ идеална част от Апартамент №20, находящ се в гр. •••, на ул.“•••“ №••, ет.•. Със същото решение тримата ответници са били осъдени да заплатят на ищеца направените от него разноски за първоинстанционното производство. С Въззивна жалба вх.№145699/25.11.2019 г. ответниците О. В. Т. и Т. К. Ц., обжалват изцяло решението с оплаквания за неправилност – съдът не обсъдил в мотивите си събраните гласни доказателства, че ответницата О. Т. към момента на сключване на брачния договор е била във фактическа раздяла със съпруга си, и не е знаела за бизнес делата му, както и че закупуването на апартамента е станало изцяло със средства, предоставени от нейния баща, поради което имотът се явявал изключителна собственост на ответницата О. Т., и е останал изцяло в нейна собственост след прекратяване на брака. Неправилно съдът е приел, че брачният договор е безвъзмездна сделка – той съставлява договор за доброволна делба на имущество по повод бъдещ развод, при която единият съпруг е придобил в своя изключителна собственост придобитият с негов изключителен принос имот. Неправилно съдът е приел, че брачният договор е сключен единствено с цел да бъде увреден кредитора. Жалбоподателите считат, че по делото е било доказано, че у ответницата О. Т. не е имало знание и намерение за увреждане на кредитора. Направено е възражение за несеквестируемост на имота, както по отношение на ответника К. Ц., така и по отношение на ответника Т. Ц., като съдът неправилно е приел, че доказателствената тежест по това възражение лежи върху ответниците. Не е обсъдено възражението, че ищецът няма правен интерес от иска, тъй като не може да удовлетвори вземането си чрез насочване на изпълнението срещу този имот, поради несеквестируемостта му. Не са обсъдени доказателствата за липса на увреждане на кредитора, тъй като той е започнал удовлетворяването на вземанията си, и не са събрани доказателства той да няма друга възможност да се удовлетвори. За да бъде уважен иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД, следва да се иска обявяване на относителната недействителност на цялата поредица от сделки, каквото искане в случая не е направено по отношение на последващия договор за дарение. Първостепенния съд е обявил за недействителна втората сделка, без да е бил сезиран с такова искане. Иска се от въззивния съд обезсилване на първоинстанционното решение, поради постановяването му по непредявен иск. При условията на евентуалност се иска отмяната му, като незаконосъобразно и необосновано, и постановяване на друго по същество, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло, с присъждане на разноските за двете съдебни инстанции. С Въззивна жалба вх.№147522/28.11.2019 г. ответникът К. В. Ц. обжалва решението, като неправилно – постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон, и несправедливо. Съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, като направените от съда изводи са необосновани и незаконосъобразни. Не са обсъдени събраните гласни доказателства, с които се оборва презумпцията за знание за увреждането или намерение да се увреди ищеца, както и се установява изключителната собственост на ответницата О. Т. върху имота, предмет на брачния договор. Съдът приема за недоказано възражението за несеквестируемост на имота. Неправилно се приема, че брачният договор е безвъзмездна сделка – той съставлява делба на имущество, при която съпругата е придобила имота, поради изключителния си принос при придобИ.ето му. Не е обсъдено възражението, че ищецът няма правен интерес от иска, тъй като връщането на ½ идеална част от имота в патримониума на длъжника К. В. Ц. няма да доведе до удовлетворяване на вземането на ищеца, тъй като имота е несеквестируем. Не са представени доказателства, че няма друга възможност ищецът да се удовлетвори. Ищецът не е направил искане за обявяване на относителна недействителност на договора за дарение, и съдът се е произнесъл, без да е сезиран с такъв иск. Настоява се за обезсилване на решението на първостепенния съд, като постановено по непредявен иск, а евентуално – за отмяната му, и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Заявява се искане за присъждане на направените разноски. Въззивните жалби са депозирани в срок, от процесуално легитимирани страни с правен интерес, чрез надлежно упълномощени процесуални представители, отговарят на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което са процесуално допустими и подлежат на разглеждане. Преписи от въззивните жалби са връчени на насрещната страна. В срока за отговор на въззивната жалба на ответника К. Ц. е постъпил Писмен отговор на въззивна жалба вх. №13278/03.02.2020 г., подаден от В. В. Г., чрез адв. И. С., с който се поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба на този ответник. Наведените във въззивната жалба доводи не кореспондират на доказателствата по делото. По делото се установява от представените съдебни решения и издадените въз основа на тях изпълнителни листове, че задълженията на ответника К. В. Ц. към ищеца са били установени с влезли в сила решения по гр.д.№13132/2012 г. на СГС – I-5 с. в размер на 55000 евро и 20122, 83 лева, и в размер на 48 000 евро, 37 500 лв. и 22 800 щ.д. и 26 922, 01 лв. по в.гр.д.№2385/2014 г. на САС и в.гр.д. №3209/2016 г. на САС – 2 с. Срещу този ответник е образувано изпълнително дело №256/2015 г. по описа на ЧСИ Р. А., по което като след приспадане на събраните по изпълнителното дело суми, този ответник продължава да дължи на ищеца сумите 103 000 евро, 41 064, 76 лв. и 22 800 щ.д. Съгласно Решение по гр.д.№45067/2014 г. на СРС, потвърдено с окончателно Решение от 10.06.2016 г. по в.гр.д.№271/2016 г. на СГС –IV гр.с. втората ответница О. Т. дължи на ищеца сумата от 5000 щ.д. По делото са налице доказателства за връчени на ответника К. Ц. чрез съпругата му /към онзи момент/ - ответницата О. Т. съобщения, призовки и уведомления по водените от ищеца срещу ответника дела, поради което са неоснователни поддържаните оплаквания, че била оборена презумпцията за знание на втората ответница и третия ответник за знание за увреждането на кредитора. Установява се, че втората ответница също е имала собствени задължения към ищеца, които са й били известни към момента на сключване на двете атакувани сделки. Твърдението, че процесния имот бил единствено жилище на ответника, е невярно, тъй като ищецът е призоваван по делото от друг негов жилищен имот – наследствено жилище в с. Славовица, но също така е без правно значение, тъй като с извършеното разпореждане ответникът се е отказал от несеквестируемостта му. Настоява се за оставяне на въззивните жалби без уважение, и потвърждаване на постановеното решение на първостепенния съд. След връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция с Решение №68/24.06.2022 г. по гр.д.№2019/2021 г. на ВКС – IV ГО, със задължителни указания за отстраняване на нередовности на исковата молба срещу ответника Т. Ц., с Молба вх. №21818/18.10.2022 г. ищецът В. В. Г. е уточнил, че както брачния договор, сключен на 22.12.2014 г. между първите двама ответници К. В. Ц. и О. В. Т., така и последващият Договор за дарение от 07.12.2015 г., сключен между втория ответник О. В. Т. и третия ответник Т. К. Т., са извършени с цел да се избегне принудително удовлетворяване на кредитора В. В. Г. от собственото на първия ответник имущество – ½ идеална част от Апартамент №20, находящ се в гр. •••, на ул.“•••“ №••, ет.•. В срока за становище по уточнената искова молба е постъпил Отговор вх.№25297/25.11.2022 г. от ответниците О. В. Т. и Т. К. Ц., с който се релевира възражение за погасяване по давност на предявения иск срещу ответниците О. В. Т. и Т. К. Ц. за обявяване на относителна недействителност по отношение на ищеца В. В. Г. на Договор за дарение от 07.12.2015 г., сключен с Нотариален акт №181, т.XII, рег.№24319, дело №1927/2015 г. по описа на Нотариус Д. Д., до размера на ½ /една втора/ идеална част от дарения имот. На основание чл.269 от ГПК съдът се произнася служебно по валидността на съдебния акт, както и по допустимостта му в обжалваната част. Настоящото производство е по реда на чл.294 от ГПК, след извършена преценка от касационната инстанция за валидност на постановения първинстанционен акт, и дадени задължителни указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба, обуславящи допустимостта на производството срещу третия ответник. Същите са изпълнени в настоящото производство. Ето защо, настоящият съд намира, че намира, че обжалваният съдебен акт е валиден, като постановен от компетентен съд в надлежен състав, в изискуемата от закона писмена форма, и подписан. Отстранени са установените от касационната инстанция процесуални пречки за допустимостта на производството по отношение на третия ответник, а по отношение производството срещу първия и втория ответник не са установени от касационната инстанция процесуални пречки, и обжалваният съдебен акт е допустим. По допустимостта на производството по предявения срещу ответника Т. К. Ц. иск, съдът съобразява следното: При поредица от сделки кредиторът има възможност да иска по реда на чл.135, ал.1 от ЗЗД да бъде обявена за относително недействителна по отношение на него не само първата сделка от прехвърлянето от длъжника на трето лице, а и всяко следващо прехвърляне /така напр. Решение №8/22.04.2020 г. по т.д.№962/2018 г. на ВКС, 2-ро търг. отд./, поради което искът за обявяване за относително недействителна спрямо ищеца и последващата сделка, е допустим. От името на ответника Т. Ц. е релевирано възражение, че искът е недопустим, тъй като ищецът няма правен интерес от иска. Правният интерес е целта, с оглед на която се предявява иска, а в хипотезата на чл.135 от ЗЗД целта на ищеца е обявяване на увреждащата сделка за недействителна спрямо него, за да удовлетвори вземането си чрез насочване на изпълнението към прехвърленото имущество. Правният интерес на ищеца за предявяване на този иск отпада когато вземането му е удовлетворено изцяло преди предявяването на иска или в хода на производството по делото, и пълното погасяване на вземането не се оспорва от ищеца. В настоящото производство не се твърди, нито се установява вземането на ищеца да е напълно удовлетворено. Релевираното възражение за липса на правен интерес на ищеца, поради несеквестируемост на имота Апартамент №20, находящ се в гр. •••, на ул.“•••“ №••, ет.•, като единствен жилищен имот на този ответник, е неоснователно. Искът по чл.135, ал.1 от ЗЗД има обезпечителен характер. Уважаването му няма вещноправно действие. При успешното му провеждане прехвърленото имущество не излиза от патримониума на приобретателя, а единствено се предоставя възможност на кредитора по паричното вземане да насочи принудителното изпълнение за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, независимо, че то е преминало в петримониума на трето за сделката лице. Ето защо, защитата на длъжника по чл.444, т.7 от ГПК е неприложима в производството по иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД. Възражението може да бъде преценявано от съдебния изпълнител, ако принудителното изпълнение на вземането на кредитора бъде насочено именно към това имущество, и към момента на принудителното изпълнение. По правилността на обжалваното решение, на основание чл.235, ал.2 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира следното: От Решение №3574/25.05.2015 г. по гр.д.№13132/2012 г. на СГС – I ГО – 5 състав /на л.173- 175 от делото на СГС/ се установява, че по искова молба, депозирана пред съда на 02.10.2012 г. от В. В. Г., ищецът е предявил срещу ответника К. В. Ц. осъдителен иск за сумата 55 000 евро, дължима на осн. чл.284, ал.2 от ЗЗД по сключен между страните договор за поръчка, който иск е бил уважен от съда, като ответникът е бил осъден да заплати на ищеца исковата сума, ведно с разноски по делото в размер на 10 362, 83 лв. Решението е влязло в сила на 11.05.2017 г. С Решение №2190 от 28.11.2014 г. по в.гр.д.№2385/2014 г. на САС – ГК – 10 състав /на л.8- 9/, е било отменено Решение от 14.02.2014 г. по гр.д.№14254/2012 г. на СГС, 10 състав, с което е отхвърлен предявен от В. В. Г., против ответника К. В. Ц., осъдителен иск за сумите 48 000 евро, 37 570 лева и 24 900 щ.д., и с последващо Решение №206/02.02.2015 г. /на л.10/, постановено по реда на чл.250 от ГПК по същото дело, съдът е осъдил ответника К. В. Ц. да заплати на ищеца В. В. Г. тези суми. Така постановеното въззивно решение е било обжалвано, но с Определение №1173/09.12.2015 г. по гр.д.№3527/2015 г. на ВКС – III гр.отд. /на л.11-13 от делото на СГС/ не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила на 09.12.2015 г. за сумите 48 000 евро и 37 570 лв. В частта по иска за сумата от 24 900 щ.д. решението е допуснато до касационно обжалване, отменено е с Решение №95/01.07.2016 г. /на л.192-193/ и делото е върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане, при което с Решение №1748/09.08.2018 г. по в.гр.д.№3209/2016 г. на САС – ГО – 2-ри състав /на л.207.208/, и този иск е бил частично уважен, като ответникът К. В. Ц. е осъден да заплати на В. В. Г. и сумата от 22 800 щ.д. на основание чл.284, ал.2 от ЗЗД, като решението е влязло в сила на 26.02.2019 г. С Брачен договор №232802, сключен на 22.12.2014 г., вх.рег.№69417, т.XV, акт №263 на Служба по вписванията – София /на л.16-18/, сключен между ответниците К. В. Ц. и О. В. Т., като съпрузи, сключили брак на 21.07.2006 г., същите са постигнали съгласие да изключат от режима на съпружеската имуществена общност придобитото по време на брака им имущество, за което приемат договорен режим, като съпругата О. В. Т. придобива в своя изключителна собственост и става единствен собственик на придобитите по време на брака им недвижими имоти - АПАРТАМЕНТ №20, находящ се в гр. София, ••• община, ул.“•••“ №••, ет.•, с площ от 119, 87 кв.м., състоящ се от входно предверие, дневна с кухненски бокс, две спални, детска стая, дрешник, две бани с тоалетни и две тераси, при граници на имота: коридор, апартамент №21, двор, улица и апартамент №19, заедно с прилежащото към апартамента Мазе №12, находящо се в същата сграда на сутеренно ниво кота минус 2, 80 м., с площ от 4, 80 кв.м., при съседи: Мазе №11, двор, Мазе №13, и коридор, заедно със съответните прилежащи към апартамента идеални части от общите части на сградата, и заедно с 2, 48% идеални части от дворното място, върху което е построена сградата, представляващо УПИ XIV-604, 605 в кв. 226 по плана на гр. София, м. „Гео Милев – Подуене – Редута“, с площ от 1357 кв.м., при граници: ул.“Попова шапка“, УПИ XXIV-598, 599, УПИ XXIII-602-6206, 607 и УПИ Х-610, КАКТО И ПОДЗЕМЕН ГАРАЖ № 13, разположен в сутерена на монолитната жилищна сграда, находяща се в гр. София, Столична община, ул.“•••“ №••, със застроена площ на гаража от 20, 46 кв.м., при граници: Мазе №6, Мазе №7, коридор, пътека и подземен гараж №14, заедно със съответните прилежащи към гаража идеални части от общите части на гаражите и заедно с 0, 36% идеални части от дворното място, върху което е построена сградата. Наред с придобитите по време на брака на съпрузите недвижими имоти, страните уговарят помежду си, че съпругата О. В. Т. придобива в изключителна собственост и става единствен собственик на придобития от К. В. Ц. преди сключването на брака му с О. Т. недвижим имот, представляващ Ателие №36, находящо се на адрес: гр. •••, кв“•••“, ул.“•••“ №•••, подробно описано. В договора не е предвидено съпругът К. В. Ц. да стане изключителен собственик на други имоти, придобити в режим на СИО по време на брака между страните по брачния договор, или да придобие вещни права върху недвижими имоти, движими вещи, или права върху влогове, придобити по време на брака с общи средства на съпрузите. От Нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти в груб строеж от 08.02.2007 г., с №79, т. I, рег.№1427, дело №96/2007 г. на Нотариус Рег.№••• на НК /на л.14- 15/ се установява, че имотите – предмет на брачния договор от 22.12.2014 г. - Апартамент №20 и Подземен гараж №13, находящи се в сграда на адрес: гр. •••, ул.“•••“ №••, са били придобити на 08.02.2007 г. чрез договор за покупко-продажба, от К. В. Ц. като купувач, по време на брака му с О. В. Т.. От Нотариален акт за дарение на недвижим имот от 07.12.2015 г., №181, т.XII, рег. №24319, дело №1927/2015 г. на Нотариус рег.№••• на НК /на л.45/ се установява, че на 07.12.2015 г. ответницата О. В. Т. е дарила на малолетния си син Т. К. Ц., представляван от законния му представител – неговия баща К. В. Ц., собствения си недвижим имот - АПАРТАМЕНТ №20, находящ се в гр. София, ••• община, ул.“•••“ №••, ет.•, ведно с прилежащото му Мазе №12, находящо се в същата сграда на сутеренно ниво кота минус 2, 80 м., с площ от 4, 80 кв.м. На 19.01.2016 г. ищецът В. В. Г. е депозирал Искова молба вх.№6512/19.01.2016 г., против ответниците К. В. Ц. и О. В. Т., за обявяване за относително недействителна спрямо него, като увреждаща интересите му на кредитор на К. В. Ц., сключената между ответниците сделка – брачен договор от 22.12.2014 г., по отношение на ½ идеална част от АПАРТАМЕНТ №20, находящ се в гр. София, ••• община, ул.“•••“ №••, ет.•, ведно с прилежащото му Мазе №12, находящо се в същата сграда на сутеренно ниво кота минус 2, 80 м., с площ от 4, 80 кв.м. и ПОДЗЕМЕН ГАРАЖ № 13, находящ се в сутерена на същата сграда. По исковата молба е образувано гр.д.№751/2016 г. на СГС- I-9 състав. С последваща Молба вх.№95910/14.07.2016 г. /на л.44/ ищецът В. В. Г. е поискал по предявения от него иск с правно основание чл.135 от ЗЗД, да бъде конституиран като трети ответник и сина на първите двама ответници – Т. К. Ц., в качеството му на последващ приобретател на АПАРТАМЕНТ №20, находящ се в гр. София, ••• община, ул.“•••“ №••, ет.•, ведно с прилежащото му Мазе №12, по договор за дарение, сключен с ответницата О. В. Т. преди образуването на гр.д.№751/2016 г. на СГС- I-9 състав. С Определение №26588/03.11.2016 г. по гр.д.№751/2016 г. на СГС, I ГО, 9-ти състав, съдът е приел за съвместно разглеждане иска на В. В. Г., предявен с искова молба от 14.07.2016 г., срещу Т. К. Ц., за прогласяване за относително недействителен по отношение на ищеца на договора за дарение, сключен на 07.12.2015 г. между ответника О. Т. и ответника Т. Ц., с който О. Т. е дарила на Т. Ц. имота, придобит от О. Т. с брачния договор. В срока по чл.131 от ГПК ответницата О. Т. е релевирала възражения, че ответника К. Ц. не дължи на ищеца твърдяните от ищеца суми, като към момента на сключване на брачния договор задълженията му не са били установени с влязло в сила решение, при сключване на брачния договор страните не са имали цел да увредят кредитора, а брачният договор е сключен изцяло в интерес на децата на ответниците, липса на знание на ответницата О. Т. за увреждане на кредитори на К. Ц.. В срока по чл.131 от ГПК ответникът К. В. Ц. не е депозирал отговор на исковата молба. С Молба вх.№86287/21.06.2018 г., депозирана от назначения служебен адвокат на ответника Т. К. Ц. – адв. М. Д., се поддържат релевираните възражения от ответницата О. Т. – за липса на знание за увреждане на кредитора у ответницата О. Т. към момента на сключване на брачния договор, липса на цел за увреждане на кредитора, липса на правен интерес от предявения иск, поради несеквестируемост на дарения имот. За пръв път се релевира възражение, че жилището – предмет на брачния договор, било придобито изцяло със средства, предоставени от бащата на ответницата О. Т., поради което тя имала изключителен принос за придобИ.ето на този имот. Така направените възражения с Молба вх.№86287/21.06.2018 г. са релевирани извън срока за отговор на исковата молба за ответника Т. Ц., както и извън срока за отговор на исковата молба за ответника О. Т., която е получила препис от исковата молба лично на 27.06.2016 г. Ответницата О. Т. – лично и като законен представител на ответника Т. Ц. е поискала правна помощ за себе си и за малолетния Т. Ц. на 28.06.2017 г. /на л.107-108/, след като за нея срока за отговор на исковата молба е изтекъл. По отношение на ответника Т. Ц. няма данни да му е бил връчван препис от исковата молба чрез законният му представител, поради което съдът намира, че препис от исковата молба е бил връчен на ответника Т. Ц. чрез назначения му процесуален представител адв. М. Д. на 12.04.2018 г., когато на л.148 е отразено изявлението на адв. Д., че е получила исканите преписи от исковата молба и приложените към нея доказателства. Следователно, срокът за отговор на исковата молба е изтекъл по отношение на ответника Т. Ц. на 12.05.2018 г., а молбата с депозираното становище от адв. Д. е постъпила по делото на 21.06.2018 г. Във връзка с предявените обективно съединени искове, съдът от правна страна съобразява следното: Съдебната практика непротиворечиво приема, че длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. Когато разпореждането е безвъзмездно, правно ирелевантно е дали лицето, с което длъжникът е договарял, е знаело за увреждането – в този случай е предпочетен интереса на кредитора, тъй като третото лице е получило имуществено благо от длъжника без насрещна престация /в т.см. Решение №64/07.05.2021 г. по гр.д.№2549/2020 г. на ВКС – 4-то гр.отд./. В този случай е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуване на задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т.е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира /така напр. в Решение №34/04.05.2022 г. по гр.д.№1250/2021 г. на ВКС – 3-то гр.отд./. В случаите, в които от значение за действителността сделката е знанието на приобретателя, който е недееспособен, се преценява знанието на лицето, действало вместо него /Решение №195/31.12.2020 г. по гр.д.№•••/2020 г. на ВКС, 4-то гр.отд./. В настоящия случай се установява /от Решение №3574/25.05.2015 г. и Решение №2190/28.11.2014 г./, че вземанията на ищеца към ответника К. В. Ц. са възникнали по договор за поръчка, сключен през 2010 г., като през 2012 г. претенциите на кредитора В. В. Г. към ответника К. В. Ц. са били и съдебно предявени, като по искова молби от 02.10.2012 г. е образувано гр.д.№13132/2012 г. на СГС /от Съобщение на л.170 от делото на СГС/ и по искова молба вх.№109376/24.10.2012 г. е образувано гр.д.№14254/2012 г. на СГС /от Съобщение на л.169 от делото на СГС/. Ирелевантно е обстоятелството, че към датата на сключване на процесния брачен договор от 22.12.2014 г. не са били приключили с влезли в сила съдебни решения образуваните съдебни производства по предявените от В. В. Г. против К. В. Ц. осъдителни искове за вземания, произтичащи от договора между тях от 2010 г., доколкото по делото се установява, че вземанията на ищеца от ответника К. В. Ц. не са били съдебно отречени, а напротив – установено е със СПН между тях, че вземанията на ищеца /в размер на 55 000 евро, съгласно влязло в сила Решение №13132/2012 г. на СГС, в размер на 48 000 евро, 37 500 лева и 22 800 щ.д., присъдени с влезли в сила решения на въззивната инстанция в производството по гр.д.№14254/2012 г. на СГС/ са съществували към датата на сключване на договора, и не са били удовлетворени, като няма данни те да са удовлетворени и към момента на приключване на съдебното дирене по настоящото производство /с оглед евентуално отпадане на качеството на ищеца като кредитор в хода на производство, като предпоставка за неговата допустимост/ - от представеното Удостоверение изх.№1347/05.02.2019 г., издадено по изп.д.№2015480400256 /на л.176 от гр.д.№751/2016 г. на СГС/ се установява, че вземанията на ищеца В. В. Г. по изпълнителния лист, издаден по гр.д.№2385/2014 г. на САС – 10 състав, са погасени частично, до размера от 43 480, 08 лв. По отношение на релевираното възражение за липса на принос на съпруга К. Ц. в придобИ.ето на процесните имоти, поради придобИ.ето им с дарени средства от бащата на О. Т., съдът намира възражението за преклудирано. Същото е заявено за пръв път в процеса от адв. Д., в качеството на процесуален представител на ответниците О. Такува и Т. Ц., в депозираната извън срока за отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК Молба вх. №86287/21.06.2018 г. /на л.149 от делото на СГС/. Уточняването на исковата молба срещу ответника Т. Ц. едва пред настоящата инстанция, с Молба от 18.10.2022 г. /на л.14 от настоящото дело/, не възобновява срока по чл.131 от ГПК по отношение на ответницата О. Т., поради което релевирането на нови правоизключващи възражения от нея е недопустимо. Възражението за липса на съвместен принос в придобИ.ето на процесните имоти по време на брака, съставлява по естеството си предявяване на иск по чл.21, ал.4 от СК чрез възражение, като активно процесуално легитимирани лица за предявяването му са само тези, изрично посочени в същата разпоредба /съпругът по време на брака или след неговото прекратяване, както и неговите наследници/, като ответникът Това Ц. не е сред процесуално легитимираните лица да предявят такъв иск, поради което и релевирането му чрез възражение е недопустимо. Дори да се приеме, че възражението е релевирано своевременно и от процесуално легитимирано лице, същото е неоснователно, по следните съображения: От нотариалният акт №75 от 08.02.200 7 г. /на л.14/ за придобИ.е на недвижимите имоти в сградата на адрес: гр. •••, ул.“•••“ №•• – апартамент №20, ведно с мазе №12, както и Подземен гараж №13, се установява, че същите са придобити чрез договор за покупко- продажба, сключен от К. В. Ц. като купувач. От представения по делото Брачен договор от 22.12.2014 г. се установява, че бракът между ответниците К. В. Ц. и О. В. Т. е сключен на 21.07.2006 г., поради което към датата на придобИ.е на имота същите са били в брак, и съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от СК /отм./ се презумира, че същите са придобити в режим на съпружеска имуществена общност от двамата съпрузи. Съобразно чл.19, ал.3 от СК /отм./, презумпцията за съвместен принос на съпрузите е оборима. Оборването на презумпцията за съвместен принос следва да бъде осъществено чрез провеждане на обратно доказване, което следва да бъде пълно и главно, и е в тежест на страната, която го твърди. В конкретния случай, в т.2 от Констативната част на Брачния договор от 22.12.2014 г. страните изрично са заявили, че процесните недвижими имоти са придобити от тях в режим на съпружеска имуществена общност, а в т.4 от договора са се споразумяли „да изключат от режима на СИО придобитото по време на брака им имущество, за което приемат договорен режим, като сключват настоящия брачен договор“. С чл.4 изрично е заявено, че недвижимите имоти, описани в чл.1 от договора, се считат изключени от съпружеската имуществена общност от датата на нотариалната заверка на подписите на страните по договора. Няма пречка в брачния договор страните да признаят за установено помежду си, че определено имущество е изключено от съпружеската имуществена общност, поради липса на съвместен принос за придобИ.ето му /друг е въпросът доколко това изявление би било противопоставимо на кредиторите на съпруга, който по този начин се признава за несобственик/, предвид допустимостта за предявяване на иска по чл.21, ал.4 от СК и по време на брака, което в конкретния случай не е сторено, а напротив – изрично е декларирано придобИ.ето на имуществото в режим на СИО. Така направените в брачния договор изявления съдът преценява на основание чл.175 от ГПК като извънсъдебно признание на ответниците К. Ц. и О. Т. за придобИ.е на процесните имоти със съвместен принос. Съдът взема предвид и обстоятелството, че процесните имоти са придобити само на името на съпруга К. Ц.. Посочените обстоятелства разколебават извода за изключителен принос на съпругата О. Т. в придобИ.ето на процесните имоти. В тази връзка по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на св. Николай Такев /брат на ответницата О. Т./, които съдът преценява при условията на чл.172 от ГПК, и не кредитира, като ги намира за общи, несъдържащи конкретни данни /свидетелят не знае кога е купен имота, и дали тогава ответниците са били в брак, каква е била покупната цена, от какъв произход са били дадените от баща му средства за закупуване на жилището/, и некореспондиращи на останалите събрани по делото доказателства. По изложените съображения презумпцията за съвместен принос на съпрузите в придобИ.ето на процесните имоти не може да се приеме за успешно оборена, и релевираното възражение следва да се приеме за неоснователно. Брачният договор представлява двустранна правна сделка, с която съпрузите могат да уговорят, че придобит преди сключването на договора имот в режим на СИО ще стане собственост на единия съпруг, като в този случай договорът има вещнопрехвърлително действие, съгласно чл.39, ал.3 от СК /Решение №71/02.12.2020 г. по гр.д.№4858/2019 г. на ВКС – 2-ро гр.отд./. В конкретния случай, в брачния договор не е уговорена каквото и да е имущество, придобито в режим на СИО, да стане изключителна собственост на съпруга К. Ц., нито е уговорено някакво лично имущество на съпругата О. Т. да стане негова собственост по силата на договора, или с бъдеща сделка, сключена по съответния ред. Следователно, не се установява възмезден характер на разпореждането, извършено от К. Ц. в полза на О. Т. с процесния брачен договор, за притежавания от него дял в недвижимите имоти, описани в чл.1, ал.1, т.1 и т.2 на брачния договор. Със същия договор се прекратява съществуващата до този момент съпружеска имуществена общност по отношение на тези имоти, поради което на основание чл.28 от СК, при прекратяване на съпружеската имуществена общност, дяловете на съпрузите са равни. Ето защо, съдът намира за установено от правна страна, че с процесния Брачен договор от 22.12.2014 г. е извършено безвъзмездно разпореждане на ответника К. Ц. в полза на ответницата О. Т., с процесните имоти в сградата на адрес: гр. •••, ул.“•••“ №•• – апартамент №20, ведно с мазе №12, както и Подземен гараж №13. Съгласно чл.135, ал.1, изречение второ от ЗЗД, знанието на лицето, с което длъжникът е договарял, за увреждане на кредиторите на прехвърлителя с извършеното разпореждане, е ирелевантно в случаите на безвъзмездно разпореждане. Дори да се приеме доводът на ответницата О. Т., че извършеното разпореждане от К. Ц. в нейна полза е било възмездно, тъй като брачният договор съставлява по естеството си делба /което само по себе си не изключва възможността за дарствено разпореждане с дял от съсобствен имот/, и дори да се приеме възможността за уравняване на дела на съпруга с друго имущество, за което не се изисква специална форма /каквото не се установява да е било предоставено на съпруга преди или след сключване на брачния договор/, по силата на чл.135, ал.2 от ЗЗД, е налице въведена в закона презумпция за знание на съпругата за увреждането на кредитора. За оборване на установената в закона презумпция е необходимо провеждане на пълно главно доказване в тежест на ответниците. За установяване на това обстоятелство по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля К. Л. /без родство/, който твърди, че ответниците К. Ц. и съпругата му О. Т. са заживяли във фактическа раздяла още през 2011 г., като О. Т. останала да живее с децата в апартамент до румънското посолство, а ответникът К. Ц. заживял в село •••. Съдът не кредитира показанията на този свидетел, тъй като същите са изключително бедни, декларативни, без подробности, и противоречат на събраните по делото писмени доказателства - от представените съобщения на л.169-172 от делото на СГС се установява, че на ответника К. Ц. лично са връчени препис от исковата молба по гр.д.№14254/2012 г. и препис от исковата молба по гр.д.№13132/2012 г. на СГС – съответно на 03.01.2013 г. и на 17.07.2013 г., призован е лично на 24.01.2014 г. за о.с.з. на 28.05.2014 г. /от призовка на л.171/, и в при връчването той е намерен лично на адреса на апартамента в гр. •••, на ул.“•••“ №••, ет.•, ап.20. На датата 21.07.2015 г., съгласно официалното удостоверяване на длъжностното лице, на този адрес той е отказал да получи Съобщение по гр.д.№13132/2012 г. /на л.172/, като на същото съобщение връчителят на съдебни книжа е удостоверил, че на същото място и по същото време е била и съпругата му, която също е отказала да получи съдебните книжа. Твърдението, че към датата на предявяване на исковите претенции съпрузите вече са живеели във фактическа раздяла, се опровергава и от приложеното Удостоверение за семейно положение, съпруга и деца от 18.12.2017 г. /на л.140 от делото на СГС/, от което се установява, че и трите деца на ответницата О. Т. носят като бащино и фамилно име имената на ответника К. Ц., като най-малкото от тях – дъщерята А. К. Ц., е родена на •••••••• г. По тези съображения съдът намира, че не може да бъде обоснован несъмнен извод, че ответницата О. Т. към момента на сключването на брачния договор не е знаела за задължения на съпруга й към ищеца. По отношение на последващо сключеният договор за дарение от 07.12.2015 г., с който ответницата О. Т. е прехвърлила безвъзмездно на сина си Т. Ц. придобитата от ответника К. Ц. идеална част от апартамента в гр. •••, на ул.“•••“ №••, ет.•, ап.20, ведно с прилежащото му мазе, съдът намира следното: Предвид безвъзмездният характер на разпореждането в полза на третия ответник – сина на страните Т. К. Ц., съдът намира, че съобразно чл.135, ал.1 от ЗЗД, знанието на приобретателя за увреждане на кредиторите на К. Ц., е ирелевантно. Дори да се приеме, че то е от значение, от представения нотариален акт, с който е сключен договора за дарение /на л. 45/ малолетният приобретател Т. Ц. е бил представляван при изповядване на договора от своя баща – ответника К. В. Ц., действащ като негов законен представител. Както вече се каза, в случая волеизявлението е направено от представителя, поради което от значение е именно неговото знание, а не знанието на представлявания. К. Ц. несъмнено е знаел, че е длъжник на В. В. Г., и че същият има неудовлетворени парични вземания, които е предявил и по съдебен ред. По изложените съображения съдът намира за основателни предявените от ищеца В. В. Г. искове с правно основание чл.135 от ЗЗД, за обявяване на двете последователни сделки – както брачният договор от 22.12.2014 г. между ответниците К. В. Ц. и О. В. Т., така и последващият договор за дарение от 07.12.2015 г., сключен между ответниците О. В. Т. и Т. К. Ц., за относително недействителни по отношение на ищеца, като кредитор на ответника К. В. Ц., до размера от ½ /една втора/ идеална част на прехвърлените с двете сделки вещни права върху подробно описаните в исковата молба имоти в сградата на адрес ул.“•••“ №•• – апартамент №20, ведно с прилежащото му мазе №12 /предмет на брачния договор и последващото дарение/, както и подземен гараж №13 /предмет само на брачния договор/, поради което същите следва да се уважат. Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, първостепенният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди. При този изход от спора, на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят направените разноски за настоящото въззивно производство, както и за въззивно производство и производството пред касационната инстанция при първоначалното разглеждане на делото. Със списък по чл.80 от ГПК ищецът е претендирал присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4800 лв., като е представил ДПЗС с реквизити на разписка за заплащането на тази сума в брой. Ответниците са релевирали възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, което е неоснователно – предявени са два обективно съединени иска с цена: на първия от тях 70 305, 50 лв./= ½ от 140 611 лв./, по който минималното адвокатско възнаграждение се изчислява в размер на 2 639, 17 лв., на втория от тях 62 162 лв. /= ½ от 124 324 лв./, по който минималното адвокатско възнаграждение се изчислява в размер на 2 394, 86 лв. Следователно, общото минимално адвокатско възнаграждение за двата предявени иска, според относимата редакция на чл.7, ал.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 5 034, 03 лв., поради което претендираните разноски за процесуално представителство за първото въззивно производство не са прекомерни. За касационната инстанция ищецът е претендирал разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 4800 лв. за всяка от двете касационни жалби. В това производство не е релевирано възражение за прекомерност на тези разноски, поради което претенцията на ищеца следва да бъде уважена в размер на 9600 лв. за касационната инстанция. В настоящото въззивно производство ищецът е претендирал единствено присъждане на разноските за първоначалното въззивно производство и за касационната инстанция, поради което ответниците следва да бъдат осъдени да му заплатят сумата от общо 14 634 лв., представляваща направените от него разноски за процесуално представителство за въззивното и касационното производство при първоначалното разглеждане на делото. За заплащането на разноските следва да бъдат осъдени само ответниците К. Ц. и О. Т., по ½ част от сумата за всеки от тях, предвид обстоятелството, че ответникът Т. Ц. е малолетен, и дължимите от него разноски следва да бъдат заплатени от неговите родители – поравно от всеки от тях. Така мотивиран, съдът