Мотиви към Решение № 559 от 2.2.2023 г. на Софийски районен съд по дело № 6460/2022 г.

Производството пред съда е по глава 28 от НПК. Софийският районен съд е сезиран с внесенo от Софийската районна прокуратура постановление по чл. 375 от НПК с предложение обв. Т. Д. К. (със снета по делото самоличност) да бъде освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а от НК във връзка с повдигнато обвинение за това, че на 25.01.2022 г. около 17: 00 часа в гр. София, в района на кръстовището на ул. „Пирин“ и ул. „Родопски извор“, е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието е извършено при управление на МПС, нанасяйки удар в задната част на главата в областта на лявото ухо и тила на В. А. М., квалифицирано като престъпление по чл. 325, ал. 3 вр. ал. 1 от НК. По делото се установява по несъмнен начин следната релевантна фактическа обстановка: На 25.01.2022 г. около 17: 00 часа в гр. София се случило следното: Св. В. М. пресичал ул. „Родопски извор“ на кръстовището, което тя образувала с ул. „Пирин“, държейки с едната ръка четиригодишната си дъщеря, а с другата ски. Същевременно обв. Т. К. управлявал лек автомобил по ул. „Пирин“ и предприел маневра завиване надясно по ул. „Родопски извор“ без да изчака преминаването на М. с неговата дъщеря през пътното платно. Получил се удар между носените от г-н М. ски и управлявания от г-н К. автомобил, който удар обвиняемият възприел като умишлен. Поради това К. спрял, слязъл от автомобила, приближил се до М. и детето и между двамата мъже започнала кавга (В. М. претендирал, че на него и на дъщеря му е било отнето предимството, а Т. К. бил гневен от нанесения по колата удар, намирайки още, че не е следвало да дава предимство на бащата и детето), в хода на която св. М. ударил обв. К. с крак, като ударът попаднал в левия крак на шофьора на лекия автомобил, което предизвикало болка. След това М. (все така държейки детето и ските) се обърнал по начин, че тилът му бил откъм мястото, където се намирал К., а последният, бидейки гневен от ударите по автомобила и по самия него (по самия обвиняем) и въобще от поведението на бащата на детето, на свой ред ударил св. М. в задната част на главата в областта на лявото ухо и тила (от удара се повредил носеният от св. В. М. слухов апарат). Обв. К. е роден през 1972 г. Не е осъждан, включително липсват по отношение на него и нотификации за осъждания в други страни членки на ЕС, не са му налагани и наказания по чл. 78а от НК. Горната фактическа обстановка се установява от следните доказателствени материали (с уточнението, че съгласно чл. 378, ал. 2 от НПК съдът ползва събраните по реда на НПК в ДП доказателства, без да е необходимо да ги приобщава наново към доказателствената съвкупност с нарочен акт): обясненията на обвиняемия пред съда (с направеното по-долу по отношение на тях уточнение – виж!); показанията на разпитаните по ДП свидетели – отчасти (виж по-долу!) - с изключение на показанията на г-н К. в качеството на свидетел преди да бъде конституиран като обвиняем (ползването на същите като източник на доказателствена информация би довело до заобикаляне на закона с оглед различния обем на правата на свидетеля и на обвиняемия в наказателното производство); заключението на назначената по ДП СМЕ; приложените по ДП протокол за разпознаване и фотоалбум към него; приложените справки за съдимост и справки от МП; приобщените към доказателствената съвкупност въз основа на определение с правно основание чл. 283 от НПК книжа; огледаните в съдебно заседание снимки. Така изброените доказателствени материали съдът намира в крайна сметка за релевантни за произнасянето с настоящото решение. Съдът не дава вяра на версията, изложена в съответните свидетелски показания (на свидетелите М.а, М. и Й.), относно липса на проявена агресия (вербална и/или физическа) и от страна на св. М. към обв. К.. Вярно е, че се явява белег на добросъвестност това, че в показанията на свидетелите П. Й., В. М. и С. М.а се наблюдават различия по въпроса за броя на нанесените по г-н М. удари (това сочи липса на предварителна координация между отделните свидетели, т. е. липса на недобросъвестно предварително съгласуване на версии), като самият М. и неговата съпруга – св. М.а – дават показания за само един нанесен удар и то при положение, че св. В. М. знае за твърдението на П. Й. за нанесени няколко удара. Самата Й. пък е лице, което не е във връзка както с обвиняемия, така и с М., т. е. от тази гледна точка се явява обективна. Причината св. М.а да не дава показания за проявена от нейния съпруг агресия, разбира се е възможно да е свързана и с разстоянието, от което същата е наблюдавала конфликтната ситуация, а и с интензитета на проявеното от нейна страна внимание към ситуацията, а е възможно да е свързана и с отношението й към единия от участниците в конфликта, а именно нейния съпруг. Логичното обяснение св. Й. да твърди липса на проявена агресия от страна на мъжа с детето е свързано с това как точно, включително от какво разстояние и при какви условия на видимост, тя е наблюдавала ситуацията (по този въпрос виж и по-долу!), в това число като е напълно логично П. Й. да не забележи нанасянето на удар с крак, което се осъществява относително ниско долу, поради ангажираност на вниманието й към друга зона (по-нагоре), доколкото на същата свидетелка (както е изложено в показанията й) е направило впечатление това колко близо е бил единият от мъжете (т. е. обвиняемият) до лицето на другия – на този, който е бил с детето. Обясненията на обв. К. за проявена и към него вербална и физическа агресия, макар и да изхождат от заинтересовано (и то в най-голяма степен) от изхода на делото лице и да не са поначало скрепени със заплаха от наказателна отговорност при съзнателна недостоверност, се явяват поначало последователни и логични и намират опора в приложените, предоставени от обвиняемия за нуждите на наказателното производство, СМУ и снимки на крак. Напълно логично е носещият в едната ръка ски, а в другата дете, свидетел да нанесе удар именно по този начин и на относително ниско ниво, включително и разчитайки на това, че няма да му бъде отвърнато с физическа агресия заради детето, като е логично още и това въпросният св. М. да се е подразнил в значителна степен от поведението на обвиняемия, което последният е имал до момента на нанасянето на удара с крак, имайки предвид заетостта на ръцете на родителя, който е държал в едната си ръка доста малко дете, а в другата ски (и от тази гледна точка родителят е логично да е считал, че следва дори само в чисто морален аспект към него да бъде проявявана в много по-голяма степен толерантност от страна на околните) и това, че съобразно уредбата по ЗДвП се е касаело именно за пешеходна пътека, по която свидетелят с детето си е пресичал (виж по-долу!). От друга страна, съдът придоби в съдебно заседание непосредствени впечатления от г-н К., включително такива, че се касае за определено възпитан човек и липсва логика същият при липса на съответната агресия от страна на М. да удари последния докато той държи в ръка доста малкото си дете; логиката да е налице такова поведение от страна на Т. К. е свързана именно и с изпитана на момента болка и с наличие на известна импулсивност в реакцията на К., респективно с гнева изобщо от предхождащото нанасянето на удара с крак поведение на В. М.. Нужно е да се уточни също така, че все пак К. е силно заинтересован от изхода на делото и в крайна сметка не може да бъде напълно обективен, което обяснява съдържащата се в неговите обяснения, дадени пред съда, реплика в смисъл, че в възможно (т. е. без да е сигурен за това) да е ударил опонента си в конфликта – очевидно е, че – независимо от емоционалността на ситуация и нейната динамика – липсва логика в това г-н К. да не може да си спомни със сигурност нанесъл ли е удар изобщо или не (това е очевидно обстоятелство с огромно значение). Т. е. в тази насока съдът намира, че обв. Т. К. помни (съзнава напълно), че е нанесъл удар, опитвайки се, обаче, да омаловажи това обстоятелство. Следва да с уточни още тук, че релевантно за делото с оглед повдигнатото обвинение е това, че изобщо е нанесен удар (един, по описания по-горе начин) на св. М. от страна на обвиняемия. Нужно е изрично да се уточни (включително и във връзка с изложеното в предходното изречение) също, че детайлизацията на показанията на св. П. Й., искана (посредством нов разпит на съответната свидетелка) в депозирания по делото отговор на постановлението по чл. 375 от НПК, не е необходима. Свидетелката е дала достатъчни като обем и подробност на разказа показания, включително за това откъде и какво е наблюдавала, като възпроизвеждането на абсолютно същите условия на наблюдение от страна на тази свидетелка като тези при процесната ситуация посредством нейните спомени е обективно напълно невъзможно. Абсолютно никаква причина няма визираната свидетелка да бъде считана за необективна, а противоречията между нейните показания – касателно нанесени на мъжа с детето повече от един удари – и показанията на самия М., а и на съпругата на последния (която също разказва за видян от нея само един удар) може да намери логично обяснение поради ред причини, включително динамиката на ситуацията и емоционалния заряд, която тя е носела, като широко известен психологически феномен е това, че след като се случи нещо ненадейно, неочаквано за наблюдаващите и динамично, различните наблюдатели при пълна добросъвестност излагат различни (изключващи се взаимно) разкази за ситуацията, която иначе реално са наблюдавали, като, разбира се, възможно е да са били нанесени в процесния случай и повече от един удари, във връзка с което съдът, както вече стана дума, изначално не може да вземе отношение. Следва да се има предвид, че като източник на доказателствена информация съдът има правната възможност да ползва (и го прави в случая) и материали, които се намират към тези от ДП, но които не са били приобщени към доказателствената съвкупност по реда на НПК в досъдебната фаза на процеса, ако ги приобщи към същата съвкупност по реда на НПК в хода на съдебното следствие, включително по реда на чл. 283 от НПК, стига по този начин да не се заобикалят процесуални правила (което би се случило, например ако се ползват като източници на доказателствена информация материали от извънпроцесуална дейност със същата насоченост като наказателното производство, примерно извънпроцесуални обяснения, снети в хода на извънпроцесуална проверка, осъществена от органите на МВР по конкретен сигнал за извършено престъпление). Относно правото: При така установената фактическа обстановка и предвид несъмнеността на съответните изводи от фактическа страна, по обвинението срещу г-н К. съгласно изложеното по-горе (виж!), съобразявайки уредбата по чл. 304 и чл. 305, ал. 4 вр. чл. 301 от НПК (съответно приложима и в производствата по глава 28 от НПК), а и уредбата по чл. 378, ал. 4, т. 2 от НПК, следва да се постанови, че: има извършено такова деяние от обвиняемия, освен що се отнася до твърденията за грубо нарушаване на обществения ред и изразяване на явно неуважение към обществото и що се отнася до твърдението, че деянието е извършено при управление на МПС; деянието е извършено виновно, но не съставлява престъпление, а съставлява административно нарушение дребно хулиганство по чл. 1, ал. 3 от УБДХ (непристойна проява, с която се нарушава общественият ред и спокойствие, но поради своята по-ниска степен на обществена опасност не представлява престъпление по чл. 325 от НК), респективно следва същият обвиняем да бъде оправдан (признат за невинен по смисъла на чл. 304 от НПК) по така повдигнатото му обвинение, но да му бъде наложено административно наказание (съобрази конкретно и чл. 301, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 и чл. 305, ал. 6 от НПК!). Доколкото е било все пак в отговор на агресия и то включително физическа (предшествана от вербална, с уточнението, че вербална агресия са проявили и двете страни в конфликтната ситуация), инкриминираното поведение на К. не е представлявало израз на именно грубо нарушение на обществения ред и на изразяване на именно явно неуважение към обществото по смисъла на чл. 325 от НК. Същото поведение, обаче, определено е било непристойно и нарушаващо обществения ред и спокойствие – на публично място, с нанасяне на удар практически „в гръб“ по родител със заети ръце, в едната от които е носел четиригодишното си дете, т. е. включително по човек, който практически не може да се защити, като присъствието на детето и създаваща се и за него опасност в случая играе особено значителна роля за правния извод относно непристоен характер на поведението на обвиняемия с нарушаване на обществения ред и спокойствие (към това следва да се добави още, че бащата и детето действително са пресичали на пешеходна пътека и водачът на лекия автомобил е следвало да им даде предимство в тази връзка – съгласно уредбата по § 6 от ДР на ЗДвП на кръстовище пешеходна пътека се явяват продълженията на тротоара върху пътното платно, т. е. не е необходимо в тази връзка да има нарочно обозначение с пътни знаци и/или маркировка и пр., което правно положение впрочем, е неизвестно на огромна част както от водачите на МПС, така и от пешеходците). Деянието е извършено не при, а по повод управление на МПС (съобрази изложената по-горе фактическа обстановка!), т. е. освен всичко друго не е налице и съответният релевиран квалифициращ признак по ал. 3 на чл. 325 от НК. Следва да се поясни (с оглед възприетата от настоящия съдебен състав и изложена по-горе фактическа обстановка), че разпоредбата на чл. 378, ал. 3 от НПК има за свой действителен смисъл забраната за изменение на обвинението по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК, като възприетата от съда конкретна фактическа обстановка в никакъв случай не е в съотношение, визирано в чл. 287, ал. 1 от НПК, с тази по постановлението, с което обвиняемото лице е предадено на съд. Тежестта на правонарушението от гледна точка на рамката на административното нарушение дребно хулиганство никак не е малка с оглед конкретното значение на присъствието на детето на св. М., отчитайки все пак като смекчаващи обстоятелства импулсивния в известен смисъл характер на процесното поведение и предизвикаността му от проявената и от М. агресия (и въобще конфликтно поведение на последния), поради което и при съобразяване на уредбата по чл. 12 и чл. 27 от ЗАНН вр. чл. 9, ал. 2 от УБДХ, следва да се наложи по-тежкото от двете алтернативно предвидени в чл. 1, ал. 1 от УБДХ административни наказания, а именно това по т. 1 от същата алинея - задържане в структурно звено на Министерството на вътрешните работи, което да бъде индивидуализирано над средния размер, но все пак по-близо до средния размер, отколкото до максимума и конкретно като такова за срок от 10 денонощия. След въвеждането в законодателството на новата уредба по чл. 301, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 и чл. 305, ал. 6 от НПК уредбата по чл. 189 и чл. 190 от същия кодекс подлежи на корективно тълкуване. Независимо от това, че по смисъла на чл. 304 от НПК се следва оправдаване, то е налице виновно поведение на обвиняемия, което се санкционира от съда и във връзка с което виновно поведение при всяко положение се е развило наказателното производство, респективно приложение в подобни хипотези (при които е налице оправдаване, тъй като деянието не съставлява престъпление, а административно нарушение, съответно се налага административно наказание) следва да намери разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК, а не тази на чл. 190, ал. 1 от НК (не се касае в тази връзка за правоприлагане по аналогия, за да може изобщо да се говори за това дали е приложима в случая забраната по чл. 46, ал. 3 вр. ал. 2 от ЗНА, като отделен е въпросът и за това, че не се касае за основание за ангажиране на наказателна, административна или дисциплинарна отговорност, а за основание за ангажиране на отговорност за понасяне на разноски), поради което обвиняемият следва да бъде осъден да заплати на (съобразявайки и уредбата по чл. 121, ал. 1 от Закона за публичните финанси, доколкото при вземане, което има практически възмездителен характер, водещото е това коя е бюджетната организация, в чиято тежест до момента е бил съответният разход, респективно съобразявайки и уредбата по ЗМВР досежно това кои структури на министерството се явяват юридически лица) в полза на СДВР сумата от 85, 20 лева – разноски по делото (по ДП) за възнаграждение на вещо лице по СМЕ. От уредбата по чл. 111 и чл. 112 от НПК не се извежда нищо друго, освен че вещественото доказателство (към материалите по ДП) диск следва да остане по делото. РАЙОНЕН СЪДИЯ /А. П./: