Решение № 3237 от 27.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7969/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е въз основа на подадена от ищеца И. А. А., ЕГН ••••••••••, въззивна жалба срещу Решение №6006/18.04.2023г., постановено по гр. д. №45042/21г. по описа на 120-ти състав, СРС, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Д. Б. Г., ЕГН ••••••••••, искове с правно основание чл.45 от ЗЗД за сумата от 2 100 лева, представляваща обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди в периода от 10.10.2016г. до 10.03.2017г., дължащи се на прекратяване на трудовото му правоотношение, вследствие нанесен му на 16.08.2016г. побой, за сумата от 2 000 лева, представляваща обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди, претърпени вследствие загубата на работно място поради отоци и болки, получени от инцидента, както и за сумата от 6 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за търпени вследствие нанесения побой на 16.08.2016г. болки и страдания, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на извършване на непозволеното увреждане до окончателното плащане. В депозираната въззивна жалба се твърди, че обжалваният съдебен акт е неправилен. Поддържа се, че районният съд погрешно не е взел предвид постановената спрямо ищеца оправдателна присъда, от която се установява противоправното поведение на ответника. Сочи се, че от показания на доведения от ответника свидетел също се установява извършеното от последния увреждащо действие, както и че именно той e започнал спора, хващайки ищеца отпред за дрехите. Твърди се, че към настоящия момент ищецът все още не се е възстановил, като страда от силен стрес и безпокойство. С оглед на изложеното се отправя искане за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор от ответника Д. Г., с който подадената въззивна жалба се оспорва като неоснователна и се моли първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден. Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна: От приложеното към делото НОХД №8251/2017г. на СРС, НО, 96-ти състав, се установява, че с Присъда от 20.02.2019г. ищецът И. А. А. е признат за невиновен в това, че на 16.08.2016г., около 12.45 часа, в гр. София, бул. „Ген. Стефан Тошев” пред № 12, чрез нанасяне на удари със свита в юмрук дясна ръка в областта на лявото слепоочие е причинил средна телесна повреда на Д. Б. Г., изразяваща се в счупване на лявата скулна кост, счупвания на външната и вътрешната стена на лявата горночелюстна костна пазуха, счупвания на пода на лявата орбита, наличие на течност в левия горночелюстен синус, които в съвкупност са реализирали самостоятелния медикобиологичен квалифициращ признак: счупване на челюст, придружено със затруднение в дъвченето за срок по-дълъг от 30 дни от датата на травмата, при ненастъпили усложнения в оздравителния период, като е оправдан по повдигнатото му обвинение. Присъдата е обжалвана, като с Решение №341 от 08.06.2020г., постановено по ВНОХД №4599/2019г. по описа на СГС, XVII-ти въззивен състав, същата е потвърдена. Приета по делото е изготвена от ТД на НАП – Велико Търново справка за действащи трудови договори, регистрирани за ищеца, за периода от 17.08.2016г. до 18.10.2022г., в която е отразено, че на 21.10.2015г. ищецът е започнал работа в „Глобал Еър Сервиз“ ЕООД в гр. София, като трудовият му договор е прекратен на 10.10.2016г., без да е посочено основанието за това. В рамките на първоинстанционното производство е допуснато изготвяне на съдебномедицинска експертиза. Съгласно приетото по делото заключение на 16.08.2016г. ищецът е претърпял следните травматични увреждания, причинили му в съвкупност болка и страдание, а именно: двойно, ивицовидно кръвонасядане в ляво, предно странично на шията, дълго около 5, 5 см; оток и кръвонасядане в дясната външна половина на долната устна; подлежащо кръвонасядане на лигавицата на долната устна; ивицовидно кръвонасядане по вътрешна повърхност на дясната предмишница, в горната трета, дълго 7 см.; охлузване, покрито с кафеникава коричка по предно-вътрешна повърхност на дясна подбедрица долната трета, дълго 2, 5 см. Посочено е още, че травматичните увреждания отговарят да са резултат от описания в исковата молба инцидент. Пред районния съд е разпитан по един свидетел на всяка една от страните. В показанията си пред съда И.А., съпруга на ищеца, посочва, че след инцидента състоянието на последния не било добро- същият бил в шок и дълго време не можел да преживее случилото се. Заявява, че продължителен период от време той не общувал с никого, бил затворен и раздразнителен. Твърди, че състоянието му се отразило на работата, бил разсеян и не изпълнявал коректно задълженията си, поради което бил освободен. Относно инцидента посочва, че същият се случил по време на работен ангажимент на ищеца. Свидетелката Н.Б., от своя страна, заявява, че присъствала на въпросния инцидент, който се случил през месец август 2016г. Посочва, че между ответника Д. Г. и ищеца съществувал спор относно паркирането на служебния автомобил на последния на паркомясто, което било към сградата, където живеел ответника. Твърди, че в процесния ден приятелката на ответника не можела да паркира на мястото си, поради което му позвънила. Същият слязъл, хванал отпред за дрехите ищеца, при което последният го ударил с юмрук, повалил го на земята и започнал да го рита. С Определение от 02.08.2023г. въззивният съд е допуснал събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит на един свидетел при режим на довеждане от всяка една от страните. В проведеното открито съдебно заседание се явил единствено представител на въззиваемата страна, както и доведения от него свидетел О.Н., очевидец на процесния конфликт, развил се на 16.08.2016г. на ул. „Стефан Тошев“ №12 в гр. София. В показанията си последният разяснява, че паркингът, на който се е развила ситуацията, е собственост на блока, в който живее ответникът, както и че има табела, на която е обозначено, че същият е частна собственост. Сочи, че по повод паркирана от ищеца там кола-бус възникнал спор. Твърди, че във въпросния ден ответникът слязъл от блока, разменил на висок тон думи с ищеца, хванал го за блузата и се опитал да го избута от паркинга, на което последният отвърнал с удар, поваляйки го на земята. Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от правна страна: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно като краен резултат, като в изпълнение на задължението си да обсъди всички доводи и твърдения на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора във връзка с наведените в жалбата доводи настоящият съдебен състав намира следното: Предмет на разглеждане в настоящото производство са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.45 от ЗЗД обезщетяване на причинени на ищеца И. А. имуществени и неимуществени вреди вследствие реализирано от ответника Д. Г. противоправно поведение. За да бъдат същите основателни, следва да бъде установено наличието на следните елементи от фактическия състав на посочената правна норма, а именно: 1.) осъществено от ответника виновно противоправно деяние, 2.) претърпени от ищеца вреди в твърдения от него размер, 3.) наличие на причинно-следствена връзка между виновното и противоправното поведение и настъпилите вреди, като съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД вината се предполага до доказване на противното. В обжалвания първоинстанционен акт е прието, че не е налице първата от горепосочените предпоставки за уважаване на предявените искове, а именно наличието на осъществено от ответника противоправно поведение, доколкото не са ангажирани доказателства в тази насока. Този извод на съда е оспорен с подадената въззивна жалба, в която се поддържа, че от приложената по делото наказателна присъда се установява извършеното от насрещната страна увреждащо ищеца действие. Във връзка с изложените доводи следва да бъде посочено, че съгласно чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последици от деянието, относно извършването му, вината на делинквента и причинените вреди. В същото време необходимо е да се има предвид, че предмет на изследване в наказателното производство е поведението на дееца, затова преценката за извършените от него действия или бездействия е задължителна за гражданския съд, докато поведението на пострадалия по правило не е предмет на присъдата освен ако не представлява елемент от състава на престъплението. В този смисъл е и Решение №51 от 03.05.2017г. по т. д. №1971/2016г., Т.К., ІІ Т.О. на ВКС, съгласно което всички останали, извън изрично посочените в разпоредбата на чл.300 от ГПК факти /дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца/, които имат отношение към гражданските последици от деянието, включително и съпричиняването на вредоносния резултат, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. Когато съпричиняването не е елемент от фактическия състав на деянието, а е изследвано от наказателния съд с оглед определяне обхвата на наказателната отговорност и на размера на наказанието, мотивите на присъдата в посочената им част не са задължителни за гражданския съд. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, фактите относно съпричиняването на вредоносния резултат подлежат на доказване пред гражданския съд. В този смисъл е и Решение №85 от 03.08 2016г. по т.д. №1047/2015г., Т.К., ІІ Т.О. на ВКС, съгласно което констатациите на наказателния съд, направени в мотивите на влязлата в сила оправдателна присъда /или решение по чл. 78а НК/ относно деянието на лице, което не е имало качество на подсъдим в наказателното производство и чието поведение не е било част от фактическия състав на престъплението, за което е повдигнато обвинение, нямат никакво доказателствено значение в производството пред гражданския съд. Предвид изложеното, настоящият въззивен съдебен състав намира, че доколкото в приложената по делото присъда поведението на ответника е изследвано единствено с оглед установяване наличието на обстоятелство, изключващо обществената опасност на извършеното от ищеца деяние, то мотивите в тази част не са обвързващи за съда, поради което твърдяното от ищеца противоправно поведение следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване. В тази връзка следва да бъдат обсъдени събраните по делото гласни доказателствени средства. В показанията си пред съда доведените от ответника свидетели- очевидци на процесния инцидент недвусмислено заявяват, че конфликтът между страните е възникнал по повод паркирана от ищеца на мястото на ответника кола. Същите категорично посочват, че ответникът пръв е хванал ищеца за дрехите, опитвайки се да го изблъска, в резултат на което получил удар от последния, който го повалил не земята. Изложените от тях факти не кореспондират с описаното в исковата молба поведение на ответника, изразяващо се в хващане за врата и душене с ръце. Посочения механизъм на нанасяне на уврежданията не се установява и от показанията на разпитания на страната на ищеца свидетел, тъй като същите касаят единствено настъпилите вреди. В рамките на първоинстанционното производство е допусната съдебномедицинска експертиза, която да даде отговор на въпроса какви увреждания е претърпял ищецът и какъв е техният характер, както и дали същите се намират в причИ. връзка с процесния инцидент. Съгласно отразеното в приетото по делото заключение вещото лице е основало своите изводи на приложената по наказателното дело експертиза, поради което съдът намира, че същите не следва да бъдат възприети, тъй като се базират на събрана в рамките на друго производство информация. Доколкото в рамките на гражданското производство действа принципа на непосредственост, а изключенията от неговото прилагане са изчерпателно посочени в закона- делегация по чл.25 от ГПК, обезпечаване на доказателства по реда чл.208 от ГПК и в хипотезата на чл.232, изр.2 от ГПК - при прекратяване на делото поради оттегляне на иска, когато за повторно събиране на доказателствата е налице трудно преодолима пречка, настоящият въззивен съдебен състав счита, че изготвеното въз основа на събрани в рамките на друго производство доказателства заключение не следва да бъде кредитирано. В подкрепа на този извод е и Решение №73 от 30.03.2017г. по т.д. №53570/2015г., Г.К., ІV Г.О. на ВКС, съгласно което в случай на прилагане на друго дело, за целите на производството могат да бъдат ползвани единствено намиращите се по него писмени доказателства, като съдът може да цени като извънсъдебни признания, изявления на страните, направени по приложеното дело, ако са за неизгодни за самите тях факти и обстоятелства. Извън посочените хипотези, недопустимо е съдът по делото да се позове на доказателства, събрани от друг съд - граждански или наказателен, или от друг държавен орган. От изложеното следва, че твърдяното от ищеца като правопораждащо отговорността на ответника противоправно поведение не се установява от събраните по делото материали, поради което първоинстанционният съд правилно е отхвърлил предявените искове. Относно разноските: С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна, която претендира сумата от 2 275 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, като същите следва да бъдат присъдени. Така мотивиран, съдът