Решение № 206 от 20.11.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 267/2025 г.

Настоящото производство е образувано по въззивна жалба, подадена от Т. Б. З., чрез адв. Б. Б. от АК – Варна, срещу Решение № 58/17.03.2025г., постановено по гр. д. № 437/2023г. на ОС – Добрич, с което въззивницата е осъдена да заплати на С. Я. Л., сумата от 118 650 евро, получени без основание, ведно с обезщетение за забавено изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва върху него, считано от датата на предявяване на исковата молба – 07.04.2023г., до окончателното му погасяване. Въззивната жалба е основана на оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Възпроизведени са твърденията на страните в исковата молба и отговора на исковата молба, както и показанията на свидетелите в първоинстанционното производство. Изложени са доводи, че ОС – Добрич е квалифицирал неправилно предявения от С. Л. иск като такъв по чл. 55 ЗЗД, доколкото в исковата молба се съдържат твърдения за постигнато съгласие между ищеца и ответницата, последната да закупи имот за ищеца, с негови лични спестявания, дала е обещание и е поела задължение да прехвърли имота на негово име след като той се прибере в България. В резултат на дадената погрешна квалификация на страните са били дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти, погрешно е разпределена доказателствената тежест и указана необходимостта страните да ангажират съответни доказателства. Доколкото ищецът се е позовал на договорно правоотношение и черпи претендираните си имуществени права от него като твърди, че ответницата е поела задължение да прехвърли на негово име недвижим имот, за който са постигнали съгласие да закупи, то произнасянето на Окръжен съд – Добрич по иск с правно основание чл.55 ЗЗД нарушава принципа на диспозитивното начало и е недопустимо. Евентуално се твърди, че обжалваното решение е неправилно, като се излага, че и за трите състава на неоснователно обогатяване, предвидени в разпоредбата на чл.55 ЗЗД е характерно липсата на основание за разместването на имуществото, т.е. липсата на правоотношение между страните, което да оправдава разместването на благата. Посочва, че в исковата молба са изложени твърдения за наличието на договорно основание- договор за поръчка по чл. 280 и сл. от ЗЗД, като основанието за получените от Т. З. суми е отправено обещание при годежа между страните и извършване на религиозния обред „никях“ за даряване от страна на ищеца на жилище, автомобил и 7 кг. злато, т. нар. „мехир“, който по мюсюлманския обичай представлява откуп на жена. Оспорва се като неправилен и необоснован изводът на първоинстанционния съд, че от електронната кореспонденция между страните не може да се направи категоричен извод какво точно е обещал ищеца. Като неправилни и необосновани се оспорват и изводите на съда, че от показанията на свидетелите не се установява да е имало договорка за прехвърляне на С. Л. на имота, който Т. З. е щяла да придобие и е придобила. Твърди, че процесната сума е получена на правно основание - получаване на подарък /дар/ с оглед годежа между страните, съобразно мюсюлманския обичай - религиозен обред „никях“, с който се узаконява съюзът между мъж и жена в рамките на ислямската религия. Излага се също, че решението е постановено при неизяснена фактическа обстановка и при необсъждане на всички ангажирани доказателства в тяхната цялост и съвкупност. Решението противоречи и на нормата на чл.55, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която не може да иска връщане на даденото онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг, какъвто е случая, с оглед мюсюлманското вероизповедание на страните и моралните, нравствени и религиозни задължения, които за тях са изключително важни. Отправеното искане във въззивната жалба е да се отмени обжалваното решение и предявените от С. Л. искове да бъдат отхвърлени. В отговор на въззивната жалба С. Л. оспорва доводите в нея, като поддържа други, обосноваващи правилност и законосъобразност на решението. Счита за неоснователни оплакванията за неправилно определяне на правната квалификация на предявените искове, както и за неправилно разпределение на доказателствената тежест на страните. С постановеното решение съдът се е произнесъл по направените от ищеца искания, поради което не е налице нарушение на чл. 6, ал. 2 от ГПК. Счита за неоснователно и оплакването за неправилност и необоснованост на изводите на съда, че ответницата е получила без основание паричните средства. Поддържа, че посредством представените по делото доказателства се установява, че Т. з. – Л.а е получила от С. Л. исковата сума без основание. Посочва се, че към 25.11.2021г. ищецът е превел на Т. з. сума в размер на общо 118 650 лв. евро, като към този момент те не са били сключили граждански брак, а извършеният, религиозният обряд няма правно действие и не обвързва страните в съпружески отношения. Посочва също, че съгласно чл. 226, ал. 1 от ЗЗД обещанието за дарение не произвежда действие, а съгласно чл. 226, ал. 2 от ЗЗД дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество /включително имущество, което не съществува в патримониума на обещаващия/, е нищожно. Оспорва твърденията във въззивната жалба за предубеденост на първоинстанционния състав на съда и счита за неоснователно оплакването, че не е съобразено правилото на чл. 55, ал. 2 от ЗЗД, като излага доводи, че искане в тази насока не е било направено нито с отговора на исковата молба, нито в първото заседание по делото, а съгласно Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК, такова не може да бъде направено за пръв път във въззивната инстанция. Излагат се доводи за неприложимост на нормата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД в настоящия случай. Посочва се, че от доказателствата по делото не се установява каквото и да е нравствено задължение, което ищецът е следвало да изпълни. Поради изложеното е отправено искане обжалваното решение да се потвърди. В съдебно заседание, страните поддържат изразените позиции по спора, доразвиват подробно доводите си, излагат пространни становища по същество на спора, като всяка претендира присъждане на разноски. При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл.269, пр.1 от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения при първоинстанционното разглеждане на спора, които да обуславят недопустимост на решението са неоснователни. В чл. 55, ал. 1 ЗЗД са уредени три фактически състава: получено при начална липса на основание; даденото с оглед на бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено; даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила. Трайно установеното съдебна практика приема, че при всички фактически състави става въпрос за един и същи предмет, защитимо право и вид на търсена защита – връщане на направеното имуществено разместване, което обогатява единия субект за сметка на друг без да има воля и основание за това. В този смисъл при предявен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД ищецът следва да докаже даване на престация, а ответника – основанието, на което да я задържи. Дадената от ищеца квалификация на иска по чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД/ неоснователно обогатяване при неосъществено основание/ не обвързва съда. Предвид наведените в исковата молба фактически твърдения, предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД. Окръжен съд – Добрич правилно е разпределил доказателствената тежест на страните, като в тежест на ищеца е да докаже единствено, че е дал процесната сума на ответницата, която да докаже основанието, на което я е получила. В случая ищецът твърди наличието на едно /за което посочва, че е неосъществено/ основание за превеждането на сумите, а ответницата твърди друго основание, като не твърди, че твърдяното от ищеца основание се е осъществило. Страните не спорят, че процесната сума е преведена от ищеца и получена от ответницата, както и че твърдяното то ищеца като неосъществено основание, не се е осъществило. Спорът е относно това дали е налице твърдяното от ответницата дарение в нейна полза от страна на ищеца с посочената сума, поради което и предявеният иск следва да се квалифицира като такъв по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД /чистата хипотеза на неоснователно обогатяване/. Ето защо обжалваното решение е допустимо, а спора следва да се разгледа по същество. Производството пред ОС Добрич е образувано по повод предявен от С. Л. срещу Т. Б. з. – Л.а осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.86 ЗЗД за осъждане на ответницата да му заплати сумата от 118 650 евро, като получена без основание ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното й заплащане. Фактическите твърдения, на които се основават исковете са в следния смисъл: Ищецът от 2007г. живее и работи постоянно в Испания; познавал се с ответницата още преди да замине. Общуването между тях продължило и с контакти през социални мрежи в Интернет; в края на 2020г. отношенията им се задълбочили и двамата имали сериозни намерения да създадат семейство и да се установят да живеят в България. Ищецът изразил намерение да закупи имот на свое име, с лични спестявания, в който да живеят с ответницата, с което последната се съгласила. Съобразно обичаите в района, от който са родом и религиозната им принадлежност, на 03.04.2021г. страните направили в село Слащен религиозния обред „никях“, който за мюсюлманите представлявал годеж. По времето на обреда ответницата се представила с имената Х.Н. з., като било издадено свидетелство № 65/03.04.2021г. от Мюсюлманското настоятелство на село Слащен. Обряда, който се провел в присъствието на родителите и на най-близките родственици на двамата, повишило доверието на ищеца в ответницата и след редовни контакти между тях по мобилните приложения, намерението на С. Л. да закупи недвижим имот в България се затвърдило. На 29.04.2021г. ответницата изпратила на ищеца снимка на обява на апартамент, който е харесала, с продажна цена 85 000 евро, който ищеца да купи. С. Л. поискал да види апартамента, за да го одобри и ако го одобри да попълни необходимите документи за закупуване. На 19.03.2021г. по приложението WhatsApp от собствения си мобилен телефон с номер ••• ответницата му изпратила номера на банковата си сметка, на която да й превежда парите за закупуването на апартамента; уверила го, че е харесала апартамента, одобрила го е и разполага с майстори, които да преценят състоянието му и необходимостта от ремонти и довършителни работи. Настоявала да й изпрати по най-бърз начин парите за апартамента, тъй като имало и други купувачи, които щели да го купят преди него. С. Л. се съгласил да преведе сумата по посочената от Т. з. банкова сметка, като изрично подчертал, че сумата от 85 000 евро се превежда, за да се закупи недвижим имот на негово име след като той го види. На 19.04.2021г. превел сумата от 35 000 евро, а на 21.04.2021г. - 50 000 евро. Т. з. не изчакала ищецът да види и одобри апартамента, а на 14.05.2021г. го уведомила по интернет, че на 13.05.2021г. вече е закупила апартамента на свое име. След като ищецът я попитал, защо го е купила без той да го е одобрил и то на свое име, ответницата обяснила, че няма значение на чие име е закупен имота, защото тя ще го прехвърли на името на ищеца, когато той се прибере в България. На 17.05.2021г. ответницата поискала от ищеца да й изпрати допълнителни средства за заплащане на нотариалните такси по придобиването на апартамента в размер на 10 000 лв. и на 18.05.2021г. той превел сумата от 5050 евро. В края на м. май Т. з. уведомила ищеца, че тя трябва да заплати комисионна на брокера, посредничил при закупуването на апартамента в размер на 10 000 евро и той на 01.06.2021г. превел по банковата й сметка сумата от 10 000 евро. Впоследствие ответницата продължила да иска пари за ремонти и обзавеждане на апартамента, като ищецът превел по банковата сметка на ответницата следните суми: на 06.08.2021г. – 7 500 евро; на 03.09.2021г. – 2 500 евро; на 15.09.2021г. – 3 000 евро; на 17.11.2021г. – 4 000 евро; на 25.11.2021г. – 1 600 евро. Така от 19.04.2021г. до 25.11.2021г. ищецът превел по банкова сметка на ответницата общо сумата от 118 650 евро, като във всеки от платежните документи С. Л. изрично посочил, че парите се превеждат с основание за покупка на къща на С. Л.. Страните сключили брак на 10.12.2021г. в Консулството на Република България в гр. Барселона. На 17.12.2021г., ответницата се прибрала в България. След сключването на брака, Т. з. започнала да изразява претенции за по-висок стандарт на живот, високи изисквания към жилище, към облекло и желаела ищеца да й ги осигурява. През февруари 2022г., ответницата подала искова молба за развод. След среща през м. април 2022г. двамата взели решение образуваното бракоразводно дело да бъде спряно по взаимно съгласие, като едно от условията за подобряване на взаимоотношенията им било Т. да прехвърли на С. Л. собствеността върху закупения от нея апартамент с парите, които С. Л. й е изпратил. След справка в Агенцията по вписванията ищецът установил, че ответницата е закупила с НА № 134, т. 1, д. 121/13.05.2021г., , АПАРТАМЕНТ 2В12, в жилищна сграда с ресторант, СПА център, басейн и подземни гаражи, в к.з. „Двореца“, блок 2 /две/, вход •, етаж •, в гр. Балчик, Област Добрич, със застроена площ от 83, 61 кв. м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор 02508.7.194.2.••., с посочена в договора продажната цена от 60 000 лв., заплатена по банков път. През м.юни 2022г. ответницата отишла при ищеца в Испания и двамата решили тя да прекрати практиката си на стоматолог в България и да отвори такава в Испания. През м.ноември 2022г., ищецът наел апартамент в гр. Памплона съобразно изискванията на Т. З., но когато тя пристигнала на 14.12.2022г. го уведомила, че няма намерение да прекратява практиката си България и седмица по-късно се върнала в България. На 29.12.2022г. ищецът също се прибрал в България и отишъл в сградата, в който се намира закупеният от ответницата апартамент, но тя не отговаряла на позвъняванията. Отговорила на обаждането му на 30.12.2022г. и категорично отказала да го допусне в апартамента. Заявила, че апартамента не е негов и се отметнала от поетия ангажимент да му прехвърли собствеността и заявила, че няма намерение да му върне получените от него суми. Отправила заплахи, че ще си има работа с „мутри“. При телефонен разговор на 06.01.2023г. му казала че не иска да са повече семейство и отново заявила, че няма да му прехвърли апартамента, нито ще му върне парите, които той й е дал преди сключването на гражданския брак. На 23.02.2023г. С. Л. подал искова молба за развод пред РС – Гоце Делчев. Ищецът твърди, че е превел по банкова сметка на Т. Б. з. сумата от 118 650 евро за закупуване на негово име, с негови лични средства недвижим имот в България, като към датата на предявяване на исковата молба ответницата не е закупила на името на ищеца имот, поради което и е получила без основание посочената сума, с която се е обогатила, а ищецът съответно е обеднял. Отправя искане за осъждане на ответницата да му заплати сумата от 118 650 евро, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното й заплащане. В отговор на исковата молба, ответницата е оспорила предявените искове по основание. Не оспорва, че след като отношенията между нея и ответника се задълбочили през 2020г., те решили да се сгодят и извършили религиозния обряд „нигях“ на 03.04.2021г. Излага, че в навечерието на годежа ищецът й споделил, че има проблем с потентността и я помолил да стане негова съпруга, като в замяна на това ще й купи апартамент и автомобил. Ответницата била поставена пред свършен факт, тъй като годежът бил обявен пред роднини и близки и приела предложението, като се доверила на думите, че ще й направи подарък – апартамент и автомобил, за да бъде тя негова съпруга. Ищецът казал, че ще й купи апартамент и автомобил също така и пред брат й К.З. и неговата съпруга М. з.. След като се прибрала в Балчик успяла да осмисли всичко, като решила, че не иска да си губи времето с мъж, с който не била сигурна, че ще може да създаде семейство. В няколко последователни разговора в приложението WhatsApp в периода 12 - 16.04.2021г. ищецът я уверил, че ще изпълни дадените обещанията, каквото и да му коства това, и й казал да търси апартамент и кола. В изпълнение на обещаното от ищеца, тя започнала да търси кола и апартамент и на 24.04.2021г. купила кола. После харесала и апартамент, който С. ще й подари. Не оспорва, че ищецът е превел по банковата й сметка посочените в исковата молба суми, но твърди, че същите на са били дадени за закупуване на недвижим имот на негово име, а за да й направи подарък заради това, че тя ще бъде негова съпруга за пред обществото, каквато била уговорката им преди сключването на брака и какъвто бил мюсюлманският обичай. Оспорва да е имала задължение да прехвърли закупения недвижим имот на името на С. Л., като твърди, че той не е имал такива претенции до фактическата им раздяла. Първият превод от 19.04.2021г. бил с основание „в полза“, а следващите – с основание „покупка на къща С. Л.“, а не „покупка на къща на С. Л.“. С. обяснил на Т. з., че основанието е такова поради изискванията на банката. След като сключили брак, ищецът настоявал ответницата да прекрати дейността си като дентален лекар в Балчик, тъй като в мюсюлманските традиции не било прието жената да работи. Отношенията между страните се влошили и те се разделили. След като се прибрала в България, ответницата казала на ищеца, че иска развод, след което той пристигнал в България, заплашвал я и блъскал по вратата на жилището й. По тази причина ответницата подала молба за развод пред Районен съд – Балчик, за което било образувано гр. д. № 60/2023г., а след това разбрала, че и С. Л. е под искова молба за развод пред РС – Гоце Делчев. И двете искови молби били оттеглени. Твърди че основанието за получаването на преведените от ищеца суми е получаване на подарък с оглед годежа между страните и т. нар. мехир, който по мюсюлманския обичай представлява откупа на жена. Моли съда да отхвърли предявения иск. Съдът след преценка на становищата на страните, събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна: Не се спори по делото, а и от представените писмени доказателства се установява, че страните по делото са поддържали близки лични отношения и на 03.04.2021г. направили в с. Слащен религиозния обред „никях“, който за мюсюлманите / каквото вероизповедание имат и двете страни/ представлявал религиозен брак /и също така имал значение на годеж/. За целите на обреда „никях“ С. Л. се представил с имената С.А. Л., а Т. Б. з. - с имената Х.Н. з.. Представено е издадено от Мюсюлманско настоятелство, с. Слащен свидетелство за никях № 65/03.04.2021г. В съставения документ за обреда е вписан „мехир“ 400лева. След обреда страните не заживели заедно - ищецът се върнал в Испания, а ответницата се върнала в гр. Балчик. В края на 2021г. Т. з. отишла при ищеца в Испания и на 10.12.2021г. двамата сключили граждански брак в Генералното консулство на Република България в гр. Барселона, за което бил съставен акт за сключен граждански брак № 24/10.12.2021г. Няколко дни по-късно Т. З. се върнала в България и в началото на 2022г. подала искова молба за развод. Пролетта на 2022 г. С. дошъл в България, двамата били заедно в гр. Добринище и подобрили отношенията си, но отново не заживели заедно, като С. продължил да живее в гр. Памплона, а Т. – в Балчик. През декември 2022г. въззивницата заминала при С. Л. в Испания, но след няколко дни отново се върнала в България. Скоро след това С. Л. също се върнал в България, искал да се срещне със съпругата и да разговарят, на 29.12.2022 г. бил в гр. Балчик, но между двамата възникнал конфликт. В началото на 2023г. всеки от тях подал искова молба за развод. Не се спори между страните, а и от представените по делото доказателства се установява, че в периода 19.04.2021г. – 25.11.2021г. С. Л. е превел по банковата сметка на Т. з. с IBAN ••• в „Банка ДСК“ ЕАД парични суми общо в размер на 118 650 евро, както следва: 19.04.2021г. – 35 000 евро, с банкова референция № •• и с основание „в полза“; 21.04.2021г. – 50 000 евро, с банкова референция № •• и с основание „покупка на къща С. Л.“; 18.05.2021г. – 5 050 евро, с банкова рефенеция № •• и с основание „покупка на къща С. Л.“; 01.06.2021г. – 10 000 евро, с банкова рефенеция № •• и с основание „покупка на къща С. Я. Л.“; 06.08.2021г. – 7 500 евро, с банкова референция № ••и с основание „покупка на къща С. Л.“; 03.09.2021г. – 2 500 евро, с банкова референция № •• и с основание „покупка на къща С. Л.“; 15.09.2021г. – 3 000 евро, с банкова референция № •• и основание „покупка на къща С. Я. Л.“; 17.11.2021 г. – 4 000 евро, с банкова референция № ••и основание „покупка на къща С. Л.“; 25.11.2021 г. – 1 600 евро, с банкова референция № •• и с основание „покупка на къща С. Л.“. От приетата в първоинстанционното производство техническа експертиза се установява, че през същия период, между С. Л. и Т. з. е имало чат-кореспонденция по телефон чрез приложението WhatsApp, в която се обсъждат обещания, които С. е дал на Т., и заради които тя е приела да му стане годеница и съпруга. Съгласно съобщенията, които Т. з. е изпратила на Л. на 18.04.2021г. в 21: 38: 26 ч. и на 19.04.2021г. в 12: 49: 54 ч. тя „ще му стане жена след като си получи обещаното“. Л. й казва да праща „снимки на имота“ /съобщение от 18.04.2021 г. в 21: 48: 36 ч./, тя го уведомява, че „парите са пристигнали“ /съобщение от 20.04.2021г. в 12: 00: 13 ч./. От съобщението, изпратено от Т. з. на 23.04.2021г. в 23: 00: 49 ч. става ясно, че тя счита, че „всичко, което й е обещал С. е било, за да му повярва тя, за да може той да я излъже да му стане годеница, защото тя се е съгласила да бъде с него именно заради това, което й е обещал той преди годежа, а сега тя няма нито апартамент, нито кола“; чувства се изиграна, защото вече му е годеница, а няма нито апартамент, нито кола и му дава срок до 27 май, като ако в този срок не си получи обещаното от него, за да му стане годеница, а то е апартамент и кола, тя ще скъса с него. От своя страна С. казва: „Пак ще повторя и както всеки ден повтарям обещанията, които съм дал аз ще ги изпълня каквото и да ми коства, за да направя годеницата ми щастлива“ /съобщение от 13.04.2021 г. в 22: 34: 27 ч./. Л. се интересува как върви търсенето на апартамент /съобщение от него на 02.05.2021г. в 22: 24: 45 ч./, Т. з. му изпраща снимки на апартаменти, които те обсъждат. На 14.05.2021г. тя го уведомява, че е направила сделка за апартамент за 85 000 евро /съобщение от 14.05.2021 г. в 19: 32: 43 ч./. По-късно обсъждат и покупката на кола /съобщения от Т. з. на 20.08.2021г. в 14: 51: 25 ч. и в 14: 52: 51 ч./, на същата дата тя изпраща снимки на коли, уведомява го, че ако продавачът е съгласен да продаде кола за 35 000 лв. тя ще я купи /съобщение от 20.08.2021г. в 15: 13: 43 ч./. На 24.08.2021г. обсъждат колата, която тя е избрала и е купила за 35 000 лв. Видно от приложеното по делото копие на НА № 134/13.05.2021 г., том І, вх. регистър 1129, дело № 121/2021 г. на нотариус С.И., рег. № 314, с район на действие района на Районен съд – Балчик, Т. Б. з. е закупила апартамент № 2В12, в жилищна сграда с ресторант СПА център, басейн и подземни гаражи в к. з. „Двореца“, блок 2, вход •, ет. •, в гр. Балчик, със застроена площ от 83, 61 кв. м., с кадастрален № 02508.7.194.2.••, за сумата от 60 000 лв. От представения договор за покупко-продажба на МПС от 24.08.2021г., с нотариална заверка на подписите от нотариус О. С.с район на действие Районен съд – Варна и с рег. № 196 на НК, се установява, че Т. з. е закупила лек автомобил марка „Мерцедес ГЛА 250 4 МАТИК“ с рег. № ••, за сумата /съгласно договора/ от 9 700 лв. Страните не спорят, че реалната цена на апартамента е 85 000 евро, платени с част от преведените от С. Л. суми в общ размер от 118 650 евро, а реалната цена на автомобила е 35 000 лв., част от която е платена със заем, а друга част – с пари, преведените от С. Л. през горепосочения период. Не се спори също, че част от преведените от Л. суми са били използвани за плащане на такси и разноски във връзка с придобиването на апартамента и ремонт на същия. Предвид изложеното съдът прима за установено, че ищецът е превел на ответницата в посочения в исковата молба период сума общо в размер на 118 650 евро. В тежест на ответницата е да докаже основанието на което следва да задържи получената сума. От ангажираните по делото доказателства не се установява основание за даване на процесната сума от страна на ищеца на ответницата. От показанията на всички разпитани свидетели се установява, че страните са извършили ритуала „никях“ в родния дом на ищеца в с. Слащен; Ритуалът бил проведен от ходжа и за него е съставен документ. Свидетелите С.Я.Н. и Н.Т.Н. / сестра и зет на ищеца/, които са присъствали на вземането на ответницата от дома й преди ритуала заявяват в показанията си, че там ищецът не е давал дарове и обещания за дарове. Свид. Н., която е присъствала на извършване на ритуала заявява, че ходжата, казал, че като елемент от ритуала, мъжът трябва да подари на булката парче земя или сума до 400лв., а С. и Т. решили подаръкът да е 400лв. Това се вписало и в документа, който ходжата съставил. В тази част показанията на свидетелите са в резултата на преки и непосредствени впечатления, кореспондират с представените писмени доказателства, поради което и следва да бъдат кредитирани. Съдът намира, че не следва да бъдат кредитирани показанията на свидетелите К.Б.З. /брат на Т. З./ и на М.Д. з. /съпруга на свид. К.З./, частта, в която същите са заявили, че когато С. е дошъл в с. Кочан да иска Т. за годеница, е обещал, че ще й дари, жилище, автомобил и 7 кг. злато, а при провеждането на ритуала „никях“ обещанието е било различнои Т. останала разочарована, тъй като същите са в противоречие с останалите събрани гласни и писмени доказателства. Тези свидетели не са присъствали на ритуала, поради което и показанията им са в резултат на предположения. Следва да се отбележи, че за настоящото дело евентуално обещание на С. Л. в горепосочения смисъл е без значение, тъй като съгласно чл. 226, ал. 1 от ЗЗД обещанието за дарение не произвежда действие. Съдът не кредитира и показанията на свидетеля Д.М.Г. относно провежданите между ищеца и ответницата телефонни разговори, в които ищецът давал обещания и заявявал, че парите за покупка на апартамента са дарение в нейна полза. Свидетелят е пациент на ответницата, поради което съдът счита, че житейски недостоверно и нелогично е разговори от такова важно и лично естество да са се провеждали в негово присъствие и свидетелят да ги е възприел лично. Малко вероятно е също така Т. З. да е споделяла с чужд човек толкова интимни подробности от личния си живот. От ангажираните по делото доказателства не се установява, че между страните е имало договорка, ответницата да намери апартамент, който ищецът да одобри, след което да й изпрати пълномощно, за да може ответницата да го закупи на негово име и той да го придобие или след закупуване да му го прехвърли. Като ангажираните в тази насока гласни доказателства са недопустими, съгласно чл. 164, ал. 1, т.3, пр. 2 от ГПК. През периода, в който са направени процесните преводи С. Л. и Т. з. не са били съпрузи, поради което съдържанието на евентуален договор между тях относно процесните 118 650 евро не може да се установява със свидетелски показания. То може евентуално да се установи с писмени доказателства /документите за извършените преводи/, както и от горепосочената чат-кореспонденция между двамата чрез приложението WhapsApp, възпроизведена в заключението на техническата експертиза, приета по първоинстанционното дело. Тези доказателства обаче не са достатъчни, за да може да се установи изцяло и безспорно съдържанието на договореността между С. Л. и Т. з. относно процесните суми. Основанията в документите за извършените преводи не доказват, че волята на С. Л. е била да дари на Т. з. процесните суми. В чат- кореспонденцията з. предупреждава Л., че няма да му стане съпруга ако той не изпълни обещанието си да осигури апартамент и кола, и дори му дава срок за това. Не става ясно обаче дали апартаментът и колата трябва да бъдат осигурени лично за Т. з. или и за двамата /за семейството/. Категоричен извод относно съществуваща договореност между страните не може да бъде направен и с оглед противоречивите твърдения на ответницата. В о.с.з., проведено на 28.06.2024г., Т. З. е заявила, че парите са й дадени от Л., защото двамата са се сгодили и защото ще стават семейство, а в отговора на исковата молба, че парите са дадени за да могат двамата с ищеца да имитират пред обществото, че са семейство. Тъй като сумата е значителна по размер, не може да се приеме и че става въпрос за някакво обичайно дарение в полза единствено на Т. з. във връзка с годежа. Предвид изложеното, настоящият състав на въззивния съд намира, че не може да се приеме за безспорно установено, че са налице сключени договори за дарение по чл. 225 от ЗЗД, с които С. Л. отстъпва веднага и безвъзмездно суми в общ размер на 118 650 евро на Т. з.. Относно възражението на Т. З., че С. Л. не може да иска връщане на дадената сума предвид разпоредбата на чл. 55, ал. 2 от ЗЗД, настоящият състав намира следното: Съгласно чл. 55, ал. 2 от ЗЗД в случаите на неоснователно обогатяване не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг. В Постановление № 1/28.05.1979г. на Пленума на ВС на РБ е изяснено, че съзнателното изпълнение на нравствения дълг - чл. 55, ал. 2 ЗЗД, представлява основание едно лице да получи нещо от друго, като при преценката съдът следва да има предвид, че обществото се развива стремително, включително и взаимните отношения между хората, като се утвърждават начала на хуманност и отзивчивост. Отношенията между съпрузите изключват неоснователно обогатяване между тях /реш. по г. д. № 2533/73, І ГО, цитирано и в Определение № 2470 от 16.05.2025г. на ВКС по к. гр. д. № 215/2025г./. В настоящия случай обаче в периода на извършване на преводите на процесните суми С. Л. и Т. з. още не са били сключили брак и не са били съпрузи. Съзнателното изпълнение на нравствен дълг е основание за престиране, но релевантните обстоятелства следва да се преценяват във всеки отделен случай, като констатациите за това дали съществува морално задължение или има друго основание за изпълнението е въпрос на конкретни факти и преценка от решаващия състав /Определение № 546 от 27.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 386/2010 г., III г. о./. В случая не може да се приеме, че за С. Л. е съществувало морално задължение да преведе на Т. з. процесната сума от 118 650 евро. Както е посочено по-горе, осигуряването на апартамент и кола е било поставено като условие на С. Л. от Т. з., за да могат те да сключат брак. Такъв брак е бил сключен, но двамата не са заживели заедно, на практика не са станали семейство, тъй като отношенията между тях очевидно не са добри, като е налице и висящо дело по предявени искове за прекратяване на брака им. Твърденията на въззивницата относно основанието за даване на сумата, като „мехир“/дар/, съгласно обичаите в мюсюлманското вероизповедание, които тя възприема като важни са противоречиви. В отговора на исковата молба същата е заявила, че извършването на обреда „никях“ и даването на дар при него „мехир“, за нея е неприемливо и абсурдно и преди обреда е попитала ищеца защо това трябва да се прави, т.е. към момента на извършване на ритуала и обичаите на мюсюлманското вероизповедание не са били толкова важни за ответницата. Освен това, светското българско право не може да приеме автоматично за нравствен дълг традициите на исляма, още повече, че в случая съгласно описанието на т. нар. „мехир“ в отговора на исковата молба и във въззивната жалба става въпрос за „откуп на жена“ и то не като някакъв фолклорен обичай, а за значителна сума пари /118 650 евро/ – нещо, което е напълно чуждо за българското позитивно право. Предвид изложеното, съдът приема, че в настоящия случай нормата на чл. 55, ал. 2 от ЗЗД е неприложима. По гореизложените съображения предявените от С. Л. против Т. З. искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са основателни и следва да се уважат. Предвид съвпадането на изводите на първата и на въззивната инстанция относно основателността на исковете, обжалваното Решение № 58/17.03.2025 г. по гр. д. № 437/2023 г. на Окръжен съд – Добрич следва да бъде потвърдено. Предвид изхода от спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК, въззиваемата страна има право на разноски. Същите са претендирани в размер на 13 925 лв., представляващи адвокатско възнаграждение, съгласно представени договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 от ГПК. Предвид направеното от процесуалният представител на въззивницата възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът намира, че в полза на въззиваемия С. Л. следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 10 000лв. При определяне на размера, съдът съобрази, че съгласно решение С-438/22 на СЕС и практиката на ВКС /Определение № 3036 от 28.10.2025г. на ВКС по ч. т. д. № 1926/2025 г., I т. о., ТК и цитираните в него Определение № 1001 от 06.03.2024г. по ч. гр. д. № 553 от 2024г. на ВКС, ГК, III г. о., Определение № 28 от 21.01.2022 г. по ч. т. д. № 2347 от 2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., Определение 1183 от 14.03.2024г. по ч. гр. д. № 2605 от 2023 г. на ВКС, ГК, III г. о., Определение № 327 от 16.07.2018 г. по ч. т. д. № 750 от 2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./ при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1/09.07.2004г. размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Предвид фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес, както и, че във въззивното производство не са събирани нови доказателства, съдът счита, че посочения размер от 10 000лв. на адвокатско възнаграждение е справедлив и съответства на фактическата и правна сложност на делото. Воден от горното, съдът