Решение № 500 от 13.10.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 987/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба с вх. № 16330/01.07.2026 г., подадена от М. С. Д. – С., ЕГН: ••••••••••, с постоянен адрес: •••••••••, чрез адв. П. З., срещу Решение № 363/19.05.2026 г., постановено по гр. д. № 670/2025 г. по описа на Районен съд – Благоевград, с което първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от М. С. Д. - С. иск против Община Благоевград, ЕИК: 000024695, със седалище и адрес на управление: •••••••••, представлявано от М.Б. - кмет на Община Благоевград, за осъждане на Община Благоевград, ЕИК: 000024695 да заплати на ищцата М. С. Д. - С., ЕГН: •••••••••• сумата от 8 000,00 лв. /осем хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в причиняване на болка, страдание, стрес и безпокойство, негативни емоции, безсъние, невъзможност да извършва обичайната си работа в домакинството, затруднение при самообслужването, негативни преживявания и дискомфорт, както и невъзможност за упражняване на трудова дейност, всички причинени в резултат на травмите от случилия се на 15.04.2024 г. инцидент на територията на Община Благоевград, в района на •••••••••, в близост до заведение „Р.”, настъпил в резултат на спъването и падането на М. С. Д. - С., поради необезопасена и необозначена метална стойка на чадър, за който инцидент отговорност носи Община Благоевград, ведно със законна лихва от датата на инцидента 15.04.2024 г., до окончателното изплащане на сумата, като неоснователен. С процесното решение съдът е осъдил М. С. Д. – С. да заплати на Община Благоевград сумата от 102, 26 евро /сто и две евро и двадесет и шест евроцента/ за юрисконсултско възнаграждение. В депозираната жалба се твърди, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Жалбоподателят счита, че районният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК. Сочи се, че първоинстанционният съдебен акт е немотивиран. Твърди се, че по делото по безспорен начин е установено, че травматичното увреждане на въззивницата е настъпило по описания в исковата молба механизъм, както и че същата е претърпяла твърдените неимуществени вреди. Поддържа се, че на Община Благоевград е вменено задължението да поддържа общинската пътна мрежа в състояние, което да не създава опасност за пешеходците. Моли се въззивният съд да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените от въззивницата искове. Претендират се и разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от Община Благоевград, ЕИК: 000024695, чрез юрк. Г., с който се изразява становище за нейната неоснователност и се поддържа, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Отправя се искане въззивният съд да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно, както и да присъди направените по делото разноски. С Разпореждане № 2306/25.06.2025 г. РС - Благоевград е конституирал „Макс Канстръкшън“ ЕООД, ЕИК 200497878, със седалище и адрес на управление: г•••••••••, като трето лице - помагач на страната на ответника. Препис от въззвната жалба е връчен на третото лице - помагач като в законоустановения срок не е депозиран писмен отговор. В откритото съдебно заседание, проведено на 06.10.2026 г. пред Окръжен съд – Благоевград, адв. З. - процесуален представител на въззивницата, моли съда да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да уважи предявените искове като доказани. Претендира разноски. Юрисконсулт Коларов, представляващ Община Благоевград, моли съда да потвърди първоинстанционното решение съобразно изложеното в отговора на въззивната жалба. Прави възражение за прекомерност на претендираните разноски с оглед фактическата и правната сложност на делото и представя списък на разноските. Окръжен съд - Благоевград, след като прецени при условията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК събраните по делото доказателства, взе предвид доводите на страните и в обхвата на правомощията си съгласно чл. 269 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата е редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и е подадена в срок от легитимирана страна с правен интерес срещу подлежащ на обжалване акт. Редовен е и постъпилият отговор. Според чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. Обжалваното решение е постановено от първоинстанционен съд в законен състав, в изискуемата писмена форма и е подписано, поради което е валидно. Постановено е при наличие на процесуалните предпоставки за съществуване и упражняване на правото на иск и по предявените претенции, поради което е допустимо. Въззивният съд счита за важно да посочи, че с обжалваното решение РС - Благоевград не е разгледал и не се е произнесъл по предявения осъдителен иск за присъждане на имуществени вреди в размер на сумата от 1 397,40лв. /хиляда триста деветдесет и седем лева и четиридесет стотинки/, представляваща стойността на причинените на ищцата имуществени вреди, изразяващи се в: 1) направени разходи в размер на 1 380,00 лв. /хиляда триста и осемдесет лева/ за вложено медицинско изделие - заключваща плака за радиус, което е поставено в лявата ръка при извършването на операция на 16.04.2024 г., и 2) заплатена потребителска такса за болничен престой от 15.04.2024 г. до 18.04.2024 г. в на ООТ към МБАЛ - Благоевград в размер на 17,40лв. /седемнадесет лева и четиридесет стотинки/, които разходи са направени в резултат на травмите от случилия се на 15.04.2024г. инцидент на територията на Община Благоевград, в района на •••••••••, в близост до заведение „Р.”, настъпил в резултат на спъването и падането на М. С. Д. - С., поради необезопасена и необозначена метална стойка на чадър, за който инцидент отговорност носи Община Благоевград, ведно със законна лихва от датата на инцидента - 15.04.2024 г., до окончателното изплащане на сумата. Освен че липсва изричен диспозитив по предявения иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, в мотивите на обжалвания съдебен акт отсъстват фактически констатации, правен анализ и обсъждане на релевантните за този иск обстоятелства. Съдът не е формирал изводи относно това дали се е осъществила твърдяната вреда, дали същата е надлежно индивидуализирана и доказана по основание и размер, дали е налице причинно-следствена връзка между противоправното поведение и претърпените вреди, както и дали са налице основания за намаляване или изключване на отговорността на ответника. От мотивите на процесното решение е видно, че съдът е ограничил обсъждането си до предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за претендираните неимуществени вреди, без да изложи каквито и да било съображения относно предявения иск за обезщетяване на имуществени вреди. По този начин последният е останал изцяло необсъден, като по него липсва както произнасяне в диспозитива, така и формирани правни изводи в мотивите на съдебния акт. Следователно по претенцията за имуществени вреди не е налице произнасяне, по което да се формира сила на пресъдено нещо. Същевременно обаче следва да се отчете, че нито във въззивната жалба, нито в отговора на въззивната жалба са въведени доводи относно непълнотата на първоинстанционното решение поради липса на произнасяне по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, респ. искане за допълване на процесното решение. В тази хипотеза страната е разполагала със самостоятелен процесуален способ за защита – производството по чл. 250 ГПК за допълване на решението, като предвиденият за това срок е пропуснат. При липса на своевременно заявено оплакване във въззивната жалба относно непроизнасянето на първоинстанционния съд по претенцията за имуществени вреди, въззивният съд не е бил сезиран с този въпрос и не разполага с процесуална възможност служебно да инициира производство по чл. 250, ал. 1 ГПК за допълване на първоинстанционното решение. Ето защо, искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди остава извън предмета на въззивното производство, поради което въззивният съд не дължи произнасяне по него. По правилността: Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК при проверка на правилността на решението на районния съд, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните, констатира нарушение на императивна материална норма (т. 1 от ТР 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) или нищожността на правни сделки и отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (ТР 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС). От събраните по делото доказателства се установява, че на 15.04.2024 г. ищцата М. Д. е паднала в района пред заведение „Р.“ в гр. Благоевград като се е спънала в метална стойка за чадър, разположена в зоната на откритата площ пред заведението. В резултат на падането същата е получила фрактура на дисталния край на лъчевата кост на лявата ръка, наложила оперативно лечение, поставяне на метална плака и последваща рехабилитация. Впоследствие е извършена и втора хоспитализация за отстраняване на металната остеосинтеза. От медицинската документация и заключението на съдебно-медицинската експертиза се установява пряка причинно-следствена връзка между падането и получената травма. Възстановителният период е продължил приблизително 3–4 месеца, през които ищцата е търпяла значителни болки и ограничения в движенията на лявата ръка, както и временна нетрудоспособност. От комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза се установява, че инцидентът е оказал и временно негативно въздействие върху психичното състояние на ищцата, изразяващо се в тревожност, страх от повторно нараняване и повишена предпазливост. Към момента на изследването обаче не са налице данни за трайно психично разстройство или трайна личностова промяна, като социалната и професионалната адаптация на ищцата са възстановени. Въззивният състав следва да посочи, че установената по делото фактическа обстановка не се оспорва от въззивника. Същата е правилно възприета от първоинстанционния съд и въз основа на нея е формиран изводът за неоснователност на предявения иск. Искът е отхвърлен не поради недоказаност на самия инцидент или на настъпилите вследствие на него вреди, а поради липсата на елемент от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД – не е установено Община Благоевград да е възложила на третото лице извършването на определена работа, при или по повод на която да са причинени имуществените вреди на ищцата. Оносно релевираните от въззивницата пропуски в доклада: На първо място, въззивният състав следва да обсъди оплакването във въззивната жалба за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК. Според жалбоподателя първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си да укаже на страните кои от твърдените или отричаните от тях факти не се нуждаят от доказване и за кои от твърдените факти не са ангажирани доказателства. В доклада по делото първоинстанционният съд е приел, че страните не сочат факти, за които не са ангажирани доказателства. Действително, съгласно трайно установената практика на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 416/12.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 531/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 417/12.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 788/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 255/11.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 587/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 149/08.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1884/2009 г., IV г. о., Решение № 127/05.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1321/2009 г., IV г. о., ГК, както и Решение № 556/10.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1019/2009 г., II г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в първото съдебно заседание след доклада съдът е длъжен да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства – чл. 146, ал. 2 ГПК. Това задължение обхваща всички правнорелевантни факти, включително тези относно преюдициалните правоотношения, от които произтичат претендираните права и възражения, които съдът е включил в доклада по делото съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК. Кои са подлежащите на доказване факти съдът определя въз основа на твърденията на страните и съобразно правната квалификация на претендираните права, както и на насрещните права и възражения. Същевременно, както е прието и в Решение № 98/09.05.2012 г. по гр.д. № 318/2011 г. на ВКС, IV г. о., допуснатото от първоинстанционния съд нарушение на задължението по чл. 146, ал. 2 ГПК не води само по себе си до неправилност на постановеното решение. В този случай процесуалният закон предоставя възможност на страната да попълни делото с относими доказателства и във въззивното производство, при наличие на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК. Когато страната своевременно направи доказателствено искане, въззивният съд следва да допусне доказателствата, които не са били събрани поради допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. Именно с оглед на изложеното следва да бъде преценено и конкретното оплакване на жалбоподателя. Дори да се приеме, че първоинстанционният съд не е изпълнил в пълен обем задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК, в случая не се установява това да е довело до ограничаване на процесуалните права на страната или да е повлияло върху правилността на постановеното решение. От съдържанието на въззивната жалба не се установява жалбоподателят да твърди, че вследствие на пропуск в доклада е бил възпрепятстван да ангажира конкретни доказателства, нито се сочат доказателства, които не са били представени или събрани поради този пропуск. Напротив, крайният извод на първоинстанционния съд относно основателността на предявения иск е формиран въз основа на събраните по делото доказателства и тяхната съвкупна преценка. Съдът не е отхвърлил иска поради липса на доказателства, произтичаща от непосочването им в доклада, а е извършил преценка на доказателствения материал и въз основа на него е достигнал до извода, че са доказани по надлежния ред както механизмът на настъпване на процесното падане, така и наличието на твърдените от ищеца травматични увреждания и причинно-следствената връзка между падането и същите. При това положение особено значение има обстоятелството, че във въззивната жалба не е посочено по какъв конкретен начин твърдяното нарушение на чл. 146, ал. 2 ГПК е засегнало правото на защита на жалбоподателя. Не са посочени конкретни доказателства, които страната не е могла да ангажира поради твърдяния пропуск в доклада, нито доказателствени искания, които е била възпрепятствана да направи своевременно. Липсва и твърдение, че страната би предприела различно процесуално поведение, ако първоинстанционният съд беше изпълнил изцяло задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК. Следователно, дори да се приеме наличието на неточност или непълнота в доклада по делото, същата не е довела до процесуална вреда за жалбоподателя и не е ограничила възможността му да организира и упражни правото си на защита. При липса на конкретно посочени и относими доказателства, които страната не е могла да ангажира поради твърдяното нарушение, не са налице и предпоставки за приложение на чл. 266, ал. 3 ГПК. Поради това, оплакването за нарушение на чл. 146, ал. 2 ГПК, макар да следва да бъде обсъдено с оглед задължителните указания, дадени в цитираната практика на ВКС, не може да обуслови извод за неправилност на обжалваното решение, тъй като не се установява допуснатият процесуален пропуск да е рефлектирал върху правото на защита на жалбоподателя или върху крайния резултат от спора. Относно анализа и обсъждането на всички доказателства, събрани по делото: Въззивната съдебна инстанция следва да посочи, че неоснователно е и оплакването на въззивницата относно обема на мотивите на обжалваното решение. От съдържанието на решението се установява, че първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към предмета на спора доказателства, като е изложил фактическите и правните си изводи, въз основа на които е достигнал до постановения краен резултат. Не може да бъде споделено становището, изразено във въззивната жалба, че мотивите на решението са недостатъчни единствено поради обстоятелството, че същите се съдържат в рамките на една страница, докато в исковата молба била изложена правна обосновка на осем страници. Обемът на съдебния акт, респ. броят на страниците, на които са изложени мотивите, не представлява самостоятелен критерий за преценка на тяхната пълнота, обоснованост и законосъобразност. От значение е не количественият обем на мотивите, а дали в тях съдът е дал отговор на релевантните за спора фактически и правни въпроси и е изложил съображенията, обусловили крайния му извод. В случая тези изисквания са изпълнени. Първоинстанционният съд е обсъдил относимия към спора доказателствен материал и е посочил въз основа на кои доказателства и по какви съображения приема за установени релевантните факти, както и какви правни последици извежда от тях. Поради това, обстоятелството, че мотивите са изложени в сравнително кратък обем, не може да обоснове извод за липса на мотиви или за неправилност на постановеното решение (относно иска за присъждане на неимуществени вреди). Относно отговорността на Община Благоевград: Юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 и 50 ЗЗД. В този смисъл са и Решение № 2 от 03.01.1962 г. по н. ч. пр. № 86/1961 г., ОСНК на ВС, Определение № 509 от 12.07.2011 г. по т. д. № 294/2010 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 344 от 31.10.2012 г. по гр. д. № 1686/2010 г., Г. К., III г. о. на ВКС. Общината е юридическо лице (чл. 136, ал. 3 КРБ). Затова тя не може да носи деликтна отговорност в хипотезата на чл. 45 ЗЗД. Съгласно Решение № 6 от 08.01.1973 г. по гр. д. № 2384/1972 г., I г. о. на ВС юридическото лице не е деликтоспособно, защото не може да обладава психическата представа за вината. То може да отговаря на основание чл. 49 и 50 ЗЗД, които са невиновни състави. Вътрешната организация на работата, както и начинът на заплащането нямат значение за възникването на отговорността по чл. 49 и 50 ЗЗД. Според Постановление № 7 от 29.12.1958 г., Пленум на ВС отговорността по чл. 49 ЗЗД по своята правна същност е различна от договорната и деликтната отговорност. Тази отговорност е такава за чуждо противоправно и виновно деяние, с което е причинена вреда на пострадалия. В този случай лицето, което възлага на друго лице някаква работа, не върши нищо непозволено. Има се предвид възлагане на работа, позволена от закона. Ако се възлага нещо непозволено от закона, тогава възлагащият би бил съучастник с прекия извършител и отговорността би имала правното си основание в чл. 45, във връзка с чл. 53 ЗЗД, а не в чл. 49 от същия закон. А щом чл. 49 ЗЗД има предвид възлагане на друго лице ,,някаква работа", която е позволена от закона, в такъв случай този, който е възложил работата, не е извършил нещо противоправно и виновно. Следователно това, което той е извършил възлагането на друго лице някаква работа, не е граждански деликт и не може да се търси вина у възлагащия работата. В постановлението се посочва, че вина се търси не у този, който е възложил работата, а у този, който я изпълнява. Според Решение № 370 от 01.12.2015 г. по гр. д. № 2310/2015 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС отговорността по чл. 50 ЗЗД не е отговорност за лично деяние, нито е такава за чужди действия. Тя е обективна и безвиновна. Съгласно Решение № 50011 от 06.02.2023 г. по гр. д. № 1364/2022 г., Г. К., І г. о. на ВКС отговорността по чл. 50 ЗЗД не зависи от действия или бездействия на служители на собственика на вещта. Съдът следва да посочи, че по делото не се спори, че увреждането на ищцата е настъпило в резултат на спъване и падане от разположена в района на заведение „Р.“ стойка за чадър, която не е била обезопасена и обозначена по начин по който да е видна за преминаващите като препятствие. Районният съд е изследвал собствеността на вещта и е достигнал до извода, че собственик на вещта не е ответникът – Община Благоевград, а участващия по делото като трето лице – помагач – „Макс Канстръкшън“ ЕООД. С оглед на приложимата правна квалификация обаче, релевантният анализ следва да се ограничи върху представения по делото Договор за наем на общински имот № 4024074, сключен на 27.05.2024 г. между Община Благоевград и третото лице – помагач „Макс Канстръкшън“ ЕООД, със срок на действие от 01.02.2024 г. до 31.03.2025 г., както и от Удостоверението към същия договор, от който се установява, че Община Благоевград е предоставила под наем на „Макс Канстръкшън“ ЕООД открита площ, предназначена за поставяне на маси и столове пред бар „Р.“. Защото собствеността върху процесната стойка за чадър не е решаваща за иска по чл. 49 ЗЗД, доколкото приложението на тази разпоредба предполага да се установи кой е възложил работата, каква точно работа е възложена, на кого е възложена, какво противоправно действие или бездействие е извършил прекият причинител и каква е причинната връзка с вредата (Решение № 141/08.01.2021 г. по гр.д. № 3052/2019 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 927/29.02.2024 г. по гр.д. № 2079/2023 г. на ВКС, II г.о., Определение № 50086/08.08.2024 г. по гр.д. № 2501/2022 г. на ВКС, I г.о.). В този смисъл, анализът на районния съд относно собствеността върху вещта не изчерпва необходимата преценка относно предпоставките за ангажиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Съгласно удостоверението към договора, предоставената площ е с различна квадратура в зависимост от съответния период – 261 кв.м. за времето от 01.04.2024 г. до 31.10.2024 г. и 207 кв.м. за периода от 01.11.2024 г. до 31.03.2025 г. Следователно, от посочените писмени доказателства се установява както предоставянето на процесната открита площ за ползване от третото лице – помагач, така и нейният конкретен размер за релевантните периоди. Съдът следва да посочи, че понятието „възлагане на работа“ предполага съществуването на правоотношение, по силата на което едно лице – възложител, възлага на друго лице – изпълнител, извършването на определена фактическа или правна дейност, като същевременно запазва правото си на ръководство и контрол върху начина на нейното изпълнение, съобразно даденото в Постановление № 17 от 1963 г. на Пленума на ВС определение. Самото сключване на договор за наем не означава автоматично възлагане на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД. При наема общината предоставя на наемателя временно ползване на имот срещу възнаграждение. Това е договорно предоставяне на ползване, а не непременно фактическо натоварване на наемателя с извършването на определена работа в интерес на общината. Възлагане по чл. 49 ЗЗД е налице, когато се отдели определена дейност от сферата на възложителя и нейното фактическо изпълнение бъде предоставено на друго лице в интерес на възложителя. Възлагането може да бъде установено от клаузите на договора, от разрешението за ползване, от приетите правила за експлоатация на площта или от фактическото поведение на страните (Определение № 1478/28.03.2024 г. по гр.д. № 2610/2023 г. на ВКС, II г.о., Решение № 141/08.01.2021 г. по гр.д. № 3052/2019 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 50027/25.01.2023 г. по гр.д. № 2552/2022 г. на ВКС, I г.о.). В настоящия случай не се установява между Община Благоевград и третото лице – помагач да е съществувало правоотношение с подобно съдържание. Действително, между тях е бил сключен договор за наем на общинска площ, върху която се е намирала стойката за чадър, в която ищцата се е спънала и е паднала. По силата на договора за наем общината не е възлагала на „Макс Канстръкшън“ ЕООД извършването на конкретна фактическа дейност, нито е определяла начина, по който същото да осъществява търговската си дейност. Не възлагала организиране на безопасното ползване на откритата площ; поставяне и поддържане на маси, столове, чадъри и други съоръжения, осигуряване на свободна пешеходна зона, обезопасяване и обозначаване на препятствията, контрол върху състоянието на съоръженията и отстраняване на опасностите. С договора наемодателят единствено е предоставил на наемателя правото да ползва определена площ за уговорения срок и срещу заплащане на наемна цена. Ползването на имота и извършването на търговската дейност в него са били организирани от наемателя самостоятелно, за негова сметка и на негов риск. При тези данни липсва същественият за фактическия състав на чл. 49 ЗЗД елемент – наличие на възложена от ответника работа, при чието изпълнение да е причинена вредата. Между страните е съществувало облигационно отношение по договор за наем, но от него не произтича право на Община Благоевград да ръководи или контролира конкретните действия на наемателя, нито задължение на последния да извършва определена от общината дейност. Поради това не може да се приеме, че третото лице – помагач е действало като лице, на което ответната община е възложила работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД. С оглед на горното, липсва необходимата връзка между ответната община и процесната стойка, която да обоснове отговорност по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. Самото обстоятелство, че инцидентът е настъпил върху общинска територия или върху площ, отдадена под наем от Общината, не създава автоматична отговорност за всяка вещ, намираща се на тази територия. Отговорността по чл. 49 ЗЗД предполага доказване на конкретно възложена работа и противоправно поведение при или по повод нейното изпълнение, каквито факти в случая не са установени. Поради това, обжалваното решение се явява правилно и същото следва да бъде потвърдено. С оглед на изхода от спора право на разноски има само въззиваемата страна. От страна на същата се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 230,08 евро /двеста и тридесет евро и осем цента/, въз основа на представен списък на разноски по чл. 80 ГПК, което следва да бъде присъдено в пълен размер. Мотивиран от горното, Окръжен съд - Благоевград