Решение № 63 от 9.2.2024 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 1010/2023 г.

Производство по реда на чл.258 от ГПК. С Решение№1432/22.11.2023г. по гр.дело№805/2023г. ВТРС е: -отхвърлил предявените от М. В. В. с ЕГН••••••••••, с адрес: гр.В.Т. ул.О." ет. I срещу М. Й. А. с ЕГН••••••••••, с адрес: гр.В.Т. ул."П.В.", искове по чл.422 ал.1 ввр. чл.415 от ГПК ввр. чл.535 от ТЗ ввр. чл.79 ал.1 от ЗЗД, чл.538 от ТЗ ввр. чл.86 от ЗЗД, относно установяване съществуването на вземанията от 1800.00лв., 6000.00€ и 6000.00$, на основание Запис на заповед от 03.01.2023г., ведно със законната лихва, считано от 03.02.2023г. до окончателното изплащане на задължението, за което е издадена Заповед№146/06.02.2023г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело№413/2023г. на ВТРС; -приел за недоказано, на основание чл.194 ал.3 от ГПК ввр. чл.193 от ГПК, заявеното от М. Й. А. оспорване истинността на представения от М. В. В. Запис на заповед от 03.01.2023г., че документът е неистински в частта относно авторството на подписа за „издател” на М. Й. А. с ЕГН•••••••••• и на ръкописния текст „М. Й. А.”. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба с вх.№20973/07.11.2023г. от М. В. В. против Решение№1432/22.11.2023г. по гр.дело№805/2023г. на ВТРС. Жалбоподателят навежда оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на решението и неправилно приложение на материалния закон. Счита, че първоинстанционният съд формирал вътрешното си убеждение на базaта на факти, който на практика не съществуват, а ги е приел, посочвайки, че „Ищецът е изложил твърдения, че основанието на поетото от издателя задължение за плащане е свързано с договор за заем от 03.01.2023г., поради което в негова тежест е да установи съществуването на каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, че е предал посочените в него суми на ответника и настъпването на изискуемостта на задължението за връщането им.“ Никъде не било посочено за основание поето от издателя на записа на заповед задължение за плащане е свързано с договор за заем от 03.01.2023г.(каузално правоотношение) - нито в исковата молба, нито в хода на съдебните заседания. Това било залегнало и в мотивите на ВТРС относно фактите, които приел за установени, че „между страните съществувало заемно правоотношение като с плащане от 27.01.2022г....“. В отговора си М. Й. А. навела твърдения, че никога не дължала такава сума, не била подписвала такъв запис на заповед, че записът на заповед бил подправен, но не и, че основава възраженията си на факта, че няма неизпълнение на договор за заем. Така била неправилно разпределена и доказателствената тежест „При възникнал спор и направено възражение от издателя основано на конкретно каузално правоотношение е необходимо същото да бъде установено както и дали съществува вземането по него, което записът на заповед обезпечава. Същото важи и при наведени твърдения от поемателя за наличието на каузално правоотношение, във връзка с което е издадена ценната книга.“. Установителният иск бил с основание издаден от М. Й. А. запис на заповед, което е самостоятелно основание, различно от договора за заем(такова основание никога не било твърдяно). Моли съда да отмени решението на ВТРС и да се постанови решение, с което бъде уважен предявения иск относно съществуването на вземанията от 1800.00лв., 6000.00€ и 6000.00$, на основание Запис на заповед от 03.01.2023г., ведно със законната лихва, считано от 03.02.2023г. до окончателното изплащане на задължението, за което е издадена Заповед№146/06.02.2023г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело№413/2023г. на ВТРС. Претендира разноските, направени пред двете инстанции. В съдебно заседание въззивникът М. В. В.(чрез адв.Д. Стр.П. от ВТАК) поддържа изцяло въззивната жалба и моли да бъде уважена, респ. обжалваното първоинстанционно решение отменено изцяло, като неправилно и незаконосъобразно, по съображения, изложени в жалбата. Претендира разноските в първоинстанционното производство(ДТ – 984.30лв. и адв.възнаграждение – 2800.00лв. За въззивното производство не се претендират разноски(и според изявление в писмената защита). В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна М. Й. А., с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли да бъде отхвърлена, респ. обжалваното първоинстанционно решение потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно, по съображения по същество, развити в отговора на жалбата. Твърди, че процесните суми никога не ги била получавала и не познавала лицето М. В. В.. Безспорно се доказало пред първата инстанция, че не дължала и не била получавала никакви суми от В.. Моли съда да потвърди решението на ВТРС и остави въззивната жалба без уважение като неоснователна. В съдебно заседание въззиваемата страна М. Й. А.(чрез адв.Е. Н. от АК-Ст.Загора) моли обжалваното първоинстанционно решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно разпоредбата на чл.235 ал.2 от ГПК, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. При извършената проверка по реда на чл.269 изр.I от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо. Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК за съществуване на вземане по чл.537 ввр. чл.538 ал.1 ввр. чл.481 ал.2 от ТЗ, чл.538 от ТЗ ввр. чл.86 от ЗЗД. Видно от съдържанието на представеният Запис на заповед, издаден на 03.01.2023г. М. Й. А. безусловно и неотменимо се е задължила да заплати по записа на заповед на М. В. В. сумата 1800.00лв., сумата 6000.00€ и сумата 6000.00$/без разноски и без протест/ с място на плащане – гр.В.Т., платима на падеж – 28.01.2023г. По подадено заявление на 03.02.2023г. от страна на М. В. В. против М. Й. А. за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист на основание чл.417 т.10 от ГПК е било образувано ч.гр.дело№413/2023г. на ВТPC. С разпореждане от 06.02.2023г. постановено по ч.гр.дело№413/2023г. ВТPC издал Заповед№149/06.02.2023г. за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист за главницата, представляваща сумите 1800.00лв., 6000.00€ и 6000.00$, на основание Запис на заповед от 03.01.2023г., ведно със законната лихва, считано от 03.02.2023г. до окончателното изплащане на задължението, както и за сумата 3285.00лв., представляваща направените разноски по ч.гр.дело№413/2023г. на ВТPC. Въз основа на издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист било образувано изп.дело№20238090400122 на ЧСИ С.К. с район на действие ВТОС. В процеса на изпълнителното производство(едномесечен срок от връчване на заповедта за изпълнение) длъжникът М. Й. А. направила възражение по чл.414 ал.2 от ГПК, че не дължи сумата по изп.дело, въз основа на което с Разпореждане№778/20.02.2023г. по ч.гр.дело№413/2023г. ВТPC спрял принудителното изпълнение по отношение на М. Й. А. по изп.дело№20238090400122 на ЧСИ С.К. с район на действие ВТОС. Във връзка с оспорване от страна на М. Й. А. на автентичността(авторството на изявлението) в записа на заповед в частта на изписването на ръкописния текст в записа на заповед и в частта на положил подпис на „издател“, и предвид изричното изявление на М. В. В., че ще се ползва от оспорения документ, с Определение от 27.06.2023г. е открито производство по чл. 193 от ГПК за оспорване истинността на частен документ запис на заповед от 03.01.2023г. с издател М. Й. А. в частта на изписания ръкописен текст в записа на заповед и в частта на положил подпис на „издател“, като е указано, че тежестта на доказване неистинността на документа съгласно разпоредбата на чл.193 ал.3 от ГПК се носи от страната(М. Й. А.), която го оспорва. От заключението на назначената по делото съдебно-графическа експертиза се установява, че подписът на „издател“ в записа на заповед, изписаното ръкописно в записа на заповед и изписаните имена в записа на заповед са изписани от М. Й. А.. Вещото лице е посочило, че подписът, положен от М. Й. А. и ръкописно изписаните имена под записа на заповед са извършени след отпечатването на останалия текст в оспорения документ, както и че те не са пренесени с техническо устройство от запис на заповед от 05.07.2022г., който е издаден от М. А. в полза на трето лице. При така установеното от фактическа страна, въззивът прави следните правни изводи: Записът на заповед е опростена форма на менителницата, при която участват две лица - издател и поемател, липсва приемател, поради което чл.537 от ТЗ препраща към уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите са съвместими с естеството на записа на заповед. При запис на заповед издателят не нарежда на трето лице, а сам поема задължението, иначе казано сам безусловно обещава да заплати на поемателя определена сума пари - чл.535 т.2 от ТЗ. От правната същност на записа на заповед - обещание за плащане от страна на издателя, се налага и заключението, че той отговаря в същия размер и на същото основание, както платецът(приемателят) по една менителница. Като формална сдЕ., той трябва да има определено от закона минимално съдържание и е валиден само, ако са налице всички елементи, предписани от закона - чл.535 от ТЗ, а липсата на елементите по чл.535 от ТЗ, с изключение на тези, посочени в чл.536 ал.2, ал.3 и ал.4 от ТЗ, водят до нищожност на сдЕ.та - до липса на валидно възникнало задължение за плащане. В конкретния случай паричното вземане на ищеца се основава на абстрактна сдЕ., сключена под формата на запис на заповед, издаден на 03.01.2023г., М. Й. А. безусловно и неотменимо се е задължила да заплати по записа на заповед на М. В. В. сумата 1800.00лв., сумата 6000.00€ и сумата 6000.00$/без разноски и без протест/ с място на плащане – гр.В.Т., платима на падеж – 28.01.2023г. В този смисъл, тъй като към депозирането на заявлението по ч.гр.дело№412/2023г. на ВТPC - 03.02.2023г. падежът по ефекта е бил настъпил, то задължението на издателя на записа се явява ликвидно и изискуемо. Проверявайки представения от заявителя документ – Запис на заповед съгласно изискванията на чл.418 ал.2 от ГПК, съдът намира, че същия съдържа реквизитите по чл.535 т.1, т.2, т.3, т.4, т.5, т.6 и т.7 от ТЗ. Това налага извод, че представеният документ е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу лицето, против което е поискано издаването на изпълнителен лист. Съгласно чл.535 т.2 от ТЗ, записът на заповед съдържа безусловно обещание да се плати определена сума пари, което означава да е посочена паричната сума/суми, за която/които издателят на записа на заповед поема задължението, т.е. колко и какви пари трябва да се заплатят. Между страните е налице спор относно останалите елементи от производството и доказателствата по чл.422 ал.1 от ГПК. Според задължителните указания по т.17 от Тълкувателно решение от 18.06.2014г. по тълк.дело№4/2013г. - ОСГТК на ВКС, предмет на производството по чл.422 от ГПК ввр. чл.415 от ГПК при предявен иск за установяване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в хипотезата на чл.417 т.10 от ГПК, е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. Записът на заповед е самостоятелна правна сдЕ. от категорията на абстрактните, при която основанието е извън съдържанието на документа. С оглед на това, в производството по чл.422 от ГПК ищцата-кредитор(въззивник), която се е снабдила със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Ответницата-длъжник(въззиваема страна) се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането(липсата на каквото и да е каузално отношение с ищцата- кредитор(въззивник), и че записът на заповед е безпаричен), като въвежда абсолютно възражение по отношение ценната книга, с твърдения, че същата е нищожна(порок при волята подписване на ценната книга – липса на съгласие). Отнесено към едностранните сделки това основание „липса на съгласие“(чл.26 ал.2 от ЗЗД) се приравнява на „липса на волеизявление“, тъй като при едностранните сделки задълженията възникват не вследствие на постигнато съгласие на насрещни страни, а в резултат на едностранно изразена воля, облечена обикновено в строго регламентирана форма. На това основание първоинстанционният съд е открил производство по чл.193 и сл. от ГПК по оспорване авторството в частта на изписването на ръкописния текст в записа на заповед и в частта на положил подпис на „издател“. Както се посочи, от заключението на назначената по делото съдебно-графическа експертиза се установява, че подписът на „издател“ в записа на заповед, изписаното ръкописно в записа на заповед и изписаните имена в записа на заповед са изписани от М. Й. А., а и също, че подписът и имената са положени/изписани след отпечатването на останалия текст в оспорения документ, както и че те не са пренесени с техническо устройство от друг документ. Доказателства в противната насока не са ангажирани. Така, производството по чл.193 и сл. от ГПК не е успешно проведено, в който смисъл са и изводите на първоинстанционния съд. Установено е с категоричност, че именно М. Й. А. е автор на ръкописния текст в записа на заповед и в частта на положилия подпис на „издател“. В тази връзка ищцата-кредитор(въззивник) не е длъжна да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между нея и издателя по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед. Първоначално, с исковата молба ищцата- кредитор(въззивник) е изложила твърдения относно каузално правоотношение, стоящо в основата на абстрактната сдЕ./записа/, а именно наличие на договор за заем за сумите по записа на заповед(„Ответникът по делото М. Й. А. е получила от ищеца сумата от 1800лева, 6000евро и 6000щатски долара, като същата е поела задължение да върне тази сума на М. В. В. и за това е подписала запис на заповед от 03.01.2023г. със задължено лице - М. Й. А.…“.), т.е., че записът на заповед обезпечава възникнало между страните в процеса заемно правоотношение. Впоследствие(в жалбата пред въззивната инстанция), ищцата-кредитор(въззивник) е изоставила твърдението си за заемно правоотношение като е твърдяла единствено задължение, произтичащо от представения менителничен ефект. Така, в доклада си по реда на чл.146 от ГПК, първооинстанционният съд логично е разпределил доказателствената тежест в производството, като в тежест именно на ищцата-кредитор(въззивник) е да докаже съществуването на твърдяното каузално правоотношение, а в тежест на ответницата-длъжник(въззиваема страна) - изпълнение по каузалното правоотношение, респ. възражения, свързани с недължимостта на претендираното вземане. От ангажираните от страните доказателства, не може категорично да се изведе, че записът на заповед е издаден във връзка със задължението на издателя М. Й. А. да върне сумите по сключен между страните договор за заем(съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричните суми). Договорът за паричен заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя паричната сума, а заемателят се задължи да върне заетата сума. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент - съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Реалният елемент - получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне“ сумата. Правните и фактическите действия извършени от страните, във връзка с извършеното плащане могат да се доказват с всички доказателствени средства(в т.ч. и при изричната забрана на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК за установяване на договори със стойност, по-голяма от 5000.00лв., като първоинстанционният съд не е допуснал изслушването на свидетели и от двете страни по техни искания с изложението на М. В. В. и отговора на исковата молба на М. Й. А.). Доказването на каузалното правоотношение като причина за издаването на записа на заповед е необходимо в случай на обвързаност на записа на заповед с каузалното правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед, като, ако бъде доказано твърдяното каузално правоотношение, спорът ще бъде решен с оглед на действителните отношения между страните по него и връзката им със записа на заповед. В производството по чл.422 от ГПК ищецът носи тежестта да установи редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение за установяване на каузална причина на издаване на запис на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника. За посочването на кауза и недоказването и ищецът не може да бъде санкциониран с отхвърляне на иска, освен ако ответникът не докаже въведените от него възражения. При поето задължение за плащане по менителничния ефект каузата дори и да съществува, тя стои извън съдържанието на документа, като кредиторът е освободен от необходимостта да доказва основанието на вземането си(kаузалната и менителничната сделки са независими една от друга ). Taка, редовният от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед. С оглед изложеното, решението на ВТРС следва да бъде отменено в частта, в която са отхвърлени предявените от М. В. В. срещу М. Й. А. искове относно установяване съществуването на вземанията от 1800.00лв., 6000.00€ и 6000.00$, на основание Запис на заповед от 03.01.2023г., ведно със законната лихва, считано от 03.02.2023г. до окончателното изплащане на задължението, за което е издадена Заповед№146/06.02.2023г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело№413/2023г. на ВТРС, вместо което следва да се приеме за установено по отношение на М. Й. А., че същата дължи на М. В. В.: сумата 1800.00лв., ведно със законната лихва, считано от 03.02.2023г. до окончателното и изплащане; сумата 6000.00€, ведно със законната лихва, считано от 03.02.2023г. до окончателното и изплащане; сумата 6000.00$, ведно със законната лихва, считано от 03.02.2023г. до окончателното и изплащане – всички суми на основание Запис на заповед от 03.01.2023г. с падеж - 28.01.2023г., за което е издадена Заповед №146/06.02.2023г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело№413/2023г. на ВТРС. Разноските в заповедното производство са законова последица от уважаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и с оглед на това отговорността за заплащането им е обусловена от изхода на заповедното производство, а в случаите на предявен от заявителя-кредитор иск по чл.415 от ГПК - и от изхода на исковия процес. Това предопределя и дължимостта от страна на М. Й. А. и на сумата 3285.00лв., представляваща направените разноски по ч.гр.дело№413/2023г. на ВТРС(ДТ- 485.00лв. и адв.възнаграждение – 2800.00лв.). В останалата обжалвана част Решение№1432/22.11.2023г. по гр.дело№805/2023г. на ВТРС следва да бъде потвърдено. В съответствие с чл.78 ал.1, ал.3 от ГПК, при този изход на производството, следва да присъдени в полза на М. В. В. направените разноски пред първата инстанция(при направени и доказани 984.30лв. – ДТ; 2800.00лв. - заплатено адв.възнаграждение) общо 3784.30лв., които да бъдат заплатени от М. Й. А.. С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция и предвид факта на изявлението в писмената защита по чл.149 ал.3 от ГПК(продължение на устните прения в последното съдебно заседание в съответната инстанция), че не се претендират разноски от страна на въззивника пред въззивната инстанция, а и не е представен списък по чл.80 от ГПК, то съдът не дължи произнасяне в тази насока. С оглед предмета на спора, въззивното решение подлежи на касационно обжалване по правилата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК. Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.III от ГПК, чл.280 ал.3 т.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд,