Решение № 417 от 7.4.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 253/2026 г.

Производството е образувано на основание чл. 59 и сл. от ЗАНН по жалба на И. Е. А. срещу НП № 460а-55/25.08.2025 год. на началника V РУ към ОД МВР-В. с което за нарушаване нормата на чл. 17б, ал. 1 от ЗУЧК му е било наложено адм. наказание Глоба в размер на 1000.00 лева с равностойност 511.29 евро на основание чл. 30, ал. 3 от същия закон за нарушаване нормата на чл. 17б, ал. 1 от ЗУЧК. В жалбата си жалбоподателят твърди, че НП е незаконосъобразно и неправилно и моли съда да го отмени. В жалбата си въззивникът фактически не оспорва констатациите в АУАН и НП относно факта, че е паркирал автомобила си на мястото описано в АУАН и НП, но приема, че фактите не са възприети правилно. Сочи допуснати процесуални нарушения. В съдебното заседание въззивника се представлява от упълномощен защитник, който заявява, че поддържа жалбата и оспорва фактическите констатации изложени в АУАН и НП. Във фазата по съществото на делото защитника пледира за отмяна на НП като излага доводи както за недоказаност на адм. наказателното обвинение. Моли НП да бъде отменено като претендира присъждане и на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. За въззиваемата страна, редовно призована за датата на съдебното заседание, представител не се явява. По делото са постъпили писмени бележки от ю.к. К.Л., в които същата изразява становище за неоснователност на жалбата. Сочи, че нарушението било безспорно доказано, че липсвали основания за приложението на чл. 28 от ЗАНН, а в хода на адм. наказателното производство не били допуснати съществени нарушения на процес. правила. Моли НП да бъде потвърдено като отправя искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай, че жалбата бъде уважена отправя искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на ответната страна в минимален размер. След като прецени обжалваното постановление с оглед основанията посочени във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното: Жалбата е подадена в срока за обжалване и от надлежна страна, поради което и е приета от съда за разглеждане. На 18.07.2025 год. въззивника паркирал управлявания от него л.а. "С." с ДК№ ••в гр. В., к.к.“Зл. п.“ пред хотел „Б.“, на пясъчната ивица на територията на морския плаж. Около 12.45 часа на 18.07.2025г. служители на 5 РПУ при ОД МВР В., между които и свид.Т. и Т. извършили проверка по сигнал неправилно паркиран автомобил на морския плаж в к.к.“Зл. п. пред хотел „Б.“. При проверката констатирали автомобил "Сеат" с ДК№ ••, неправилно паркиран върху морския пясък на територията на морския плаж находящ се в к.к.“Зл. п.“ пред хотел „Б.“. Като водач на автомобила бил установен именно въззивника, който потвърдил пред проверяващите, че той управлява автомобила. Тъй като преминаването през морския плаж, паркирането и престоят там били в нарушение на чл. 17б ал. 1 от ЗУЧК, служител на V РУОДМВР В., съставил акт за установяване на административно нарушение. В съдържанието на съставения акт били описани установените факти и била посочена правна квалификация по чл. 17б ал. 1, вр. чл. 30 ал.3 от ЗУЧК. В графата за възражения въззивникът не вписал, че има такива, като възражения не постъпили и впоследствие по административнонаказателната преписка. На 25.08.2025 г. въз основа на съставения акт е било издадено и НП, видно от съдържанието на което административно наказващия орган изцяло е възприел описаната от полицейските служители фактическа обстановка. На нарушението била дадена правна квалификация по ЗУЧК и на основание санкционната норма на чл. 30, ал. 3 от ЗУЧК, на въззивника било определено административно наказание в минимално предвидения размер. Горната фактическа обстановка, описана в съдържанието на акта за установяване на административно нарушение и възприета от административно наказващия орган в НП е безспорна между страните и се установява посредством събраните писмени доказателства – надлежно съставен АУАН. Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства и ВДС, а именно кредитираните от съда свидетелски показания на свид.Т. и Т., писмените материали - преписката по АНП, вкл. АУАН, декларация по чл. 188 от ЗДП, докладна записка за извършена проверка на място, докладни записки и др. които не навеждат на различни правни изводи. Като непротиворечиви, конкретни логични и взаимнодопълващи се, съдът кредитира изцяло показанията на свид. Т., тъй като същите кореспондират с останалите кредитирани от съда писмени доказателства. Съдът напълно кредитира и приобщените по делото писмени доказателства. Съдът, предвид становището на страните и императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразността му, обосноваността му и справедливостта на наложеното административно наказание, прави следните правни изводи: Жалбата е процесуално допустима, подадена е в срок от надлежна страна, поради което същата е допустима и е приета от съда за разглеждане. Наказателното постановление е издадено от компетентен орган- Началник 5 РУ към ОД на МВР-В., съгласно т. 5 от заповед № 565з- 3925/08.08.2019 г. на Директора на ОД на МВР-В.. АУАН също е съставен от компетентен орган – полицейски орган, оправомощен съгласно същата заповед. АУАН и издаденото въз основа на него НП са съставени в сроковете по чл. 34, ал. 1 и 3 от ЗАНН. При цялостната проверка на атакуваното НП, настоящият съдебен състав не констатира нарушение на разпоредбите на чл. 42 от ЗАНН – относно описание на нарушенията. В акта е направено пълно и детайлно описание на нарушението, датата и мястото на извършване, както и на обстоятелствата при които е извършено. Посочени са и законовите разпоредби, които са нарушени. Отразени са всички данни относно индивидуализацията на нарушителя- трите имена, адрес и ЕГН. Действително в АУАН като нарушена е посочена разпоредбата на чл. 17б, ал. 1 вр. чл. 30, ал. 3 от ЗУЧК. Първият цитиран текст гласи, че се забранява преминаването, паркирането и престоят на превозни средства, ремаркета и полуремаркета върху територията на морския плаж. Разпоредбата на чл. 30, ал. 3 от ЗУЧК предвижда санкция за този, който в нарушение на закона премине или спре превозно средство за престой или за паркиране върху територията на морския плаж или върху подвижни (бели) дюни, неподвижни дюни с тревна растителност (сиви дюни) и облесени дюни, попадащи в границите на зона "А", зона "Б" или в урбанизираните територии на населените места след границите на зона "А", ако по друг закон не е предвидено по-тежко наказание. От фактическа страна е описано, че на 20.08.2025 г. възз. е паркирал лек автомобил " с ДК№•• върху пясъка на територията на морския плаж. Видно от горното не е налице противоречие между описаното от фактическа и правна страна. Отделно от това отдавна в теорията и съдебната практика се е наложило разбирането, че административно обвиненият се защитава срещу фактите, предявени с АУАН и НП, а не срещу придадената им правна квалификация. А фактите описани в АУАН са ясни и ясно сочат за какво е привлечен към адм. отговорност въззивника за това, че е паркирал автомобила си на морския плаж. Спазено е от страна на административно - наказващия орган на изискването на чл. 57, ал. 1 от ЗАНН, а именно в издаденото наказателно постановление да бъде дадено пълно описание на нарушението, на обстоятелствата, при които е извършено, на доказателствата, които потвърждават извършеното административно нарушение. Посочени са и законовите разпоредби, които са нарушени. Отразени са всички данни относно индивидуализацията на нарушителя. Спазено е от страна на административно - наказващия орган на изискването на чл. 57, ал. 1 от ЗАНН, а именно в издаденото наказателно постановление да бъде дадено пълно описание на нарушението, на обстоятелствата, при които е извършено, на доказателствата, които потвърждават извършеното административно нарушение. Налице е пълно единство между фактическото и юридическото обвинение в АУАН и НП. Обстоятелството, че в НП АНО е преценил, че предявените на въззивника факти се субсумират под нормата чл. 17б, ал. 1 от ЗУЧК, която предвижда забрана за преминаването и паркирането на превозни средства върху морския плаж като цяло не нарушава с нищо правото на защита на въззивника да разбере в какво е обвинен. При горните констатации, съдът изведе следните правни изводи: На въззивника е наложено административно наказание "глоба" в размер на 1000 лв. на основание чл. 30, ал. 3 от ЗУЧК, за нарушение на чл. 17б, ал. 1 от същия закон. Нормата на чл. 17б, ал. 1 от ЗУЧК (Нов – ДВ, бр. 60 от 2019 г., в сила от 30.07.2019 г.) предвижда тотална забрана за преминаването, паркирането и престоят на превозни средства, ремаркета и полуремаркета върху територията на морския плаж. Точно с тази забрана не се е съобразил въззивникът, като на посочената дата е паркирал управляваното от него превозно средство в границите на самия морския плаж к.к.“Зл. п.“, гр. В.. В тази посока са всички гласни доказателства по делото. Свид.Т. е категоричен, че превозното средство на въззивника е било паркирано на морския плаж върху пясъка. Съгласно чл. 6, ал. 2 ЗУЧК, морският плаж е територия, представляваща обособена част от крайбрежната плажна ивица, покрита с пясък, чакъл и други седиментни или скални образувания в резултат на естествени или изкуствено предизвикани в резултат на човешка дейност процеси на взаимодействие на морето със сушата. От посочената нормативна регламентация следва извода, че законът предвижда една от формите на изпълнителното деяние, с които се осъществява състава на административното нарушение по чл. 17б, ал. 1 от ЗУЧК - паркиране на превозно средство на морски плаж. В случая пясъкът, върху който е паркирал въззвиника, е част от плажна ивица, която непосредствено граничи/свързана е с морето съгласно вече посочената разпоредба на чл. 6, ал. 2 от ЗУЧК . Поради това и съда приема, че дори не се изисква поставянето на указателна табела, че територията представляваща обособена част от крайбрежната плажна ивица, покрита с пясък е плаж и там по закон е забранено паркирането. Всъщност, безспорно е мястото на което е паркирал въззивника, е на самия плаж и само поради факта, че е паркира върху морския пясък сочи, че е бил наясно, че паркира на място което е забранено паркирането. В този смисъл, съдът счита за неоснователно отправеното от възивника възражение за неосъщественост на твърдяното нарушение, поради липсата на забранителни знаци за паркиране и указателни табели за особения статут на мястото, където е установен паркирания от него автомобил. Местоположението на спрения от въззивника автомобил именно върху пясъка на плажа, е несъмнено и това определено е било очевидно за водача на съответното МПС, както и факта, че съответното място не е било надлежно обособено и предназначено като паркинг. При това, видно от кредитираните като резултат от непосредствени лични възприятия, на свид.Т., който сочи, че от съвсем наблизо е имало обособена зона за паркиране на автомобили, а в зоната в която е паркирал въззивника не е имало обособени места за паркиране. Правилно е била ангажирана и отговорността му съобразно чл. 30, ал. 3 от ЗУЧК, който предвижда санкция глоба от 1000 до 3000 лв. или с имуществена санкция от 3000 до 5000 лв., за всеки който в нарушение на закона премине или спре превозно средство за престой или за паркиране върху територията на морския плаж или върху подвижни (бели) дюни, неподвижни дюни с тревна растителност (сиви дюни) и облесени дюни, попадащи в границите на зона "А", зона "Б" или в урбанизираните територии на населените места след границите на зона "А", ако по друг закон не е предвидено по-тежко наказание. Съдът намери, че при определяне на размера на наказанието правилно са били взети предвид като смекчаващи отговорността обстоятелства, че за въззивника това е първо нарушение, както и липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства – в материалите по АНП не се съдържат данни за извършени други административни нарушения от въззивника. Именно поради това АНО е наложил минималното предвидено в закона наказание за такова нарушение – 1000 /хиляда/ лева с равностойност 511.29 евро. За съда не съществува възможност да го ревизира и да го намали под законоустановения минимум, тъй като така биха се нарушили разпоредбите на чл. 27 от ЗАНН. Съдът намира, че в случая не би могла да намери приложение разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН, доколкото не са установени обстоятелства, които отличават извършеното нарушение от типичните от съответния вид, с оглед явна незначителност на обществената опасност на нарушението респ. липсата на такава. Конкретното нарушение, за които е ангажирана отговорността на жалбоподателя касае запретено от закона поведение, свързано с опазването на едно от природните богатства на държавата ни – Черноморското крайбрежие с неговата плажна ивица, което е и основа цел на ЗУЧК /чл. 2, т. 1/. Прилагането на разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН спрямо подобно нарушение би създало у въззивника чувството за безнаказаност, би култивирало липса на критичност към извършване на деяния от подобен род, което обезсмисля една от основните функции на административнонаказателния закон, а именно индивидуална превенция на нарушенията. Ето защо подобно нарушение не би могло да се толерира, а следва да се накаже с оглед превъзпитание на нарушителя към спазване на разпоредбите на българското законодателство. С оглед изложеното, подадената жалба се явява неоснователна, а атакуваното НП – законосъобразенно, поради което следва да бъде потвърдено. На основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН (Нова – ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.), в съдебните производства по ал. 1 страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Нормата е процесуална и е приложима от 04.12.2019 г. Съдът се произнася по разноските сторени по делото, което разглежда, когато страните са поискали това. Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН , ред. ДВ, бр. 94 от 2019 г., в съдебните производства по ал. 1 страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК , "Когато съдът отхвърли оспорването или подателят на жалбата оттегли жалбата, страната, за която административния акт е благоприятен, има право на разноски". От изложеното следва, че в полза на АНО, следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, което Съдът определи в размер на 130.00 лева с равностойност от 66.47 евро, които следва да бъдат заплатени от жалбоподателя на АНО. Водим от горното и на основание чл. 63, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 от ЗАНН, чл. 84 от ЗАНН вр. чл. 189, ал. 3 от НПК, съдът