Решение № 5841 от 31.10.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3957/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от М. В. П. срещу решение № 20004570/17.01.2022г. постановено по гр.д. № 10553/2021г. по описа на Софийски районен съд, 118 състав, и с което са отхвърлени предявените от нея срещу СТОЛИЧНА ОБЩИНА кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ал. 1 от ЗЗД, както следва: -за сумата от 5000, 00 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие ухапване от безстопанствено куче на 25.11.2020 г., ведно със законната мораторна лихва от момента на увреждането до окончателното й заплащане; -за сумата от 40, 00 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди /такса за издаване на съдебно медицинско удостоверение/, вследствие ухапване от безстопанствено куче на 25.11.2020 г., ведно със законната мораторна лихва от момента на увреждането до окончателното й заплащане. В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и необосновано, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Сочи се, че неправилно и необосновано СРС е не е обсъдил част от доказателствата по делото /писма до и от Екоравновесие/, като други е обсъдил едностранчиво, изолирано, а не в съвкупност. Посочва, че вследствие на неправилна преценка на всички доказателства и тяхната доказателствена стойност, първоинстанционният съд е стигнал по погрешни фактически и правни изводи, а именно – липса на пълно доказване, че ищеца е ухапана от безстопанствено куче на 25.11.2020г. Въззивникът поддържа, че по делото е доказано безспорно и категорично, както механизма на причиняване на вредите, така и претърпените болки и страдания, съответно размера на имуществените вреди. Въззивникът моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се уважат в пълния им предявен размер. Претендира разноски. Въззиваемата страна СТОЛИЧНА ОБЩИНА в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, с който оспорва наведените пороци на решението във въззивната жалба, счита, че същото е постановено при правилно приложение на материални и процесуалния закон, намира го за обосновано и правилно, моли да бъде потвърдено. Твърди, че настъпилите за ищеца вреди не са в пряка причинна връзка с осъществено от служители на общината противоправно поведение, тъй като по делото е установено, че ответникът е предприел множество действия за овладяване на популацията от безстопанствени кучета. Поддържа, че по делото не е доказано безспорно и категорично, че сочените от ищеца вреди са причинени от нападение на безстопанствено куче. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: При извършената проверка по реда на чл.269 предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на доводите, заявени с въззивните жалби, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269 предл.2 от ГПК. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви: Предявените искове са с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ал. 1 ЗЗД, доколкото се твърди причиняване на неимуществени и имуществени вреди от виновното противоправно деяние на служители при ответната община, изразяващо се в тяхното бездействие, които не са изпълнили задълженията си за предприемане на мерки за предотвратяване на агресивното поведение на безстопанствените кучета спрямо хората. / Постановление № 4/30.10.1975г. на Пленума на ВС, определение 388/30.03.2011г. по гр.д. 1533/2010г. на ВКС, решение № 262/11.05.2010г. по гр.д. 1155/2009г. на ВКС и др. /. За да възникне притезателното право на увредения от нападение от безстопанствени кучета срещу Столична община за обезвреждане на неимуществените и имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, съответно за да бъде ангажирана гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника, е необходимо при пълно и главно доказване ищеца да установи наличието на следните кумулативни предпоставки: виновно противоправно поведение на служители на ответника, или на лица, на които е възложил извършването на определена работа, и причинени при или по повод изпълнението на възложената работи вреди в правната сфера на ищцата, наличието на причинна връзка между поведението на виновните лица и причинените вреди. За уважаването на претенцията не е необходимо установяване на конкретните служители, виновното поведение на които при умисъл или непредпазливост, е станало причина за противоправния резултат, а вредите се считат за причинени при изпълнение на възложената работа, не само когато са в резултат на действия, но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена съответната работа. За възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задълженията, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа – в този смисъл Постановление 9/1966г. на ВС. Юридическото лице носи гаранционно-обезпечителна отговорност, като не може да се експулпира от същата с възражението, че не е установено конкретното физическо лице извършило/допуснало противоправното действие/бездействие. Във връзка с направените във въззивната жалба оплаквания, настоящият състав намира следното: Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете с мотивите, че липсват преки доказателства относно релевантните по делото факти, както и че всички събрани доказателства са негодни да установят посочените по – горе кумулативни предпоставки за уважаване на претенциите – свидетелските показания поради противоречивост, а медицинските документи – поради липса на удостоверителна сила относно механизма на причиняване на констатираните увреждания. Настоящият състав не споделя изводите на първоинстанционният съд както относно необходимия начин за установяване на пълно доказване на релевантни факти /само чрез преки доказателства/, така и извода за доказателствената стойност на събраните по делото доказателства /свидетелски показания и медицински документи/, като констатира и допуснато съществено процесуално нарушение от страна на районния съд, поради игнориране и необсъждане на част от доказателствата по делото - неоспорената писмена коренспонденция между ищеца и ОП „Екоравновесие“. Несъмнено разпоредбата на чл.235 вр. чл.12 от ГПК задължава съдът при изграждане на фактическите и правни изводи, да съобрази всички доказателства по делото – по отделно и в тяхната взаимовръзка и съвкупност, като неизпълнението на това задължение е съществено процесуално нарушение. При самостоятелна преценка, извършена от въззинтия съд на всички събрани доказателства по делото – по отделно и тяхната съвкупност /медицинската документация за извършени прегледи и манипулация на ищеца; писмена кореспонденция между ищеца и ОП „Екоравновесие“ – молба с вх. № ПЕР20-737/18.12.2020г., отговор с изх. № ПЕР20- 998/21.12.2020, последваща молба от ищеца 03.02.2021г., показанията на свидетелите А. и П., които са детайлни, подробни и логични/, несъмнено се установява следната фактическа обстановка: на 25.11.2020г. около 14.30-14.45 ч. във вилната зона на кв. Малинова долина, на ул. Арх. Наум Торбов, след като паркирала в близост лекия си автомобил и се движила пеша по улицата, отивайки в къщата на приятеля си, била нападната в гръб и ухапана по лявата подбедрица от безстопанствено куче, като вследствие на писъците й същото избягало, а приятелят й повикан от нея, незабавно изтичал при ищеца и видял разкъсаните й дънки и кървяща рана в областта на лявата подбедрица; двамата се обадили на майката на ищеца – свидетеля К. П., която след като пристигнала на мястото на инцидента, се обадила на личния лекар и потърсила заедно с дъщеря си медицинска помощ в няколко болнични заведения, тъй като поради епидемиологична обстановка отказвали да приемат и прегледат ищеца; на ищеца била оказана спешна медицинска помощ в УМБАЛ „Царица Йоана – ИСУЛ“, където след преглед и обработка на раната – пунктирооформена рана от ухапване в олрастта на проксиалана лява подбедрица, било предписано антибиотично лечение, а ваксина против бяс и тетанус - не били поставени поради наличие множество алергии на ищеца и по указания на личния й лекар. Към дата 10.12.2020г. при освидетелстване на ищеца от съдебен лекар, е констатирано охлузване по външната повърхност на лявата подбедрица, с почти напълно отпаднала кафеникава коричка, с диаметър 0, 8 см, а 2 см. надолу – рана с почти напълно адаптирани ръбове, кръглова форма и диаметър 0, 8 см, а по задната повърхност на лявата подбедрица на същото ниво – охлузване с отпадаща кафеникава коричка с диаметър 1 см, като около всички описани увреждания – бледожълто кръвонасядане с диаметър 10 см. След инцидента, при сигнал от ищеца до ОП „Екоравновесие“, от служителите на предприятието са извършени проверки в района на инцидента, като описаното от ищеца куче с характерна окраска и по снимки направени с мобилния телефон и изпратени заедно със сигнала, кучето е открито /на 26.11.2020г., на 30.11.2020г., 02.12.2020г., 04.12.2020г. и 17.02.2020г./, като екипа от проверяващи е установил, че същото е без маркировка, но с купирано ухо – белег, че е кастрирано, обезпаразитено и ваксинирано. Тук е необходимо да се има предвид, че „пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Последните дават указание за основния факт само косвено, като установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с останалите доказателства, служат за установяване на основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на косвено, така и на пряко доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК“, както изрично е синтезирано и обобщена непротиворечивата съдебна практика в решение № 86/20.04.2022г. по гр.д. № 4148/2021г. IV г. о на ВКС. Освен това „ възможно е осъщественият факт да не е оставил следа или да не може да бъде намерен носител на тази следа, годен да бъде представен пред съд. Когато за отделен факт липсват преки свидетелства, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени установените факти и да приеме за установен и такъв факт, който обикновено, според опитните правила, т.нар. презумпции ад хоминем, съпътства друг – установен по делото факт /решение № 75/ 13.04.2021 г. по гр.д.№ 2206/ 2020 г., ІV г.о./. - пределение № 50128 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3247/2022 г., IV г. о., ГК., какъвто е именно настоящият случай - относно механизма на причиняване на констатираните травматични увреждания причинени на ищеца. В тази връзка показанията на свидетелите Л. А. и К. П., които преценени по реда на чл.172 от ГПК, настоящият съдът кредитира, противно на направения от първоинстанционния съд извод, тъй като въпреки че са дадени съответно от близък приятел и майка на ищеца, същите са логични, последователни, кореспондиращи с писмените доказателства по делото – медицинските документи – лист за преглед и СМУ, като различията относно посочената дата на инцидента е несъществено разминаване, още повече, че свидетелят А. посочва датата с условност „края на миналия ноември, ако не се лъжа беше 26-ти…“, а майката на ищеца – посочва дата на инцидента 28 –ми ноември, като и двамата свидетели безпротиворечиво твърдят, че датата на инцидента е непосредствено преди рождения ден на ищеца - 29 ноември, а и към датата на разпита им в съдебно заседание на 01.12.2021г. е изминала една година от инцидента, като е житейски логично да не могат да посочат точния ден. Медицинските документи - преглед на пациент от 25.11.2020г., съдебно медицинско удостоверение № 394.12/2020г. за преглед на М. В. П., издадено от д-р А.Н.Х. – специалист съдебна медицина са преки доказателства и съответно официални документи, които удостоверяват към дата 25.11.2020г. наличието на травматични увреждания на ищеца, които съответстват да са вследствие на ухапване от куче и вида на същите, съответно същите макар и косвено установяват причинната връзка с механизма на причиняване – ухапване от куче, предвид снетата анамнеза от пациента, както и логичното и обичайно физическо въздействие от предмети, животни или човек върху тялото на човека и резултативните увреждания. Въпреки направените твърдения в отговора на исковата молба – както относно липса на ухапване, така и от ухапване от безстопанствено такова, ответникът не е ангажирал каквито и да са доказателства, които да разколебават фактическите изводи, които следват от обсъждане на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. С нормите на чл. 41, чл. 47, чл. 50, вр. чл. 49 от Закон за защита на животните на органите на местна власт – общините, е възложено задължението за надзор и грижа над безстопанствените кучета, за настаняване на същите в приюти и за вземане мерки за предотвратяване агресивното им поведение срещу хора. От гореустановената фактическа обстановка по делото безспорно се установява, че по отношение нападналото ищеца на територията на Столична община агресивно куче, от отговорните служители при Столична община не са предприети задължителните съобразно закона мерки по настаняването им в приют или изолирането им, предвид агресивността на групата кучета. Същото неизпълнение на законови задължения от отговорните служители в Столична община, представлява противоправно и виновно, във връзка с чл. 45 ал.2 ЗЗД, поведение при изпълнение на възложената им работа, което е в причинна връзка с оставянето на обществено място на агресивни безстопанствени и безнадзорни кучета, и нападението от последните над ищцата. В отговора на исковата молба и в отговора на въззивната жалба, Столична община се позовава на съдебна практика обективирана в решение №488/07.02.2012г. по гр.д. № 899/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., идентична с разрешението по решение постановено по гр.д. №2045/2015 г. на ІV ГО на ВКС/, според които лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат, ако е предприело с дължимата грижа предписаните от закона действия. В настоящият случай се установява приемането от общината на програма по чл.40 от ЗЗЖ / програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община за периода 2012-2016 и справки за дейността на приюти за безстопанствени кучета. На първо място предприемането на план да действие не е единственото законово задължение на общината по същия закон, липсват по делото доказателства за изпълнението на останалите вменени със същия закон задължения на Столична община по цитираните разпоредби на чл. 41, чл. 47, чл. 50, вр. чл. 49 от Закон за защита на животните. На следващо място е видно, че представения план е за период далеч предхождащ инцидента - почти три години преди същия. Не на последно място – приемането на план и неговата реализиция, за което липсват доказателства към процесния период, са две различни обстоятелства, за второто от което не са ангажирани каквито и да са доказателства. Следователно е налице хипотезата, при която общината не е предприела предписаното от закона действие съответно с дължимата грижа, поради което и дължи обезщетение. На следващо място, Столична община, оспорва обстоятелството, че кучето е имало характеристиките на безстопанствено такова. Ответникът нито е направил възражения, нито е установил друг възможен друг източник на установеното увреждане, поради което съдът е счита, че с оглед съвкупната преценка на всички доказателства това увреждане е от безстопанствено куче. Ищецът е доказала механизма на увреждане, с което е провела главно и пълно доказване. Ищецът не е длъжна да изключи всякакви други възможни начини да получи подобно увреждане, защото не може да й се вмени в задължение да доказва отрицателни факти и то хипотетични такива /решение №639/02.07.2009 г., постановено по гр.д. №2398/2008 г. по описа на І ГО на ВКС/. В тази връзка следва да се съобразят обясненията на ищеца, показанията на свидетеля А., както и констатациите от служители на ОП „Екоравновесие“, които установяват, че липсва лице, което да упражнява надзор върху кучето т.е. то е безстопанствено. При определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение на причинените неимуществени вреди и приложението на чл.52 от ЗЗД. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесния деликт на ищеца е причинена телесна повреда, изразяваща се в разкъсни рани, има останал белег след зарастването им. Съдът съобразява, че физическата болка скоро да е отшумяла, тъй като раните са били повърхностни. Освен физическите болки и страдания, съдът намира, че следва да бъдат зачетени и преживяните от ищеца страх и стрес в деня на нападението, за които по делото са ангажирани доказателства – показанията на майка й, която се е грижела за нея, както и приятеля й и които са житейски и логически изводими без да са необходими специални медицински познания. Съдът като отчита вида на причинените травматични увреждания на ищеца, периодът на възстановяване и съпроводящите болки от уврежданията, наличието на белег по крака, което влияе и на самочувствието на младата жена, както и преживения страх, намира че размера от 2500 лв. е съответен на изискванията на чл. 52 ЗЗД. Относно имуществените вреди: Настоящият състав счита, че претендираните като имуществени вреди 40, 00 лв. – заплатена такса по квитанция№ 392/2020г. за издаване на съдебно медицинско удостоверение не са в причинно-следствена връзка с деликта, доколкото същите не са направени нито за лечение, нито за необходим преглед след инцидента, нито за лекарства или консумативи, поради което и иска в тази му част е неоснователен. Предвид изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде частично отменено: – по предявения иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди -за сумата от 2500, 00 лв. Разноски: В първоинстанционното производство: -на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски съобразно уважената част от исковите претенции. Ищецът е представил списък по чл.80 от ГПК, като претендираните разноски и за които са представени доказателства, че са реално направени – 250, 00 лв. – внесена държавна такса /два броя платежни нареждания/ и 1500, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, който има характер и на разписка за получените суми от 10.02.2021г. Ответникът е релевирал своевременно възражение за прекомерност, като с оглед основанията и критериите при преценка на същите Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/. При съобразяване на горепосочените критерии, както и с оглед минимума по чл.7 ал.2 т. 1 и т.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й преди изм. В ДВ бр.88/2022г. /предвид датата на подписване на договора за правна защита и съдействие/ - 540, 00 лв., то съобразно уважения размер на иска следва да се присъдят 267, 85 лв. -на основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника се дължи заплащане на разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете, но предвид липса на заявена претенция за разноски, такива не следва да се присъждат. Във въззивното производство: -на основание чл. 78 ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК на въззивника следва да се присъдят разноски съобразно основателната част от жалбата. Доказаният размер на направени разноски от въззивника в производството са 125, 00 лв. – внесена държавна такса и 1500, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 31.10.2022г. имащ характера и на разписка за получените суми. Въззиваемата страна е направила своевременно възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което по вече изложените съображения настоящият състав счита за основателно и спрямо възнаграждението за процесуално представителство на въззивника във въззивното производство и следва да бъде редуцирано до размера от 500, 00 лв. /предвид извършените процесуални действия и фактическата и правна сложност на делото/ и от които съобразно основателната част от жалбата следва да се присъдят 248, 01 лв. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Софийски градски съд