Решение № 1693 от 7.7.2026 г. на Районен съд - Бургас по дело № 1492/2026 г.

Производството е образувано по предявен от К. И. Н. против „Фератум България“ ЕООД иск за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата от 6595,66 лева, представляваща платена без основание сума по нищожен договор за предоставяне на потребителски кредит № ••••••• от ••.••.••••г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба в съда до окончателното й заплащане. Твърди се в исковата молба, че на ••.••.••••г. между К. И. Н., в качеството й на кредитополучател и „Фератум България“ ЕООД , в качеството му на кредитор, е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № •••••••г. от разстояние по реда на чл. 6 и чл. 7 ЗПФУР, с предмет на договора предоставяне в кредит на сумата от 5000 лв. за срок от 18 месеца, при лихвен процент 23,33%, ГПР в размер на 49,66%, като дължимата лихва за срока на договора в размер на 1750 лв., обща сума на кредита за срока на договора в размер на 6750 лева. Съгласно чл. 5 е предвидено поръчителство, което да обезпечава кредита, предоставено от Multitude Bank в полза на кредитора. За предоставеното поръчителство е сключен договор за поръчителство с Multitude Bank, за което се дължи допълнително възнаграждение в размер на 5050 лева. Вследствие на това кредитополучателят е следвало да върне не уговорените 6 750 лева, а обща сума в размер на 11 800 лева. Твърди се, че ищцата е заплатила предсрочно цялото си задължение в размер на 11596,66 лева, като счита, че сумата в размер на 6595,66 лева е платена при изначална липса на основание предвид недействителността на договора за потребителски кредит. Посочва се, че договорът за потребителски кредит е нищожен, тъй като възнаграждението по договора за поръчителство представлява разход по кредита, скрита възнаградителна лихва и не е включен в годишния процент на разходите, чиито размер нараства значително, ако същото бъде включено. Излага подробни съображения в тази насока. Предвид гореизложеното, счита, че договорът за кредит е недействителен и по тази причина претендира връщане на разликата над чистата стойност на кредита недължимо платена при изначална липса на основание по недействителния договор за кредит. Представя доказателства. Претендира разноски. В срока и по реда на чл.131 ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор с който оспорва претенциите изцяло като неоснователни. Сочи, че между страните е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № ••••••• от ••.••.••••г. за сумата от 5000 лева за период от 18 месеца. Оспорва твърденията на ищцата за недействителност на договора за кредит и посочва, че сключването на договора за гаранция с Мултитюд Банк не е задължително условие за отпускане на кредит. Излага, че договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по което ответникът не е страна, поради което иска за прогласяване нищожност на договора за поръчителство не бил насочен срещу правилния ответник. На следващо място твърди, че разходът по договора за гаранция не следва да се включва в ГПР, тъй като е незадължителна възмездна услуга. Поради това счита, че иска е неоснователен и недоказан и моли за отхвърлянето му. Претендира разноски. Предявен е иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като същият е допустим. В съдебно заседание, ищецът чрез процесуалния си представител с писмена молба, поддържа предявения иск. Ответника не изпраща представител в съдебно заседание, но с писмена молба чрез процесуален представител оспорва иска. След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна: По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че между ищеца и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит от ••.••.••••г. с размер на кредита – 5000 лв. Представени са преводни нареждания видно от които сумата по кредита е усвоена. Ищцата се е задължила към ответника да върне заетата сума в 18 месечен срок с годишна лихва в размер на 23.33 % и фиксиран размер от 1750 лв. за периода на погасяване. Посочен е ГПР – 49,66 %. Сумата се дължи на месечни вноски включващи главница и лихва. Съгласно чл. 5 от договора е предвидено поръчителство, което да обезпечава кредита, предоставено от Multitude Bank в полза на кредитора. Договорът за поръчителство не е представен по делото, но сключването му се установява съобразно признанието на ответника, което има доказателствена стойност на основание чл. 175 ГПК. Представени са преводни нареждания и разписки, видно от които ищцата е заплатила на ответното дружество общо сумата в размер на 11 836,67 лв. Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. На свой ред, разпоредбата на чл. 21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Настоящият състав, съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите в размер на 49,66 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат включени при определяне на коректния процент на годишния процент на разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика. Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Договорът за гаранция, както и този за предоставяне на потребителски кредит, следва да се разглеждат като част от едно цяло, доколкото сключването на първия е изрично предвидено в чл.5 от договора за потребителски кредит, при това и в него е изрично предвидено дружеството, с което да се сключи договор за гаранция. Установява се, че на практика договорът за потребителски кредит не би бил сключен без начисляване на посочената сума. Предвид всичко изложено е видно, че за да бъде отпуснат на практика процесния потребителски кредит, кредиторът обичайно и по принцип задължава потребителят да заплаща допълнителна „такса“ за гаранция /без значение от наименованието/. Тоест това представлява конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по този кредит. По тези причини, същата сума следва да се включи в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19, ал.3 ЗПК /В същия смисъл и цитираното по – горе Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, както и съдебна практика на националните съдилища – напр. Решение № 616 от 24.06.2022 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 182/2022 г./. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. По тези съображения и предвид изводите, че допълнителната такса с дружеството - гарант следва да бъде съобразена при определяне на ГПР /предвид тясната й връзка с договора за потребителски кредит и задълженията за сключване на договор именно с Фертаум Банк/, то при нейното включване безспорно би се стигнало да размер на ГПР, който не отговаря на изискванията на закона, тъй като размерът й надвишава пълният размер на отпуснатият кредит. По тези съображения, съдът намира, че на основание чл. 22 ЗПК, процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Предвидената в чл. 22 ЗПК недействителност представлява особен вид такава, която по своите правни последици се различава от предвидените в ЗЗД нищожност и унищожаемост. Тя не представлява висяща или относителна недействителност. За разлика от нищожността по чл. 26 ЗЗД, при недействителността по чл. 22 ЗПК, договорът поражда правните последици визирани в чл. 23 ЗПК. При приложението на тази разпоредба, имаща за цел транспониране на чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, валидното задължение на кредитополучателя се редуцира до чистата стойност на получения кредит. Така съдържанието на сделката се свежда до едностранния, неформален и безвъзмезден заем, какъвто потребителят би ползвал в отношения с равнопоставен нему непрофесионалист (чл. 240 ЗЗД), и целта на закрилата, насочена към превенция на недобросъвестните практики на доставчиците, се постига в цялост. Поради това и предявеният иск на договорно основание следва да бъде важен до размера на чистата стойност на главницата по кредита. По-горе посочените правни изводи се споделят в Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., Решение № 225 от 3.09.2025 г. на ВнАС по в. т. д. № 257/2025 г. и Решение № 47 от 10.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 963/2025 г., I т. о. При това положение се налага извод, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД е основателен. Съдът съобрази формираната в Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., ТК, съдебна практика, съгласно която при недействителност на договора, съгласно и разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Видно от представената по делото писмени доказателства, ответникът е получил сумата в общ размер на 11 836,67 лв., като се установява, че същата сума е заплатена на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД. Чистата стойност на кредита, съгласно чл.23 ЗПК е в размер на 5000 лв., която е и усвоена от ищеца. Посочената сума следва да бъде приспадната от общо получената от ответника сума или сумата, която подлежи на връщане е в размер на 6836,67 лв., която в по-голям размер от претендираната по делото. При това положение, съдът намира, че ответникът следва да бъде осъден на основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД да заплати на ищеца сумата в размер на 3372,31 евро (6595,66 лв.), представляваща платена без основание сума на ответното дружество. По тези съображения, съдът намира, че предявеният иск се явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен за пълния предявен размер. По разноските: При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски. По делото е направено своевременно искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 , предл. второ ЗАдв. Съгласно посочената разпоредба адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на близък. Съгласно ал. 2 на посочената разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. /Така и Определение № 88 от 9.03.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 446/2022 г., IV г. о., ГК /. Изявлението за оказване на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв обвързва съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаването му е: правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна; липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В този смисъл е и трайно формираната съдебна практика на ВКС по приложение на чл. 38 от ЗА. /Така Определение № 78 от 4.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4150/2021 г., IV г. о., ГК и др. /. Предвид обстоятелството, че изходът на делото е в полза на страната, както и поради това, че е представен от ищеца договор, в който посоченото по-горе е записано, то искането за осъждане за заплащане на адвокатско възнаграждение следва да бъде уважено, като бъдат присъдени разноски в размер на 400 евро, който размер съответства както на пазарните условия за предоставената юридическа услуга, така и на фактическата и правна сложност на делото и извършената работа по него. Мотивиран от гореизложеното, съдът