Решение № 1276 от 17.11.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 992/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 260048 от 10.01.2023 год., постановено по гр.д.№ 3453/2020 год. по описа на СГС, I-19 състав е отхвърлен предявен от „Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ по дентална медицина – доктор С. М.“ ЕООД против М. И. М. иск с правно основание чл.108 от ЗС досежно недвижим имот - Апартамент № 4 с площ от 77.04 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.305.343.1.61 по КККР на гр. София, находящ се на първи етаж, вх. А, в сградата на бул. „•••“ №•••, ведно с прилежащите части: мазе с площ от 10.26 кв.м. и таван с площ от 8.24 кв.м., както и 1, 34% идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху дворното място, съставляващо парцел първи, кв. 218, местност Центъра, гр. София, като с решението са разпределени и разноските. Решението е обжалвано от ищеца „Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ по дентална медицина – доктор С. М.“ ЕООД с доводи за неправилност. Оспорват се изводите на съда с които е приел, че придобивното основание на ответника е породило вещно-транслативен ефект, както и че договорът за прехвърляне на предприятие по чл.15 от ТЗ не може да се противопостави на влязлото в сила постановление за възлагане. Поддържа се, че С. М., заради чийто дълг имота е изложен на публична продан, не е имала качеството на длъжник по изпълнението, т.е. проданта е извършена при липса на изпълняемо право. Излагат се също така пространни доводи по развитието на изпълнителния процес, завършил с проведената публична продан, която по същество се оспорва. Моли съда да отмени решението и вместо него постанови друго, с което да бъде уважен предявения ревандикационен иск. Претендира разноски. Въззиваемия М. И. М. оспорва жалбата, като твърди, че е собственик на имота и по отношение на ищеца не са налице предпоставките за уважаване на ревандикационния иск. Моли решението да бъде потвърдено, като бъдат присъдени разноски. Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира решението в обжалваната част за валидно и допустимо. По очертания от оплакванията в жалбата предмет на въззивен контрол намира следното: Предмет на производството пред първоинстанционният съд е иск с правно основание чл. 108 от ЗС. Ищецът „Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ по дентална медицина – доктор С. М.“ излага в исковата си молба, че е изготвено постановление за възлагане на недвижимо имущество от 21.04.2017 г., изготвено по изпълнително дело 6139/2013 г. по описа на ЧСИ – М. Б., след проведена публична продан на обявените купувачи М. И. М. и С. К. М., при равни дялове и срещу цена от 152 500 лева е възложен собственият за ищеца недвижим имот, представляващ апартамент 4, с площ от 77.04 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.305.343.1.61 по КККР на гр. София, находящ се на първи етаж, вх. А, в сградата на бул. „•••“ №•••, ведно с прилежащите части: мазе с площ от 10, 26 кв.м. и таван с площ от 8, 24 кв.м., както и 1, 34% идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху дворното място, съставляващо парцел първи, кв. 218, местност Центъра, гр. София. Поддържа, че ищцовото дружество не е длъжник по изпълнението и към момента на проданта е трето за изпълнението лице, чието имущество било осребрено за погасяване на дълга на един от четиримата солидарни длъжници в изпълнението – С. М.. Имота е придобит от ищеца по реда на чл.15 от ТЗ, чрез договор за прехвърляне на търговско предприятие от 26.10.2011 г., поради което издаденото постановление за възлагане не е породило транслативен вещен ефект и ищецът е запазил правото на собственост върху имота. Моли съда да признае за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на имота и да бъде осъден ответника да предаде владението върху него. Ответникът М. И. М. оспорва предявеният иск, като твърди собственост на имота и моли за отхвърлянето му. Фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционният съд и е следната: Не е спорно между страните, а това се установява и от договор за продажба на предприятие, сключен на 26.10.2011 г. между С. Н. М., в качеството й на ЕТ “Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ – С. М.“ като продавач, и С. Н. М. в качеството й на едноличен собственик на капитала на “Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ – дентална медицина – д-р С. М.“ ЕООД, като купувач, че продавачът е продал на купувача предприятието си с фирма ЕТ “Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ – С. М.“ като съвкупност от права, задължения и фактически отношения за сумата от 100 лева, Договорът е сключен в изискуемата форма за действителност – писмена с нотариална заверка на подписите, съгласно чл.15 ал.1 от ТЗ в релевантната му редакция към датата на сключване на договора, поради което е действителен респективно е вписан в ТР към АВп. В имуществото на продавача е бил включен и процесния за спора недвижим имот. Не е спорно също така, че процесния недвижим имот е бил предмет на осъществена публична продан в рамките на инициирано изпълнително производство. Не е част от спорния предмет по делото, че публичната продан, осъществена в периода 27.02.2017 г. – 27.03.2017 г. при ЧСИ Б., в рамките на изпълнително дело 6139/2013 г. е приключила с издадено на 21.04.2017 г., влязло в сила постановление за възлагане в полза на купувачите М. И. М. и С. К. М.. Впоследствие С. М. се е разпоредила със своята идеална част в полза на ответника М. М.. При така установена фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: За да бъде уважен иск с правно основание чл. 108 от ЗС ищецът следва да е собственик на имота, а ответникът да го владее без правно основание, т.е. искът по чл. 108 от ЗС е ревандикационен иск, предявен от невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. В тази връзка основателността на предявения иск по чл. 108 от ЗС е обусловена от кумулативното наличие на три предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, вещта да се владее или държи от ответника и осъществяваната от ответника фактическа власт да е без правно основание. В настоящият случай, при наведените от страните твърдения е налице конкуренция на придобивни основания. Ищеца твърди, че е собственик на имота на правно основание чл.15 от ТЗ, докато ответника твърди собственост въз основа на влязло в сила постановление за възлагане. По своята правна същност възлагателното постановление по чл.496, ал.1 от ГПК представлява властнически акт, издаден от компетентен орган, от който се пораждат гражданско-правни последици, т.е. то е деривативно придобивно правно основание, тъй като правата на купувача при публична продан са производни от правата на собственика- длъжник. Ирелевантни за настоящия спор са доводите на въззивника за процесуалното му качество и извършените процесуални действия в изпълнителното дело № 6139/2013 г. по описа на ЧСИ Б., тъй като те са многократно развити в инициирани производства по чл.435 от ГПК. Установи се по делото, а и това се твърди от самия ищец, че договорът за продажба на търговско предприятие не е вписан в АВп, с оглед на обстоятелството, че в патримониума на търговското предприятие се включва и процесния недвижим имот. Изискването по ТЗ, когато прехвърленото търговско предприятие включва и право на собственост върху недвижими имоти, от значение за противопоставимостта на прехвърлянето на трети лица, които черпят права от страните по договора по чл. 15 от ТЗ е последващото му вписване в Службата по вписванията по арг. на чл.16 ал.4 от ТЗ в редакцията му към сключване на договора. Вписването в ТР има оповестително действие, т.е. не е елемент от фактическия състав на договора за продажба, а последващото вписване на договора и в АВп, съобразно нормата на чл. 16 ал. 4 от ТЗ /сега ал.5/ отново е с декларативно действие. Вписването на договор за продажба на търговско предприятия, в което има и недвижими имоти произтича от разпоредбата на чл.112 от ЗС, респ. чл. 4 от Правилника за вписванията и не е свързано с действителността на договора, а има за цел даване на гласност на актовете, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот. Разпоредбата на чл.453, т.1 от ГПК установява правните последици при невписани актове за прехвърляне и учредяване на вещни права, които не са били вписани преди възбраната, а именно тяхната непротивопоставимост на взискателя и присъединените кредитори. В настоящия случай от представеното по делото постановление за разпределение от 03.05.2018 г. се установява, че взискатели по изпълнителното производство водено при ЧСИ Б. са „Юробанк България“ АД, „Уникредит Булбанк“ АД, НАП и СО. Установява се, че по отношение на процесния имот е налична вписана възбрана от 31.07.2013 г., а впоследствие на 02.08.2016 г. от кредитора „Юробанк България“ АД, поради което и на основание чл.453, ал.1 от ГПК невписаният договор по чл.16, ал.4 от ТЗ не може да се противопостави на взискателя. Установява се също така от събраните доказателства, и че върху процесният имот е била вписана законна ипотека на 27.06.2011 г., т.е. преди сключване на договора по чл.15 от ТЗ, в полза на „Уникредит Булбанк“ АД, а съгласно чл.173 от ЗЗД кредитор, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято собственост и да се намира той, което е и сторено от съдебния изпълнител, видно от изготвеното постановление за разпределение от 03.05.2018 г. Поради това, правата които трети лица, в случая ищецът, са придобили върху имота, не могат да бъдат противопоставени на купувача по публичната продан, ако тези права не могат да се противопоставят на взискателите по арг. на чл.496, ал.2, изр.2 от ГПК. Купувачът по извършената публична продан в изпълнителното производство, стабилизирана вследствие проведен съдебен контрол се явява собственик на процесния имот, което прави предявения ревандикационен иск неоснователен, като е безпредметно да се обсъжда останалите елементи на фактическия състав на иска по чл.108 от ЗС. Поради съвпадане на правните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционният съд решението на Софийски градски съд следва да бъде потвърдено. Съобразно изхода на спора пред въззивния съд, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски в размер на 4 800 лева. По изложените съображения, Софийски апелативен съд