Решение № 93 от 28.1.2026 г. на Районен съд - Хасково по дело № 1229/2025 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от Е. С. М., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: ••••••••••••••, чрез адв. Д. М., съдебен адрес: •••••••••••, срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Младост 3, бул. „Александър Малинов“ №51, бл.0, вх.А, ет.9, ап. офис 20. Ищецът твърди, че на 10.01.2022г. сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № 1109716, спрямо който бил приложим ЗПФУР и съгласно условията на който страните договорили размер на заема 3000 лева, срок на погасяването му, ГПР на кредита - в размер на 49,66%. Съгласно договора ищецът следвало да върне заемната сума с лихва от 35 %, или - 1050 лева. В чл.5 от договора било уговор ено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“ в полза на ответното дружество. Ищецът поддържа, че никъде в договора не било посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция, но след като усвоил заемната сума от 3000 лева, той установил, че освен нея му била начислена и такса за обезпечение с поръчителство – услуга, предоставяна от партньор на ответника, в размер на 2970 лева. Счита процесният договор за недействителен, тъй като дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в него, нито в ОУ било посочено, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ било посочено като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явявало всъщност. Твърди, че договорът не бил подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсвало съгласие за такъв, както и че ищецът не бил подписвал договор за поръчителство и че такъв не му бил представян. Според ищеца договорът се явявал нищожен на основание чл.10 ал.1 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, което касаело и евентуалния договор за поръчителство. Същият бил недействителен по смисъла на чл.22 и поради противоречие на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като не съдържал начина на изчисляване на ГПР и яснота как е формиран, респ. - общо дължимата сума по него. В договора бил посочен грешен ГПР, тъй като в него не била включена като разход по договора сумата за поръчител, а това следвало да бъде направено, тъй като тя представлявала разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19 ал.1 ЗПК, при ко ето същият щял да надхвърли законовото ограничение за размера на ГПР. Така посочените в договора ГПР и обща дължима сума не отговаряли на действителните такива, като посочените по-ниски стойности представлявли невярна информация, която следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Същата подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, в какъвто смисъл се цитира съдебна практика. С невключването на претендираната сума по договор за поръчителство се целяло заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19 ал.4 ЗПК за максимално допустимия разм ер на ГПР, който щял да бъде в размер на над 70% при включван ето й. В противор ечие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити и Глава четвърта от ЗПК, кредиторът не бил изпълнил задължението си преди отпускане на кредита да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка – да откаж е сключването му. Сочи, че В Решение по дело С-714/22 с предмет преюдициално запитване на Софийски районен съд (България) във връзка с тълкуването на член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и чл ен 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, СЕС е постановил, че „посочването на ГПР, който н е отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“ и „..член 10, параграф 2, буква ж) и чл ен 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит нe е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“. Ищецът поддържа, че целият договор следва да бъде обявен за недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за пр едоставяне на банкова гаранция не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора; начисляването на такса за допълнителна услуга гарант, чийто размер не е включен в самия договор и в посочения ГПР налага на потребителя да приеме клауза, с която не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора; договорът е във вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга. Това довело до наличие на правен интерес ищецът да претендира платени при изначална липса на основание суми по договора. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 1440 лева /след допуснато изменение в размера на предявения иск в съдбено заседание, проведено на 10.11.2025г./, пр едставляваща платена при изначална липса на правно основание сума по недействителен Договор за потребителски кредит № 1109716, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.05.2025г., до окончат елното й изплащане. Ищецът претендира присъждане на разноски по делото. Ответникът оспорва иска, като моли съда да постанови р ешение, с което да отхвърли същия. Претендира разноски. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното: Не е спорно между страните, а и от приложените писмени доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1109716/10.01.2022г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца в собственост заемни средства в размер на 3000 лева, обезпечен с договор за гаранция, сключен с „Фератум Банк“. Съгласно условията на договора за кредит, същият е сключен при следните параметри: размер на кредита: 3000 лева; брой вноски - 18; начин на плащане - съгласно погасителен план, който е неразделна част от договора, първа падежна дата – 09.02.2022г.; Годишен процент на разходите на заема: 49,66 %; лихва – 1050 лева, при лихвен процент 35 %, обща сума за плащане: 4050 лева. В чл.5 от договора за потребителски креди т е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителството, предоставено от Фератум банк /Ferratum Bank/ в полза на Дружеството, като с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. В същата разпоредб а е посочено, че одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема. Видно от представената Преддоговорна информация, в същата кредиторът изр ич н о е посочил, че не е включил в ГПР възнаграждението по гаранционната сделка, а общата сума за плащане по договора включва само главница и лихва. Общата сума по договора е платима на 18 вноски - 4050 лева, включващи главница - 3000 лева и лихва - 1050 лева. По искане на ищеца съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение възприема изцяло като компетентно и обективно изготвено. При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи: Предявен е и с к с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1440 лева - платена сума по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаван е на исковата молба – 09.05.2025г. до окончателното й изплащане. Предявения т и с к е процесуално допустим. Разгледан по същество, е изцяло основателен, като съображенията за това са следните: Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Предвид създадената между страните облигационна обвързаност, съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ л егална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице, е предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изч ерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпор едб а е записано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Т ези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007г./. Спор ед чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата пр еценка на договора сочи, че т о й е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор клаузи на договора/. Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противор ечат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. Процесният договор за заем е потребителски - страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищ ецъ т е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на ул еснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит), са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това проц есният договор се подчинява на правилата на Закон за потр ебителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК е писмена, като се счита за спазена, ако документът е на хартиен или друг траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра - п о един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК "тра ен носител" е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. ЗПК допуска сключването на договор за потребителски кредит от разстояние - по правилата на Закона за пр едоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) - арг. от чл. 5, ал. 9 и ал. 13 от ЗПК, какъвто е и настоящият. Договорът за потребителски кредит отговаря на определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР "средство за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояни е, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При сключване на потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на услугата следва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр, съгласно приложение 2 на чл. 5 от ЗПК. Съгласно чл. 3 З ЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на авторството му. Съдебната практика приема, че електронният документ не е необходимо да бъде инкорпориран на хартия и подписан. В този смисъл е и легалната дефиниция на понятието по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г., съобразно която електронен документ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Съобразно разпоредбата на чл. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ автор на електронното изявление е лицето, което се сочи като негов извършител. В случая, по д елото е представен в писмен вид договора, сключен между страните, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Представеният по делото препис, заверен от страната, е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието му (арг. от чл. 184, ал. 1 ГПК) . Преписът има значението на носит ел, обективиращ частни, подписани от страните, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с формална доказателствена сила за авторството им. Ако другата страна не поиска предоставяне на документа на електронен носител, препи с ъ т е годно и достатъчно доказателство за авторството на волеизявлението и съдържанието му (в този смисъл е Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/12 г. на ВКС, IV г. о.). Същият съдържа електронно изявление (попълнен електронен формуляр), като доколкото не съдържа характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по см. на чл. 13, ал. 2 и 3 З ЕДЕУУ, то следва да се приеме, че документ ъ т е подписан с обикновен електронен подпис - част от електронните изявления са свързани и с установяване на авторството на документа, като съдържат информация за самоличността на лицето, от което изхождат изявленията - трите имена на ответника, адрес, телефо н , ЕГН и други. Действително значение на подписан саморъчен документ е придадено само на този електронен документ, към който е прибавен квалифициран електронен подпис, но разпоредбата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ допуска страните да се съгласят в отношенията им помежду им да придадат на обикновени я електронен подпис стойността на саморъчен. В случая, уговорка между страните, с която на обикновения електронен подпис е придадена стойност на саморъчен, се съдържа в чл. 6, ал. 3 от ОУ, представляващи неразделна част от договора за кр едит, с приемането им. Предвид вече изложеното относно клаузата, предвиждаща обезпечаването на кредита с поръчителство от Ferratum Bank и като съобрази предявения иск за връщане на даденото по нищожен договор за кредит, то съдът следва да разгледа наведените в исковата молба доводи за нищожност на договора за кредит. Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание на договора за кредит - чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, спор ед чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потр ебителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Неведнъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорит е за потребителски кредити и за отмяна на Дир ектива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. Така в сво е Решение от 16.07.2022г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че "общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при пр едлаганите условия, а "обща сума, дължима от потребителя" означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл. 3, б. "ж" от Директивата и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2. Съобразно конкретиката на казуса може да се обоснове извод, че процесното възнаграждение по обезпечителната сделка представлява именно разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кр едит. Същевременно са налице и другите допълнителни изисквания, а именно сключването на този договор за допълнителна услуга да е задължително условие за получаване на кредита и същевременно да е бил известен на кредитора. При кандидатстването за кредит за кредитоискателя не е съществувала опция за кандидатстване за кредит без обезпечение, като следва задължително да бъде избрано поръчителство на физическо лице или на посочения от ответника гарант - юридическо лице. Съдът намира, че алтернативното посочване на видовете обезпечени я е единствено с цел да се създаде впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкр етно обезпечение да предостави, но на практика този избор е напълно привиден, особени при невъзможността на кредитоискателят да кандидатства без обезпечение. При тези данни следва, че при кандидатстване за кредит, стигайки до етап обезпечение, за да се премине напред следва задължително да се избере едно от двете обезпечения, а липсата на поръчител към момента на кандидатстването лишава кредитоискателя от право на избор и всъщност единствената възможност за кандидатстване за кредит се явява изборът на поръчител, посочен от кредитора. При тези данни за съда липсват каквито и да било съмнения, че сключването на договор за поръчителство е условие за сключването на договора за за ем и усвояването му. Въз основа на всичко изложено, съдът намира, че дължимото възнаграждение за поръчителство следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя (в този смисъл са Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.). В случая това не е сторено, като видно от информацията, посочена в чл. 3 от договора, общата сума, дължима от за емателя, е в размер на 4050 лева и се състои от размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на договора и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в нея не е включено възнаграждението по гаранционната сд елка. При допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР многократно надвишава размера, посочен в договора /същото установено и от приетата съдебно-счетоводна експертиза/. В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кр едитното правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил дължимата цена по договора за поръчителство в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишният процент на разходите, са нищожни. Съдът намира, че посредством сключването на договор за поръчителство се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и е уговорен по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума, т е не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя по ясен и достъпен начин да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР, е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вод ещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК (В този см. Определение № 50685/30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на ВКС, III ГО, Решение № 261440/4.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. на СГС, Р ешение № 3321/21.11.2022 г. по в. гр. д. № 8029/2021 г. на СГС). Доколкото н е е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потр ебителски креди т е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. От друга страна, съдът счита, че по отношение на разпоредбата на чл. 5 от договора, пр едполагаща предоставянето на обезпечение, следва също да бъде посочено изрично в договора, че възнаграждението по нея следва да се включи в ГПР. Действително, за кредитополучателя формално съществува възможност да избере дали това да е предложено от него физическо или юридическо лице, или предложеният от кредитора поръчител, но това не променя факта, че дължимото в тази връзка възнаграждение (такса за предоставяне на гаранция/поръчителство), е разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР в случаите, в които лицето, кандидатстващо за креди т е избрало за поръчител Фератум Банк. Липсата на изрично отбелязване в договора за кредит, че има въобще подобен разход, с изричното му включване в ГПР, е в противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗПК, ко ето води до неравноправност на тази клауза от договора. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че процесният Договор № 1109716 от 10.01.2022г. , сключен между страните, е недействителен, поради което иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД следва да бъде уважен. В тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка причинно-следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване. В случая липсва спор и е видно от приложените и коментирани по-горе доказатества за извършени погашения по договора, ч е в изпълнение на задълженията си по кр едитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника въпросната сума от 1440 лева. Плащането по нищожна клауза съставлява плат ено без основание, при начална липса на такова /на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД/. Платеното подлежи на връщане, поради което искът се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен изцяло. Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.05.2025г. до окончателното й изплащане, т.е. на ищеца следва да се присъди сумата в размер на 736.26 евро. С оглед Закона за въвеждане на еврото в Република България, обн. ДВ, бр.70 от 20.08.2024г., в сила от 01.01.2026г., всички присъдени суми, в това число разноски, следва да бъдат превалутирани в евро, предвид смяната на националната валута /лев/ с евро, считано от 01.01.2026г., като бъдат преизчислени по официалния фиксиран курс /1 евро е равно на 1 .95583 лева/. Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецъ т е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, на същия сл едва да се присъдят такива в общ размер от 796.39 евро, от които 29.45 евро за платена държавна такса; 153.39 евро за възнаграждение за вещо лице и 613.55 евро за адвокатско възнаграждение. Водим от горното, съдът