Решение № 570 от 13.11.2025 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 452/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК. С Решение № 836/12.11.2024 г., постановено по гр. д. № 890/2023 г. по описа на РС - Благоевград, съдът е обявил за нищожно на основание чл. 42, б. „в” от ЗН нотариално завещание № •• г. на нотариус И.К. от 14.06.2017 г. от М.Т. М., починал на ••• г., в полза на ответника К. М. М., ••••••••••, с адрес гр. •••; разпределил е на основание чл. 32, ал. 2 от ЗС, между съсобствениците М. М. Д., ЕГН ••••••••••, и Д. С. Д., ЕГН ••••••••••, и двамата с адрес гр. ••, и К. М. М., ••••••••••, с адрес гр. •••, ползването на ПЪРВИ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ от двуетажна масивна жилищна сграда, построена в УПИ IV, имот пл. № 15, в кв. 3 по регулационния план на гр. Симитли от 1951 год., с декларирана площ от 120 кв.м., съобразно варианта от заключението на назначената основна съдебнотехническа експертиза, по начина отразен на СКИЦАТА на лист 114 от делото към заключението на вещото лице инж. Х.Г., представляваща неразделна част от настоящото решение, а именно: ищците М. М.Д., ЕГН •••••••••• и Д. С. Д., ЕГН ••••••••••, да ползват площ от 75, 37 кв.м., означена на скицата със зелен цвят, ответникът К. М. М., ••••••••••, да ползва площ от 16, 59 кв.м., означена на скицата със син цвят, като за общо ползване на съсобствениците остава площта от 15, 56 кв.м., означена на скицата със розов цвят. Със същото решение съдът е отхвърлил предявените от ищците М. М. Д., ЕГН ••••••••••, и Д. С. Д., ЕГН ••••••••••, срещу ответника К. М. М., ••••••••••, искове с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за осъждане ответникът да заплати на ищците следните суми: 240, 00 лв., представляваща обезщетение за ползването от ответника на собствените на ищците 5/6 ид. ч. от съсобствения им недвижим имот - ПЪРВИ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ от двуетажната масивна жилищна сграда, построена в УПИ IV, имот пл. № 15, в кв. 3 по регулационния план на гр. Симитли от 1951 год., с декларирана площ от 120 кв.м., която сума представлява наемна цена от 60, 00 лв. месечно, считано от 13.12.2022 г. до 13.04.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяването на иска /27.04.2023 г./, до окончателното й изплащане, разпределена между ищците, както следва: 40, 00 лв., представляващи обезщетение за ползване на личната 1/6 ид. част от имота собственост на ищцата М. М. Д. за периода от 13.12.2022 г.-13.04.2023 г. /по 10 лева месечно/, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяването на иска /27.04.2023г./ до окончателното й изплащане, и 200 лв., представляващи обезщетение за ползване на 4/6 ид. част от имота собственост на ищците М. М. Д. и Д. С. Д. в режим на СИО, за периода от 13.12.2022 г.- 13.04.2023 г. /по 50 лева месечно/, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяването на иска /27.04.2023г./ до окончателното й изплащане. В срока по чл. 259, ал.1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от К. М. М., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. •••, чрез адв. А. А. — процесуален представител, с която обжалва постановеното решение в частта, с която е обявено за нищожно на основание чл. 42, б. „в” от ЗН нотариално завещание № •• г. на нотариус И.К. от 14.06.2017г. от М.Т. М., починал на ••• г., в полза на ответника К. М. М., с адрес гр. •••, и в частта, в която е разпределено на основание чл. 32, ал. 2 от ЗС между съсобствениците М. М. Д., ЕГН ••••••••••, и Д. С. Д., ЕГН ••••••••••, двамата с адрес гр. ••, и К. М. М., с адрес гр. •••, ползването на ПЪРВИ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ от двуетажна масивна жилищна сграда, построена в УПИ IV, имот пл. № 15, в кв. 3 по регулационния план на гр. Симитли от 1951 год., с декларирана площ от 120 кв.м., съобразно варианта от заключението на назначената основна съдебно- техническа експертиза, по начина отразен на скицата на лист 114 от делото към заключението на вещото лице инж. Х.Г., представляваща неразделна част от настоящото решение. Жалбоподателят К. М. М. сочи, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, както и че е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че действително чл. 17, ал. 1 от ЗН допуска завещание под условие и тежест, но те, както условието, така и тежестта, трябва да се изпълнят след смъртта на завещателя, а не приживе, като валидността на завещанието се определя към момента на откриване на наследството, в какъвто смисъл са и мотивите на съда касателно приетата нищожност на завещанието. Сочи, че мотивите на завещанието имат важно значение за разкриване волята на завещателя и за преценка дали разпореждането е в границите на закона, доколкото в исковата молба са изложени твърдения, че самото завещателно разпореждане е нищожно като извършено срещу поемане на задължение за гледане, което отнема характера му на едностранен безвъзмезден акт, при обсъждането на същите заедно и поотделно обаче не се налага извод за наличието на цел на завещателното разпореждане, която да е различна от типичната, а именно да се прехвърли собственост срещу задължение за гледане. Твърди още, че в процесния случай, конкретният мотив за извършването на завещателното разпореждане не само не е изложен в текста на завещанието, но и от събраните доказателства изобщо не се налага категоричен извод за липсата на благодарствена мотивация за положени до момента грижи и внимание към завещателя. Сочи, че К. М. се е грижи за баща си, поел е изцяло издръжката му, грижи се е за здравето му и го е поддържал изцяло, ответникът е присъствал в живота на завещателя си в период много преди извършването на процесното завещание. Сочи, че не се доказва по делото завещателното разпореждане да е извършено единствено поради поемането на насрещно задължение от страна на ответника за гледане в бъдеще, което да му придава възмезден характер и поради това да го прави нищожно поради противоречие на закона и добрите нрави и не се установяват релевантните факти, включени във фактическия състав на чл. 42, буква „в“ от ЗН. На следващо място сочи, че следва да се отмени процесното решение като неправилно и незаконосъобразно и в частта му относно иска с правно основание чл. 32, ал. 2 от ЗС, тъй като квотите на съсобственост няма да бъдат такива каквито е приел първоинстанционният съд, а именно 5/6 идеални части за ищците и 1/6 идеална част за въззивника относно процесното жилище. Твърди, че правото на ползване следва да бъде разпределено при квоти на съсобственост по 1/2 идеална част за ищците и 1/2 идеална част за ответниците. Сочи, че решението е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила. Моли да бъде отменено Решение № 836/12.11.2024 г. по гр. д. № 890/2023 г. по описа на Районен съд - Благоевград като неправилно и незаконосъобразно в обжалваната му част и да бъде върнато делото за ново разглеждане от първоинстанционният съд, а при евентуалност да бъдат отхвърлени като неоснователни инцидентните установителни искове, предявени от М. М. Д. и Д. С. Д., и правото на ползване да бъде разпределено съобразно квотите на собственост, както следва при квоти - 1/2 ид. част за ищците и 1/2 идеална част за ответника. В срок по депозираната въззивна жалба е постъпил отговор от М. М. Д., ЕГН ••••••••••, и Д. С. Д., ЕГН ••••••••••, чрез пълномощник адв. А. К., с който се оспорва същата като неоснователна и необоснована, въз основа на което се иска да бъде оставена без уважение. Излагат се съображения, че в жалбата се навеждат доводи само по отношение на инцидентния установителен иск по чл. 42, б. „в” от ЗН. По отношение на останалите доводи се излагат се съображения за бланковост на жалбата. Въззиваемите твърдят, че мотивът за извършване на завещателното разпореждане е изразен категорично и той не е да се надари лицето, а да му се вменят задължения за бъдещи грижи и издръжка към праводателя, защото от съдържанието на завещанието не следва, че то е направено в израз на благодарност или други морални причини, а волеизявлението се прави при една очаквана бъдеща възмездна престация, насочена към грижи за него, които са с материален израз. Сочат, че волята на завещателя е изразена ясно и недвусмислено и тя е, че той завещава на ответника собствените си идеални части от процесния имот срещу насрещното задължение от негова страна да се грижи за него така, както се е грижил до момента на завещанието, като му осигурява необходимата издръжка до края на живота му. Т.е. не се касае за завещателно разпореждане, направено с тежест по смисъла на чл. 17 от ЗН. Сочат още, че в случая не се касае до това да се извърши еднократно нещо определено по смисъла на чл. 17 от ЗН и то след смъртта на завещателя, а до вменяване на едно дългосрочно, за неопределено време и обем престиране на грижи и издръжка, т.е. завещателят има очакването за материална-възмездна престация от страна на приобретателя, което изключва приложението на чл. 17 от ЗН и води до нищожност на завещанието. На следващо място твърдят, че с представеното завещание се възлага на бонифициара да гледа и издържа завещателя до края на живота му, като мотивът поради който е съставено е за полаганите до момента на завещанието грижи и дадената издръжка от К. М. на завещателя, както и за това, че същият ще полага грижи за завещателя и ще го издържа до края на живота му. Сочат, че това противоречи на безвъзмездния характер на завещанието като едностранна сделка и в този смисъл задължението, установено в саморъчното завещание съставлява невъзможна тежест и на основание чл. 42 б. „в" от ЗН е нищожно. Твърдят още, че в случая, нищожност е налице и поради факта, че прехвърлянето на имуществото със спорното завещание е извършено срещу вече дадените грижи и издръжка до датата на подписването му, което също обосновава възмезден характер на прехвърлянето. При условията на евентуалност и ако съдът приеме, че завещанието не е нищожно, то молят да бъде разгледан предявения при условията на евентуалност иск, с правно основание чл. 30 от ЗН за намаляване на завещателното разпореждане, извършено с нот. завещание № ••• г. на нотариус И.К., нотариус с район на действие РС - Благоевград, вписана в регистъра на нот. камара под № 241, и възстановяване на запазената част на М. Д.. В тази връзка твърдят, че наследодателят на страните не е притежавал други имоти, извън завещаните и със съставяне на същото е накърнена запазената част на Д.. Сочат, че на основание чл. 29 от ЗН същата е в размер на 1/12 ид.ч. от имота, тъй като наследодателят е оставил •••а и две деца след смъртта си, като свои наследници и молят за възстановяване на запазената част от наследството на М. Д., като бъде намалено завещанието с посочената 1/12 ид. ч. от имотите, предмет на същото. В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила насрещна въззивна жалба от М. М. Д., ЕГН ••••••••••, и Д. С. Д., ЕГН ••••••••••, чрез пълномощник адв. А. К., с която се атакува решението в частта му, с която съдът е отхвърлил предявеният иск по чл. 31 ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение за ползата от съсобствения имот, от която ищците са лишени. Твърдят, че при постановяване на решението си РС - Благоевград изобщо не е взел предвид, че всички свидетели безпротиворечиво установяват, че след смъртта на родителите на Д. и ответника, именно последният е този, който според св. Александрова е почистил и стопанисва помещенията, че освен котелното помещение от първия етаж, тръби за парното на М. /обслужващо жилището му на втори етаж/ преминават през целият коридор /разпределително за другите стаи помещение в жилището/, като преминават през стените и след това през плочата на тавана на помещенията от първия етаж. Твърдят, че не се касае за една-две тръби, а снопове от такива, които свързват котела с всички помещения на втория етаж, което представлява по своето естество вид ползване на жилището. Сочат още, че от необсъдените от районния съд гласни доказателства се установява и че в т.нар. дневна/хол и кухня към нея, ответникът все още има свои вещи. Твърдят, че в своята съвкупност показанията на всички свидетели доказват твърденията на ищците, че на практика М. ползва целият етаж, въпреки че същия е съсобствен на страните в производството. Молят да бъде отменено решението в атакуваната му част и вместо него да бъде уважен на иска по чл. 31 ал. 2 ЗС, като и да бъдат присъдени направените разноски. В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор по насрещната въззивна жалба. Окръжен съд Благоевград, след като прецени при условията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК събраните по делото доказателства, взе предвид доводите на страните и в обхвата на правомощията си съгласно чл. 269 от ГПК, намира следното: Според чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. Обжалваното решение е постановено от първоинстанционен съд в законен състав, в изискуемата писмена форма и е подписано, поради което е валидно. По отношение на предявени инцидентни установителни искове по чл. 42, б. „в” ЗН и чл. 30 ЗН: Производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС е насочено към разрешаване на спорове между съсобственици относно начина на ползване и управление на общата вещ. Основното правило, от което се ръководи съдът при постановяване на своето решение, което по своя характер е акт на съдебна администрация, е при спазване обема на правата на всеки съсобственик да бъде дадена възможност за реално ползуване на съсобствената вещ. Според чл. 32, ал. 1 от ЗС „общата вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ”. Следователно въпросите относно ползването и управлението на съсобствената вещ се решават от мнозинството съсобственици, изчислявано не според броя им, а според притежаваните от тях идеални части. Според ал. 2 на същия член, когато не може да се образува мнозинство или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, районният съд, по искане на който и да е от съсобствениците, решава въпроса, взема необходимите мерки и ако е нужно, назначава управител на общата вещ. В производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС не се решават спорове за собственост между страните, а само им се оказва съдействие за определяне начина на ползването на общата вещ, с оглед на което производството не се определя като спорно и исково, а като спорна съдебна администрация. В него съдът не осъществява правораздаване и не решава правен спор, а замества липсващото мнозинство от съсобственици и постановява това, което то е следвало да реши с оглед най-целесъобразното използване на общата вещ. Разпределението на ползването на процесната вещ между страните е предоставено на безспорното установяване на съсобствеността между тях. Съобразно съдебната практика и в тази връзка и постановено Тълкувателно решение № 13/10.04.2013 г. по т.д. № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС, характерът и целта на производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС не налагат отклонение от процесуалните правила на общия исков процес, съгласно които съдът поначало дължи разглеждане на всички възражения и доводи на страните относно въпросите, които са от значение за решаването на делото. Целта на производството е да се замести решението на мнозинството (липсващо такова или вредно за общата вещ), чрез постановено от съда разпределяне на ползването, което да е съобразено в най-пълна степен с действителните права на страните в съсобствеността, и което да дава възможност на съсобствениците за най-целесъобразно използване на вещта. В това производство съдът във всички случаи изследва дали е налице съсобственост между страните и какви са квотите им в съсобствеността. Поради това няма основание да се откаже на страните именно в рамките на това производство да бъдат разгледани всички техни възражения и доводи, относими към предмета на делото, включително възраженията им относно правата им в съсобствеността, представляващи по съществото си преюдициални спорове за собственост. С разглеждането на тези възражения в рамките на производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС, а не в отделно производство по иск за собственост (където се търси друг вид съдебна защита), в най-голяма степен би се постигнала целта на закона - разпределяне на ползването на вещта, което да е съобразено с действителните права на страните в съсобствеността върху нея. В същото време върховните съдии преценяват, че характерът и целта на производството за спорна съдебна администрация на граждански правоотношения по чл. 32, ал. 2 ЗС налагат в рамките на същото да не бъдат допускани за разглеждане само такива възражения на страните, чрез които те упражняват свои потестативни права (например за възстановяване на запазена част от наследство – чл. 30, ал. 1 ЗН, за унищожаване на правна сделка – чл. 27-33 ЗЗД, чл. 43 ЗН и др.), и уважаването на които налага постановяване на конститутивно съдебно решение, водещо до промяна на съществуващите права на страните в съсобствеността. И с цитираното Тълкувателно решение № 13/10.04.2013 г. по т.д. № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС приемат, че в производството за разпределение ползването на съсобствен имот по чл. 32, ал. 2 ЗС съдът е длъжен да разгледа всички направени възражения относно правата на страните в съсобствеността, освен тези, чрез които се упражняват потестативни права. В разглеждания в настоящото производство казус, неправилно и в противоречие на съдебната практика, в това число и цитираното тълкувателно решение, районният съд е приел за разглеждане инцидентни установителни искове с правно основание чл. 42, б. „в” от ЗН и чл. 30 от ЗН, предявени в условие на евентуалност, и се е произнесъл по същество. Предвените по този ред искове за конститутивни и са изключени от ТР като възможносот за предявяване в производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС. По изложените съображения решението в частта, в която съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл. 42, б. „в“ от ЗН се явява недопустимо и в тази част следва да бъде обезсилено, а производството по него – прекратено, както и за евентуално предявения иск с правно основание чл. 30 от ЗН. В останалата част решението на районния съд е п остановено при наличие на процесуалните предпоставки за съществуване и упражняване на правото на иск и по предявените претенции, поради което е допустимо. Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК при проверка на правилността му, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните, констатира нарушение на императивна материална норма (т. 1 от ТР 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) или нищожността на правни сделки и отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (ТР 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС). Решението в частта относно предявен иск с правно основание чл. 32, ал. 2 от ЗС е неправилно, а по предявения иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС – правилно като краен извод. За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства и заключенията по изпълнената съдебно-техническа експертиза, поотделно и в тяхната съвкупност, при което приема за установено от фактическа страна следното: Неправилно в първоинстанционното решение са съобразени писмените доказателства при определяне на реалните права на съсобственост на страните. Съдът е достигнал до тези изводи поради разглеждане на иска по чл. 42, б. „в“ от ЗН и изменение в притежаваните идеални части въз основа на решението в тази част. По отношение на предявения иск с правно основание чл. 32, ал. 2 от ЗС, Окръжен съд Благоевград, след като съобрази материалите по делото и приложимия закон, намира следното: Ищцата М. Д. и ответникът К. М. са •• и ••. Същите са законни наследници от първи ред на родителите им М.Т. М., починал на ••• г. и на З.Х.М., починала на •• г. Вторият ищец Д. Д. е ••• на ищцата М. Д.. По делото не е спорно, а и от представените доказателства се установява, че наследодателите на ищцата М. Д. и ответникът К. М. са били изградили и придобили в режим на съпружеска имуществена общност (СИО) в поземления им имот УПИ IV, имот пл. №15, в кв. 3 по регулационния план на гр. Симитли от 1951 г. двуетажна масивна жилищна сграда. От представения по делото препис от нотариален акт за дарение на недвижим имот и отстъпване право на строеж №••• на Районен съд Благоевград се установява, че М.Т. М. и З.Х.М. са дарили на сина си К. М. втория етаж от тази двуетажна масивна жилищна сграда. С нотариално завещание от 14.06.2017 г., наследодателят М.Т. М. е завещал на ответника К. М. собствения му дял от процесния първи жилищен етаж. С това завещателно разпореждане са завещани на ответника К. М. и 100/810 ид. ч. от поземления им имот УПИ IV, имот пл. №15, в кв. 3 по регулационния план на гр. Симитли от 1951 г., който не е предмет на иска за разпределение на ползването. Става ясно от нотариален акт № ••• г. на нотариус К.Т., с район на действие Районен съд Благоевград, че З.Х.М. е продала на дъщеря си ищцата М. Д. 4/6 ид.ч. от процесния първи жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда. Тези 4/6 ид.ч. от процесния недвижим имот са били придобити от ищците М. и Д. Д.и в режим на съпружеска имуществена общност (СИО). За да постанови разпределение на ползването на общата вещ, за която е предявен иска по чл. 32, ал. 2 от ЗС, съдът следва да съобрази реално притежаваните идеални части от същата според представените писмени доказателства. Видно от същите се установява, че ищците притежават ½ идеална част първия жилищен етаж на двуетажната масивна жилищна сграда, построена в УПИ IV, имот пл. № 15, в кв. 3 по регулационния план на гр. Симитли от 1951 год., с декларирана площ от 120 кв.м, която са придобили чрез сключения договор за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № ••• г. на нотариус К.Т., с район на действие Районен съд Благоевград. Доколкото след разпореждането си с нотариално завещание от 14.06.2017 г., М.Т. М. е завещал на ответника К. М. собствения му дял от процесния първи жилищен етаж, то З.Х.М. няма как да се е разпоредила с по – голям дял от имота, от който притежава, а ищцата М. Д. не е придобила по наследство от баща си 1/ 6 ид. ч. от имота. К. М. също притежава ½ идеална част към датата на депозиране на исковата молба, в следствие извършеното завещание. В настоящото производство съдът следва да съобрази тези налични обстоятелства и не може да вземе предвид установени други евентуално квоти на собственост при уважаване на предявени в настоящото производство конститутивни искове. При така определените квоти извършеното разпределение от страна на първоинстанционния съд се явява незаконосъобразно и неправилно и следва да бъде отменено. В контекста на горното разпределението на ползването на процесния имот, представляващ ПЪРВИ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ от двуетажната масивна жилищна сграда, построена в УПИ IV, имот пл. № 15, в кв. 3 по регулационния план на гр. Симитли от 1951 г., с декларирана площ от 120 кв. м., следва да бъде допуснато, като реализацията му е нужно да се направи по приложената скица към заключение – допълнение на експертизата – Вариант – приложение № 6 (л. 119). Вариантът се явява единствената опция, която е възможна в техническо отношение, давайки максимално съответствие до фактическото положение в обекта и предоставя равни по размер дялове за ползване за двете страни. При съобразяване коя част от имота на кой да се предостави съдът също се позовава на посоченото от вещото лице, което кореспондира и със събраните гласни доказателства по делото. По отношение на предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС: При установените обстоятелства пред районния съд по отношение ползването на процесния първи етаж от сградата във връзка с предявения иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС, които напълно съвпадат с фактически констатации на настоящия въззивен състав, окръжният съд изцяло споделя и направените от него правни изводи в тази част и счита оплакването за неправилно приложение на материалния закон при произнасянето му по този иск за неоснователно. Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, поради което обжалваното решение следва да се потвърди в тази част като законосъобразно. По разноските: В съдебното производство, завършило с положително решение по чл. 32, ал. 2 от ЗС, страните понасят такава част от разноските, включващи заплатените държавни такси и възнагражденията за вещи лица, която съответства на правата им в съсобствеността, докато платените хонорари за адвокат остават за всяка страна в обема, в който ги е направила. Този извод произтича именно от характера на процедурата по чл. 32, ал. 2 от ЗС като такава на спорна съдебна администрация, наложена поради невъзможността съсобствениците да постигнат съгласие по управлението на общата вещ или заради вредността на решение на мнозинството за вещта (вж. Определение № 389/08.10.2010 г. по ч. гр. д. № 293/10 г., ІІ г. о. на ВКС и Определение № 62/26.03.2015 г. по гр. д. № 4351/14 г., ІІ г. о. на ВКС). Доколкото основния предмет на производството е разпределение ползването на съсобствен имот, съдът следва да се произнесе в частта за разноските в този смисъл. Общият размер на разходите за държавна такса (80, 00 лв. за първа инстанция и 40, 00 лв. за въззивното производство, ) и за съдебно – техническа експертиза (950, 00 лв.), направени по настоящото дело, възлиза на 1070, 00 лв. Страните са заплатили равни суми за възнаграждения за вещи лица. Ето защо ответникът дължи на ищците възстановяването на съдебни разноски за държавна такса в размер на 20, 00 лв. На основание чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване в частта по предявени искове с правно основание чл. 32, ал. 2 от ЗС и чл. 31, ал. 2 от ЗС. На обжалване подлежи единствено в прекратителната част. По изложените мотиви, Благоевградският окръжен съд