РЕШЕНИЕ

№ 6437

гр. София, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-29 СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Радост Бошнакова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Гражданско дело № 20221100105461 по описа за 2022 година Предявени са обективно кумулативно съединени искове от Р. Р. С. с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, в условията на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, за осъждане на „Л.“ АД за следните суми:

1) сумата от 16 855.50 евро, получена без основание, евентуално на отпаднало основание, по договор за бизнес кредит № 6109 от 01.11.2018 г., заедно със законна лихва от датата на предявяването на иска – 26.08.2020 г. (дата на пощенското клеймо), до окончателното й изплащане;

2) за сумата от 6509.35 евро, получена без основание, евентуално на отпаднало, по договор за бизнес кредит № 6109 от 27.06.2019 г., заедно със законна лихва от датата на предявяване на иска - 26.08.2020 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба и уточнителна молба от 28.06.2023 г. ищецът Р. Р. С. навежда следните обстоятелства за обосноваване на исканията си: сключени два договора за заем между „Л.“ АД и „Т.••“ ЕООД, като кредитополучател, и Р. Р. С., като солидарен длъжник, а именно: 1) договор за бизнес кредит клиентски № 6109 от 01.11.2018 г. за 25 000 евро (48 895.75 лева), от които на 08.11.2018 г. реално предоставени били 22 617.75 евро (44 236.48 лева), по сметка на Р. Р. Стоянов, като остатъкът бил удържан от ответното дружество за такси; 2) договор за бизнес кредит клиентски № 6109 от 27.06.2019 г. за 8000 евро (15 646.64 лева), от които на 02.07.2019 г. реално предоставени 14 569 лева, по сметка на „Т.••“ ЕООД, като остатъкът бил удържан за такси; ищецът Р. С. искала да сключи договор за потребителски кредит с ответното дружество; за отпускането на заема ответното дружество поставило изискване физическото лице да учреди търговско дружество, с което да бъде сключен договорът за кредит, каквато била обичайната практика на ответника и самата тя никога не е имала намерение и впоследствие не е извършвала търговска дейност; единствена цел на учредяването на дружество „Т.••“ ЕООД била отпускането на заем от ответното дружество; плащанията по двата договора за кредит били извършвани от Р. С. в качеството й на физическо лице; към месец април 2020 г. размерът на задълженията по двата договора бил: по договора от 01.11.2018 г. – 34 256.44 евро (66 999.77 лева) и по договора от 27.06.2019 г. – 11 503.61 евро (44 499.10 лева); за погасяване на остатъка от заетите суми и по двата договора ищецът Р. С. кандидатствала за отпускането на нов кредит от друга финансова институция, със средствата, от който изплатила задълженията си към дружеството - ответник; към датата на подаване на исковата молба е върнала на дружеството - ответник сума в общ размер на 104 503.14 лева при общо дължима сума в размер на 58 805.48 лева.

Поддържа, че клаузите, свързани с начислените такси, лихви и неустойки, които като прекомерни, нарушават добрите нрави и съответно са нищожни, а именно: т. 2.1. (b) (iii), т. 2.2. (b) (i), т. 2.2. (b) (ii), т. 2.1. (d), т. 2.2. (e), т. 2.3. (a), т. 2.3. (b) (i), т. 2.3. (b) (ii), т. 2.3. (b) (iii), т. 2.3. (b) (iv), т. 2.3. (c), т. 2.3. (d), т. 2.3. (e), т. 2.3. (f), т. 2.3. (g), т. 2.3. (h), т. 2.3. (i), т. 2.4. (e), т. 2.4. (g), т. 4.1. (b), т. 4.1. (c), т. 4.1. (e), т. 4.1. (f), т. 4.1. (g), т. 4.1. (k), т. 4.1. (l), т. 4.1. (e), т. 4.1. (p), т. 4.1. (q), т. 4.1. (r), т. 4.1. (s), т. 4.1. (t). Твърди едновременно да е начислявана сума, представляваща законна лихва за забава, и мораторна неустойка за забава за неизпълнение на едно и също парично задължение. Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума, а останалите т. нар. такси и неустойки, визирани в текстовете на сключените договори за заем, представлявали скрита лихва. Същите имали за цел да заобикалят на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, с което се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Излага съображения за нищожност на клаузата за неустойка, като се позовава на задължителните разяснения, дадени с т. 3 на ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и на ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС.

Твърди се, че двата договора са нищожни поради сключването им и при персонална симулация, тъй като ищецът Р. С. никога не е имала намерение да упражнява търговска дейност и единствената причина за учредяване на дружеството е получаването на заем, за отпускането на който ответното дружество е поставило изискване сключването на договора да бъде с търговско дружество. Претендира връщане общо на сумата от 45 697.66 лева като неоснователно получена от ответното дружество по двата договора за кредит. Претендира разноски.

Ответникът „Л.“ АД в законоустановения срок оспорва исковете, възразявайки че: са налице валидно сключени договори за кредит между търговци, като целта на отпуснатите заеми по тях е същите да се ползват за оборотни средства и да посрещнат търговските нужди на заемополучателя. По отношение на договора от 01.11.2018 г., по който е отпуснат заем в размер на 25 000 евро, средствата били разпределени по следния начин: 1440.50 евро - разходи за юридическо и административно обслужване; 61.36 евро - разходи за експертна оценка на недвижимо имущество, служещо за обезпечение; 748.56 евро - послужили за погасяване задължения на „Т.••“ ЕООД по договор за бизнес кредит от 13.09.2018 г.; 132.84 евро - послужили за погасяване на задължения към НАП на законния представител на „Т.••“ ЕООД; 22 677.17 евро с предназначение за оборотни средства, преведени по посочена в договора банкова сметка. По отношение на договора от 27.06.2019 г., по който е отпуснат заем в размер на 8000 евро, средствата били разпределени по следния начин: 550.90 евро - уговорена между страните удръжка; 7449.10 евро - преведена по посочена в договора за заем банкова сметка за оборотни средства. Страните изрично уговорили, че всички разходи и разноски за изготвяне на необходими документи и учредяване на уговорените обезпечения ще се дължат изцяло от заемополучателя. Също така изрично била уговорена помежду им и такса за предсрочно прекратяване на договора, която служи за обезщетение на вредите, които възникват за дружеството от нереализираната печалба. Твърди, че заплащането на неустойка за предсрочно прекратяване на договора в размер на 8.5 % не излиза извън присъщите й функции. Оспорва и твърденията на ищеца, че сключеният договор за заем няма търговски, а потребителски характер, поради обстоятелството, че солидарният длъжник искал да сключи договор за потребителски кредит. Посочва, че поради функционалната свързаност между физическото лице - солидарен и ипотекарен длъжник, и дружеството - заемополучател, не са приложими правилата на потребителската защита, тъй като се предполага, че физическото лице действа в интерес на търговската дейност на предприятието. Оспорва като неверни твърденията, че физическото лице било задължено да учреди дружество с цел сключването на договор за кредит. Претендира разноски.

Съдът, като прецени всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното:

С доклада по делото са обявени за безспорни между страните обстоятелствата за: наличието на сключени два договора за заем - 1) договор за бизнес кредит клиентски № 6109 от 01.11.2018 г. за 25 000 евро, преведени на 08.11.2018 г., по сметка на Р. Р. С. и 2) договор за бизнес кредит клиентски № 6109 от 27.06.2019 г. за 8000 евро, преведени на 02.07.2019 г. по сметка на „Т.••“ ЕООД; използване на част от главниците по двата заема за погасяване на уговорени такси и разноски по кредитите и изплащане изцяло на задълженията по двата договора.

Безпротиворечиво е и обстоятелството, че единствено ищецът Р. С., но не и дружеството заемополучател, е погасила всички задължения по двата заема, в какъвто смисъл е и заключението по т. 3 на приетата без възражения от страните съдебно-счетоводна експертиза. Видно от съдържанието на договорите, вземанията и по двата заема са били обезпечени с ипотека на недвижими имоти, собственост на солидарния длъжник Р. С.. Основният спорен по делото въпрос е относно наличието на симулативност относно изявлението в процесните договори, че са сключени от „Т.••“ ЕООД в качеството му на кредитополучател за суми, предназначени за оборотни средства за търговската му дейност според уговореното в чл. 2.1.b.iii от първия по време договор и чл. 2.1, b, ii от втория договор. По делото не са представени преки доказателства за твърдяната симулация, но няма правна пречка тя да бъде разкрита и на базата на косвени доказателства, без наличието на т. нар. „обратно писмо“, ако те, разгледани и преценени в своята съвкупност, водят до единствен и несъмнен извод за наличие на такава.

От вписването по партидата на „Т.••“ ЕООД в Търговски регистър на АВп се установява, че дружеството е било регистрирано на 19.09.2020 г. с едноличен собственик на капитала и управител Р. Р. С.. В кратък срок -малко повече от месец, е сключен и първият по време договор заем от 01.11.2018 г. Ответникът не е оспорил конкретно изтъкнатите в исковата молба обстоятелства: че регистрирането на дружеството е било условие, поставено от заемодателя, за да се предостави кредита, и че това е станало с помощта на осигурен от ответника адвокат – адв. А.К.; че по отношение и на други клиенти физически лица - Д.П.Н., П.М.Ц., Б.Г. Х., И.С.Т., И.Н.Л. е процедирано по идентичен начин – същият адвокат е способствал за учредяването на дружества, които са били земополучатели, а в действителност сумите са отпускани и превеждани по банкова сметка на техните собственици - физически лица, посочени в договорите за заем, последните сключени в близък момент от около 1-2 месеца след регистрацията на съответното дружество. Тези обстоятелства се установяват и от приложените към исковата молба доказателства - заявления за регистрация на дружествата в Търговския регистър на АВп, актуално състояние, договори за заем, които са оспорени не по отношение на тяхното съдържание, а само досежно тяхната относимост, тъй като касаели правоотношения с трети за спора лица. Тези писмени доказателства съдът намира за относими и доказващи, че в процеса на кредитиране ответникът е имал утвърдената практика да отпуска кредити по идентичен на твърдения от ищеца Р. С. начин.

Няма данни „Т.••“ ЕООД някога да е имало активи, а след вписването му да е извършвало каквато и да било търговска дейност. Липсват и публикувани по партидата на дружеството годишни финансови отчети, нито е водено счетоводство според изискването на чл. 53, ал. 1 от ТЗ, по Закон за счетоводството или по друг данъчен закон. Не се твърди, а и не се установява, че едноличният собственик на капитала и управител Р. С. е извършвала търговска дейност под формата на ЕТ или чрез друго дружество, като и двата кредита са били обслужвани изцяло от ищцата. Въпреки поддържаното от ответника, че заемите са били с цел предоставяне на оборотни средства и е предвидена санкция за нецелевото им използване (т. 2.1.b.iii от двата договора), няма никакви доказателства за извършен финансов анализ и оценка на дейността на дружеството преди или по време на действието на първия договор, нито дори и при подписването на втория по време договор за заем от 27.06.2019 г., когато дружеството би следвало вече да е развило някаква дейност с предоставените му по първия договор за заем средства. И по двата договора исканията за кредит и декларациите от управителя на „Т.••“ ЕООД за извършване на всякакви проверки за установяване кредитоспособността на дружеството (приложени към допълнителния отговор на исковата молба) са подписвани в деня на сключването на заемите, което също обосновава извод, че такава оценка реално не е извършвана, нито кредиторът е имал намерение да извърши.

При така установените релевантни факти съдът намира за доказани твърденията на ищеца Р. С., че учредяването на дружеството е било единствено и само с оглед сключването на договора за заем от 01.11.2018 г., но отпуснатите средства по никакъв начин не са били предназначени за търговска дейност, развивана от притежаваното от нея дружество, като такава дейност нито тя е имала намерение да осъществява, нито ответникът е целял да финансира. Предвид това, обективираното в договора изявление на страните, че се касае за целево кредитиране за оборотни средства, е било привидно (симулативно), като в действителност сумите са били предназначени за лично ползване от Р. Р. С. в качеството й на физическо лице. Извод, че учредяването на „Т.••“ ЕООД е по искане на ответника и единствено за да бъде сключен договорът от 01.11.2018 г. се извежда от вече посочените факти относно липса на развивана търговска дейност от дружеството или от ищеца Р. С. чрез други дружества, отсъствието на счетоводство на дружеството, включително зачисляване на заемите като пасив в счетоводния баланс, превеждане на първия кредит изцяло по сметка на ищеца Р. С., обслужване и на двата кредита единствено от физическото лице, без да има данни, че средствата за това са генерирани от някаква търговска дейност. В съвкупност с тези факти следва да се отчита, че в същия период, когато са сключени двата договора (2018 г. - 2019 г.), „Л.“ АД е отпускало заеми и на други вписани в Търговския регистър на АВп (чрез един и същ адвокат), в много близък момент преди подписването на самите договори, търговци, като солидарни и ипотекарни длъжници са били отново физическите лица – собственици на заемополучателите, но заемните суми са предоставяни не на дружествата, а на физическите лица, въпреки че посочената в договорите цел е била все за оборотни средства. Изложеното противоречи на житейската логика и на обичайните практики при бизнес кредитирането, където средствата се ползват от дружеството заемополучател и са насочени към подпомагане и/или развиване на съществуващата търговска дейност, а не се предоставят на физическото лице – негов собственик, което в действителност обслужва със свои средства всички задължения по заема.

Съдът не е обвързан от наименованието на договора за заем и дали той е предназначен за потребителски нужди се преценява с оглед неговото съдържание, но при отчитане действителната воля на страните, изведена от всички установени по делото факти. В същия смисъл е и практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 57 от 17.05.2024 г. по т. дело № 2418/2022 г. на ВКС, I т.о., в която съдът се е произнесъл по претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД отново със същия ответник „Л.“ АД, при аналогични фактически твърдения за сключване на договор за заем с търговско дружество, като в действителност с него се прикрива съглашение за отпускане на заемни средства на потребител. В цитирания съдебен акт, позовавайки се на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и решенията на Съда на Европейския съюз по прилагането й, касационната инстанция е посочила, че директивата дефинира договорите, към които се прилага, според качеството на страните по тях – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. При позоваване на съдебна практика на СЕС е изведена и принципната позиция, която изцяло се споделя от настоящия съдебен състав, че при висящ спор по договор, който би могъл да попадне в приложното поле на посочената директива, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде опредеЛ. като потребител по смисъла на директивата.

С оглед горните мотиви, преценката на всички установени по делото обстоятелства, които макар и да са косвени, в своята съвкупност водят до непротиворечив извод, че договорът за заем от 01.11.2018 г. не е сключен от страните с намерение да се предоставят оборотни средства на дружеството, формално посочено като заемополучател, съдът намира за оборена установената в чл. 286, ал. 3 от ТЗ презумпция, че процесната сделка, като сключена от търговец, е свързана с упражняваното от него занятие. Тъй като сумите не се установява да са предназначени за търговска дейност, а за изявлението в обратен смисъл в договора вече бяха изложени съображения за неговата симулативност, то и следва да се приеме, че в действителност се касае за договор за кредит, обезпечен с ипотека върху недвижим имот, попадащ в приложното поле на чл. 22, вр. чл. 1, ал. 2, пр. 1 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП) и при сключването му ищецът Р. С. като действителния заемополучател е имала качеството потребител по смисъла пар. 1, т. 20 от ДР от ЗКНИП.

По аналогични на горните съображения същият правен извод за потребителския му характер следва и по отношение на договор за бизнес кредит № 6109 от 27.06.2019 г.. Касае се за идентична фактическа обстановка при сключването на заема, отчитайки че поради вече извършената регистрация в Търговския регистър на АВп на „Т.••“ ЕООД не е било необходимо учредяване на ново дружество. Относно безспорния факт, че сумата по този заем е преведена по банковата сметка на „Т.••“ ЕООД, при вече изяснените факти за отсъствието на търговска дейност на дружеството в периода до подписването на този втори договор (а и след това), подаването едва в деня на сключването на договора на искане за кредит, обслужването му изцяло със средства на физическото лице, липсата на доказателства за извършен финансов анализ от кредитора при сключването на договора (или след този момент), обстоятелствата около учредяването на дружеството с цел отпускане на първия заем на ищеца Р. С., мотивират настоящият съдебен състав да приема, че с това фактическо действие се е целяло да се създаде привидност по отношение на третите лица, че заемът се отпуска на дружеството, но в действителност сумата е била предназначена за ищеца.

Тъй като и двата договора са сключени с потребител и обезпечени с ипотека, те попадат в приложното поле на ЗКНИП, и тяхната валидност е обусловена от спазване на императивните изисквания относно неговите форма и съдържание, сред които е и посочването на годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя (чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП). Това изискване не е спазено и в двата процесни договора, поради което и на основание чл. 38 от ЗКНИП те са нищожни като противоречащи на закона. За тази нищожност съдът следи служебно, тъй като въпросът за валидността на договорите е от значение за решаване на правния спор и самата нищожност произтича пряко от сделката. По изричната норма на чл. 39 от ЗКНИП, когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Според заключението по задачи 1 и 3 от счетоводната експертиза ищецът Р. С. е върнала по договор за бизнес кредит № 6109 от 01.11.2018 г. сумата от общо 85 715.91 лева, а реално по кредита е получена сумата от 44 236.46 лева, т. е. без основание ответникът е получил разликата от 41 479.45 лева с равностойност 21 208.11 евро (по фиксинг на БНБ от 1.95583 лева за 1 евро). С оглед диспозитивното начало претенцията на ищеца следва да бъде уважена до заявения от нея размер от 16 855.50 евро.

По отношение на договор за бизнес № 6109 от 27.06.2019 г., според отговорите на задачи 1 и 3 от експертното заключение, ищецът Р. С. е върнала сумата от 25 421.11 лева, а реално са получени парични средства от 14 569.18 лева, т. е. без основание ответникът е получил разликата от 10 851.93 лева с равностойност 5548.50 евро. Следователно искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да се уважи до сумата от 5548.50 евро, а за разликата до претендираните 6509.35 евро подлежи на отхвърляне като неоснователен.

Предвид мотивите за нищожност на процесните договори в тяхната цялост, безпредметно се явява произнасянето по доводите на ищеца за валидност на оспорените отделни договорни клаузи.

Върху всяка от приетите за дължими суми следва да се присъди и лихва за забава в размер на законната лихва от момента на поканата – така ТР № 5 от 21.11.2019 г. по тълк. дело № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Доказателства за отправена до ответника покана преди завеждане на делото не са представени, поради което следва да се приеме, че той се счита за поканен с връчването на исковата молба за отговор - 01.06.2021 г., от която дата следва да се уважи акцесорната претенция, а за периода от 26.08.2020 г. до 31.05.2021 г. искът за присъждане на законна лихва подлежи на отхвърляне като неоснователен.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца Р. С. следва да се присъдят разноски в общ размер на 1935.64 лева, от които: 1264.43 лева – държавна такса, и 671.21 лева – възнаграждение за вещо лице.

На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, на адв. Д. Т. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца, в общ размер на 2938.31 лева, от които 1500 лева по иска за връщане на надплатеното по договора за заем от 01.11.2018 г. и 1438.31 лева (от определени общо 1500 лева предвид идентичната защита по двата иска) по иска за връщане на надплатеното по договора за заем от 27.06.2019 г. На основание чл. 78, ал. 3 и 8 от ГПК на ответника следва да се присъдят общо разноски от 32.89 лева от които: юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част от единия иск, в размер на 8.22 лева (при определени 200 лева), и 24.67 лева – възнаграждение за вещо лице.

По изложените съображения Софийски градски съд