Решение № 194 от 5.3.2026 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 3528/2025 г.

Предявен е установителен иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК за обявяване нищожността на договора за потребителски кредит поради противоречие със закона и добрите нрави. Предявен е насрещен иск с правно основание чл. 23 от ЗПК за заплащане на сумата от 355 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит „••••“ №•••••••• от 28.04.2025г. Ищцата С. К. твърди в исковата си молба, че на 28.04.2025г. сключила с ответното дружество Договор за паричен заем „••••“ № ••••••••, по силата на който получила сумата от 850 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 36,00 % и ГПР в размер на 49.7 %. В договора е уговорено, че заемателят ще погаси кредита на 10 месечни вноски. Съгласно чл.5, ал. 3 от договора кредитополучателката следвало да представи на Кредитора Банкова гаранция по кредита. Съобразно чл.7.1 от процесния договор, при неизпълнение на изискването на чл.5, ал.3 от договора, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 609,20 лв., която ще се плаща разсрочено като се кумулира към падежните вземания по погасителния план. Счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка. Счита, че процесният договор е нищожен, поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.4, ал.5 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл.26, ал. от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не изпълнил изискването на чл.11 ал.1, т.9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Ищцата счита, че договорът се явява нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК във вр. с чл.10 ал.1, във вр. с чл.19 ал.1 и ал.2 във вр. с чл.21 и чл.22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размерът на ГПР. На собствено основание е нищожна и неустоечната клауза, която предвижда силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Това създава предпоставки кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка“. Тази неустойка изначално не притежава обезпечителна и обезщетителна функции и съставлява скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл.22 във вр. с чл.21 ЗПК неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договорът за потребителски кредит води до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е нищожна като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл.143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл.21 ЗПК. Потребителят бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 36.00%. Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР била нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. II, ал.1,т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 19. ал. I ЗПК. Вземането по чл. 7.1 от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19, ал. 3. т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа било печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно повелителните изисквания на чл. 19. ал.1 ЗПК е следвало да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 36.00 % без в него да е включена скритата лихва по чл. 7. 1 от договора е имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 49.70 %. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. I ЗЗП. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Във величината на ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по кредита, е следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Непосочването на ГПР в договор за кредит следвало да се приравни ситуация като тази, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност за проверка на индивидуалните компоненти. За спазването на разпоредбата на чл. 11, ал. I, т. 10 от ЗПК в договора трябвало да се посочат не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и всички разходи, които длъжникът щял да направи. Това задължително съдържание съгласно чл. 11 от ЗПК следвало да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същия можел да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри . Съгласно процесния договор неустойката се дължала при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлявало основната престация по договорът, поради което била типичен пример за неустойка, която изначално не притежавала обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито е конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Неустойката не притежавала и обезпечителна функция доколкото било уговорено, че се дължи в срок до края на следващия ден след сключване на договора. Законът в чл. 71 от ЗЗД предвиждал различни правни последици при непредоставяне на обезпечение, а именно право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да измени облигационната връзка при невъзможност да гарантира събирането им. В процесния договор, в разрез с нормалното търговско развитие на правоотношенията, били предвидени различни правни последици, което разкривали целта му - да предвиди силно ограничителни изисквания за предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната икономическа облага, подвеждащо именувана неустойка“. В случая не била приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславяла недействителността на целия договор. В обобщение, счита че сключеният между страните Договор за потребителски кредит „•••• № Д3013501/28.04.2025 г. следва да бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със закона. Ищцата към настоящия момент била платила сума в размер на 195.00лева. Моли съда да признае за установено, че сключеният между ищцата и „КРЕДИТ ИНС“ АД Договор за потребителски кредит „•••• № Д3013501/28.04.2025 г. е нищожен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1,2 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1 предл. трето от ЗЗД. Прави възражение за прекомерност на юрисконсултско/адвокатско/ възнаграждение в исковото производство, претендира разноски и предоставя банкова сметка: IBAN BG 53FINV91501014622179 BIC BG FINV 9150 Първа инвестиционна банка Ответникът „КРЕДИТ ИНС“ АД представя писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК, в който взима становище, че предявения иск е допустим и основателен и моли съда да постанови решение при признание на иска по чл.237 ГПК, като на основание чл. 78, ал. 2 ГПК моли в тежест на дружеството да не бъдат възлагани разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение и в случай на приложение на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА прави възражение, че ищцата не е материално затруднено лице и няма право на безплатна помощ. Предявен е насрещен иск от „КРЕДИТ ИНС“ АД против С. К.. Твърди се, че ищецът бил търговско дружество, вписано в Регистъра на финансовите институции по чл. За, ал. 1 от Закона за кредитните институции с per. № BGR00428 със Заповед № ••••. на подуправителя на Българска народна банка (БНБ). Основната дейност на "КРЕДИТ ИНС" АД била отпускане на онлайн краткосрочни потребителски заеми със средства, които не били набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Договорът за кредит с кредитополучателя се сключвал във формата на електронен документ и правоотношението се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). С оглед изложеното твърди, че С. К. кандидатствала за получаване на потребителски кредит чрез сайта на дружеството на адрес www.creditins.bg като предоставила личните си данни чрез попълване на регистрационната форма за кандидатстване, одобрена от управителя на финансовата институция и при спазване на всички изисквания за предоставяне на финансова услуга от разстояние. В резултат на подадената заявка и предоставените от С. Л. К. данни, служител на ищеца се свързал с нея на посочения телефон, като ответницата потвърдил самоличността си, истинността на предоставената информация и желанието си да получи от ищеца при условията на дружеството, кредит в размер на 850.00лв. След обработване на данните и одобрение на кандидата за финансова услуга, на ответницата бил изпратен на посочената от нея електронна поща електронен формат на договора за кредит от разстояние. Същата потвърдила, с избиране на изпратения й от „КРЕДИТ ИНС” АД линк за потвърждение, сключването на Договор за потребителски кредит „••••” № Д3013501/28.04.2025г. и желаната сума й била преведена чрез системата Е- рау и получена от същата на каса на партньорски офис на „Изипей” АД срещу представена от С. Л. К. лична карта. С настоящата молба представят копие от заявката, изпратена до ищеца от С. Л. К., справка - извлечение за извършен превод, както и договор, сключен между страните. Съобразно съдебната практика електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлявало електронен документ (чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ). Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което можело да съдържа и несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се считало за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се считала всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Видно от данните посочени в заявката на ответницата в тях фигурирала информация, която логически била свързана само и единствено със С. Л. К., която лично е предоставила на дружеството при кандидатстването. Следователно ответницата с попълване на данните си в заявката за кредит автоматично следвало да се счита, че била неин автор и никое друго лице не би следвало да притежава тези данни. Законът придавал значение на подписан документ не само на този електронен документ, към който бил добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ), но допускал страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. В настоящия случай представя договора, сключен между страните, в писмен вид, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променял характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представял по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната, като преписът бил годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. Въвеждането на лични данни от страна на ответницата в системата на ищеца, съгласяването й с условията на същия, потвърждаване на издадения й договор чрез предоставен e-mail адрес и телефонен номер било равнозначно на подписване на това цифрово създадено словесно изявление с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. Преписът имал значението на носител, обективиращ частни, подписани от страните, документи. Съгласно чл. 180 ГПК, те се ползвали с формална доказателствена сила за авторството им. В тази връзка било и постановеното съдебно решение №70 от 19.02.2014 г. на Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, гр.д. № 868/2012 г. Съгласно разпоредбите на Закона за потребителския кредит на длъжника е била предоставена преддоговорна информация, като същият се е запознал и е приел Общите условия на предлагания му кредит, като е потвърдил и получил на посочения от него e-mail адрес „Европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити” Съгласно условията на сключения Договор, „КРЕДИТ ИНС”, поело задължение да предостави на ответницата заем, под формата на потребителски кредит, а същата е поела задължение да върне предоставения кредит с договорна лихва, като общият размер на задължението било платимо ведно с главницата на равни месечни вноски със следните падежи: 28.05.2025, 28.06.2025, 28.07.2025, 28.08.2025, 28.09.2025, 28.10.2025, 28.11.2025, 28.12.2025, 28.01.2026, 28.02.2026г. От страна на ответницата били осъществени плащания в общ размер на 495.00 лв., с която сума били погасени съответно изцяло вноските с падежи, настъпили на 28.05.2025, 28.06.2025 и част от вноската с падеж 28.07.2025г. До настоящият момент ответницата не погасила нито една от вноските по кредита, падежите на които са настъпили съответно на 28.07.2025, 28.08.2025г., 28.09.2025г. Сочи, че служители на дружеството неколкократно осъществили връзка с нея, посредством изпращане на напомнителните email-и на посочения от заявката електронен адрес, изпращани са SMS-и и били осъществени телефонни обаждания, непосредствено преди и след настъпване на падежните дати, но С. К. не е осъществила никакво плащане или индикация, че желае да направи такова на дължимата към дружеството сума. Процесните суми се претендирали на основание предсрочна изискуемост. Предвид разпоредбата на т. 9.2 от Общите условия, приложими към договора за потребителски кредит, сключен между страните, ищецът имал право да направи кредита предсрочно изискуем, в случай че кредитополучателя не заплатил две поредни погасителни вноски, съгласно приложения към сключения договор погасителен план, както и да претендира всички суми по кредита, ведно с начислени до момента лихви и разноски. Представя извлечение от електронна система, представляващо копие от изпратен имейл - електронно съобщение до ответницата на посочения от нея в заявката за кредит личен адрес на електронна поща, с който дружеството било обявило кредита за предсрочно изискуем. Съгласно т. 12.1 от Общите условия приложими към договорите за предоставяне на потребителски кредит всички уведомления и изявления от страните трябвало да бъдат направени в писмена форма и се считали получени, ако по факс, имейл, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна разписка, достигнат до адресите на кредитополучателя, посочени при сключване на Договора. Твърди, че общата стойност на непогасения паричен дълг на длъжника при прилагане разпоредбата на чл. 23 от ЗПК вр. с чл. 22 от ЗПК С. К., към датата на депозиране на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, била в размер на: 355.00 лв./триста петдесет и пет лева/ главница на основание сключен Договор за потребителски кредит „••••” №Д3013501/28.04.2025г. Към задължението били направени и разноски за образуване на настоящото производство в размер на 525.00 лв. /петстотин двадесет и пет лева/, както и допълнително предстоящите разноски по настоящото производство. Моли съда да постанови решение, с което да признае по отношение на ответницата С. К., че дължи: Сумата от 355.00 лв./триста петдесет и пет лева/ главница на основание сключен Договор за потребителски кредит „••••“ №Д3013501/28.04.2025г. законна лихва за забава върху главницата, считано от момента на подаване на исковата молба до окончателното заплащане на главницата. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на съдебни разноски, претендирани от ответницата. Представя банкова сметка: При банка: Първа инвестиционна банка АД IBAN: BG26FINV91501017749848 BIC: FINVBGSF С нарочна молба поправя петитума на исковата молба, а именно че искането е да се осъди С. К. да заплати на "Кредит Инс" АД сумата от 355.00 лв./триста петдесет и пет лева/ главница на основание сключен Договор за потребителски кредит „••••“ №Д3013501/28.04.2025г., както и да се присъди законна лихва за забава върху главницата, считано от момента на подаване на исковата молба до окончателното заплащане на главницата. Ответникът в срока за писмен отговор изразява становище, че предявеният иск е неоснователен. Сочи, че на 28.04.2025г. ответницата сключила с ищцовото дружество Договор за потребителски кредит „••••“№ Д3013501/28.04.2025г., по силата на който получила в собственост сумата от 850.00лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 36.00% и ГПР в размер на 49.7 % при срок на кредита от 10 месечни вноски. Съгласно чл.5, ал. З от Договора следвало в срок до края на следващия ден от сключване на договора да предостави на Кредитора Банкова гаранция по кредита. Твърди, че според чл.7.1 в случай, че Кредитополучателят не предоставил на Кредитора гаранция по чл.5, ал.З от договора, Дружеството можело да начисли неустойка в размер на 609.20, която се кумулирала в падежните вноски по кредита. В случая, ответницата не предоставила гаранция и й била начислена неустойка в размер на 609.20 лева. Счита, че не дължала изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в нищожната кредитна сделка. Процесният договор бил нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 4, ал.5 от ЗПК - договорната лихва, която не била породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл. 21 и сл. 22 ЗПК, тъй като разписания ГПР бил неточен и подвеждащ, защото в него не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва, разписаният в договора ГПР 49.70 % излизал извън законоустановените рамки, съгласно чл.19,ал.4 от ЗПК. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размерът на ГПР. На собствено основание била нищожна и неустоечната клауза, която предвиждала силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Това създавало предпоставки кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка“. Тази неустойка изначално не притежавала обезпечителна и обезщетителна функции и съставлявала скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание водило до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва била нищожна като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК. Размерът на договорната лихва бил подвеждащ, тъй като към нея следвало да се добави уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явявала скрита лихва. Вземането по чл. 7