Решение № 6305 от 7.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1457/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 12222/04.11.2022 г., постановено по гр. д. № 41339/2021 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 88 състав, е отхвърлен предявеният от Г. Х. И. срещу Р. Е. Б. иск с правно основание чл. 45, ал. 1, вр. чл. 52 ЗЗД за осъждането на Р. Е. Б. да заплати на Г. Х. И. сумата в размер на 5 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на подадена от ответницата молба /в която молба са изнесени неверни обстоятелства/ за иницииране на производство по реда на ЗЗДН до Софийски районен съд, въз основа на която е образувано гр. д. № 14802/2020 г. по описа на Софийски районен съд и е издадена заповед за незабавна защита от 29.04.2020 г., ведно със законната лихва от 29.04.2020 г. до окончателното изплащане. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът Г. Х. И. е осъден да заплати на ответницата Р. Е. Б. сумата в размер на 600, 00 лева – разноски в първоинстанционното производство за платен адвокатски хонорар. Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ищеца Г. Х. И., чрез адвокат Р. Н., САК. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното съдебно решение. Конкретно се развиват доводи, че при недостатъчно задълбочен и съвкупен анализ на събрания доказателствен материал, решаващият районен съд е достигнал до необоснован краен извод за неустановеност по делото осъществяването от страна на ответницата на умишлено противоправно поведение, изразяващо се в изнасяне на неверни обстоятелства в молба до съда за иницииране на производство по реда на ЗЗДН и декларация по чл. 9 ЗЗДН, предприето с цел да се навреди на ищеца в настоящото производство. В тази насока се поддържа, че при формиране на извода си за недоказаност на исковата претенция районният съд не е обсъдил приетото по делото като писмено доказателство Постановление на прокурор при СРП от 15.05.2020 г. по прокурорска преписка № 18687/2020 г. за отказ за образуване на досъдебно производство срещу Г. Х. И.. Сочи се, че с посочения прокурорски акт по категоричен начин е установено, че ищецът не е осъществил домашно насилие спрямо ответницата, в какъвто смисъл са изнесените от нея твърдения в производството по реда на ЗЗДН. За необоснован се счита също изводът на СРС да не кредитира показанията на свидетелката Е.Б. в частта им относно изнесените от нея данни за отправена от Р. Б. закана да „съсипе“ и „унищожи“ ищеца, като производни, предвид факта на обективиране на заканата в личен разговор между страните по делото. Поддържа се, че приложената по делото медицинска документация, установяваща травматични увреждания по тялото на ответницата, не е достатъчна за установяване на лицето, което реално ги е причинило, и конкретно, че това е ищецът по делото. При тези аргументи се моли за отмяна на обжалваното решение и за уважаване на предявения иск. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответницата Р. Е. Б.. В проведеното на 29.05.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата инстанция въззивникът Г. Х. И., редовно призован, не се явява. За него се явява адвокат Р. Н., САК, която заявява, че поддържа въззивната жалба, няма нови доказателствени искания пред въззивната инстанция и моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения иск. Претендира разноски по делото съгласно списък с разноски по чл. 80 ГПК, представен в съдебно заседание. Представя писмена зашита, в която излага подробни съображения по същество на делото. В проведеното на 29.05.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата инстанция въззиваемата страна Р. Е. Б., редовно призована, не се явява. За нея се явява адвокат В. С., САК, който заявява, че оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски по делото съгласно списък с разноски по чл. 80 ГПК, представен в съдебно заседание. Представя писмена зашита, в която излага подробни съображения по същество на делото. Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД за осъждане на ответницата Р. Е. Б. да заплати на ищеца Г. Х. И. сумата в размер на 5 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на изнесени неверни обстоятелства от ответницата в искова молба до СРС и декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, въз основа на които е образувано гр. д. № 14802/2020 г. на СРС и е издадена заповед за незабавна защита от 29.04.2020 г., ведно със законната лихва от 29.04.2020 г. до окончателното изплащане. С оглед процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във въззивната жалба, съобразно правомощията му съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият въззивен съдебен състав намира за безспорни между страните на етапа на въззивното производство следните обстоятелства, които се установяват по несъмнен начин и от събраните по делото писмени доказателства, съдържащи се в приложеното за послужване гр. д. № 14802/2020 г. на СРС: 1./ Р. Е. Б. е депозирала пред СРС молба вх. № 8000190/15.04.2020 г., в която е изложила твърдения за нанесен побой от съпруга – Г. Х. И., на 08.04.2020 г., „след пореден семеен скандал“, и е обективирала искане към съда за издаване на заповед за незабавна защита – към молбата са приложени лист за преглед на пациент, осъществен на 10.04.2020 г., както и съдебномедицинско удостоверение № 79.04/2020 г.; 2./ по повод депозираната молба е образувано гр. д. № 14802/2020 г. по описа на СРС, 80 състав; 3./ по посоченото гражданско дело, с уточнителна молба вх. № 5051351/28.04.2020 г., Р. Е. Б. е изнесла допълнителни фактически твърдения, че на 08.04.2020 г. вечерта в семейното им жилище, „след употреба на значително количество алкохол“ от страна на съпруга, последният започнал да я обижда и да я заплашва, след което започнал да я блъска и удря по цялото тяло с юмруци, а накрая нанесъл много силен удар с юмрук „в лявата област на черепа – лявото око“; 4./ на 29.04.2020 г. е издадена заповед за незабавна защита по гр. д. № 14802/2020 г. по описа на СРС, 80 състав, с която, на основание чл. 18, ал. 1, вр. чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, Г. Х. И. е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Р. Е. Б., и е предупреден, на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, че при неизпълнение на издадената заповед, полицейските органи ще го задържат и ще уведомят органите на Прокуратурата на РБ; 5./ производството по гр. д. № 14802/2020 г. по описа на СРС, 80 състав, се е развило в рамките на три открити съдебни заседания, в хода на които са събрани писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, като с протоколно определение от 08.02.2021 г. делото е прекратено, на основание чл. 232 ГПК, вр. § 1 от ЗР на ЗЗДН, поради оттегляне на молбата за домашно насилие от молителя, за което съгласие е изразила и ответната страна; 6./ прекратителното определение, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила на 16.02.2021 г. съобразно надлежното отбелязване на съда върху него. По делото е представен и приет като писмено доказателство Лист за преглед на пациент в КБД/СО от 10.04.2020 г., видно от който на посочената дата във времевия интервал 10: 25 часа – 10: 45 часа е извършен преглед на лицето Р. Е. Б., при който на последната е поставена основна диагноза – мозъчно сътресение, придружаващи заболявания и усложнения – контузия на клепача и околоочната област, при снета от пациента анамнеза за нанесен побой. Лицето е освободено от болничното заведение при заявен от негова страна отказ за хоспитализирането му. По делото е прието като писмено доказателство Съдебномедицинско удостоверение № 79.04/2020 г., изготвено от д-р А. Х. – специалист по съдебна медицина в Катедра по съдебна медицина и деонтология при Медицински университет – гр. София, съгласно което, след извършен личен преглед на лицето Р. Е. Б. и с оглед данните от представен Лист за преглед на пациент от 10.04.2020 г., е установено, че Р. Е. Б. е с мозъчно сътресение, отоци, кръвонасядания и охлузвания по лицето, охлузвания на двете ръце. Според мнението на специалиста посочените травматични увреждания са в резултат от действието на твърди, тъпи и тъпоръбести предмети, и могат да са бъдат получени по време и начин, както се съобщават от пациента. Описаните увреждания са причинили на пациента временно разстройство на здравето, неопасно за живота. По делото е представено и прието като писмено доказателство Постановление на прокурор при СРП от 15.05.2020 г. по прокурорска преписка № 18687/2020 г. за отказ за образуване на досъдебно производство срещу Г. Х. И.. Видно от приложения прокурорския акт, по повод на подадена от Р. Е. И.а жалба в 03 РУ – СДВР, с данни за упражнено спрямо нея домашно насилие от съпруга Г. Х. И. на 08.04.2020 г., е била образувана прокурорска преписка № 18687/2020 г. по описа на 03 РУ – СДВР, в хода на която са извършени множество действия по разследването. След извършена предварителна проверка наблюдаващият прокурор е формирал краен извод за липса на достатъчно данни за съставомерно престъпно поведение от страна на Г. Х. И., което да би могло да се квалифицира като извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 5 НК – макар да са събрани данни за претърпяна от Р. И.а лека телесна повреда, липсват категорични такива, че автор на осъществено спрямо нея противоправно поведение е именно съпругът и то при конкретно твърдения семеен скандал, като същевременно посоченият квалифициран състав на телесна повреда изисква системност на упражненото домашно насилие, твърдения или данни за която не се установяват в разследвания случай. Пред районната инстанция са събрани гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите Е.Г.Б., Б.Е.Б., К.П.А. и В.С.А.-С.. От разпита на свидетелката Е.Г.Б. се установява, че същата е позната на ищеца Г. Х. И. от жилищния квартал, в който двамата живеят. Свидетелката разказва, че с ищеца често се засичат в кварталния парк, тъй като и двамата разхождат кучетата си там. По нейни впечатления Г. Х. И. е спокоен, позитивен и отзивчив човек. Има спомен за тяхна среща в парка в края на м. април – началото на м. май 2020 г., при която свидетелката забелязала, че ищецът е видимо блед и притеснен. Тогава И. споделил, че притесненията му произтичат от заведено от съпругата му дело срещу него за домашно насилие и закана на последната, че ще го “унищожи, съсипе, остави без нищо“. Свидетелката разказва, че във връзка с така заведеното дело други познати в квартала се отдръпнали от И., а също, че е известно, че същият е бил освободен от работа. С оглед положението му и липсата на финансови средства, с които да обслужва кредитите си, свидетелката твърди, че му е заела неколкократно парични средства на обща стойност около 5 000 лева. От разпита на свидетеля Б.Е.Б. се установява, че той е брат на ответницата Р. Е. Б.. Свидетелят разказва пред съда лични впечатления от връзката на сестра му и ищеца, вкл. за сватбата им през 2018 г. Твърди, че след сключване на брака между Р. и И., загубил контакт със сестра си за период около две години, като подновили такива през 2020 г., когато на 09.04.2020 г. тя му се обадила по телефона, разплакана, споделяйки му, че съпругът я е пребил и я е изгонил от семейното им жилище. В проведения телефонен разговор ответницата го помолила да я приюти, тъй като няма къде да отседне. Около 30 минути след телефонния им разговор Р. пристигнала на адреса на свидетеля с такси и личен багаж. При пристигането свидетелят забелязал, че сестра му е в шок, плачела, имала отток на лявото око, веждата била сцепена, имала и синини и натъртвания по ръцете. Още същата вечер свидетелят звъннал на телефон 112 и подал сигнал за упражнено спрямо Р. домашно насилие. Макар сестра му да не искала да сигнализира компетентните органи, тъй като изпитвала страх от възможната реакция на съпруга си, на 10.04.2020 г. по настояване на свидетеля Богомилов и придружена от него ответницата отишла за освидетелстване в „Пирогов“, а след това и до сградата на СРС на бул. „Цар Борис III”. С оглед обявената към този момент в страната пандемия поради Ковид 19 съдебната охрана не ги допуснала в сградата и ги насочила да подадат жалба чрез пощенските служби, което и сторили. Свидетелят твърди, че при обаждането на 09.04.2020 г. ответницата не звучала да е била употребила алкохол. Заявява, че последната изпитвала силна уплаха от поведението на съпруга си, която я провокирала да иска прекратяване на делото за домашно насилие. От разпита на свидетеля К.П.А. се установява, че той е познат на ищеца Г. Х. И.. Свидетелят заявява, че е запознат с факта на заведено срещу ищеца дело за домашно насилие. По негови спомени към момента на водене на делото ищецът работел като шофьор към охранителна фирма, като именно по повод делото бил освободен от работа. Оставането без работа повлияло неблагоприятно на И., същият се депресирал, тъй като нямал финансови средства, а трябвало да се грижи и за болна майка. Свидетелят разказва, че ищецът му бил споделял за скандалите със съпругата му, както че последната употребявала алкохол. От разпита на свидетелката В.С.А.-С. се установява, че същата е колежка на ответницата. Свидетелката разказва, че познава Б. от 2011 г., т. е. преди и след сключване на брака с И.. Помни, че двамата сключили брак през 2018 г., към който момент свидетелката била в отпуск поради майчинство. След като се върнала на работа през 2019 г. направило впечатление, че е настъпила промяна в поведението на Б. – била по-затворена и се дистанцирала от общите събирания. Свидетелката твърди, че една вечер през 2020 г. Б. звъннала по телефона, плачейки. При разговора споделила, че е станал побой и се наложило да се изнесе при тяхна обща колежка, обяснявала как животът е съсипан и не знае какво да прави. Свидетелката разказва, че в първия възможен уикенд след този телефонен разговор, тя заедно със съпруга отишли до семейното жилище на Б., за да съберат личния багаж. Помни, че ответницата била подута и насинена. Свидетелката и съпруга не били допуснати до жилището на Б. и И., но багажът на ответницата бил събран и оставен в чували, които те взели и си тръгнали. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения иск. При правилно разпределена доказателствена тежест и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което въззивният съд следва да разгледа доводите на въззивника във връзка с неговата правилност. По релевираните във въззивната жалба доводи във връзка с правилността на решението съдът намира следното: Предявен е за разглеждане осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД. Правилно е прието от Софийски районен съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК и с оглед конкретиката на разглеждания казус, в доказателствена тежест на ищеца по делото е да установи при условията на пълно и главно доказване следните кумулативни материални предпоставки на предявената претенция: 1./ наличие на противоправни действия от страна на ответницата, конкретно изразяващи се /с оглед фактическите твърдения в исковата молба/ в подаване на молба по ЗЗДН до СРС и декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН при знание от нейна страна, че изнесените в молбата и декларацията обстоятелства са неверни, и с цел, подавайки посочените документи в съда, да навреди на ищеца, 2./ причинени на ищеца неимуществени вреди, 3./ причинно-следствената връзка между поведението на ответницата и причинените на ищеца неимуществени вреди, както и 4./ конкретният размер на неимуществените вреди. В тежест на ответницата е опровергаването на презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД за виновно осъществяване на твърдяното противоправно поведение. В настоящия случай въззивният съд изцяло споделя крайния извод на районната инстанция за неустановеност по делото, по изискуемия съобразно нормата на чл. 154 ГПК начин – при условията на пълно и главно доказване, наличието на първия елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно ищецът не установява по безспорен начин, че ответницата е злоупотребила със свое право, инициирайки съдебно производство по реда на ЗЗДН и подавайки декларация по чл. 9 ЗЗДН. Съгласно чл. 45 КРБ гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи. По силата на чл. 56, изр. 1 КРБ всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси, като съгласно чл. 117, ал. 1 КРБ, тази защита може да бъде осъществена и по съдебен ред. Защитата на правата или интересите на гражданите по съдебен ред може да бъде осъществявана както по гражданскоправен или административноправен ред, така и по наказателноправен такъв – чрез предвидените в НК и в други закони престъпни състави, отнасящи се до засягането на правата или интересите. Рамките, в които правото може да бъде упражнено, са определени в разпоредбата на чл. 57, ал. 2 КРБ, съгласно която не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, както и в разпоредбите на чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 1 КРБ, съгласно които предвидените с тях права не могат да бъдат използвани за накърняване на правата и доброто име на други лица, за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността, както и да бъдат насочени срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. Освен това упражняването на правата е ограничено и с разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗЗД, съгласно която лицата са длъжни да се ползват от правата си, за да задоволяват своите интереси, като не могат да ги упражняват в противоречие с интересите на обществото. Трайно и безпротиворечиво в съдебната практика се приема, че използването на правото от носителя му не по предназначението му, извън така очертаните рамки и в нарушение на установените в посочените разпоредби забрани, представлява злоупотреба с правото и води до неправомерно упражняване на същото. Тази злоупотреба с правото обуславя противоправността на действието на носителя на правото и възможността от същия да бъде търсена отговорност за причинени при упражняването на правото вреди на трети лица. Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право. Носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с правото обаче не е равнозначна на вината, поради което и не се предполага по силата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а тъй като има отношение към противоправността на действието, трябва да бъде доказана, наред с причинната връзка и вредите, от лицето което претендира обезщетение за претърпени вреди, т. е. доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия – ищец в настоящото производство. Противоправност е налице, когато молбата/жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато молителят/жалбоподателят знае, че изнесените обстоятелства са неверни и подава молбата/жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. Не е противоправно подаването на молба/жалба, когато деецът е положил дължимата грижа, за да се убеди във верността на изнесената от него информация и е действал със съзнанието, че чрез сезирането на компетентните органи търси защита на свои или в определени от закона чужди субективни права и интереси, дори посочените от него факти да се окажат неверни /в този смисъл практиката на ВКС, обективирана в Решение № 758/11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение по гр. д. № 1734/ 2014 г. на ВКС, III ГО, Определение № 333/2016 г. по гр. д. № 322/2016 г. на ВКС, III ГО./ В конкретно разглеждания случай се поддържа, че осъществявайки съдебна защита по гражданскоправен ред, ответницата по делото е сезирала съда с молба и декларация по реда на ЗЗДН, съдържащи неверни обстоятелства за съпруга Г. Х. И., с цел да му навреди, като по повод така депозираните документи е образувано гр. д. № 14802/2020 г. на СРС и е издадена заповед за незабавна защита от 29.04.2020 г., в резултат на които ищецът е претърпял неимуществени вреди по вид и размер, индивидуализирани в исковата молба. С оглед гореизложените правни съображения въззивният състав намира, че подаването на молба и декларация по реда на ЗЗДН от физическо лице пред надлежен съд само по себе си не е неправомерно поведение, а представлява конкретно проявление на законоустановеното му право на защита по чл. 4 от Закона за защита от домашно насилие /ЗЗДН/. С оглед конкретиката на процесния казус, за да се установи противоправност при упражняването на посоченото право, както правилно е указал районният съд с доклада по делото, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че правото е упражнено недобросъвестно от неговия носител – с цел да навреди на ответната страна в производството по ЗЗДН. Във връзка с така разпределената му тежест и с оглед установяване първия елемент от фактическия състав на предявения иск, ищецът е ангажирал писмени и гласни доказателствени средства – Постановление на прокурор при СРП от 15.05.2020 г. по прокурорска преписка № 18687/2020 г. за отказ за образуване на досъдебно производство срещу Г. Х. И. и свидетелски показания на свидетелката Е.Б., във връзка с чиято доказателствена стойност развива конкретни доводи за необоснованост на обжалвания акт. При съвкупен анализ на тези доказателства настоящият състав намира, че не може бъде формиран извод, че подаването на молба за защита и декларация по ЗЗДН е било мотивирано от единствена цел на молителката Р. Б. да навреди на ищеца. Мотивите на съда за това са следните: На първо място, следва да се отбележи, че приетото по делото като писмено доказателство Постановление на прокурор при СРП от 15.05.2020 г. по прокурорска преписка № 18687/2020 г. за отказ за образуване на досъдебно производство срещу Г. Х. И., макар да представлява официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК, същото по същество отразява мнението на съответния държавен орган относно наличието или не на предпоставки за наказателно преследване на определено лице и не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила. Поради това съдът трябва да го цени заедно с всички останали доказателства по делото. В тази насока следва да се посочи, че в действителност в мотивите на прокурорския акт се съдържат доказателствени факти от значение за инкриминираното в подаденото от Р. Б. заявление до 03 РУ – СДВР деяние, както и констатации на наблюдаващия прокурор за изолираност на свидетелските показания на Б., респ. обстоятелства, навеждащи на изводи за евентуална недоказаност на твърденията на ответницата за осъществено противоправно поведение от страна на съпруга ѝ. Законът обаче не свърза съществуването на правото на сезиране на компетентните органи с изискването твърдяното в сигнала/жалбата/тъжбата деяние да е било действително извършено и то от конкретно соченото в тях лице. Правото на жалба/сигнал/тъжба се счита за упражнено добросъвестно, когато носителят му го упражнява с убеждението, че то съществува. Не може да се приеме, че е налице проявление на недобросъвестност, ако впоследствие се окаже, че твърдяното в жалба/сигнал/тъжба престъпно деяние не е извършено или не е извършено от обвиняемото лице. Следователно евентуалната недоказаност/неоснователност на подадената жалба/сигнал/тъжба не е равнозначна на проява на злоупотреба с право от страна на депозиралото я лице. В настоящия случай въззивният съд намира, че въз основа на ангажирания прокурорски акт може да се направи извод единствено за липса на изискуемите по смисъла на чл. 211 НПК достатъчно данни за образуване на наказателно производство спрямо Г. Х. И. за осъществяването на твърдяното от Р. Е. Б. нанасяне на телесна повреда при условията на домашно насилие, т. е. извод и то не категоричен относно конкретно твърдяното от Б. противоправно поведение на съпруга. Крайният извод на представителя на СРП и констатациите на същия при извършения доказателствен анализ на събраните в хода на предварителната проверка свидетелски показания сами по себе си обаче не навеждат на извод за недобросъвестно упражняване на конституционно установеното в чл. 45 КРБ право на жалба до държавните органи на Р. Е. Б.. Това е така, тъй като, от една страна, поведението на Б. поначало не е било предмет на проведеното разследване. От друга страна, изводите на СРП, обективирани в постановлението от 15.05.2020 г. по пр. преп. № 18687/2020 г. на СРП, касаят реализирано от Р. Е. Б. право на съдебна защита по наказателноправен ред, във връзка с който както е установено по делото Г. Х. И. е завел отделно исково произовдство – гр. д. № 41338/2021 г. по описа на СРС, 47 състав, в чийто предмет е включен именно иск за вреди от подадения на 10.04.2020 г. сигнал до СДВР, въз основа на който е била образувана проверка в 03 РУ – СДВР № УРИ 227000-3151/10.04.2020 г., както и пр. преп. № 18687/2020 г. по описа на СРП, т. е. касаят въпрос, който е извън предмета на настоящото дело и във връзка с който ищецът претендира заплащане на обезщетение в друго съдебно производство. Поради това и предвид липса на обвързващ гражданския съд съдебен акт по чл. 300 ГПК, въззивният съд намира, че преценени в съвкупност с останалия доказателствен материал по делото, вкл. приетите лист за преглед на пациент от 10.04.2020 г., съдебномедицинско удостоверение № 79.04/2020 г., показанията на свидетелката В.А.-С., които въззивната инстанция кредитира като незаинтересовани и съдържащи данни за непосредствено придобити лични впечатления за състоянието на Б. след процесния конфликт на 08.04.2020 г., изнесените в молбата за незабавна защита и декларацията по ЗЗДН обстоятелства са подкрепени от обективни доказателствени източници и са от естество да опровергаят твърденията на ищеца Г. Х. И. за тяхната недостоверност, а оттук да опровергаят твърденията му за противоправност в поведението на Р. Е. Б., изразяващо се в изнасяне на процесните обстоятелства пред съответния държавен орган. За пълнота следва да се посочи, че доводите на въззивника относно липсата на доказателствена стойност на представената медицинска документация досежно автора на телесните увреждания по тялото на Б. не могат да бъдат обсъждани по същество в настоящото гражданско производство, доколкото те касаят установяването на престъпен факт, по който гражданският съд не е компетентен да се произнася извън изключението на чл. 124, ал. 5 ГПК, което не е налице в процесната хипотеза. С оглед изложеното и в обобщение въззивната инстанция намира, че въз основа на приетото Постановление на СРП от 15.05.2020 г. за отказ за образуване на досъдебно производство може да се правят изводи относно наличието на противоправно поведение на разследваното в хода на проверката лице, но не и за поведението на лицето, подало сигнала, поради което чрез посоченото писмено доказателство ищецът не установява пълно и главно наличието на първия елемент от фактическия състав на конкретно твърдяното непозволено увреждане. На второ място, по доводите във въззивната жалба относно доказателствената стойност на показанията на свидетелката Е.Б., въззивният съд изцяло споделя изводите на районната инстанция относно липса на конкретизация в същите относно времето на отправяне на твърдяната закана на Б. да “унищожи, съсипе, остави без нищо“ съпруга си. От друга страна, съдът отчита и факта, че тези показания не възпроизвеждат лични непосредствени впечатления на свидетелката, а формирани такива в резултат на разказите на ищеца, поради което съдът намира, че като неподкрепения от други обективни доказателствени източници, свидетелските показания на Е.Б. не могат да мотивират категоричен извод относно отправяне на посочената закана и че нейното конкретно проявление е иницииране на производство по реда на ЗЗДН чрез сезиране на съда с молба за незабавна защита и декларация по чл. 9 ЗЗДН, в която са изнесени неверни обстоятелства. При горните мотиви въззивният съд намира, че посредством ангажираните по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства ищецът не съумява да изпълни възложената му доказателствена тежест и не установява по делото, че сезирането на съда чрез молба за незабавна защита и декларация по чл. 9 ЗЗДН представлява противоправно деяние, което да ангажира гражданската отговорност на ответницата за вредите, претърпени от ищеца. По изложените съображения и предвид липсата на други конкретни оплаквания във въззивната жалба, с оглед правомощията на въззивния съд съгласно чл. 269 ГПК, първоинстанционното съдебно решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно. Относно разноските във въззивното производство С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемата страна. В случая последната претендира разноски за платен адвокатски хонорар в размер на 600, 00 лева, за което представя писмени доказателства – договор за правна защита и съдействие от 25.05.2023 г., ведно с отбелязване за извършено в брой плащане на сумата. Искането за разноски е основателно и следва да се уважи в пълния предявен размер. Относно обжалваемостта на въззивното решение На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявения иск /5 000 лева/ настоящото решение е окончателно. Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав