Решение № 494 от 27.11.2025 г. на Окръжен съд - Русе по дело № 702/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба от „Адвокатско дружество Х.“, ЕИК 177325884, представлявано от адв. М. Х. чрез адв. В. К. срещу Решение №910/09.06.2025г., постановено по гр. дело №248/2025г. по описа на Районен съд – Русе, допълнено с Решение №1237/06.08.2025г., постановено по същото дело, в частта, с която предявеният от „Адвокатско дружество Х.“ иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД е отхвърлен за горницата над 3100 лева до пълно предявения размер от 21982.27 лв. Във въззивната жалба са изложени доводи, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Въззивникът счита, че страните по договора за превоз се установяват от представените по делото товарителници и че след като неговият цедент – „•••••••, не фигурира в товарителниците, изводът на съда, че е страна по такива договори е необоснован. В тази насока счита, че е недоказано М. М. да е действал в качеството си на представител на „•••••••. Поддържа, че съдът неправилно е допуснал до разпит св. Т. К.. Посочва се, че съдът не е обсъдил становищата на третите страни-помагачи. Поддържа, че счетоводното записване не доказва основанието за плащането и че процесните фактури са издадени без основание. Сочи, че неправилно е приложена разпоредбата на чл. 301 ТЗ, тъй като не се отрича, че М. М. е имал представителна власт по отношение на „•••••••, а се отрича по процесните договори за превоз да е действал в качеството си на търговски пълномощник на „•••••••, като се твърди, че е действал от друго име. Поддържа евентуално, че ако се приеме приложение на чл. 301 ТЗ, то следва да се отчете, че погрешното плащане е установено при вътрешна проверка преди подписване на договора за цесия между „••••••• и ищеца. Счита, че съдът неправилно е извел извод, че превозите са осъществени без възражения по чл. 378 ТЗ. Отправя оплаквания, че първоинстанционният съд е дал срок за писмени защити, а е постановил решението си преди даденият срок за писмена защита да изтече. Иска отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново такова, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Сходни аргументи „Адвокатско дружество Х.“ развива и в отговора на насрещната въззивна жалба. Претендира разноски. В срока са постъпили отговор на въззивна жалба и насрещна въззивна жалба от ответника, като изложените аргументи в двете жалби се припокриват. С насрещната въззивна жалба се иска отмяна на Решение №910/09.06.2025г., постановено по гр. дело №248/2025г. по описа на Районен съд – Русе, допълнено с Решение №1237/06.08.2025г., постановено по същото дело, в частта, с която предявеният от „Адвокатско дружество Х.“ иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД е уважен за сумата до 3100 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от предявяването на исковата молба. Сочи, че неосчетоводяването на две от процесните фактури не обосновава липса на основание за полученото плащане. Поддържа, че договорът за цесия между ищеца и „••••••• е нищожен. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во да се отхвърли изцяло. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ищеца. Третите страни-помагачи на страната на ответника, са депозирали отговори на въззивната жалба, в които се поддържа, че процесните договори за превоз са възложени от М. И. М. в качеството му на •••••••, а не в качеството му на търговски пълномощник на „•••••••. Иска се отмяна на постановеното решение в частта, с която искът е отхвърлен за сумата над 3100 лева. Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима - подадена е от заинтересована от обжалването страна, в законния срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивният съд намира насрещната въззивна жалба за допустима - подадена е от заинтересована от обжалването страна, в законния срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и при наличие на депозирана допустима въззивна жалба. Окръжен съд-Русе, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, постановено е от компетентен съд и произнасянето съответства на предявените искания, като правото на иск е надлежно упражнено, поради което решението е валидно и в обжалваната част е допустимо. С Решение №910/09.06.2025г., постановено по гр. дело №248/2025г. по описа на Районен съд – Русе, допълнено с Решение №1237/06.08.2025г., постановено по същото дело, първоинстанционният съд осъжда ответника ЕТ „••••••• - И. В.“, ЕИК 117017375 да заплати на ищеца „АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Х.“ с ЕИК177325884 сумата в размер на 3100 лв. /три хиляди и сто лева/, получени без основание по фактури № 0000011225/16.12.2022 г. и №0000011244/21.12.2022 г. с получател Е. Капитал ООД, вземането за която е било цедирано на ищеца с договор за цесия от 19.12.2024 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от предявяването на исковата молба – 16.01.2025г. до окончателното погасяване на задължението и отхвърля иска в останалата му част – за горницата до 21 982, 27 лв. по същия договор за цесия за плащанията по останалите 15 бр. фактури, посочени в договора. Решението е постановено при участието на трети лица – помагачи на страната на ответника - М. И. М., ЕГН: •••••••••• и М. ЕООД с ЕИК 206640023. Първоинстанционното решение е постановено преди изтичане на дадения от съда срок за представяне на писмена защита. Няма постъпила писмена защита от „Адвокатско дружество Х.“ в срок. Пред първоинстанционния съд е предявен иск по чл. 55, ал. 1 пр. 1-во от ЗЗД от „Адвокатско дружество Х.“ в качеството на цесионер на „••••••• срещу ЕТ „•••••••- И. В.“. От Договор за прехвърляне на вземане /Цесия/ от 19.12.2024, сключен между „••••••• ЕИК 205193911, и „Адвокатско дружество Х.“, с Булстат 177325884, се установява, че „••••••• прехвърля на „Адвокатско дружество Х.“, своето парично вземане от длъжника ЕТ „•••••••-И. В.“, произтичащо от заплатени фактури без основание, по които едноличният търговец дължи връщане на полученото. Вземането е индивидуализирано чрез посочване на отделните фактури, както и чрез посочване на общата стойност – 21982.27 лв. Плащанията по процесните фактури се установяват от представените и приети по делото отчети по сметка на „••••••• с номер BG96IORT80481090823000 за периоди 01.11.2022г. – 30.11.2022г. и 01.01.2023г.- 31.01.2023г. и не се оспорват от ответното дружество. От представените отчети се установява още, че освен плащания от „••••••• към ЕТ „••••••• – И. В.“ има и постъпления от „М.“ ЕООД към „•••••••. Видно е, че на 12.01.2023г. по сметката на „••••••• е получен превод от „М.“ ЕООД в размер на 8150.00 лв. с посочено основание частично плащане по ф-ра №••••••••••/22.11.22. На същата дата, следващата като поредност операция е нареден превод в полза на ЕТ „••••••• – И. В.“ на стойност 8130.11 лв. с основание фактури с номера: 11145, 11146, 11172, 11173, 11174, 11201, 11202. На дата 16.01.2023г. по сметката на „••••••• е получен превод от „М.“ ЕООД в размер на 9200 лв. с посочено основание окончателно плащане по ф-ра №1100000075/22.11.22. На същата дата, следващата като поредност операция е нареден превод в полза на ЕТ „••••••• – И. В.“ на стойност 9138.16 лв. с основание фактури с номера: 11203, 11204, 11223, 11224, 11225, 11242, 09.12.22-20.12.22. На дата 19.01.2023г. по сметката на „••••••• е получен превод от „М.“ ЕООД в размер на 7900 лв. с посочено основание частично плащане по ф-ра №1100000073/17.11.22. На същата дата, следващата като поредност операция е нареден превод в полза на ЕТ „••••••• – И. В.“ на стойност 7870 лв. с основание фактури с номера: 11243, 11244, 11250, 11251 20.12.22-23.12.22. Видно е, че сумите - разплащани от „••••••• към ответника „••••••• – И. В.“ и тези, разплащани от „М.“ ЕООД към „•••••••, са много близки по размер, както и че банковите операции са в един и същ ден. Между страните не се спори, че „••••••• и ответникът са били в търговски отношения, в рамките на които „••••••• е поръчвало транспорт на ответника. Изявление в тази насока е направил ищецът на стр. 9 от първоинстанционното дело (8 стр. от исковата молба) в първото изречение от т. 6. От представените от ответника справки, които са приети по делото, е видно, че към „••••••• са били издадени общо 31 бр. фактури в периода от 27.02.2022г. до 24.12.2022г., а към „М.“ ЕООД – 28бр. в периода от 16.01.2023г. до 25.03.2023г. Въз основа на изявленията на страните и значителния брой издадени фактури между тях за еднотипни престации съдът намира, че „••••••• и ответникът са били в трайни търговски отношения по смисъла на Търговския закон. По делото е представено нот. заверено пълномощно с рег. № 1321/23.04.2021 г. на нотариус К. П. Г., от което е видно, че управителят на „••••••• упълномощава М. да извършва от името и за сметка на дружеството правни и фактически действия, вкл. и свързани с търговската му дейност, вкл. да подава заявки и да сключва договори. От събраните по делото писмени доказателства, преценени по отделно и съвкупно с останалите доказателства по делото, се установява, че през м. ноември и м. декември 2022 г. ответникът е издал процесните 17 бр. фактури за осъществена услуга – извършен транспорт, както и че плащания по същите са извършвани, като „••••••• се е разплащало по няколко фактури накуп. Във фактурите в полето за „получател/възложител“ фигурират данните на – „•••••••. Фактурите са изпращани от ел. поща ••••••• на електронна поща •••••••, за която няма спор че към онзи момент е ползвана от третото лице - помагач по делото – М. М.. При изпращането фактурите са били в.pdf формат и наименованието на файловете съдържа като елемент обозначението „Е. капитал“, изписано на латиница. В процесните фактури услугата е посочена като „извършен транспорт“ и са посочени номерата на съответните товарителници. Дружеството „М.“ ЕООД (в процесния период дружеството е било ООД, но впоследствие променя правноорганизационната си форма на ЕООД) фигурира като изпращач в товарителници с номера: PB1286HB/PB2910EC, PB6944HM/PB2180EB, PP7453BK/PP0524EA, PP7087AT/PP0520EA, PP7308BK/PP0945EA, PP0681BH/PP1569EA, PP1306BH/PP0722EA, PP730BK/PP0945EA, PP1535BK/PP0338EА, PP1306BH/PP0722EA, PP1535BK/PP0338EX. Като превозвачи по тези товарителници са посочени търговците: „Експрес Транс 75“ ООД, „УПИ-Н. Х.“ ЕТ. По товарителници с номера PB5875AB/Co0830EM, PP6968BC/PP0498EA, PA6601BX/PA104EM изпращач е „Р. БГ“ ООД. В същите товарителници като превозвачи са посочени: „С. Трейдинг 2022“ ООД, „Кушку Транс“ ЕООД, „Д. Транс“ ООД. Получател и по трите е Messer Capital LTD. По товарителница PA5199KA/PA3639EM изпращач е „Орно“ АД, превозвач – „Ти Ен ЕС“ ООД, получател „М.“ ЕООД – склад Micro Asu. Това се установява при съобразяване и на фактура №SO00701606/16.11.2022г., от която е видно, че клиент и купувач е „М.“ ЕООД, а доставчик „ОРНО“ АД. По товарителници с номера P8857PB и P3728PX изпращач е „Клио Комерс“, превозвач „Плам Ойл ЕООД“, а получател е „М.“ ЕООД. От Приемо-предавателен протокол към Фактура №9000010179/01.12.22г. /л. 36 от първоинстанционното дело/ се установява, че „М.“ ЕООД се договаря с „Абритус Сити“ ЕООД, „Абритус Сити“ ЕООД да прехвърли на „М.“ ЕООД собствеността на стоките, превозвани по товарителница P8857PB/H6379EE. На полето „Приел стоката“ стои изписано името Ц. П., а над него – подпис. От Приемо-предавателен протокол към Фактура №9000010230/07.12.22г. /л. 43 от първоинстанционното дело/ се установява, че „М.“ ЕООД се договаря с „Абритус Сити“ ЕООД, „Абритус Сити“ ЕООД да прехвърли на „М.“ ЕООД собствеността на стоките, превозвани по товарителница P3728PX/H6379EE. На полето „Приел стоката“ стои изписано името Т. К., а срещу него – подпис. От представените с допълнението към исковата молба писмени доказателства, преценени по отделно и съвкупно с останалите събрани по делото доказателства, се установява, че „М.“ ЕООД е имал интерес от осъществяването на превоза по процесните товарителници, тъй като е бил доставчик или получател на транспортираните стоки по товарителниците, в които фигурира. В рамките на първоинстанционното производство е приета по делото съдебна икономическо-стокова експертиза /л. 248-251 от първоинстанционното дело/. От нея се установява, че в представената по делото документация се съдържат счетоводни записвания в счетоводството на „••••••• за 15 от процесните фактури. Четиринадесет от процесните фактури са осчетоводени като разход от дружеството и са намерили отражение във финансовия резултат на дружеството за 2022г. За фактура №11201/09.12.2022 записванията по счетоводните сметки са изтрити, но фактурата е записана на л. 77 на регистъра. Липсват записи за две фактури: фактура №11225/16.12.2022г. и фактура №11244/21.12.2022г. Девет от спорните фактури са включени в дневниците за покупки за данъчни периоди м. ноември 2022, м. декември 2022г. и м. януари 2023г. Въз основа на три от фактурите дружеството е упражнило правото си на данъчен кредит, защото в тях ЕТ „••••••• – И. В.“ е начислил 20% ДДС (фактури с номера №11145/24.11.2022, №11179/02.12.2022, №11202/09.12.2022). По останалите 6 не е начислен ДДС от ЕТ „••••••• – И. В.“, поради което няма как да се ползва данъчен кредит (фактури №11144/23.11.2022, №11146/24.11.2022 №11172/01.12.2022, №11173/01.12.2022, №11203/09.12.2022, №11204/09.12.2022). Вещото лице посочва, че направените изводи са само въз основа на предоставената по делото документация, която е непълна. Вещото лице не установява за сумата по някоя от процесните фактури да е отразена провизия в счетоводните регистри на „••••••• за вземане, произтичащо от някоя от фактурите. Договорът за цесия не е осчетоводен до края на 2024 г., а за 2025 г. на вещото лице не е предоставена информация. Първоинстанционният съд е разпитал свидетелката Т. К.. От Справка за актуално състояние на действащи трудови договори за Т. В. К., издадена от ТД Варна на НАП, е видно, че същата е била в ••••••• ООД от 14.01.2022г. до 09.01.2023г. и е ••••••• от 06.01.2023г. Свидетелката твърди, че е била ангажирана единствено •••••••. Показанията на свидетелката са последователни и безпротиворечиви, поради което следва да бъдат кредитирани. От тях се установява, че дружествата „М.“ ЕООД и „К. Капитал“ ООД са имали общ офис, в който единствен служител е била свидетелката, както и че двете дружества са извършвали и дейност по превоз и спедиция. Показанията на свидетелката са допустимо доказателствено средство, тъй като страната, която е поискала допускане на свидетелката, носи доказателствена тежест да докаже облигационно правоотношение между нея и „•••••••, а по делото няма данни за такова съглашение, обективирано в писмена форма. Няма и законово изискване договорът за превоз, нито договор за спедиция да бъдат сключени в писмена форма. Тезата на ищеца е, че облигационно правоотношение между неговия цедент и ответника по повод транспорта, описан в процесните фактури, въобще не е възниквало и същевременно, че възникналото облигационно правоотношение по повод извършения превоз е обективирано писмено в процесните товарителници. Настоящият състав намира, че няма допуснато нарушение, като отчита, че облигационната връзка се характеризира със страни и предмет. Безспорно няма тъждество между твърдените от ответника страни и онези, посочени в процесните товарителници. Но освен това, за да бъде товарителницата сама по себе си писмен договор за превоз, тя трябва да съдържа съществените елементи на такъв договор. Предметът на такъв договор, който е каузален и възмезден, задължително обхваща освен престациите по превоз и тези по уговореното възнаграждение. В процесните товарителници няма информация за уговореното възнаграждение, поради което същите не биха могли да обективират самия договор за превоз, а само установяват, че има договор за превоз и че превозът е извършен. При така установеното от фактическа страна, ОС-Русе достигна до следните правни изводи: Първоинстанционното решение е постановено преди изтичане на предоставения от съда срок за представяне на писмени защити. До изтичане на този срок само ответникът е депозирал такава. Преценката дали да бъде предоставена възможност за писмени защити е в дискрецията на съда и се извършва с оглед фактическата и правна сложност на делото. Веднъж след като съдът е определил срок, страните могат основателно да очакват, че ще могат да изложат в писмен вид аргументите си, допълвайки вече заявените в устните състезания. Несъобразяването с това очакване формално накърнява предоставеното от съда процесуално право на страната да участва ефективно в производството. Решаващият критерий дали нарушението е съществено е наличието на причинна връзка между преждевременното постановяване на съдебния акт и действително ограничена възможност на страната да изложи доводите си. Такава причинна връзка съществува само когато писмена защита е била реално подадена в рамките на дадения срок, но съдът не я е отчел поради преждевременното постановяване на решението. Когато обаче страната не е подала писмена защита в предоставения срок, липсата на запознаване на съда с евентуални допълнителни аргументи не произтича от процесуалното поведение на съда, а от собственото бездействие на страната. В такъв случай преждевременното постановяване на решението не води до ограничаване на процесуалните й права. По тези съображения, макар контролираният съд да е допуснал процесуално нарушение, настоящият състав намира, че същото не е съществено и не обуславя отмяна на решението. /Изводът, че в такава хипотеза не е налице съществено процесуално нарушение се застъпва в Решение № 175 от 6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4318/2016 г., II г. о., ГК, докладчик ••••••• Е. Б. и Решение № 476 от 7.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 720/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик ••••••• С. Ч./. Пред първоинстанционния съд е предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД. Уважаването на такава претенция се предпоставя от доказването на обогатяване на едната страна, изразяваща се в придобиване на имуществена облага и обедняване на другата страна, връзка между тях, липса на основание за преминаване на имуществени блага от патримониума на обеднелия в този на обогатилия се. По делото не се спори, че цедентът на ищеца е извършил плащане по процесните 17 фактури, т.е. налице е разместване на имуществени блага. Спорът е концентриран около наличието на основание. Ищецът твърди, че тези превозни услуги не са извършени по заявка и в полза на неговия цедент – „•••••••. Третите лица-помагачи (привлечени на страната на ответника) – „М.“ ЕООД чрез управителя си М. И. М. и същият в лично качество потвърждават извършването на заявки за транспорт и поддържат, че заявките са били от името на „М.“ ЕООД. Ответникът с отговора на исковата молба е възразил, че не се е обогатил неоснователно, тъй като е получил процесните суми на основание „договор за транспорт“, по силата на който е „получил заявки за транспорт, организирал е транспорта, същият е извършен“. Посочил е още, че на „подизпълнителите на превоза е платена цената“. Ответникът твърди, че е получил процесните заявки за транспорт от „••••••• чрез неговия пълномощник М. И. М.. В доказателствена тежест на ответника е да докаже пълно наличието на облигационно отношение, по силата на което „••••••• му е възложило извършването на услуги по превоз и спедиция във връзка с процесните фактури и посочените в тях товарителници, както и изпълнението на възложените услуги. Фактическият състав, от който възниква твърдяното от ответника правно основание за получаване на направените плащания включва кумулативно: 1) наличието на валидно сключен договор с предмет транспорт; 2) със страни „••••••• и ЕТ „•••••••- И. В.“; 3) изпълнението на същия. Вътрешните облигационните отношения между „••••••• и „М.“ ЕООД, това че„М.“ ЕООД като доставчик или получател на стоките има интерес от техния превоз, не обуславят недължимост на плащането, ако „транспортът“ е възложен от „•••••••, изпълнен от ответника и изпълнението на същия е прието. Както договорът за автомобилен превоз, така и този за спедиция са консесуални, неформални и възмездни, поради което договор за транспорт, който съчетава елементи и от двата, следва да има същите характеристики. Класическата хипотеза обхваща едно превозно правоотношение със страни товародател (изпращач при приложимост на CMR) и превозвач. Превозът може да бъде възложен от спедитор. Спедиционният договор има за основа мандатно правоотношение – спедиторът действа от свое име, но за сметка на доверителя си. Правата и задълженията, породени от превозния договор, възникват в правната сфера на спедитора и той се легитимира като страна по превозния договор. Те ще преминат в правната сфера на доверителя едва с отчетната сделка. Характерната престация по договора за спедиция е свързана с организацията и административното обслужване на превоза, а тази по договора за превоз – с фактическото превозване на стоките. В тази връзка има съществени различия в обема на отговорността на двете фигури и се дължи отделно възнаграждение за навло и комисионно възнаграждение. Практиката обаче познава много по-голямо разнообразие, поради което и ТЗ е уредил и случаи на множество спедитори, спедитор-превозвач, а не отрича и възможността превозът да бъде извършен от превозвач чрез подизпълнители. Общото между тези разнообразни хипотези е, че част от страните по превозните и спедиционни правоотношения може въобще да не фигурират в товарителницата, съпровождаща превозваните стоки. В товарителницата се съдържат данни за изпращач, място на товарене и разтоварване, превозвач, получател, съществени особености на превозвания товар и други данни, относими към договора за превоз. Много често обаче, когато превозът е организиран от спедитор, товарителницата не съдържа никакви данни за него. Товарителницата съдържа информация единствено за изпращача на стоките (фактическия такъв) и получателя. Фактически изпращач или получател по товарителница в такава хипотеза ще бъде мнимо представляваният доверител (доверител по спедиционния договор), а при няколко спедиционни правоотношения – доверителят на първия спедитор. Едно лице става страна по договор за превоз и спедиция с акта на възлагане, а не с фактическото предаване на стоките за превоз до крайното им местоназначение, в този смисъл товарителницата установява наличието на договор за превоз, но не е задължително да сочи останалите съществени елементи на договора – страни и дължимо възнаграждение. В процесните товарителници липсват отбелязвания за това как и от кого следва да се плати навлото, нито дали същото е предплатено, т.е. очевидно представените товарителници не обхващат всички съществени елементи от правоотношението по превоз, за да се счита, че именно те установяват действителните страни по договора за превоз до доказване на противното. Товарителницата няма конститутивно действие спрямо превозното правоотношение. Поради факта, че процесните товарителници не съдържат данни за спедитора не може да се направи заключение, че той не е страна по превозния договор. Съгласно чл. 349, ал. 1 във връзка с чл. 361, ал. 2 от Търговския закон правата и задълженията по сключения с превозвача договор възникват за спедитора. Именно спедиторът ще бъде отговорен за изпълнение на задълженията при предаване на стоките (като например да информира превозвача за съществени характеристики на стоките, опаковките, необходимостта от спазване на определен температурен режим), докато лицето, което формално е посочено като изпращач в товарителницата (фактическият изпращач) отговаря единствено за фактическото предаване на стоката. /Решение № 38 от 2.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60030/2016 г., IV г. о., ГК/. В настоящият случай съдът намира, че се касае за съглашение, по силата на което ответникът се задължава срещу заплащане да организира и извърши превоз на стоки. Изводът на съда в тази насока се обосновава от основанието, посочено в процесните фактури – „извършване на транспорт“. Косвено потвърждение на този извод се извежда и от терминологията, използвана от страните във връзка с договора– „договор за транспорт“, „поръчвало транспорт от ответника“. В процесните фактури като основание за плащане е посочено „извършен транспорт“ и съответен номер на товарителница. Товарителниците към всяка от фактурите са представени от ищеца с исковата молба. От тях е видно, че превозът по товарителниците е извършен и стоките са получени. В преобладаващата част от товарителниците като изпращач или получател е посочено „М.“ ЕООД, като при съвкупната преценката на събраните писмени доказателства по делото, се установява и че дружеството е заинтересовано от превоза на превозваните стоки, тъй като е бил техен продавач или купувач. Настоящият състав намира, че това обстоятелство няма отношение към това с кого е бил в договорни отношения ответникът, а към това, че и „М.“ ЕООД е бил в договорни отношения с някого по повод транспорта на процесните стоки. Ответникът твърди, че е получил процесните заявки за транспорт от „••••••• чрез неговия пълномощник М. И. М.. Съгласно чл. 26, ал. 1 ТЗ, търговският пълномощник извършва посочените в пълномощното действие срещу заплащане, но уговарянето на възнаграждение, респективно неговото заплащане, е от значение за вътрешните отношения между пълномощник и упълномощител. От значение за възникване на представителната власт е едностранната сделка. Наличие на такава се установява от представеното и прието по делото нотариално заверено пълномощно. М. И. М. и управляваното от него дружество „М.“ ЕООД са конституирани като трети страни – помагачи. В настоящия случай изявленията на третите страни-помагачи са в насока, че заявките за транспорт са правени от М. И. М. от името на „М.“ ЕООД, както и че „М.“ ЕООД не е имал договор за спедиция с „•••••••, нито партньорски отношения. Тези изявления са формално неизгодни за „М.“ ЕООД и са в подкрепа на тезата на ищеца, който е цесионер на „•••••••, а така също кореспондират с процесните товарителници, доколкото именно „М.“ ЕООД фигурира в тях. Настоящият състав, преценявайки направените изявления съвкупно с останалите доказателства по делото обаче намира същите за недостоверни и не ги кредитира. Фактурите като частен свидетелстващ документ материализират изявление за знание от страна на издателя, че е в облигационни отношения с получателя по повод основанието за претендиране на плащане. Това изявление е достигнало до М. И. М. в качеството му на пълномощник на „•••••••, защото това дружество е посочено в името на електронните файлове като получател на процесните фактури, както и в самите тях в качеството им на първични счетоводни документи. Ето защо, ако М. И. М. в действителност считаше, че се касае за грешка и процесните заявки са направени от името на „М.“ ЕООД е следвало да се противопостави веднага при получаването на фактурите, а това не е сторено. Аргумент за това се извлича от тълкуването на чл. 301 във вр. чл. 292 ТЗ, които извеждат общ принцип за търговското право, че при трайни търговски отношения мълчанието се приравнява на липса на противопоставяне от страна на търговеца и че противопоставянето следва да бъде манифестирано веднага. Първоинстанционният съд за пълнота е коментирал и хипотезата, при която липсва представителна власт, като настоящата инстанция споделя мотивите му. Достоверността на изявленията на третите страни – помагачи се разколебава и косвено от обстоятелството, че процесните фактури са разплатени с траншове на три дати и на трите дати непосредствено преди това е имало плащане от „М.“ ЕООД към „••••••• за суми в почти идентичен размер. По делото се установява, че св. Т. К. към периода, в който са издадени процесните фактури, е била •••••••. Свидетелката посочва, че е работила единствено •••••••, което твърдение съдът кредитира и от което произтича, че свидетелката не е била в друга облигационна връзка с „М.“ ЕООД към процесния период. Това води до извода, че служебните действия на св. К. в процесния период са в качеството й на ••••••• „•••••••. А същевременно именно нейното име стои на графата подпис на „клиент“ в Приемо- предавателен протокол между „М.“ ООД и „Абритус Сити“ ЕООД във връзка с товарителница P3728PX, за превоза на която е издадена фактура №11202/09.12.2022, по която е ползван данъчен кредит от „•••••••. От показанията на свидетелката също така се установява, че двете дружества „••••••• и „М.“ ЕООД имат партньорски отношения и оперират от един офис. Третата страна-помагач има процесуално качество на страна, поради което изявленията й имат доказателствено значение само когато в тях се прави признание на неизгоден за нея факт. Преценката относно достоверността на признание от страна на трето лице помагач - особено, когато то е в противоречие с твърденията и процесуалните действия на подпомаганата главна страна по делото, както в настоящия случай, следва да се извърши от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Също така, при преценката си съдът следва да вземе предвид и да изхожда не само от интереса на третото лице - помагач по делото - дали това негово признание на факти е изгодно или неизгодно за самия него, а и предвид интересите на всяка от главните страни по делото, и как направеното от третото лице признание се отразява на отношенията му с тях, именно с оглед конкретните обстоятелства, установени по делото. / Решение № 22 от 19.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2979/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик ••••••• Б. Ц./ Съвкупната преценка на обсъдените подробно по-горе обстоятелства води до извод за недостоверност на признанията на третите страни – помагачи и поради това съдът не ги кредитира. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че общо 15 от процесните фактури са били своевременно заведени в счетоводството на „•••••••, част от тях – включени в дневниците по ЗДДС, а по три от фактурите е ползван и данъчен кредит в пълен размер. Отразяването на фактурата в счетоводството на възложителя, включването й в дневника за продажби, ползването на данъчен кредит по ЗДДС са признание на задължението и доказва съществуването му. /В този смисъл Решение № 178/13.10.2017 г. по т. д. № 638/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 160/07.11.2017 г. по т. д. № 2217/2016 г. на ВКС, I Т. О., Решение № 216/02.08.2016 г. по т. д. № 2411/2014 г. на ВКС I Т. О.; Решение № 198/13.05.2016 г. по т. д. № 274/2014 г. на ВКС, I Т. О.; Решение № 121/21.07.2016 г. по т. д. № 1622/2015 г. на ВКС, I Т. О.; Решение № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на ВКС, Т. О., всички постановени по реда на чл. 290 от ГПК/. Съдът не основава изводите си относно наличието на основание за получаване на процесните суми само въз основа на фактурите и ССчЕ по делото, а цени тези факти в съвкупност с установените трайни търговски отношения, валидната представителна власт и факта на извършените превози, установен от процесните товарителници. Тази съвкупност от доказателства по отношение на 15-те фактури, за които съществуват данни в счетоводството на цедента на ищеца, удовлетворява изискването за пълно и главно доказване и обективно формира извод за налично, валидно договорно основание за плащане, по което длъжник е „•••••••. Правилно първоинстанционният съд е приел, че доказателствената картина по отношение на фактури №11225/16.12.2022 г. и №11244/21.12.2022 г. се различава съществено от тази по останалите петнадесет фактури. Доказването на основанието, на което ответникът е получил процесните суми, е в негова доказателствена тежест. Това доказване следва да бъде пълно. Възможно е да бъде проведено чрез верига от косвени доказателства, но само ако тази верига е непрекъсната, вътрешно съгласувана и не допуска алтернативно разумно обяснение на фактите. Товарителниците установяват извършването на превозите. Наличието на записи в счетоводството на цедента на ищеца е елемент от веригата доказателства, от които се установява кой на кого е възложил извършването на транспорт и съответно се е задължил да го плати. Именно отразяването на фактурите в счетоводството елиминира всяко съмнение, че „••••••• знае за възложения транспорт и че М. И. е действал именно от името на това дружество. По тези съображения настоящата инстанция намира, че правилно първоинстанционният съд е уважил иска за сумата до 3100 лв., ведно със законната лихва и отхвърлил за горницата над нея. Контролираният съд е развил съображения, че разпоредбата на чл. 378 от ТЗ урежда хипотезите, при които се погасява отговорността за вреди при осъществяване на превозния договор, като е допуснал техническа грешка при посочването на правната норма. Това обаче не е повлияло на верния извод, че по делото не са направени претенции в такава насока, но и да бяха същите биха се оказали извън срок. Ответникът е направил възражение за недействителност на договора за цесия, сключен между ищеца и „•••••••. Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права (вземания), по силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Могат да бъдат цедирани както вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от закона и следва от тяхното естество - чл. 99, ал. 1 ЗЗД. Предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност. Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. В решение № 137/19.11.21 по гр. д. № 2499/20 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че всички уговорки между цедента и цесионера са въпроси, свързани с правоотношението между тях, вкл. основанието за сключване на договора, предмета му, съгласието за пораждане на правните му последици и плащането на цената, ако такава е уговорена. В решение № 60256/7.03.2022 г. по гр. д. № 3590/2020 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че длъжникът не е страна по договора за цесия и не може да иска унищожаването на договора, развалянето му или прекратяването му, тъй като това са права, които законът е предоставил на страните по него. Тези права биха могли да се упражнят от трети спрямо договора лица (какъвто е и длъжникът) само по силата на изрична правна норма, каквото не е налице по отношение на договора за цесия. Прието е още, че на нищожността може да се позове всеки, включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото се явява и длъжникът по договора за цесия, но възможността за такова позоваване е ограничена от наличието на интерес на третото лице за прогласяване на нищожността. Такъв интерес не може да се породи при сключването на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от него промяна в правната сфера на длъжника е смяната на кредитора. На новия кредитор могат да бъдат противопоставени всички възражения, които длъжникът е имал към стария кредитор въз основа на прехвърленото вземане, включително тези за нищожност, унищожаемост или разваляне на договора, от който произтича вземането. След като е бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД от предишния кредитор за извършената цесия, длъжникът може да извърши валидно изпълнение на новия кредитор и това изпълнение ще има валиден погасителен ефект. Законът не е вменил в задължение на длъжника да извършва проверка дали новият кредитор е придобил вземането валидно, поради което за валидността на изпълнението е без значение дали договорът за цесия стР. от пороци и какви са те. При евентуална нищожност на договора за цесия, ако длъжникът е изпълнил след надлежно уведомление по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, той се освобождава от задължението си, а първоначалният кредитор следва да насочи претенциите си към новия кредитор. Затова длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление. Направен е извод, че длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени. По тези съображения настоящият състав счита, че няма основания за разглеждане на възражение за недействителност на сключения от „••••••• договор за цесия. С оглед изложеното настоящият състав намира подадената въззивна жалба за неоснователна. За неоснователна намира и подадената насрещна въззивна жалба. Обжалваното първоинстанционно решение е правилно и следва да се потвърди изцяло. При този изход на делото разноските, сторени от страните във въззивното производство, следва да останат както са направени. Водим от горното, ОС-Русе