Решение № 225 от 3.9.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 257/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 ГПК. Образувано е по подадена въззивна жалба от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу решение № 17/14.02.2025г. на Добричкия окръжен съд, постановено по търг. дело № 166/2023г, с което е прогласен за недействителен поради неспазване на предвидената в закона форма за не по-малък от 12 размер на шрифта, Договор за потребителски кредит №720031255183/01.11.2022г., сключен между „Ти Би Ай Банк" ЕАД, ЕИК 131134023, гр. София, като кредитор и Р. Д. Ц., ЕГН •••••••••• от •••••, като кредитополучател на основание чл.22 вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК. Въззивникът счита обжалваното решение за неправилно по съображения, подробно изложени в жалбата и свеждащи се основно до несъгласие с извода на първоинстанционния съд за нарушение на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК по отношение на шрифта на договора. Намира решението за немотивирано предвид на това, че този извод е основан единствено на данни от съдебно-техническата експертиза. Договорът е сключен в електронна форма от разстояние през сайта на банката, по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), в този смисъл е съставен електронен документ според чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, следователно е спазена писмената форма на договора, електронният документ е предоставен на кредитополучателя по електронна поща, спазени са изискванията на чл. 11, ал. 1 от ЗПК, в предвидената последователност в законовата разпоредба. Преценен е следвало да бъде електронния документ, представляващ съглашение за договор за кредит, а не негов вариант, възпроизведен на хартиен носител. Изследването на техническите характеристики на електронен документ се извършва с лицензиран или общо достъпен (онлайн) софтуер. Така прави извод за погрешен метод използван от експерта, поради което експертизата следва да се приеме за валидна и правилна само по отношение на изследваното от нея хартиено копие на оригиналния електронен документ получен от ищеца. Това е така понеже документът е преминал през няколко трансформации преди да бъде изследван. Твърди размер на шрифта Arial Narrow 12. На следващо място възразява по приложението на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, доколкото то е противно на приетата правна рамка от Директива 2008/48/ЕО. Аргументира твърдението си с принципа за примат на правото на ЕС спрямо националното законодателство. Иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен. Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да я остави без уважение, както и да потвърди обжалвания съдебен акт като правилен и законосъобразен. Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното: Предявеният иск е с правно основание л.124 ГПК вр. чл. 22 от ЗПК, вр. с чл.10, ал.1 ЗПК. В условията на евентуаност са предявени и искове с правно основание чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал.1 и ал.4 от ЗПК и чл.26, ал.2, предл. 3 от ЗЗД. От събраните по делото доказателства безспорно се установява от фактическа страна, че между страните по спора е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключения между тях Договор за потребителски кредит № 720031255183/01.11.2022г., по силата на който ответникът „Ти Би Ай Банк" ЕАД отпуснал на ищцата Р. Д. Ц. кредит в размер на 20 000 лв. при фиксиран лихвен процент в размер на 41, 11 % и ГПР в размер на 44, 93 %, със срок на издължаване до 15.04.2026г. на месечни вноски от 1 214, 68 лв. Общо дължимата от кредитополучателя сума е изчислена на 48 587, 51 лв. Договорът е сключен по електронен път, като приложените към него Стандартен формуляр за предоставяне на кредити, заявление за установяване на договорни отношения със съгласие за обработки на лични данни и декларация по чл. 42 ал.2 т.2 от ЗМИП също са подписани по електронен път. Договарянето е извършено по дистанционен начин - размяна на електронни документи, генерирани като потвърдено съдържание на файлове чрез специалното мобилно приложение, инсталирано на телефонно устройство на клиента, осигуряващо достъп на регистриран потребител до предоставени от банката финансови услуги от разстояние. Доколкото ответникът е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, ищцата има качеството на потребител съгласно § 13, т. 1 ЗЗП, а предоставеният кредит има характеристиките на такъв по чл.3 ал.4 вр.чл.4 от ЗПК, по отношение на процесния договор приложение намира Закона за потребителския кредит, Обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г. По твърдяната недействителност на договора на осн.чл.10 ал.1 ЗПК: Първото наведено от ищцата основание по чл.22 от ЗПК за недействителност на Договора за потребителски кредит е неспазване изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК, съгласно който всички елементи на договора трябва да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12. Ищцата твърди, че шрифтът на сключения договор е по малък от 12. Според действалото към датата на сключването на договора за потребителски кредит правило на чл.10, ал.1 от ЗПК (ДВ. бр. 35 от 2014 г. в сила от 23.07.2014 г.) договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер на шрифта – не по-малък от 12, в два екземпляра. Изискването за размер е поставено като условие за валидност на договора по смисъла на чл.22 в.вр.чл.10 ЗПК. В случая договорът е сключен в електронна форма от разстояние през сайта на банката, по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), чрез съставяне на електронен документ по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Електронният документ е предоставен на кредитополучателя по електронна поща. Изискването за размер на шрифта от поне 12 pt, въведено в чл. 10 ал.1 ЗПК действително изисква писмена форма, но чл.5 ал.13 от ЗПК допуска и договаряне от разстояние, както и фиксиране на съгласието в писмена форма на траен носител, различен от хартията. Това от своя страна означава, че изискването за шрифт следва да се отнесе именно към онова съдържание, което се възприема и подписва от кредитополучателя като електронен документ. Съгласно заключението на приетата пред настоящата инстанция съдебно-техническа софтуерна експертиза, която е обследвала вида и размера на шрифта, използван в процесния договор за потребителски кредит и приложенията към него – Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит и Заявление декларация за установяване на договорни отношения, на база на предоставен електронен документ във формат PDF, при изготвянето им са използвани четири шрифта, от които Arial Narrow като основен текстов шрифт в целия документ, като всички шрифтове са с размер 12 pt. В.лице не е установило несъответствия в структурата на файла, не е открило технически следи от редакция, вмъкване или манипулация в шрифтовите слоеве, дублирания, липси или редакции. Документът е технически последователен в цялостната си структура, използваните шрифтове са консистентни по стил и размер. Ето защо въззивният съд не намира за установено твърдяното от ищцата опорочаване на формата на договора. Неоснователната претенция за нищожност на сделката на това основание следва да се отхвърли. При този резултат по съществото на първия иск, възниква интереса на въззиваемата страна за разглеждане на евентуално предявените претенции, основани на другите пороци на договора. По твърдяната недействителност на договора на осн.чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК: Ищцата твърди, че сключеният от нея договор за кредит е недействителен и поради неспазване на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като не съдържа посочване на годишния процент на разходите (ГПР) в съответствие с чл.19 и сл. от ЗПК, Приложение № 1 към ЗПК, където детайлно е уредено как се определя и изчислява ГПР. Чл.10 от Договора за кредит посочва, че ГПР е 44, 93 %, а общата дължима от потребителя сума е 48 587, 51лв. Видно от заключението на ССчЕ в.лице не може да отговори на въпроса какви компоненти включва ГПР, поради липсата на конкретно посочен размер и/или текст – кои от общите разходи за потребителя са включени. От заявлението –декларация за установяване на договорни отношения от 01.11.22г. – т.13 се установява, че потребителят е дал изричното си съгласие да бъде сключена застраховката, предлагана от ответника, действащ като застрахователен агент на „Кардиф Животозастраховане, клон България“ и „Кардиф Общо застраховане, клон България“. Съгласно сертификат от 01.11.22г. за застрахователна програма „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би АЙ Банк“ ЕАД и Допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“ общо дължимата сума, която ищцата като застраховано лице следва да заплати еднократно при отпускане на кредита е в размер на 6 239, 60лв. Съгласно чл.7.2 от договора средствата по кредита за общо ползване се превеждат от кредитора по сметка на потребителя, открита в „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, а частта от средствата, представляващи дължима конкретна застраховка, се привеждат директно по сметка на съответния застраховател, респ.по сметка на съответния застрахователен посредник. Въз основа на горните договорености в.лице е изчислило, че при общо разходи по кредита 28 587, 51лв, включващи лихва 22 347, 91лв по погасителен план /изчислена не върху размера на първоначалния кредит от 20 000лв, а върху 26 239, 60лв/ и застрахователна премия от 6 239, 60лв, при срок на кредита 40 месеца, дневен разход 23, 50лв /28 587, 51лв: 1 216, 67 дни или 40 месеца/ и 365 дни в година действителният размер на ГПР е 85, 76 %, не както е посочено в договора – 44, 93 %. В случай, че премията е задължителна и е включена в разхода съгласно формулата, заложена в ЗПК – ГПР ще е 69, 82 %, а в случай, че премията е част от главницата, ГПР ще е 49, 33 %. Гореустановеното налага извода, че при посочване на ГПР в договора за потребителски кредит не е спазено изискването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК: Липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Посоченият лихвен процент от 41, 11 % не е ясно как точно се съдържа в ГПР и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. В установената съдебна практика (Решение №50013/05.08.2024 по ктд №1646/2022 на ВКС, 2 т.о.; Определение №1369/27.05.2024 по ктд №333/2024 на ВКС, 2 т.о., ) която е отражение на тълкуването на рамките на потребителска защита, очертана с Директивите на Съюза ( дадено по дело C‑714/22 на СЕС) и която настоящият състав споделя изцяло се приема, че именно ГПР е онази най-съществена част от предмета на възмездното кредитиране, която служи за ориентирането на потребителя в предлаганите продукти на пазара и му дава възможност да направи обективно обоснован извод за съответствието на предлаганата от доставчика услуга със собствения му личен интерес. Затова съответно на изискването на закона е само договаряне, при което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез точно отчитане на лихвените и нелихвените (застрахователни) разноски. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС (при приложението на чл. 4, пар. 2, във вр. с чл. 6, пар. 1 Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори), ако тези изисквания не са спазени договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора. Поради тези правни съображения при отклонение от чл. 19 ал.1 ЗПК при формиране на стойността на ГПР валидността на сделката следва да се отрече с аргумент от правната норма на чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК. В тази специална хипотеза, нищожността на договора за потребителски кредит поражда и специфична последица, в отклонение от общото правило за реституция на престации при начална липса на основание(Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по ктд № 2024/2022 г., 1 т.о. и Решение №129/30.07.2024 по ктд №630/2023 на ВКС, 1 т.о.). При приложение на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, имаща за цел транспониране на чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, валидното задължение на кредитополучателя се редуцира до чистата стойност на получения кредит. Така съдържанието на сделката се свежда до едностранния неформален и безвъзмезден заем, какъвто потребителя би ползвал в отношения с равнопоставен нему непрофесионалист( чл. 240 ЗЗД) и целта на закрилата, насочена към превенция на недобросъвестните практики на доставчиците се постига в цялост. Ето защо претенцията за недействителност на договора поради противоречието му с чл.11 ал.1 т.10 ЗПК е основателна и следва да бъде уважена. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция разноски в тежест на ищеца не се присъждат. На процесуалния му представител адв.Р. се присъжда адв.възнаграждение по реда на чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв. в размер на 700лв /1400: 2/, доколкото оказаната от него правна помощ и съдействие преповтаря тезите и преценката на доказателствата от първата инстанция. Разноските, сторени от ответника остават за негова сметка в размера, в който са направени. Водим от горното, съдът