Решение № 6682 от 22.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 13994/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по жалба на ответницата И. Н. Д. срещу решение от 13.07.2021г. по гр.д. № 72665/2018г. на СРС, 82 състав, с което е осъдена на основание чл. 232, ал.2, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД да заплати на Б. В. М. сумата 3000 лв., представляваща сбор от дължимите наемни вноски за периода 07.02.2017г. - 01.03.2018г.; сумата 950. 54 лв., представляваща консумативни разходи към „Топлофикация София“ ЕАД за периода 07.02.2017г. - 07.02.2019г.; 321. 36 лв., представляваща консумативни разходи към „Софийска вода“ АД за периода 07.02.2017г. -07.02.2019г., 300 лв., представляващи дължим авансов данък към НАП за периода 07.02.2017г. - 07.02.2019г., ведно със законната лихва върху тези суми от 14.11.2018г. до окончателното заплащане, за имот в гр. София, бул. •••••••, ап. 37, отдаден под наем на ответницата по силата на договор за наем от 07.02.2017г. и са присъдени разноски съобразно изхода на спора. Въззивницата – ответник обжалва решението изцяло, с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради неправилно приложение на материалния закон и непълнота на събраните доказателства. Поддържа, че по делото е доказано плащане на наемната цена, както и на разходите, свързани с ползване на вещта. Сочи, че от събраните гласни доказателства е установено по делото, че ищецът е получавал сумите за наема и консумативите на имота от първо до пето число на текущия месец на ръка, като е отказал плащане по банков път или срещу издаване на разписка. По отношение на разходите за консумативи се твърди, че реално са заплатени по-големи суми от дължимите, тъй като имотът е ползван от четирима наематели, а ищецът претендира от ответницата консумативите за целия имот. Отделно се поддържа, че не се дължи заплащане на консумативи след освобождаване на жилището, както и че не е доказано по делото плащане на претендираните консумативи от ищеца за процесния период. Въззивницата излага доводи, че не дължи присъдената сума за платен данък, поради нищожност на клаузата на чл. 14 от договора. Предвид изложените съображения, моли съда да отмени решението, като отхвърли изцяло исковете, с присъждане на разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Б. В. М. в депозиран писмен отговор оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Твърди, че за процесния период е налице валидно възникнало облигационно правоотношение между страните, по силата на което жалбоподателката дължи претендираните суми за наем и консумативи, като не е доказала изпълнение на задълженията си. Сочи, че разпитаният по делото свидетел Д., като син на наемателката, е заинтересован от изхода на спора и показанията му за извършени плащания не следва да бъдат кредитирани. Моли съда да потвърди решението, с присъждане на разноски. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Производството е образувано по предявени от Б. В.а М. срещу И. Н. Д. искове с правно основание чл. 232, ал.2 пр. 1 и 2 ЗЗД. По иска с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 3000 лв. – незаплатена наемна цена за периода 07.02.2017г. - 01.03.2018г.: По делото е безспорно установено, че за процесния период страните са били обвързани от валиден договор за наем, сключен на 07.02.2017г. за срок от 2 години, по силата на който ищецът е предоставил на ответницата ползването на недвижим имот, находящ се в гр. София, бул. ••••••• състоящ се съгласно описанието в договора от стая, хол, баня с тоалетна и коридор, срещу заплащане на месечна наемна цена в размер на 250 лв. от първо до пето число на текущия месец. Съгласно показанията на свидетеля А. Д., син на ответницата, който фактически е пребивавал в жилището, същият е заплащал всички дължими суми по договора на ръка на ищеца в офиса му до НДК – 250 лв. месечно наем и консумативи на стойност между 130 лв. – 194 лв. месечно, до фактическото освобождаване на имота на 01.03.2018г. С оглед изложеното, искът за заплащане на претендираната наемна цена е основателен и доказан. Възражението на въззивницата – ответник за доказано по делото плащане е недоказано. При наличие на установено с писмен акт парично задължение и липса на конкретно уговорен начин на плащане, ангажираните в тази връзка гласни доказателства не налагат различен извод, с оглед забраната по чл. 164, ал.1, т. 4 ГПК. По делото не са ангажирани писмени доказателства за плащане от ответницата, поради което искът за дължимата наемна цена е основателен и доказан. Ирелевантно за спора по този иск е дали ищецът е декларирал пред данъчните органи приходите си от наем, каквито са поддържаните в хода на процеса доводи. Неизпълнението на данъчните задължения на ищеца не рефлектира върху задължението на ответницата, в качеството й на наемател. По изложените съображения жалбата срещу решението в посочената част е неоснователна. Неоснователна е жалбата и в частта досежно присъдената сума от 300 лв. – дължим авансов данък към НАП. СРС е приел, че искът е основателен е доказан, съгласно уговореното в чл. 14 от договора. Съгласно цитираната клауза, наемателят се задължава да удържи и заплати дължимия авансов данък за платения наем по сметка на общината и НАП за негова сметка в размер на 10 на сто, като така е формирана договорената наемна цена, която е договорена без дължимият данък на основание чл. 18, ал. 2 ДОПК, като данъка се счита удържан от наемателя. Реалната наемна цена се формира, като договореният наем се увеличи с 10 на 100, представляващо удържаният данък върху платения данък. С оглед изложеното, претендираната сума от 300 лв., представляваща увеличението на наемната цена от 25 лв. месечно за период от 1 година, е дължима от наемателя съобразно уговореното. Цитираната клауза от договора е в рамките на договорната свобода и не е нищожна, противно на доводите в жалбата. В тази връзка е без значение дали наемодателят е декларирил и изпълнил данъчните си задължения, в отношенията между страните процесната сума е уговорена като част от дължимата наемна цена. По исковете с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за заплащане на консумативни разходи за топлинна енергия и вода за периода 07.02.2017г. - 07.02.2019г.: Основателно е оплакването в жалбата, че исковете са неоснователни за периода след 01.03.2018г., поради прекратяване на облигационната връзка между страните. За да уважи исковете за целия претендиран период, СРС е приел, че срочният договор за наем не може да бъде прекратен предсрочно с предизвестие, освен ако няма изрична уговорка, каквато в случая не е налице. Въззивният съд намира, че липсва пречка срочен договор за наем да бъде прекратен предсрочно по взаимно съгласие на страните и такова в случая е налице. Няма спор по делото и в самата искова молба ищецът твърди, че имотът е освободен фактически от наемателя на 01.03.2018г., като за периода до тази дата е предявен и иска за дължимата наемна цена. От събраните в хода на въззивното производство гласни доказателства чрез разпит по делегация на свидетеля Б. се установява, че за периода 07.02.2017г. – 01.03.2018г. синът й П.Б. е бил съквартирант със сина на И. Д. в процесния имот, по сключен от Б. с ищеца писмен договор за наем, считано от края на 2016г. или началото на 2017г. Свидетелката дава показания, че наетият от сина й апартамент се състои от три стаи, баня и тоалетна, като е виждала в имота ответницата И. Д. 1 или 2 пъти. Според показанията й, синът й ползва стаята в края на вестибюла, като договорът му е бил подновен и синът й Б. е наемател в имота и към момента на разпита на свидетелката. С оглед изложеното, предвид безспорно установеното освобождаване на имота от ответницата на 01.03.2018г. и установеното по делото наличие на друг наемател в имота след този период, съдът намира, че договорът за наем между настоящите страни в процеса е прекратен по взаимно съгласие на посочената дата, изразено с конклудентни действия. С оглед изложеното, ответницата – наемател дължи консумативни разходи за същия период, за който е предявен иска за наемна цена – 07.02.2017г. – 01.03.2018г. Основателно е и евентуалното възражение в жалбата, че дължимите от ответницата консумативни разходи следва да се определят на база ¼ от общо дължимите суми. В тази връзка показанията на свидетеля Д., че в имота за процесния период е имало 4 наематели, преценени в съвкупност с показанията на свидетеля Б., която също установява наличие на повече от един наемател, следва да бъдат кредитирани, включително и при отчитане на евентуалната заинтересованост на свидетеля Д.. Не се налага различен извод от описанието на имота в договора, тъй като от събраните във въззивното производство гласни доказателства безспорно се установява, че всеки от наемателите е ползвал отделна стая и общи сервизни помещения. Показанията на св. Д., че броят на наемателите е 4, не са опровергани от други доказателства по делото. С оглед установеното от обясненията на ищеца по реда на чл. 176 ГПК, че за имота има една партида съответно за електроенергия, вода и ТЕЦ, следва, че ответницата дължи ¼ от разходите за консумативи, които съгласно заключението на ССчЕ са в размер на сумата 149. 29 лв. за топлоенергия за периода 01.02.2017г. – 28.02.2018г. и в размер на сумата 130. 50 лв. за потребление на вода. В останалата част за разликата до пълните предявени размери исковете са неоснователни. Неоснователни са доводите в жалбата, че не са налице доказателства за съответната консумация на вода и топлоенергия, тъй като заключението на приетата ССчЕ е изготвено въз основа на извършени справки в съответния оператор на услуги. Поради частичното несъвпадение на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта за уважаване на исковете с правно основание чл. 232, ал.2, пр. 2 ЗЗД за разликата над сумата 149. 29 лв. до пълния присъден размер от 950. 94 лв. и за периода 01.03.2018г. – 07.02.2019г. – разходи към „Топлофикация София“ ЕАД и за разликата над сумата 130. 50 лв. до пълния присъден размер от 321. 36 лв., представляващи консумативни разходи към „Софийска вода“ АД и за периода 01.03.2018г. – 07.02.2019г. и вместо него постановено друго за отхвърляне на исковете в посочената част, а в останалата част решението следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. С оглед изхода на спора, решението следва да бъде отменено и в частта за присъдените в полза на ищеца разноски за СРС за разликата над сумата 861. 30 лв. до пълния присъден размер от 1100 лв. С оглед изхода на спора, на въззивницата следва да се присъдят претендираните и доказани разноски в размер на сумата общо сумата 95. 79 лв. за въззивното производство – държавна такса от 91. 44 лв., адвокатско възнаграждение и депозит за свидетел, както и сумата 260. 40 лв. – разноски за СРС. На въззиваемия следва да се присъдят разноски за претендираното и доказано адвокатско възнаграждение в размер на сумата 548. 10 лв., съобразно отхвърлената част на жалбата, при общ размер от 700 лв. Направеното възражение от въззивницата за намаляване размера на претендираното възнаграждение е неоснователно, тъй като същото не надвишава минималния размер по чл. 7, ал.2, т. 2 НМРАВ и не подлежи на намаляване. Въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на основание чл. 77 ГПК по сметка на СГС сумата 19. 02 лв. – дължима държавна такса, поради неправилното й определяне при администриране на въззивната жалба. Така мотивиран, Софийски градски съд