Решение № 3541 от 9.5.2024 г. на Административен съд - Бургас по дело № 352/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл.156 и следващите от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във връзка с чл.144, ал.1 и чл.107 от ДОПК, във връзка с чл.4, ал.1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Образувано е по жалба на „Хелт енд Спа Холидейс“ ЕООД, с [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.4, представлявано от управителя И. Г. Г. против акт за установяване на задължения по декларация № МДТ-201/09.11.2023 г. издаден от главен експерт в отдел „МДТ“ при О. Н., потвърден с решение № 16/24.01.2024 г. на началник отдел „Местни данъци и такси“ при Община Несебър. Прави искане да се прогласи нищожността, алтернативно да се отмени изцяло като незаконосъобразен и необоснован обжалвания акт. Ответникът – Н. отдел „Местни данъци и такси” при Община Несебър, редовно уведомен, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и прави искане да бъде отхвърлена, като неоснователна и да му се присъди юрисконсултско възнаграждение. Съдът след като прецени събраните по делото доказателства, от фактическа страна намира за установено следното: Не е налице спор по делото, че „Хелт енд Спа Холидейс“ ЕООД е собственик на поземлен имот с [идентификатор] по КК на [населено място], община Несебър, обл.Бургас. От дружеството е подадена декларация по чл.17, ал.1 от ЗМДТ с вх.№ 1943/12.11.2008 г. (л.57-60 от делото), с която е декларирано право на собственост върху земя, находяща се в м.Козлука, Свети Влас, общ.Несебър, с посочени дата на придобиване 17.09.2008 г. и отчетна стойност – 216 000, 00 лева. Съответно, подадена е и декларация по чл.14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти с вх.№ 69166/20.04.2011 г. (л.17 от делото), за недвижим имот, находящ се в общ.Несебър, [населено място], м.Козлука, представляващ земя I-ва категория – ПИ с [идентификатор] с площ 1 600 кв.м., който се използва за стопанска цел. С акт за установяване на задължения по декларация № МДТ-201/09.11.2023 г. (л.14 от делото) издаден от главен експерт в отдел „Местни данъци и такси” при Община Несебър, на основание чл.107, ал.3 от ДОПК са установени задължения на дружеството за данък недвижими имоти за този имот, както следва: за 2018 г. главница в размер на 388, 80 лева и лихва 211, 94 лева, за 2019 г. главница в размер на 388, 80 лева и лихва 172, 57 лева и за 2020 г. главница в размер на 388, 80 лева и лихва 132, 99 лева. АУЗД е обжалван по административен ред и е потвърден с решение № 16/24.01.2024 г. на началник отдел „Местни данъци и такси” при Община Несебър (л.7 от делото). В мотивите на решението е посочено, че „Хелт енд Спа Холидейс“ ЕООД е данъчно задължено лице в качеството си на собственик на ПИ с [идентификатор], като определените задължения са в общ размер на 1 166, 40 лева главници и лихви за просрочие изчислени към 09.11.2023 г. в размер на 515, 70 лева, които представляват задължения на дружеството за данък недвижими имоти за 2018 г., 2019 г. и 2020 г. Разгледано е възражението за тяхната недължимост поради изтекла погасителна давност и е намерено за неоснователно. Решението е връчено на дружеството на 26.01.2024 г. съгласно приложеното известие за доставяне ИД PS8230008ZZII (л.9 от делото). С жалба вх.№ Н4-МДТ-916/13.02.2024 г., в срока по чл.156, ал.1 от ДОПК, във връзка с чл.144 от ДОПК, АУЗД № МДТ-201/09.11.2023 г. е обжалван по съдебен ред. Съдът, предвид установената фактическа обстановка и събраните по делото доказателства, като съобрази приложимите законови разпоредби, намира жалбата за неоснователна. Съобразно разпоредбата на чл.160, ал.2 от ДОПК, съдът преценява законосъобразността и обосноваността на обжалвания акт, като преценява дали е издаден от компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалните и материалноправните разпоредби по издаването му. Обжалваният акт е издаден в предвидената от закона писмена форма и от компетентен за това административен орган. Съгласно чл.4, ал.1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Съгласно чл.4, ал.3 от ЗМДТ в производствата по ал.1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчни задължения - на публични изпълнители, а съгласно ал.4 служителите по ал.3 се определят със заповед на кмета на общината. Обжалваният АУЗД е издаден от компетентен орган – главен експерт в отдел „Местни данъци и такси” при Община Несебър, съобразно нормата на чл.4, ал.1 и ал.3 от ЗМДТ и правомощията предоставени му със заповед № 394/26.04.2012 г. на кмета на Община Несебър (л.24 от делото). Неоснователни са възраженията, че така представената заповед е антидатирана, тъй като на настоящия съдебен състав е служебно известно нейното наличие преди издаване на процесния АУЗД, тъй като тя е била представяна и в производствата по адм.д.№ 1930/2021 г., адм.д.№ 2512/2020 г., адм.д.№ 298/2016 г., адм.д.№ 1019/2014 г., адм.д.№ 550/2014 г., адм.д.№ 423/2014 г. Ето защо неоснователни са и възраженията на жалбоподателя за нищожност на обжалвания акт, поради липса на материална компетентност на лицето, което го е издало. В хода на производството по издаване на обжалваният акт от административният орган не са допуснати съществени процесуални нарушения, който да са довели до нарушаване правото на защита на жалбоподателя. В случая, не е налице твърдяната неясното относно имота по отношение на който са установени процесните задължения. Видно от обжалвания АУЗД, в него изрично се сочи, че той е издаден на основание чл.107, ал.3 от ДОПК, съгласно декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх.№ 69166/20.04.2011 г. Тази декларация безспорно е подадена от дружеството-жалбоподател и касае поземлен имот с [идентификатор] по КК на [населено място], общ.Несебър, обл.Бургас, поради не е налице неяснота относно имота за които са установени процесните задължения. Съгласно чл.109, ал.1 от ДОПК не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена. Тази разпоредба регламентира срок за образуване на ревизионно производство за установяване на задължения за данъци, чието изтичане препятства възможността за органите по приходите да установят тези задължения. С оглед на тази му характеристика, срокът е приклузивен, като се прилага служебно от органите по приходите и от съда. Неспазването му е съществено процесуално нарушение, което винаги води до незаконосъобразност на издадения акт. При издаване на АУЗД № МДТ-201/09.11.2023 г. срокът по чл.109, ал.1 от ДОПК е спазен. Съгласно чл.14, ал.1 от ЗМДТ, за новопостроените или придобитите по друг начин имоти собственикът, съответно носителят на ограниченото вещно право, уведомява за това писмено в 2-месечен срок общината по местонахождението на имота, като подава данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. Не съществува задължение за лицето всяка година да подава декларация с цел определяне на данъка върху притежаваните имоти за съответната календарна година, освен в случаите по чл.14, ал.3 от ЗМДТ - при промяна на някое обстоятелство, което има значение за определяне на данъка, да уведоми общината по реда и в срока по чл.14, ал.1 от ЗМДТ. Задължението за лицето възниква с придобиване на недвижимия имот, установява се въз основа на декларирането му пред общината и се заплаща периодично. Следователно, срокът по чл.109, ал.1 от ДОПК в тези случаи не тече от датата на подаване на декларацията по чл. 14, ал.1 от ЗМДТ, а от първи януари на годината, следваща годината, в която задълженията са били дължими. В случая не е била приклудирана възможността за образуване на производство за установяване на задължения за ДНИ за периода 2018 г.-2020 г., тъй като петгодишният приклузивен срок по чл.109, ал.1 от ДОПК изтича както следва: за задълженията за 2018 г. - на 31.12.2023 г., за задълженията за 2019 г. – на 31.12.2024 г., а за задълженията за 2020 г. – на 31.12.2025 г. Към датата на издаване на АУЗД - 09.11.2023 г., този срок не е изтекъл и не са били налице процесуални пречки за образуване на производство по установяване на задължения за местни данъци по реда на чл.107, ал.3 от ДОПК. Тук следва да се уточни и че в случаите касаещи ДНИ срока регламентиран в чл.109 от ДОПК се брои за всяка година по отделно, като започва да тече от изтичането на годината, за която се дължи съответният данък, като подаването на декларация е еднократно. Обратното разбиране би означавало ДНИ да се дължат само 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ, което е неправилно и в противоречие с целите на ЗМДТ. В допълнение на изложеното, следва да се има в предвид, че дори и да се приеме, че са налице процесуални нарушения при издаване на акта, то те не са предвидени от законодателя, като основание за съда да го отмени и да върне преписката на органите по приходите за ново произнасяне. Това е така, защото с оглед разпоредбата на чл.160, ал.1 от ДОПК и Тълкувателно решение № 5/2004г. на ОСС на ВАС, административният съд, като съд по същество, със своето решение следва да се произнесе относно дължимостта на установените задължения, като дори разполага с правомощия да установи задълженията на лицето на основания различни от изложените в акта. Обжалваният акт е издаден в писмена форма, в съответствие с материалноправните разпоредби на закона. Той е мотивиран, доколкото съдържа фактически и правни основания за неговото издаване, макари същите да са оскъдни. От изложените фактически основания и представената по делото декларация по чл.17 от ЗМДТ, се установява, че задълженията на жалбоподателя за данък върху недвижимите имоти за процесните периоди са определени върху декларираната отчетна стойност на имота, а именно 216 000, 00 лева. Съгласно чл.11, ал.1 от ЗМДТ, данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти, поради което правилно дружеството е определено като адресат на акта. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, за неяснота относно механизма на определяне размера на задълженията за ДНИ през разглеждания период. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗМДТ, ДНИ се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл.10, ал.1 от ЗМДТ към 1 януари на годината, за която се дължи. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗМДТ, данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно Приложение № 2, а за жилищните имоти – данъчната им оценка съгласно Приложение № 2. Анализът на тези разпоредби сочи, че когато се касае за предприятия, в която хипотеза попада и жалбоподателят, данъчната оценка по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗМДТ е по-високата стойност измежду отчетната стойност и данъчната оценка съгласно Приложение № 2 към закона. Аналогична е и разпоредбата на чл.17 от Наредба № 14 за определяне размера на местните данъци, приета от Общински съвет – Несебър. В процесния АУЗД, като база за определяне на данъка, е възприета именно отчетната стойност на декларирания имот. Видно от декларация по чл.17, ал.1 от ЗМДТ за дължимия данък върху недвижимите имоти вх.№ 1943/12.11.2008 г., жалбоподателят в качеството си на данъчно задължено лице е декларирал такава в размер на 216 000, 00 лева. Данъчната ставка е в размер на 1, 8 промила, съгласно чл.18 от Наредба № 14 за определяне размера на местните данъци и такси на Общински съвет [населено място], като тя е определена съобразно изискванията на чл.22 от ЗМДТ, според който общинският съвет определя с наредба размера на данъка в границите от 0, 1 до 4, 5 на хиляда върху данъчната оценка. Съответно, при установяването на размера на данъка не са допуснати изчислителни грешки, като същият правилно е определен от административния орган в размер на 388, 80 лв. за всяка една от годините, съобразно отчетната стойност на имота (216 000лв./1000 х 1, 8 промила). Действително по делото не е представена данъчна оценка на имота, но това обстоятелство не би могло да доведе до отмяна на оспорения акт, доколкото съгласно чл.21, ал.1 от ЗМДТ и чл.17, ал.1 от Наредба № 14, данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение № 2 от ЗМДТ. Ето защо, ако данъчната оценка на имота съгласно приложение № 2 от ЗМДТ е по-ниска от отчетната им стойност, то правилно задълженията на дружеството са определени по отчетната стойност. Същевременно, ако данъчната оценка по приложение № 2 от ЗМДТ е по-висока от отчетната стойност върху която са установени задълженията, това също не би могло да доведе до отмяна на акта, тъй като съдът с оглед нормата на чл.160, ал.1 от ДОПК, следва да реши делото по същество и да определи задължения върху по-високата стойност на имотите, което като неблагоприятен за жалбоподателя резултат е недопустимо, с оглед действащата забрана на чл.160, ал.5 от ДОПК, за изменение на акта във вреда на жалбоподателя. Процесните задължения не са погасени и по давност, както се твърди от жалбоподателя. Съгласно чл.162, ал.1 от ДОПК, държавните и общинските вземания са публични и частни, а съгласно ал.2, публични са държавните и общинските вземания за: т.1 за данъци, включително акцизи, както и митни сборове, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета и т.9 лихвите за вземанията по т.1-8. С оглед посочените разпоредби задълженията за данък недвижими имоти и лихвите за просрочие са публични общински вземания и по отношение на тяхното погасяване по давност са приложими разпоредбите на ДОПК. Съгласно чл.171 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на [възраст] давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Съгласно чл.172, ал.2 от ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, а съгласно ал.3 от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Съгласно чл.28, ал.1 от ЗМДТ, данъкът върху недвижимите имоти се плаща на две равни вноски в следните срокове: до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим. В случая задълженията за данък недвижими имоти за 2018 г., съгласно посочената разпоредба на чл.28, ал.1 от ЗМДТ са били дължими през 2018 г. и давностния срок по отношение на тях започва да тече от 01.01.2019 г. и изтича на 31.12.2023 г. Преди да изтече този срок, на 09.11.2023 г. е издаден процесния акт за установяване на задължения по декларация, поради което от тази дата давността се счита прекъсната и от нея започва да тече нова давност, която не е изтекла към момента на постановяване на настоящото съдебно решение, поради което задълженията не са погасени по давност. Така изложеното се отнася и до установените с акта задължения за 2019 г. и 2020 г., по отношение на които давностния срок е започнал да тече на 01.01.2020 г., съответно 01.01.2021 г. и изтича на 31.12.2024 г., съответно 31.12.2024 г., като с издаването на акта давността е прекъсната и е започнала да тече нова такава, която все още не е изтекла. С оглед дължимостта на главните задължения за данък недвижими имоти, които не са заплатени в законоустановения срок, правилно от органа по приходите са определени и лихви за забава, с оглед нормата на чл.175, ал.1 от ДОПК. Съгласно посочената норма, за неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължи лихва в размер, определен в съответния закон. Задълженията за ДНИ са публични задължения по смисъла на чл.162, ал.2, т.3 от ДОПК, като те подлежат за заплащане на две равни вноски в срок до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим. Безспорно дружеството не е заплатило дължимия за 2018г., 2019г. и 2020г. ДНИ за процесния имот, в така посочените срокове, поради което данъкът е дължим със съответната лихва за забава, по силата на цитираните правни норми, без да е необходимо дружеството изрично да е канено от общинските органи да заплаща данъка. По отношение на процесните задължения правилно са определени дължимите лихви в размер, конкретно посочен, за всеки период на забава, изчислени към датата на издаване на обжалвания АУЗД. С оглед на изложеното жалбата на „Хелт енд Спа Холидейс“ ЕООД против АУЗД № МДТ-201/09.11.2023г. е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. При този изход на делото на основание чл.161 ал.1 от ДОПК, жалбоподателя следва да бъде осъдено да заплати в полза на Община Несебър юрисконсултско възнаграждение в размер на 468, 40 лева, определено на основание чл.7, ал.2, т.2, във връзка с чл.8, ал.1 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, изчислено съобразно материалния интерес по делото – 1 683, 90 лева. Настоящото решение е окончателно, тъй като ограничението в касационното обжалване по чл.160, ал.7 от ДОПК е приложимо и по отношение на съдебните решения, постановени по актовете за установяване на публични задължения по ЗМДТ. В този смисъл е и практика на ВАС, видно от определения № 5004/20.04.2021г. по адм.д.№ 4265/2021г., № 2686/19.02.2020г. по адм.д.№ 9846/2019г., № 5994/22.05.2020г. по адм.д.№ 4212/2020г., № 3664/10.03.2020г. по адм.д.№ 2651/2020г., № 5410/28.04.2021г. по адм.д.№ 4396/2021г., № 3663/19.03.2021г. по адм.д.№ 2743/2021г. и др. Ето защо и доколкото с обжалвания АУЗД са установени задължения за ДНИ на дружеството в общ размер на главницата 1 166, 40 лева, тоест под установения от закона праг за обжалваемост за юридическите лица – 4 000, 00 лева, то решението не подлежи на обжалване. Мотивиран от изложеното, А. съд - Бургас, Х-ти състав