Решение № 4562 от 29.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 13024/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 8784/30.07.2922 г. на СРС, 88 с - в, по гр. д. № 1291/2022 г. са отхвърлени предявените от Г. С. А., ЕГН •••••••••• срещу „Агенция за събиране на вземания“ (АСВ) ЕАД, ЕИК ••••••• искове, с правно основание, както следва: по чл. 439 ГПК за признаване на установено, че Г. С. А. не дължи на „Агенция за събиране на вземания“(АСВ) ЕАД сумата от 625. 43 лв. - главница по договор за кредит от 04.02.2010 г. и 73. 90 лв. - остатък от законна лихва върху главницата за периода от 30.04.2014 г. до изплащане на вземането, които суми са част от вземанията, за които е издаден изпълнителен лист от 13.01.2015 г. по ч. гр. д. № 23565/2014 г. и е образувано изп. дело № 20158380401028 на ЧСИ М.Б., с peг. № 838 в КЧСИ и район на действие СГС, както и са отхвърлени исковете с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 840 лв., представляваща получена от взискателя сума без основание сума по прекратено изпълнително дело № 20158380401028 по описа на ЧСИ М.Б. с peг. № 838 в КЧСИ, ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба - 12.01.2022 г. до окончателното изплащане и с правно основание чл. 59 ЗЗД - за сумата от 160 лв. - спестени разходи за платени от Г. С. А. такси по изп. д. № 20158380401028 по описа на ЧСИ М.Б. с рег.№ 838 в КЧСИ (такси и разноски към ЧСИ и такси по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ), с които взискателят „АСВ“ ЕАД се е обогатил за сметка на Г. С. А., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 12.01.2022 г. до окончателното изплащане. Ищецът е осъден за разноски поделото. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Г. С. А., чрез представителя му, с доводи за неправилност, необоснованост и постановяване в нарушение на материалния и процесуален закон. Поддържа, че съдът е достигнал до неправилни изводи, че вземанията не са погасени по давност, които не кореспондират на установеното фактическо положение. Сочи, че ответникът не е оспорил видовете и момента на извършване на изпълнителните действия по делото. Съдът е разгледал спорните въпроси от кога започва да тече погасителната давност за вземанията поради отмяна на ППВС № 3/1980 г., извършено с ТР № 2 от 16.06.2015 г. по т. д. № 3/2013 г- на ОСГТК на ВКС. Последното ТР е постановено във връзка с тълкуване на въпроса за прилагане на погасителната давност по време на изпълнителния процес и е съобразено с новите постановки в ГПК. Стана въпрос за два закона, в които са вложени различни принципи. Поддържа, че давностния срок при наличие на осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е започнал да тече от последното валидно предприето изпълнително действие на 11.02.2015 г. и е изтекъл към 11.02.2020 г. Излага съща, че дори давностният срок да е започнал да тече на 26.06.2015 г. той отново е изтекъл. Поддържа, че СРС е приложил неправилно нормите касаещи перемцията, като е приел, че такава не е налице. Сочи, че ако взискателят не предприеме действия за събиране на вземането и такива не се извършат по изпълнителното дело в период от две години, по силата на закона делото се прекратява по право. Тъй като в случая последното предприето действие е извършено на 11.02.2015 г., 2 -годишния срок е изтекъл на 11.02.2017 г., от който момент изпълнителното производство се е прекратило по силата на закона. Неправилно СРС е приел, че при перемирано изпълнително производство следва да се зачетат извършените от ЧСИ изпълнителни действия. Намира, че ако изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона, извършените по него изпълнителни действия са незаконосъобразни, а изводите на СРС в обратния смисъл са в противоречие с материалния закон. Счита, че само при висящо изпълнително дело съдебният изпълнител ще има задължение да приложи поискания от взискателя способ. Извършеното по прекратено изпълнително производство действие няма да произведе желания ефект – тогава на взискателя може да се укаже да образува ново дело. Излага подробни съображения, че молбата с искане по перемирано производство не може да се приравни на такава по чл. 426 ГПК и съдебният изпълнител няма задължение да пристъпи към изпълнителни действия. След прекратяване на делото всички предприети от кредитора или съдебния изпълнителни действия са невалидни и незаконосъобразни, като не пораждат действие по прекъсване на давността. Счита, че след 11.02.2015 г. давностния срок не е прекъсван и е изтекъл, поради което вземането е погасено. Основателността на иска по чл. 4389 ГПК е предпоставка за основателност на исковете по чл. 55 и чл. 59 ЗЗД – поради прекратяване на делото по закон, събраните по него суми следва да бъдат възстановени на ищеца, като перемцията е предпоставка за възлагане на разноските по изпълнителното дело на кредитора, поради което и искът по чл. 59 ЗЗД е основателен. Моли решението да бъде отменено, а претенциите - изцяло уважени. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на ответника и моли да се определи юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Въззиваемият - ответник „АСВ“ ЕАД в срока по чл. 263 ГПК в писмен отговор, оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че решението на СРС е законосъобразно постановено. Поддържа, че давността за вземането не е изтекла и към момента. Сочи, че е безспорно налагането на запори по сметки на длъжника по изпълнителното дело със съобщения от 11.02.2015 г. ГПК не изисква за действието на запора да има наличност по банковите сметки на длъжника. Наличието на суми имат значение за последиците от запора – дали способът ще бъде реализиран и взискателят удовлетворен. Действието на запора е от момента налагането му до погасяване на задължението или до вдигането му. Поддържа, че перемцията е без правно значение за настъпване последиците на давността. Когато по изпълнителното дело е направено искане за прилагане на нов изпълнителен способ, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни по искания способ, тъй като дължи изпълнение по намиращият се в него изпълнителен лист. Сочи, че единствената последица от перемцията е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново изпълнително дело, доколкото старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо дали е образувано фактически ново дело. Правилно СРС е приел, че запорът върху вземането се счита наложен с получаване на запорното съобщение от банката и има действие до погасяването на вземането, респ. има действие и върху постъпилите по сметката суми след налагането му без да е необходимо изпращането на ново запорно съобщение. Излагат се подробни съображения, че с по делото са предприети множество действия по прекъсване на давността – налагане на запор върху трудово възнаграждение м. 04.2017 г., с искане за прилагане на изпълнителни способи от страна на взискателя на 23.08.2018 г., на 14.06.2019, на 02.03.2021 г. Счита, че е бил активен по изпълнителното дело, по което са предприети действия за прекъсване на давността, независимо дали перемцията е настъпила, като последното действие е предприето на 02.03.2021 г. Правилно СРС е приел, че съгласно чл. 117, ал. 2 ГПК когато вземането е установено със съдебно решение, новата давност е винаги 5 - годишна, а правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са приравнени на тези на влязлото в сила съдебно решение. Излага доводи, че към датата на образуване на изпълнителното дело е още в сила ППВС № 3/1980 г., според което давност не тече и се прекъсва в изпълнителното производство, което означава, че от момента на постановяването на ТР, по отношение прекъсването на давностния срок в изпълнителния процес, ще действа разрешението дадено в него. С приемане на ТР № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС се възприема различно разрешение на въпроса за течението на давността в изпълнителния процес. Поддържа, че последиците на ТР следва да се прилагат занапред, от момента на постановяване на решението, от който момент предходното тълкуване престава да се прилага и то само по отношение на висящи изпълнителни производства. Сочи, че до момента на приемане на решение 26.06.2015 г. давността за вземанията не е текла по силата на разрешението, възприето в ППВС № 3/1980 г. След тази дата давността е започнала да тече отново. Неоснователни са възраженията на ищеца, че поисканите от ответника изпълнителни действия не са прекъснали давността. Изводите на СРС, че са извършени действия, с който давността е прекъсната, са правилни и са съобразени с даденото от ВКС тълкуване. По тези и допълнителни съображения моли да се потвърди решението. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира следното: В рамките на проверката по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни норми. При извършената по реда на въззивният контрол проверка, настоящият състав намира, че решението е валидно и допустимо. При постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Решението е постановено след обсъждане на доказателствата, събрани пред СРС. СРС се е произнесъл по искове с правно основание чл. 439 ГПК, чл. 55 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. По законосъобразността на решението, като съобрази становищата на страните във въззивното производство и в допълнение към изложеното от СРС, настоящият състав намира следното по иска с правно основание чл. 439 ГПК: Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Защитата на длъжника следва да се основава само на факти, които са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. От тези факти ищецът - длъжник черпи права, изключващи изпълняемото право (погасяване правото на принудително изпълнение поради изтекла давност, плащане, прихващане и др.). В случая, с определение по чл. 140 ГПК от 17.05.2022 г., пред СРС са обявени за безспорни обстоятелствата, че е издаден изпълнителен лист от 13.01.2015 г. по ч. гр. д. № 23565/2014 г в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ООД (към момента „АСВ“ ЕАД) срещу Г. С. А., че въз основа на този лист е образувано изп. д. № 20158380401028 по описа на ЧСИ М.Б. с рег. № 838 в КЧСИ, район на действие СГС, както и че на взискателя е разпределена и изплатена сума в размер на 840 лв. и от ЧСИ са удържани 160 лв. за такси по изпълнителното производство. От справка в ТР към АВ се установява, че Агенция за събиране на вземания" ООД е с правоприемник „Агенция за събиране на вземания" АД (който понастощем е с правна форма „Агенция за събиране на вземания" ЕАД). Установява, че при образуване на изпълнителното дело при ЧСИ М.Б., в молбата на взискателя се съдържа възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Не е спорно между също така на 11.02.2015 г. е наложен запор на сметките на длъжника в няколко банки. Запорните съобщения са изпратени на 11.02.2015 г. и са получени от съответните банки м. 02.2015 г. (л. 41-43 от делото на СРС). По въпроса за срока на давността за процесните вземания установени с влязла в сила заповед по чл. 410 ГПК, в допълнение към изложеното от СРС, въззивният състав намира следното: Безспорно е в случая, че процесния изпълнителен лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Според действащият ГПК заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения съдът намира, че разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК намира приложение и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо, че съдебно дирене не се провежда, какъвто е и процесния случай. Въззивният състав споделя изводите на СРС, че с влизане в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо, тъй като за длъжника се преклудира възможността да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК. Влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва със стабилитет и спор между същите страни на същото основание за това вземане е недопустим. Изброените правни последици приравняват влязлата в сила заповед на силата на пресъдено нещо, с изключение на правозасилващото действие на СПН, която е материалноправна последица, характерна за влязлото в сила решение. Тъй като ефектът на влязлата в сила заповед е като на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането с влязло в сила решение, в процесния случай ще се приложи разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД - срокът на новата давност за всички вземания по заповедта ще е пет години. По въпроса относно прекъсването на давностния срок за вземанията след влизане в сила на заповедта, настоящият състав намира следното: В случая изпълнително производство е образувано на 05.02.2015 г. С ТР № 3/2020 г. от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС е преодоляно противоречието в практиката на ВКС, като е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземанията по изпълнителни дела, образувани до приемането на ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. В т. 10 от мотивите към ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че в тези случаи давността е започнала да тече отново от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г. Първоинстанционният съд е споделил това тълкуване, като е приел, че новият петгодишен давностен срок за процесните вземания ще започне да тече от 26.06.2015 г. нататък. По въпроса за действията, с които давността се приема за прекъсната СРС също е съобразил разясненията на ВКС в мотивите към т. 10 н а ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., според които „съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Давността се прекъсва с предприемане на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.“ В заключение, както е посочил и СРС, възприетото от ВКС тълкуване налага извод, че в изпълнителното производство давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Във връзка с доводите изложено от ищеца - за настъпване на перемция по право по изпълнителното дело, следва да се посочи, че и в доктрината и съдебната практика се приема, вкл. и преди постановяването на ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Според даденото от ВКС тълкуване обаче, новата давност започва да тече от момента на последното по време валидно изпълнително действие или признание на вземането от длъжника, предприт о от взискателя. (в този смисъл също решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС). Като се съобрази последователната практика на ВКС и дадените тълкувания относно прекъсването и течението на погасителната давност следва, че в процесния случай давността не е текла след образуване на изпълнителното дело на 05.02.2015 г., съгласно приложимото по това време ППВС № 3/18.10.1980 г. В хода на изп. д. № 20158380401028 по описа на ЧСИ М.Б., след постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, е започнала да тече нова 5 - годишна давност за вземанията – т. е. от 26.06.2015 г. В рамките на новата петгодишна давност и преди тя да е изтекла са предприети множество изпълнителни действия от взискателя. В периода от м. 04.2017 г. давностният срок е прекъсват неколкократно, както следва: с наложен запор на трудовото възнаграждение през 19.04.2017 г., запори на трудово възнаграждение от м. 06.2019 г., на 05.11.2020 г. и м. 04.2022 г. Запорът на вземане се счита за наложен на датата, на която запорното съобщение е връчено на длъжника /чл. 450, ал. 2 ГПК/, а спрямо третото задължено лице запорът е наложен от момента на връчване на запорното съобщение - чл. 450, ал. 3 ГПК. Действително, според т. 10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността. Ако в нея обаче е включено искане за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, т. е. молбата е редовна - чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2, изр. 2 и ал. 1 ГПК, тя прекъсва давността. В процесния случай по изпълнителното дело са подадени множество молби от взискателя „АСВ“ ЕАД, описани в решението на СРС, с които е поискано извършване на изпълнителни действия - запори, поради което следва да се приеме за обоснован извода на СРС, че не е налице период по - дълъг от две години, в който взискателят да е бездействал и да не е искал извършване на действия, като давността е била прекъсната многократно. Следователно не са реализирани предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, при които може да се приеме, че изпълнителното производство е прекратено по право, както се поддържа в жалбата на ищеца. Междувременно, в срока за произнасяне с решение по настоящото дело, е постановено и Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС, което въззивният съд намира, че също следва да се съобрази, доколкото дава задължително тълкуване на материално правни норми свързани с течението на давността в изпълнителното производство. В т. 3 от мотивите на ТР е прието окончателно разрешение на въпроса, че погасителната давност в изпълнителния процес се прекъсва и от изпълнителни действия, извършени по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Мотивите на ВКС са, че „кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново.“. ВКС приема, че ново писмено искане по делото за извършване на действия, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. „Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора - взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Правно и фактически, действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение - изразена воля в писмен вид - поради препращането в чл. 426, ал. 3 ГПК; пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителния титул - чл. 426, ал. 1 ГПК; с посочен изпълнителен способ - чл. 426, ал. 2 ГПК“ ВКС възприема становището, че до прекъсване на давността води всяка молба, в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната й нередовност е поправена - чл. 426, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 129 ГПК. Като съобрази задължителното за съдилищата тълкуване на ВКС на материалния и процесуален закон, настоящият състав споделя извода на СРС, че давността за вземанията не е изтекла до подаване на исковата молба 12.02.2022 г. Въззивният състав приема също така, че давността не е прекъсната с подаване и на исковата молба, по следните съображения: Съгласно установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на чл. 116, б. „б” ЗЗД, погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане - кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника по вземането няма за последица предвиденото в чл. 116, б. „б.“ ЗЗД и чл. 115 б. „ж“ ЗЗД действие – т. е. не прекъсва течението на давността. (в този смисъл - решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО и др.). При съобразяване на възприетите от ВКС постановки следва да се приеме, че давността при предявяване на отрицателен установителен иск, какъвто е иска по чл. 439 ГПК, не се прекъсва с депозиране на исковата молба от длъжника по вземането. Обратното би означавало, че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от длъжника по изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност. Според настоящия състав, това не е смисъла на разглежданите правни норми. Въпреки, че давността е текла и в хода на настоящият процес, въззивният съд по същество споделя изводите на СРС, че тя не е изтекла и в рамките на исковото производство до приключване на устните състезания пред настоящата инстанция. Поради това исковете по чл. 439 ГПК са неоснователни и законосъобразно, в съответствие с материалния закон са отхвърлени. На следващо място въззивният съд намира за неоснователни и исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на ищеца на сумата от 840 лв., представляваща получена от взискателя сума без основание сума по прекратено изпълнително дело № 20158380401028 по описа на ЧСИ М.Б. с per. № 838 в КЧСИ, както и по чл. 59 ЗЗД, за връщане на ищеца на сумата от 160 лв. - спестени разходи за платени от Г. С. А. такси по изпълнителното производство № 20158380401028 по описа на ЧСИ М.Б. с рег.№ 838 в КЧСИ (такси и разноски към ЧСИ и такси по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ), с които се твърди, че взискателят се е обогатил за сметка на Г. С. А.. По делото не се установяват кумулативни изискуемите предпоставки за уважаване на тези искове, както е приел и СРС. Понеже не се установява изпълнителното дело да е прекратено по закон, не може да се приеме, че събраните по него суми за такси следва да бъдат възстановени на ищеца или че са недължимо платени. Тъй като във въззивната жалба не се излагат никакви конкретни съображения за незаконосъобразност на решението в тази част, въззивният състав не намира за необходимо да преповтаря съображенията на СРС за неоснователност на исковете, а препраща към тях – на основание чл. 272 ГПК. Доколкото крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението следва да се потвърди, както е постановено, включително в частта по разноските в тежест на ищеца. По разноските пред СГС: При този изход на спора, право на разноски има въззиваемата страна - ответника. Съдът намира, че в полза на ответника следва да се присъди 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция. Воден от горното, Софийският градски съд