Решение № 42 от 26.3.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 28/2026 г.

Настоящото съдебно производство е по реда на чл.313 и сл. от НПК. Образувано е по въззивна жалба от процесуалния представител на подсъдимите В. С. Н. и Н. И. М.-адв.В.К.; гражданския ответник Център за спешна медицинска помощ гр.Добрич, чрез повереника адв.К. и от повереника на частните обвинители и граждански ищци А. Ю. и Г. Ю.-адв. Н.М. против присъда №14 от 19.09.2025г. по НОХД№368/2024г. по описа на Окръжен съд – Добрич. Във въззивната жалба на подсъдимите Н. и М. се развиват основания за неправилност на изводите на първата инстанция за авторството на деянието. Сочат се аргументи, че присъдата не е основана на обективен и цялостен анализ на доказателствата по делото, за противоречиви и непълни констатации на вещите лица по изготвените съдебно-медицински експертизи и при липса на доказателства за оказаната спешна медицинска помощ на пострадалото лице в СМП гр.Добрич. Прави се искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на оправдателна присъда за двамата подсъдими. В депозираното допълнение към въззивната жалба се излагат допълнителни съображения към наведените основания. С жалбата си гражданския ответник твърди за необоснованост на изводите на първата инстанция досежно авторствато на деянието и определеното обезщетение. Иска се от въззивната инстанция да отмени присъдата, респ. да я измени без да се излагат конкретни искания в тази насока. Гражданските ищци и частни обвинители оспорват справедливостта на наложените наказания на двамата подсъдими. Считайки, че в определения размер същите не отговарят на обществената опасност на деянието и няма да постигнат целите на наказанието молят въззивния съд да измени присъдата, да увеличи техния размер, като постанови и лишаване от права по чл.36,т.7 от НК за всеки един от тях. С атакувания съдебен акт подс.В. С. Н. е призната за виновна в това, че на 09.08.2021г. в гр.Тервел, при условията на независимо съпричиняване с подсъдимия Н. М., поради незнание на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност-оказване на спешна медицинска помощ в качеството и на специалист по здравни грижи-фелдшер във ФСМП-гр.Тервел, не оказала спешна медицинска помощ при посещението във филиала на пациента А. А. К., като не разпознала промените в направената му електрокардиограма, сочещи за наличие на „остър миокарден инфаркт“, налагащи оказване на спешна медицинска помощ чрез осигуряване на специализиран транспорт до МБАЛ гр.Добрич, съобразно разпоредбата на чл.9, т.9, б.„а“ от Наредба №25/04.11.1999г. за оказване на спешна медицинска помощ, в разрез с разпоредбата на чл.39, ал.2 от Закона за съсловните организации на медицинските сестри, акушерките и асоциираните медицински специалисти, на зъботехниците и на помощник-фармацевтите, не приложила правилата за добра медицинска практика по здравни грижи по т.2.5.1, вр. т.2.5 от Правила за добра медицинска практика по здравни грижи, изискващи адекватна преценка на състоянието на пациента и потребностите от здравни грижи, с което съпричинила смъртта на А. А. К., поради което и на основание чл.123, ал.1, и чл.54 от НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено по реда на чл.66,ал.1 от НК за срок от три години. С присъдата е признат за виновен и подс.Н. И. М. за това, че на 09.08.2021г. в гр.Тервел, при условията на независимо съпричиняване с подсъдимата В. Н., поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност- оказване на спешна медицинска помощ в качеството му на специалист по здравни грижи-фелдшер във ФСМП-гр.Тервел, не оказал спешна медицинска помощ при посещението на А. А. К., като въпреки, че разпознал промените в направената на пациента електрокардиограма, сочещи за наличие на „остър миокарден инфаркт“, налагащи оказване на спешна медицинска помощ чрез осигуряване на специализиран транспорт до МБАЛ- гр.Добрич, съобразно разпоредбата на чл. 9, т.9, б. „а“ от Наредба № 25/04.11.1999г. за оказване на спешна медицинска помощ, в разрез с разпоредбата на чл. 39, ал.2 от Закона за съсловните организации на медицинските сестри, акушерките и асоциираните медицински специалисти, на зъботехниците и на помощник – фармацевтите, не приложил правилата за добра медицинска практика по здравни грижи по т.2.5.1, във в-ка с т.2.5 от Правила за добра медицинска практика по здравни грижи, изискващи адекватна преценка на състоянието на пациента и потребностите от здравни грижи, с което съпричинил смъртта на А. А. К., поради което и на основание чл.123, ал.1 вр. чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено по реда на чл.66,ал.1 от НК за срок от три години. На основание чл.49 и чл.52 от ЗЗД гражданския ответник Център за спешна медицинска помощ-Добрич е осъден да заплати на А. К. Ю. и Г. К. Ю. сумата от по сто и двадесет хиляди лева, а на А. А. К.-И. сумата от сто хиляди лева, всички ведно със законната лихва от 09.08.2021г. до окончателното изплащане, като обезщетение за претърпени от ищците неимуществени вреди, в резултат от престъплението по чл.123, ал.1 от НК, осъществено от В. С. Н. и Н. И. М.-медицински фелдшери в ФСМП- гр.Тервел. ЦСМП-Добрич е осъден да заплати и държавна такса върху уважените гражданскоправни претенции. С Присъдата съдът се е произнесъл и по разноските по делото, възложени на подсъдимите. В съдебно заседание представителят на Апелативна прокуратура-Варна изразява становище за неоснователност на въззивните жалби. Счита се, че всички обстоятелствата, включени в предмета на доказване, са били установени по несъмнен и категоричен начин. Изразява се становище за справедливост както на присъдата в гражданско- осъдителната част, така и в наказателната- по отношение на определеното от първата инстанция наказание. Частните обвинители и граждански ищци, чрез техния повереник поддържат оплакванията си на основанията, изложени в жалбите им. По отношение на жалбата на защитата на двамата подсъдими изразяват аргументирано становище за нейната пълна неоснователност. В съдебно заседание защитникът на подс.Н. поддържа жалбата и депозираното допълнение на изложените основания. Счита се, че делото не е изяснено от фактическа страна, поради което са направени доказателствени искания. Оспорва се както авторството на деянието и неговата съставомерност, така и справедливостта на наложените наказания. В личната си защита и последна дума възз.Н. поддържа заявеното от нейния защитник и моли да бъде оневинена. В личната си защита и последна дума възз. М. поддържа изразеното от своя защитник и заявява, че не е виновен и съвестта му е чиста. Настоящият състав намира, че приоритетно следва да се разгледат оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като евентуалното наличие на такива би обусловило отмяната на атакувания съдебен акт и би препятствало обсъждането на материалноправната му законосъобразност и справедливост. На първо място се поставя въпроса за наличие на противоречие в интересите на двамата подсъдими, което е налагало обсъждане на различна защита. Нарушението по чл.94,ал.1,т.5 от НПК е съществено тогава, когато при противоречиви интереси единият от подсъдимите има защитник, а другия не, както и тогава, когато са защитавани от общ защитник, както е и в конкретния случай. Няма спор, че общата защита на взаимно несъвместими интереси е неефективна, защото не може да обхване всички позиции на подсъдимите, противопоставяйки се едни на други, т.к. защитавайки едната позиция, защитника може да увреди позициите на другия. Случаите на относително задължителна защита се преодолява по волята на защитавания и изразено от него съгласие да се защитава сам или със защитник, за което следва да бъде уведомен от съда, като му се разяснят всички обстоятелства, създаващи неясноти и трудности при вземане на неговото решение. Настоящият състав намира, че първоинстанционния съд не е допуснал процесуално нарушение, като не е разяснил на подсъдимите за създадени с обвинението взаимно противоречиви интереси, както и за правото им да изразят съгласие по общата им защита. Въпросът кога е налице противоречие в интересите на няколко обвиняеми/подсъдими се решава с оглед конкретните обстоятелства по всеки отделен казус, в светлината на принципните положения, възприети с ППВС№6/78г., изм. с ППВС№7/87г., последователно прилагани в практиката на ВКС. Съобразно с възприетото становище, при решаване на този въпрос „следва да се изхожда от това, щото на всеки обвиняем да бъде предоставена пълна възможност за осъществяване правото му на защита. Интересите на обвиняемите са противоречиви, когато съществува противоречие в обясненията им/признание на единия за съвместната им дейност и оспорване на другия, когато единия изобличава другия и др./, а така също и при противоречие, съществуващо и извлечено от самия характер на предявеното на всеки от тях обвинение“. Настоящият състав намира, че в конкретния казус, до постановяване на присъда пред първата инстанция, не е било налице противоречие в интересите на двамата подсъдими по следните съображения. В досъдебното производство, при привличане в качеството на обвиняеми лица, подсъдимите са били представлявани от двама защитнициадв.В. К. и адв.Д. Ц. от ДАК. Видно от постановленията по чл.210 от НПК за привличане в качеството на подсъдимите като обвиняеми лица, обвинението срещу всеки от тях е за престъпление по чл.123,ал.1 от НК и е идентично от фактическа и правна страна с обвинението в съдебната фаза на процеса. В досъдебното производство подсъдимите са дали еднопосочни обяснения, като са заявили пред разследващия орган, че двамата са направили „всичко възможно“ и са насочили пациента към МБАЛ Добрич за преглед с кардиолог с личен превоз, поради неговото добро общо състояние /вж обяснения на л.9 и л.12, том2/допълнителен опис/ от ДП/. Разследването е било предявено на процесуалния представител на двамата подсъдими-адв.В. К. по изрично тяхно желание. Същият е изразил позиция, че се е запознал с материалите по делото и към настоящия момент няма искания, бележки и възражения. В съдебната фаза на процеса, също не се констатират противоречия в процесуалните позиции на подсъдимите. Пред първоинстанционния съд подсъдимите са били представлявани отново от двамата защитници- адв.К. и адв.Ц. от ДАК. Подс.Н. е дала обяснения, съдържанието на които не индицира каквито и да е противоречия с интересите на другия подсъдим. В с.з. пред проверявания съд подс.Н. е заявила: „направихме прегледа… направихме и въпросната кардиограма…. установихме завишени стойности на кръвното, медикирахме с хлофазолин… нашата работна диагноза не е инфаркт, а интеркостална невралгия… ние клинична проява на инфаркт не сме установили, дори по ЕКГ данни да няма“. Същото е в унисон с обясненията на двамата подсъдими, в хода на ДП. Никой от подсъдимите не се е домогвал да прехвърли отговорността на другия, като пред съда Н. отново е заявила, че както прегледа, така и поставената диагноза са били извършени съвместно от двамата. Липсата на различия в процесуалните позиции се извежда и от съдържанието на заявленията на подсъдимите и защитниците в хода на съдебните прения пред първоинстанционния съд, в които защитниците са пледирали за оправдаване на двамата подсъдими поради липса на доказателства за виновното им поведение. От своя страна подсъдимите са поискали да бъдат оправдани след като са заявили, че се присъединяват към доводите на защитниците си. Съдържанието на обвинението също не обуславя противоречие в интересите на двамата подсъдими. Фактът, че подсъдимите са обвинени за престъпление, извършено при независимо съпричиняване, не обосновава a priori извод за противоречиви интереси, тъй като обвинението от самото начало на наказателното производство визира едни и същи съставомерни признаци от обективна и субективна страна на състава на престъплението по чл.123,ал.1 от НК, предмет на обвинението срещу всеки от тях. Единствената разлика в обвинението спрямо всеки подсъдим се състои във формата на изпълнителното деяние, която за подс.Н. е „незнание“, а за подс. М.- „немърливо изпълнение“. С други думи, обвинението спрямо всеки от подсъдимите е едно и също относно времето, мястото, механизма на деянието, вредоносния резултат и формата на вината, като никой от двамата не изразява /явно или мълчаливо/ защитна позиция относно елементите на обвинението, която да е различна от тази на другия подсъдим и/или неговата линия на защита, както по време на досъдебното производство, така и в хода на първоинстанционното съдебно производство. С оглед на горното, настоящият въззивен състав намира, че към момента на постановяване на присъдата от първата инстанция не е налице противоречие в интересите на двамата подсъдими, поради което следва да се приеме, че не съществува процесуална пречка по смисъла на чл.91,ал.3,т.1 от НПК упълномощените от тях адвокати да представляват едновременно двамата подсъдими като техни защитници. Обективно липсва конфликт на интереси в защитните позиции на двамата подсъдими, както и различия в обвинението, които да водят до извод, че защитата на единия подсъдим ще противоречи на защитата на другия. Още повече, че първоинстанционното производство е приключило с еднакъв резултат – двамата подсъдими са били признати за виновни с оспорената пред въззивния съд присъда, а въззивното производство е било образувано по жалба на двамата подсъдими чрез техния защитник адв.В.К.. Едва в производството пред въззивната инстанция, защитата на подс.Н. е била поета от друг процесуален представител- адв.П. Н., който е изразил становище за противоречия в техните интереси, аргументирано с обстоятелството, че подс.Н. не е съставила нито един документ при извършения преглед, че не е поставила диагноза и е била ангажирана с оказване на спешна медицинска помощ на друг пациент-С.А., което съставлява по същество нова процесуална позиция. Доколкото защитата на подс.Н. пред въззивната инстанция е поета от друг процесуален представител, интересите на същата във въззивното производство не са били нарушени. Съобразявайки изложеното, настоящата инстанция намира, че няма допуснато съществено процесуално нарушение от първата инстанция, нарушило правата на подсъдимите. При извършената служебна проверка, съдът намира, че при разглеждане на делото първоинстанционния съд е допуснал съществено отстранимо процесуално нарушение, което е довело до ограничаване правата на подсъдимите и съставлява абсолютно основание за отмяна на присъдата. В разпоредително заседание по делото първоинстанционния съд е приел, че на ДП не са допуснати съществени отстраними процесуални нарушения и е разгледал делото по общия ред. Настоящият състав намира този извод за незаконосъобразен, като констатира, че процесуалния обвинителен документ не отговаря на изискванията на закона и ТР2/2002г. на ВКС. На първо място следва да се отбележи, че не е налице процесуална пречка за разглеждане на този въпрос пред въззивната инстанция, т.к. това нарушение не се преклудира, дори и да не бъде посочено при провеждането на разпоредителното заседание по делото. Правото на защита на подсъдимия включва проверка на обвинението от гледна точка на съдържанието на обвинителния акт, неговата пълнота и яснота относно правото на дееца да му бъде предоставена подробна информация относно обвинението –Решение на Съда на ЕС/десети състав от 21.10.2021г. по дело С-282/20г. по отправено преюдициално запитване, съгласно което: "Член 6, параграф 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство, което не предвижда процесуален ред за отстраняване, след разпоредителното заседание по наказателно дело, на неяснота и непълнота, които опорочават съдържанието на обвинителния акт и нарушават правото на обвиняемия да му бъде предоставена подробна информация относно обвинението. " Настоящият състав намира, че при изготвяне на обвинителния акт е допуснато съществено процесуално нарушение, което в значителна степен е затруднило правото на защита на подсъдимите, като същото е пренесено и в обжалваната присъда. Няма спор, че обвинителния документ следва да отговаря на изискванията на чл.246 от НПК и задължителните указания на ТР№2/2002г. на ОСНК на ВКС. В разпоредбата на чл.246 от НПК законодателят е регламентирал съдържанието и реквизитите на обвинителния акт, като е посочил, че същият следва да се състои от три основни части- очертани съответно в чл.246,ал.2,ал.3 и ал.4 от НПК. В обстоятелствената му част прокурорът следва да отрази съставомерните факти по делото и тези установяващи съпричастността на обвиняемия в извършването на конкретното престъпление. Тези факти трябва да бъдат изведени от събраните в хода на досъдебното производство доказателства, като следва да бъдат в достатъчна степен конкретни по отношение на съставомерните белези на съответното престъпление. Съобразно чл.246,ал.2 от НПК заключителна част на обвинителния акт /неговия диспозитив/ следва да съдържа информация за самоличността на обвиняемия, правната квалификация на обвинението, възможността за приложение на чл.53 от НК, дали са налице основания за трансфер в друга държава, както и информация за датата и мястото на изготвяне на обвинителния акт и такава относима към името и длъжността на прокурора, който го е изготвил. Тези две основни части на обвинителния акт обективират обвинителната теза, очертават границите на наказателното производство и съдържат виждането на прокуратурата по отношение на съставомерните факти /в обстоятелствената част/ и приложимото право по конкретното производство /в диспозитива/. Действително преценката на държавното обвинение по тези въпроси не подлежи на контрол от страна на съда и доколкото очертава границите на процеса предопределя неговото последващо развитие. Съдът не е компетентен да указва на държавното обвинение нито какви факти трябва да бъдат инкриминирани, нито как те следва да бъдат квалифицирани. В преценката за тези обстоятелства прокурорът е непълно независим, защото той е единствената основна страна в наказателния процес, която осъществява функция по обвинението. Съдът, който осъществява функция по ръководство и решаване обаче, има възможност да констатира недостатъци на обвинителния акт, които могат да бъдат преценени като съществени процесуални нарушения, което е възможно в два случая- когато обвинителния акт е непълен или когато той е вътрешно противоречив. Обвинителният акт е непълен когато съдържанието му не отговаря на изискванията на чл.246 от НПК. В този случай съдът следва да установи, че рамките на производството не са коректно очертани, или са допуснати нарушения, водещи до засягане на правото на защита на привлечения към наказателна отговорност, или са допуснати формални нарушения, свързани със задължителни реквизити на акта и да го върне по предвидения процесуален ред за отстраняване на констатираните недостатъци. Обвинителният акт е вътрешно противоречив когато в него има съществени противоречия или по отношение на съставомерните факти, или когато такова противоречие е допуснато по отношение на правната квалификация на инкриминираното деяние. В тези случаи отново следва да бъде констатирана неяснота по отношение на рамките на производството и трябва да бъде указано на прокуратурата да отстрани констатираните противоречия. В настоящият казус настоящия състав намира, че обвинителния акт е непълен и вътрешно противоречив по следните съображения. Инкриминираното деяние е специфичен случай на непредпазливо убийство, което се характеризира с особености както от обективна, така и от субективна страна, както и с особени изисквания към субекта на престъплението. Изпълнителното деяние включва причиняване на смърт поради незнание или немарливо изпълнение на занятие, или друга правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност. Съдебната практика е последователна в своето разбиране, че двете форми на изпълнителното деяние не са в съотношение на взаимно допълване, а на изключване, като „незнанието“ е относимо към непознаване от страна на подсъдимия на дължимите за изпълнение правила и може да бъде извършено само по небрежност, а „немарливото изпълнение“ предполага познаване на правилата и въпреки това нарушаване на същите, като може да бъде извършено и при самонадеяност. Правилното квалифициране на деянието и определяне на една от двете форми предполага ясни и непротиворечиви факти в обстоятелствената част на обвинителния акт, което в конкретния случай не е сторено. Както вече беше посочено, в обстоятелствената част на ОА следва се посочат всички УСТАНОВЕНИ ФАКТИ, които са пряко относими към приложимия престъпен състав, което изисква отразяване в детайли на всички фактически обстоятелства, които обуславят правната квалификация на престъплението. Не посочване, или противоречиво посочване на фактите, на практика съставлява непредявено от фактическа страна обвинение и следва да се счита за съществено процесуално нарушение, ограничаващо правата на подсъдимите да разберат в какво се обвиняват и да организират пълноценно своята защита. Видно от обвинителният документ, “След като изслушали симптомите на пострадалия двамата обвиняеми се заели с прегледа му като било измерено леко повишено артериално налягане в стойности 150/90мм живачен стълб и му е била направена ЕКГ. При така извършената манипулация се установили типични ST-елевации в 6 от 12-те отвеждания. Първоначално с резултатите се запознала обв.Н., а в последствие и обв.М.. По отношение на наличието на патология в резултатите от ЕКГ обв.Н. твърди, че не е установила такава, а обв.М., че е констатирал наличието на елевации, но предвид това, че пациентът бил в добро общо състояние го насочил към специалист-кардиолог, с какъвто към него момент филиала не разполагал“. От изложеното е видно, че в обстоятелствената част на обвинителния акт не са очертани съставомерните факти, като твърденията на прокурора са неясни и противоречиви, което не дава възможност на подсъдимите да разберат обвинението, а съдът да определи вярната правна квалификация. Видно от обстоятелствената част на ОА и двамата подсъдими са извършили прегледа заедно, като не са разграничени техните действия. В същото време липсва яснота кой от двамата подсъдими е „установил“ „типични ST-елевации в 6 от 12-те отвеждания“. Ако двамата са ги установили, това влиза в противоречие с позицията на обвинението, че обв.Н. „не е установила патология в резултатите от ЕКГ“, а подс.М. е констатирал „наличието на елевации“. В същото време, позицията на прокурора не е изразена категорично, а са пресъздадени обясненията на двамата подсъдими, които не могат да заместят обвинителната теза, която трябва да е ясна и непротиворечива. Тук не става въпрос за начин на формулиране, тъй като дори да се позове на обясненията на подсъдимите, прокурорът е длъжен да изрази ясно становище какво приема за установено въз основа на същите, т.е. ДА ИЗЛОЖИ ЯСНИ И НЕПРОТИВОРЕЧИВИ ФАКТИ. Тук следва да се посочи за прецизност, че така описаните в ОА обяснения двамата подсъдими са дали в хода на ДП единствено при разпита им като свидетели, но не и като обвиняеми, поради които същите не могат да се ценят в наказателния процес. Няма спор, че обвиненията, свързани с лекарска небрежност, предвид спецификата на дейността изискват доказателствени материали и оценки, свързани със специални познания, при това лекарски. Преценката на същите е свързана както с обмисляне на доказателства в контекста на зададените въпроси, чиито отговори изискват специализирани знания, така и с оценка на дължимото поведение от медицински аспект. Обвинителната власт и впоследствие съдът обаче са тези органи по наказателно правораздаване, които формулират обвинението и респективно осъждането по него, т.е. прокуратурата и съдът правят фактическите и юридически изводи. В конкретния случай обвинителната власт се е доверила на оценката на експертите по КСМЕ, че „твърденията на подс.Н. показва неразпознаване на инфарктния образ“, а подс.М. „разпознава ЕКГ със сигурни белези на остър инфаркт“, но е пренебрегнал спешността на състоянието и риска за живота на пациента“/вж КСМЕ на л.139,т.1 от ДП/. В същото време на обвинението е убегнало позоваване на вещите лица на недопустими доказателствени средства-разпит на обвиняемите като свидетели. Констатираната нередовност на ОА не може да бъде санирана с определяне на формата на изпълнителното деяние в диспозитивната част, доколкото фактите, от които се извежда същата са неясни и противоречиви, а между обстоятелствената и диспозитивната част не може да има противоречия. ОА е конструкция между обстоятелствена и диспозитивна част, които в своята съвкупност представят обвинителната теза. В съответствие с вътрешното си убеждение прокурорът е длъжен да отрази по ясен и непротиворечив начин всички свои фактически и правни съображения, позволяващи да се узнае рамката на обвинението, а подсъдимите лица да научат в какво са обвинени и да организират адекватно своята защита. Тази неяснота е била пренесена и в обжалвания съдебен акт, като съдът безрезервно е възприел обвинителната теза, за което няма изложени мотиви. По изложените съображения, настоящия състав намира, че може да бъде изведено противоречие между обстоятелствена и диспозитивна част на обвинителния акт, което прави процесуалния документ неотговарящ на изискванията на чл.246,ал.2 от НК. Това представлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото не дава възможност на обвинените лица да разберат в какво се обвиняват, да узнаят обвинението в неговата цялост и всички онези фактически данни, свързани с претендираната спрямо тях наказателна отговорност, което при всяко положение води до ограничаване правата на обвиняемите в наказателното производство и съставлява основание за връщане на делото в предходната процесуална фаза /ТР2/2002г. на ОСНК на ВКС, Р37/93г. на 2 н.о., Р 300/92 на 1 н.о. и др/. Предназначението на обвинителния акт е да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на всеки един от обвинените лица в него, като по този начин да постави основните рамки в процеса на доказване и осъществяване правото на защита. Съгласно ТР-2-2002-ОСНК за да изпълни своята процесуална функция, съдържанието му трябва стриктно да се придържа към изискванията на чл.246,ал.2 от НПК, а именно в обстоятелствената част прокурорът задължително трябва да очертае фактите, които обуславят престъпната съставомерност на деянието и участието на обвинените лица в него чрез посочване на време, място, механизъм на извършване и всички обстоятелства, които имат отношение съм състава на престъплението. Точното, конкретното и непротиворечиво описание на фактите, свързани с начина на извършване на деянието и участието на дееца в осъществяването му, е от изключително важно значение най-вече за ефективното упражняване на правото на защита на подсъдимите, тъй като същите се защитават по фактите така, както те са отразени в обвинителния акт, доколкото при вменени различни фактически обстоятелства тяхната защитна позиция би могла да има различно изражение. Изследването на тези въпроси е от съществено значение за делото, тъй като липсата на фактически твърдения, или наличието на противоречиви такива относно релевантните за обвинението обстоятелства поставя в невъзможност съда да прецени на базата на събраните и проверените доказателствени материали дали твърдените от прокурора в обвинителния акт факти са доказани, респ. да определи вярната правна квалификация. Обстоятелствените неясноти в обвинителния акт и противоречивите доказателства в негова подкрепа не могат да бъдат преодолени от настоящата инстанция. Като не е констатирал този порок и не е упражнил правомощията си по чл.249,ал.1 от НПК, първоинстанционния съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е приел да бъде разгледано в съдебна фаза обвинение, което страда от съществени пороци и по този начин е мултиплицирал недостатъка във всеки следващ стадий. Нито първоинстанционния, нито въззивния съд биха могли да санират това нарушение, произтичащо от недостатък на обвинителния акт. Това налага отмяна на обжалваният съдебен акт и връщане на делото на предходната инстанция във фазата на разпоредителното заседание, при съобразяване на дадените указания. Водим от горното и на осн. чл.335,ал.2 от НПК въззивния съд