Решение № 2148 от 27.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 11329/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 20038742/30.05.2022 г., постановено по гр. д. № 10748/2021 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 49 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Б. Г. П. /конституиран по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалата първоначална ответница Ю.С.Г./ обективно, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Б. Г. П. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми: 1./ 2 512, 90 лева – стойност на топлинна енергия за периода м.09.2017 г. – м.04.2019 г., ведно със законната лихва от 22.10.2020 г. до изплащане на вземането; 2./ 374, 23 лева – мораторна лихва за периода 15.09.2018 г. – 09.10.2020 г.; 3./ 42.46 лева – цена на услугата за дялово разпределение за периода 01.09.2017 г. – 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 22.10.2020 г. до изплащане на вземането; 4./ 9.16 лева – мораторна лихва за периода 31.10.2017 г. – 09.10.2020 г. С посоченото решение е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу Б. Г. П. /конституиран по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалата първоначална ответница Ю.С.Г./ установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата от 2 512, 90 лева до пълния предявен размер от 2 690, 63 лева – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия до процесния имот за периода м.05.2017 г. – м.08.2017 г. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Б. Г. П. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата в размер на 105, 92 лева – разноски в заповедното производство, както и сумата в размер на 153, 07 лева – разноски в исковото производство пред СРС. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на ответника Б. Г. П. сумата в размер на 25, 56 лева – разноски в заповедното производство, както и сумата в размер на 25, 56 лева - разноски в исковото производство пред СРС. Срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, в която предявените искове са уважени, е депозирана въззивна жалба от ответника Б. Г. П., чрез адвокат П. Х.. Излагат се доводи за недопустимост, незаконосъобразност и неправилност на решението в обжалваната част, поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Конкретно се поддържа недопустимост на решението поради съществено нарушение на процесуалната норма на чл. 230, ал. 2 ГПК при конституирането на Б. П. като ответник по делото в качеството му на наследник на починалата първоначална ответница Ю.Г.. Оспорва се наличието на облигационно отношение между страните по делото, като се сочи, че въпреки правилно разпределената доказателствена тежест съобразно чл. 154 ГПК, ищцовото дружество не е доказало пълно и главно, че ответникът е потребител на топлинна енергия /ТЕ/ за процесния имот. Навеждат се оплаквания за неправилно приложение на института на погасителната давност от районната инстанция досежно вземанията, претендирани за периода, предхождащ 22.10.2017 г. Развиват се доводи за неоснователност на изводите на СРС, че ответникът дължи заплащането на цена на услугата дялово разпределение, при съображения, че материалноправно легитимиран да претендира същата е фирмата за дялово разпределение /ФДР/, която реално е предоставила услугата и е страна по съответния договор с етажната собственост съгласно чл. 139 ЗЕ. Въззивникът счита за изцяло неоснователни исковите претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД поради липса на ангажирани по делото доказателства за отправяне и получаване на покана за тяхното заплащане съобразно нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. При тези аргументи моли за обезсилване на първоинстанционното решение в обжалваната част, евентуално за неговата отмяна и постановяване на друго съдебно решение, с което предявените искове да се отхвърлят изцяло. Претендират се разноски за двете съдебни инстанция. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „Т.С.“ ЕАД. Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, не е изразило становище по въззивната жалба. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, в която предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Б. Г. П. установителни искове са отхвърлени. Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По делото е приложено заповедно дело № 51576/2020 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 49 състав, от което се установява, че на 22.10.2020 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Ю.С.Г. за следните суми: 2 690, 63 лева – главница за доставена топлинна енергия за периода м. 05.2017 г. – м. 04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (22.10.2020 г.) до окончателното изплащане; 374, 23 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2018 г. – 09.10.2020 г.; 42, 46 лева – главница, представляваща цена за услуга за дялово разпределение за периода м. 09.2017 г. – м. 04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (22.10.2020 г.) до окончателното изплащане; 9, 16 лева – лихва за периода 31.10.2017 г. – 09.10.2020 г. В т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия през периода м. 05.2017 г. – м. 04.2019 г. за топлоснабден имот, представляващ апартамент 22, находящ се в гр. София, ж. к. „•••••••“, бл. •••••••, с абонатен № 69937. Претендират се разноски в заповедното производство, вкл. юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. С разпореждане от 16.11.2020 г. по ч. гр. д. № 51576/2020 г. по описа Софийски районен съд, Гражданско отделение, 49 състав, съдът е постановил издаване на исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски: 62, 33 лева – държавна такса, и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу постановената заповед за изпълнение. В допълнително приложение към възражението са оспорени заявените претенции поради липса на качеството на потребител на топлинна енергия на соченото за длъжник лице; погасяване на същите по давност съгласно чл. 111, б. „В“ ЗЗД; липса на облигационни отношения между заявителя и соченото за длъжник лице с предмет предоставяне на услугата дялово разпределение; неизпадане на соченото за длъжник лице в забава относно плащането на заявените главници за доставена ТЕ и услуга дялово разпределение. В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, в действащата към момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред. С определение от 29.09.2021 г., като трето лице – помагач на страната на ищеца е конституиран „Т.С.“ ЕООД. По делото е представен, неоспорен от ответната страна, Нотариален акт за собственост на апартамент (жилище) по чл. 55 г от ЗПИНМ от 24.06.1969 г., видно от който Н.К. Г.а е придобила собствеността върху процесния имот, представляващ апартамент № 22, находящ се в гр. София, ж. к. „•••••••“, бл. ••••••• ведно с припадащите му се 1.603/100 ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата. По делото е представена, неоспорена от ответната страна, молба вх. № 31669/15.12.1993 г. за откриване на партида от „Т.С.“ ЕАД относно процесния имот, депозирана от Ю.С.Г.. В посочената молба молителката се легитимира въз основа удостоверение за наследници № 4478/11.1992 г. Видно от представения по делото протокол от проведеното на 19.08.2002 г. Общо събрание на собствениците на етажната собственост, находяща се в гр. София, ж. к. •••••••, бл•••••••, етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на ТЕ в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение. В списъка за ап. № 22 за имот с абонатен № 69937 е посочено лицето Ю.С.Г., срещу което е положен саморъчен подпис, неоспорен по делото. На 11.09.2002 г. е сключен договор между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр. София, ж. к. •••••••, бл•••••••, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на ТЕ, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната ТЕ в срок до 45 дни след предоставяне на информация от "Т.С." ЕАД за показанията на топломера за отчетния период. Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ – 024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение. По делото са приети съобщения към фактура № 0106397760/31.07.2019 г. за отоплителен сезон 01.05.2018 г. – 30.04.2019 г. на обща стойност 1 682, 76 лева с вкл. ДДС, и фактура № 0096582224/31.07.2018 г. за отоплителен сезон 01.05.2017 г. – 30.04.2018 г. на обща стойност 1 023, 16 лева с вкл. ДДС, и извлечение от счетоводството на ищцовото дружество за абонат 4000056089 със задължения към 09.10.2020 г. в общ размер на 3 116, 48 лева, от които 2 733, 09 лева – главница, и 383, 39 лева – лихви. С молба вх. № 25161139/05.11.2021 г. адвокат П. Х., в качеството на процесуален представител на ответницата Ю.С.Г., е уведомил съда, че същата е починала на 30.10.2021 г., за което е представил препис – извлечение от акт за смърт № 2022/01.11.2021. Със същата молба е направено искане за спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК и указване на ищеца по делото задълженията по чл. 230, ал. 2 ГПК за издирване и установяване на наследниците на починалата ответница. С протоколно определение от 10.11.2021 г. Софийски районен съд е спрял производството по делото, на основание чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК, и е указал на ищеца в шестмесечен срок от съобщението да представи доказателства за наследниците по закон на починалата ответница, като го е предупредил за неблагоприятните последици при неизпълнение на дадените указания – прекратяване на производството. С молба вх. № 25170079/29.11.2021 г. ищецът "Т.С." ЕАД е отправил искане към съда за извършване на служебна справка по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г. относно родствените връзки на починалия ответник. С Разпореждане от 13.12.2021 г. Софийски районен съд е разпоредил извършването на исканата справка. Видно от справка в Национална база данни „Население“ Ю.С.Г. е починала на 30.10.2021 г. Същата е оставила за свой единствен наследник по закон Б. Г. П. – син. Съгласно извършената справка родители на Ю.С.Г. са С.Х.Г. – баща, и Н.К. Г.а – майка. С Разпореждане № 20005860 Софийски районен съд е конституирал Б. Г. П. като ответник по делото, на основание чл. 227 ГПК, на мястото на починалата ответница Ю.С.Г.. Със същото разпореждане съдът е възобновил производството по делото и е насрочил същото за разглеждане в открито съдебно заседание. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението на Софийски районен съд е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от районната инстанция. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – иск за вземания за плащане на стойност на доставена ТЕ за битови нужди за имот в сграда – ЕС, и за сума за предоставена услуга дялово разпределение на ТЕ, както и искове за заплащане на обезщетение за забава върху стойността на доставената ТЕ и на обезщетение за забава върху стойността на предоставената услуга дялово разпределение на ТЕ. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т. е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането. На първо място следва да се посочи, че релевираните оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение в обжалваната част поради незаконосъобразно възобновяване на делото и конституиране на ответника Б. П. като наследник по закон на починалата първоначална ответница, са неоснователни. Участието на правосубектни и процесуално правоспособни страни (съществуващи в правния мир правни субекти – физически или юридически лица, респ.) в исковото производство е положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните (за нея съдът следи служебно) за процесуалната допустимост на предявения иск, на образуваното по него производство и на постановеното по него съдебно решение. Поради това, в случай на смърт на някоя от страните по делото, настъпила след подаването на исковата молба в съда и преди влизането в сила на съдебното решение, съдът спира производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК и предприема процесуалните действия по чл. 230 ГПК, за да конституира на мястото на починалата страна нейните процесуални правоприемници, и по този начин да обезпечи тяхното по-нататъшно реално участие в процеса, макар това универсално процесуално правоприемство, уредено в чл. 227 ГПК, поначало да следва материалното такова и да настъпва по силата на закона (ex lege). В случай на смърт на ищеца, съгласно чл. 230, ал. 1 ГПК съдът следва служебно да установи неговите наследници (по закон или по завещание, ако такова е представено по делото) и да издири техните адреси. При смърт на ответника, съгласно чл. 230, ал. 2 ГПК съдът следва да изпрати на ищеца съобщение с указания, последният да посочи в шестмесечен срок от връчване на съобщението наследниците на починалия ответник и техните адреси, и да представи доказателства за това (удостоверение за наследници или други годни доказателства). При неизпълнение на дадените указания делото се прекратява. При отпадане на пречките за продължаване на делото, то се възобновява – чл. 230, ал. 1 ГПК. Възобновяването може да се поиска от всяка от страните, както и да бъде разпоредено служебно от съда. Определението за възобновяване на делото не подлежи на самостоятелно обжалване, но ако то е извършено незаконосъобразно това обстоятелство подлежи на обжалване заедно с крайния съдебен акт, както е сторено в разглеждания случай. В конкретния случай, в пълно съответствие с процесуалния закон и след ангажиране на доказателства за настъпила смърт на ответницата Ю.С.Г., Софийски районен съд е спрял производството по делото, на основание чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК, като е дал указания на ищеца „Т.С.“ ЕАД да издири наследниците на починалия ответник и в шестмесечен срок от съобщението да посочи същите. С оглед дадените указания и в законоустановения срок, ищецът е сезирал районния съд с искане за оказване на съдействие във връзка установяване наследниците на Ю.С.Г. чрез извършване на служебна справка относно родствениците на починалата страна по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г. за реда и начина на предоставяне достъп на органите на съдебната власт до регистъра на населението – Национална база данни „Население“. Надлежно сезиран с посоченото искане и съобразно задълженията му по чл. 7 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, а същевременно да извършва необходимите процесуални действия по движението на делото и сам да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, Софийски районен съд е изискал служебна справка Национална база данни „Население“, въз основа на която е установил, че Б. Г. П. е единственият наследник по закон на починалата ответница по делото. Предвид установяването на наследниците на Ю.С.Г. в резултат проявената процесуална активност на ищеца с депозираната молба от 29.11.2021 г. и съобразно правомощията си по чл. 230, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е възобновил производството по делото, като е конституирал Б. Г. П. като ответник по делото и е насрочил последното за разглеждане в открито съдебно заседание. С оглед така изложеното, въззивният съдебен състав намира за изцяло законосъобразно осъществена процедурата по възобновяване на делото и конституиране на ответника по делото, респ. намира за неоснователни доводите на последния за недопустимост на воденото срещу него исково производство. Във връзка с релевираните оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, въззивният съд намира следното: Между страните по делото на етапа на въззивното производство /с оглед изричното възражение на ответната страна, обективирано във въззивната жалба/ е налице спор относно обстоятелството, свързано с установяване качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди. Ето защо, въззивният съд е надлежно сезиран и дължи произнасяне по този спорен факт от значение за решаване на делото /чл. 153 ГПК/. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В процесния случай между страните не е спорно, а и това обстоятелство се установява от представения по делото Нотариален акт за собственост на апартамент (жилище) по чл. 55 г от ЗПИНМ от 24.06.1969 г., че Н.К. Г.а е придобила собствеността върху процесния имот, представляващ апартамент № 22, находящ се в гр. София, ж. к. „•••••••“, бл. ••••••• ведно с припадащите му се 1.603/100 ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата. От извършената справка в НБДН се установява по безспорен начин, че първоначалната ответница Ю.С.Г. е дъщеря на починалата Н.К. Г.а, както същата се е легитимирала в молба за откриване на партида до „Т.С.“ ЕАД от 1993 г. относно процесния имот. Като собственик на исковия имот Ю.С.Г. е посочена и в ангажирания по делото Списък на етажните собственици към протокол от Общо събрание на собствениците на етажната собственост от 19.08.2002 г., където същата фигурира под № 22 за имот с абонатен № 69937, срещу който е положен саморъчен подпис, неоспорен по делото. От ангажираните по делото писмени доказателства се установява по категоричен начин, че Б. Г. П. е единственият наследник по закон на починалата Ю.Г.. По делото не се твърди, нито са ангажирани доказателства, че първоначалната ответница или конституираният на нейно място наследник се е разпоредил с правото на собственост върху процесния недвижим имот преди исковия период, поради което изводите на решаващия съд относно принадлежността на правото на собственост на топлоснабдения имот са обосновани, а релевираните в обратния смисъл оплаквания във въззивната жалба са изцяло бланкетни и неоснователни. Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник "Монитор", в сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая ответникът нито твърди, нито установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2016 г., поради което следва да се приеме, че ги е приел. Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия. Ето защо общите условия на ищеца регулират спорното правоотношение. По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот – обстоятелство, което обуславя неоснователността на наведените във въззивната жалба на ответницата оплаквания в тази насока. Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на ТЕ в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост, се разделя на ТЕ, отдадена от сградната инсталация, ТЕ за отопление на общите части и ТЕ за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1 ЗЕ ТЕ за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. В жалбата не се релевират оплаквания относно количеството на доставената в процесния имот ТЕ и нейната стойност, поради което тези въпроси стоят извън въззивния контрол с оглед правомощията на въззивната инстанция съгласно чл. 269 ГПК. Спорен между страните на етапа на въззивното производство е въпросът погасени ли са по давност вземанията за стойността на доставената ТЕ, които се отнасят за периода м.09.2017 г. – 22.10.2020 г. Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2011 г., ОСГТК, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество, в т. ч. и за стойността на услугата дялово разпределение, съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. /, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/. на 11 равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество ТЕ за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването. С оглед уредените в закона и наредбата правила, се налага извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това "изравнително" вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата, т. е. задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски. В случая за спорния период – за вземанията за периода м. 09.2017 – 22.10.2020 г., приложение намират отменените Общите условия, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 32, ал. 1 от същите месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на Клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за топлоснабдяване, се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество ТЕ и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от Продавача. Според чл. 33, ал. 1 Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са процесните за главница/, давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. В частност задълженията на ответника за заплащане на стойността на доставената енергия са възникнали като срочни – според чл. 33, ал. 1 от приложимите Общи условия месечните суми за ТЕ са били дължими в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно за всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи процесния период, 3-годишният давностен срок тече от момента, в който изтича срокът за тяхното заплащане. Оттук следва, че задълженията за периода от м.09.2017 г. до 22.10.2020 г. не са погасени по давност – за м. 09.2017 г. задължението е станало изискуемо на 15.11.2017 г., както е приел и СРС, като 3-годишната погасителната давност за това задължение, започнала да тече от падежа на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД – 15.11.2017 г., би изтекла на 16.11.2020 г., т. е. след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (22.10.2020 г.). С оглед така изложеното неоснователни са доводите на въззивника за неправилно приложение на института на погасителната давност от решаващия съд. По претенциите с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му – чл. 84, ал. 1 ЗЗД, а когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на главен дълг, изпадането на длъжника в забава, както и размера на претенцията си. В конкретния случай се претендира мораторна лихва в размер на 374, 23 лева за периода 15.09.2018 г. – 09.10.2020 г. С оглед датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /22.10.2020 г./ претендираните суми не са обхванати от 3- годишната погасителна давност. За исковия период приложими са Общите условия за продажба на ТЕ от „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № 0У-1 от 27.06.2016 г. на ДКЕВР, на основание чл. 150 ЗЕ, и публикувани във вестник "Монитор" на 11.07.2016 г., в сила от 12.08.2016 г. Според чл. 32, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца за продажба на ТЕ за битови нужди, в сила от 12.08.2016 г., месечната дължима сума за доставената ТЕ на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за топлоснабдяването, се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество ТЕ и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, като клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ по чл. 32, ал. 1 в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл. 32, ал. 3 и чл. 33, ал. 2 от Общите условия, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество ТЕ за отчетния период, определено на база изравнителните сметки, като клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 3 за потребеното количество ТЕ за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася. Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2016 г., продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т. е. ако не са заплатени в 45-дневен срок след издаване на обща фактура за отчетния период, определена на база изравнителните сметки. По аргумент за противното съдът приема, че клиентите на ТЕ не дължат обезщетение за забава върху прогнозно начисляваната месечно ТЕ по чл. 32, ал. 1 от Общите условия. Върху окончателно определените по размер суми въз основа на реалния отчет на доставеното количество ТЕ (чл. 32, ал. 3) клиентите дължат обезщетение за забава, ако не са заплатили сумите в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят (чл. 33, ал. 2). За да може обаче потребителите на ТЕ да изпълнят задължението си да заплатят на ищеца тези суми, е необходимо дружеството да окаже необходимото съдействие, като предостави информация относно дължимата сумата, издавайки фактурата, предвидена в чл. 32, ал. 3 от Общите условия. С оглед на това следва да се приеме, че 45-дневният срок тече от издаването на фактурата за съответния отчетен период, а не от изтичането му, в случай че същата е издадена след изтичането на периода, поради което въззивният съд не споделя доводите на въззивника, че разпоредбата на чл. 33, ал. 4 ОУ не може да се приложи, съответно длъжникът изпада в забава след покана. При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на горепосочените клаузи, въззивният съд приема, че предвиденият 45-дневен срок за изпълнение на задълженията по чл. 32, ал. 3 от Общите условия не би могъл да тече преди изготвянето на изравнителните сметки и издаването на фактура от страна на ищеца, т. е., преди 31 юли на съответната година. Необходимостта от изравняване на действително потребеното количество ТЕ с начисленото за периода /отоплителния сезон/ отлага изпълнението на клиентите до извършването му, респ. осчетоводяването му. До тогава кредиторът не може да иска изпълнение. Предвид изложеното, задължението за плащане на дължимата ТЕ при действието на ОУ от 2016 г. е срочно и забавата на клиента настъпва след изтичане на съответния 45 – дневен срок, считано от издаване на общата фактура (или от 15 септември на съответната година), т. е. за прогнозно начислените суми не се дължи лихва за забава, но за сумата по общата фактура се дължи. За изпадане в забава не е необходимо обявяването на фактурите на интернет страницата на продавача, нито отправянето на изрична покана до длъжника за плащане (в този смисъл решение № 264821/16.07.2021 г. по в. гр. д. № 1732/2021 г. по описа на СГС, III-Б състав, решение № 995/03.05.2022 г. по в. гр. д. № 6245/2021 г. по описа на СГС, II-А състав, решение № 261817/31.05.2022 г. по в. гр. д. № 11002/2020 г. по описа на СГС, II-А състав и др.). Следователно в случая е налице доказана забава на ответника за задължението за плащане на главницата за доставена топлинна енергия. Във въззивната жалба липсват оплаквания относно размера на мораторната лихва, поради което този въпрос стои извън предмета на въззивния контрол по аргумент от чл. 269 ГПК. Относно релевираните оплаквания за липсата на легитимация на ищцовото дружество за вземанията за услугата дялово разпределение, въззивният съд намира следното: По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на ТЕ между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея. Съгласно чл. 36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите. С договора от 01.11.2007 г., сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД страните са договорили заплащане от „Т.С.“ ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до 30 септември на следващата година. Ангажирани са и доказателства установяващи, че през процесния период дяловото разпределение в топлоснабдения имот, находящ се в сграда – етажна собственост, е осъществявано от „Т.С.“ ЕООД. Ето защо ищецът се легитимира като носител на вземане за стойността на извършваната услуга дялово разпределение и предявените искове за установяване на дължимостта са установени по основание. Във въззивната жалба липсват оплаквания досежно размера на услугата за дялово разпределение, поради което този въпрос е извън пределите на въззивния контрол съгласно чл. 269 ГПК. По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя на ТЕ, поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което акцесорната претенция се явява неоснователна, респ. решението в тази част е неправилно и следва да се отмени. При горните мотиви налице е частично разминаване в крайните изводи на двете инстанции, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено единствено в частта, с която е уважен искът за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 31.10.2017 г. – 09.10.2020 г. на стойност 9, 16 лева, като същият се отхвърли изцяло. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение следва да се потвърди, като правилно и законосъобразно. По разноските във въззивното производство: При този изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано и в частта за разноските. Решението следва да се отмени в частта, с която Б. П. е осъден да заплати сумата над 105, 59 лева – разноски в заповедното производство, както и сумата над 152, 59 лева – разноски в исковото производство, като в полза на същия се присъди сумата от още 1, 31 лева – разноски в заповедното производство, и 1, 31 лева – разноски в исковото производство пред СРС. За въззивното производство в полза на въззивника Б. П., с оглед частичната основателност на въззивната жалба, следва да се присъди сумата от 1, 74 лева – за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Разноски се дължат и на въззиваемата страна, с оглед частичната неоснователност на въззивната жалба, в размер на 99, 69 лева – разноски във въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Относно обжалваемостта на въззивното решение На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове настоящото решение е окончателно. Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав