Решение № 3650 от 25.2.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 52454/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на Н. И. И. с ЕГН •••••••••• и адрес: ••••••••••••••• съдебен адрес: ••••••••••••••• чрез адв. С. С. срещу „КЙ” ООД с ЕИК •••••••••, седалище и адрес на управление: •••••••••••••, с която се моли съда да прогласи нищожността на Договор за паричен заем №••••••••••••, сключен на 19.05.2022 г. между ищцата и ответното дружество. При условията на евентуалност се иска да бъдат прогласени за нищожни отделни клаузи от договора- Глава чл. 8 от ДПК – „Неустойки”, вр. чл. 17 ЗПК, както и чл. 3, т.7, регламентиращ лихвен процент по кредита в размер на 36,63%. Ищцата твърди, че ма 19.05.2022 г. е сключила Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №•••••••••••• с „КЙ” ООД с ЕИК при следните условия: Общ размер на кредита /чиста стойност/ - 1 100 лв.; ГПР – 48,083%; Годишен лихвен процент по кредита - 36,63%; Лихвен процент на месец – 3,330%; Брой погасителни вноски – 11, като всяка вноска е дължима месечно на посочена в Договора за паричен заем дата; Обезпечения - поръчител или банкова гаранция, като при непредоставянето на обезпечение при регламентирани условия в тридневен срок, се претендира сума, представляваща неустойка в размер на 1088,25 лв. съгласно чл. 8 от Договора. Сочи се, че договорът не е сключен в предвидената в чл. 10 ЗПК форма /не са спазени изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕП/, а наред с това не е съставен по начин, който да е ясен за потребителя, на ищцата не са представени Общите условия на „КЙ” ООД, тя не ги е подписвала на всяка страница. Поддържа се, че в процесния договор е визиран годишен процент на разходите, но само като абсолютна процентна стойност – 48,083%. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Излагат се доводи, че неустойката в размер на 1088,25 лв., дължима за непредоставено от ищцата „обезпечение” на кредита, на практика представлява скрита лихва. Ако тази сума беше регламентирана като договорна лихва, то тя е следвало да бъде включена в ГПР. При допълнителни 1088,25 лв., ГПР многократно надхвърля допустимия петкратен размер на законната лихва, което е и таванът, до който може да достигне ГПР. Поддържа се, че клаузата, регламентираща договорна /възнаградителна/ лихва в размер на 36,63%, също е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Представени са писмени доказателства. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество, с който исковите претенции се оспорват като неоснователни. Не се спори, че след оценка и одобрение на депозирано от ищцата искане за заем на дата 19.05.2022г.. в гр. Сливен е сключен посочения в исковата молба Договор за паричен заем № •••••••••••• между заемателят Н. И. и заемодателя „КЙ” ООД. Договора е сключен за исканата сума от 1100 лв. за срок от 11 месеца, с месечен лихвен процент 3,330% и ГПР в размер на 48,083 %. Описани са извършени от ищцата плащания в общ размер от 961.16 евро. Сочи се, че Клаузата по чл.8 от договор за паричен заем № •••••••••••• е индивидуално уговорена със заемателят. Тя е съобразена с неговото желание, изразено в молба за кандидатстване за заем. Заемателят предварително е уточнил и индивидуализирал каква е сумата, която иска да получи. Конкретизирал е параметрите, които биха могли да са по неговите възможности - вид, размер, срок, начин на усвояване, размер и брой, както и периодичност на погасителните вноски. Предвид това в договора за заем е уговорен и размерът на неустойката, който е изцяло съобразен с индивидуалните потребности и възможности на заемателя. Излагат се доводи, че неустойката отговаря на присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Поддържа се, че не представлява разход по управление на кредита, нито представлява допълнителна печалба към договорната лихва. Твърди се, че при изчисление на ГПР не следва да бъде включен размерът на неустойката по чл.8 от договора за заем, тъй като по своята същност тя съставлява разход, който потребителят следва да заплати поради неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора за заем, посочено в чл.6 от същия. Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Отделено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен договор за паричен заем паричен заем № ••••••••••••/19.05.2022 г., по силата на който ищцата е получила в заем сумата от 1100 лева. Същият е и представен по делото. Установява, се, че ищцата е получила в заем сумата от 1100 лева както, които е следвало да се върнат разсрочено на 11 месечни погасителни вноски с дата на първо плащане 19.06.2022 г. дата на последно плащане 19.04.2023 г. Уговорен е фиксиран месечен лихвен процент в размер на 3.330 % и годишен процент на разходите в размер на 48.083 %. Размера на месечната погасителна вноска е 121.07 лева, а общата сума за плащане 1331.75 лева. Съгласно чл. 6 страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т.1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от посочени по-долу обезпечения, по избор на заемателя: 1. ипотека върху недвижим имот, съгл.чл.10, ал.2, т.3 от Общите условия; 2. Особен залог върху движимо имущество, съгл. чл.10, ал.2, т.2 от Общите условия; 3.Банкова гаранция, съгл.чл.10, ал.2, т.4 от Общите условия; 4.Ценна книга издадена в полза на заемодателя. Съгласно чл. 8 с подписването на настоящия договор заемателят декларира, че му е известно и се смята за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави договореното в чл.6 от настоящия договор в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателя дължи на заемодателя неустойка в размер на 1 088.25 лева, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в Погасителен план към настоящия договор за заем. При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на Софийският районен съд достига до следните правни изводи: В случая в чл.8 от договора във вр. чл. 6 от същия само формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но СРС намира, че фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави ипотека, особен залог или банкова гаранция. Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчител, въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Доколкото срокът за снабдяване с банкова гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално и в никой случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя. Още повече, щом банка би предоставила банкова гаранция на кредитополучател, тя би му предоставила и потребителски банков кредит и той не би се наложило да се обръща към небанкова финансова институция, които принципно предлагат значително по-неизгодни условия/ поне касателно възнаградителна лихва/. Размерът на ниските потребителски /бързи/ кредити принципно свидетелстват за липса на икономическа логика за учредяване на ипотека или особен залог, свързани с разходи, които биха надвишили размера на предоставената сума. Понастоящем чл. 34 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) предвижда, че „кредиторът не може да задължава потребителя да гарантира договора за кредит чрез издаване на запис на заповед или менителница“. Налага се извод, че и всички опции по чл.6 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка, както и предвид размера на база целия размер на заемната сума, СРС счита, че неустойката излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство обогатяването на кредитора. Ето защо тя е нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. След като неустойката е нищожна, тя не се дължи от ответника. След като това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е 39.96%, както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 1 088.25 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата за неустойка, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С включването й размера на ГПР става 749.88 %, както е изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК с използване на calculator.bg, надвишаващ законовия максимум- пет пъти размера на законната лихва- 50 %/ към месец ноември 2024 г. законната лихва е 10 % + основния лихвен процент на БНБ -0 %/, а имено представлява близо седемдесет и пет пъти размера на законна лихва -/чл.19, ал.4 ЗПК/. В процесният случай в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе казано грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на чистата стойност. В същото решение е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика). По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл.22 ЗПК. На основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят заплаща само чистата стойност на кредита- в процесния случай 1100 лева, като не дължи лихва или други разходи по кредита. В процесният случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила досежно максимално допустимия размер на договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата за уговорената неустойка, представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в ГЛП и ГПР. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250/. При този изход от спора и съгласно чл. 78 от ГПК в тежест на ответника, следва да бъдат възложени разноските, направени от ищеца по водене на делото, които видно от приетите по делото писмени доказателства са в размер на 50 лева/25.56 евро/ държавна такса. Тъй като адвокатската помощ е оказана безплатно съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗА, възнаграждението следва да се присъди в полза на адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 204.52 евро, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от необвързващата съда Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът намира, че такова възнаграждение съответства на принципите на разумност, пропорционалност и справедливост, прогласени в решения по дело C-57/2015, C 427/16, C 428/16 и C 438/2022 г. на Съдът на ЕС Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Софийският районен съд