Решение № 403 от 22.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2553/2023 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК. С Решение № 20054538 от 23.08.2022 г. по гр.д. № 70929/2019 г. по описа на СРС, 150 ти с-в са отхвърлени като неоснователни предявените от Е. Й. Ш. с ЕГН ••••••••••, Ц. Т. Т. с ЕГН •••••••••• и М. Н. М. с ЕГН ••••••••••, и тримата със съдебен адрес град София, ул. „••••••• № 8, срещу „Е.-Г. НК“ с ЕИК •••••••, седалище и адрес на управление град София, ж. к. „Младост - 3“, супермаркет „ДАР“ до бл. 353, съдебен адрес град София, ул. „•••••••, искове с правно основание чл. 109 от Закона за собствеността за осъждане на ответника да премахне за своя сметка намиращите се в южната част на поземления имот с идентификатор 68134.202.74 метална конструкция и да възстанови земната настилка в съответствие с останалата част от двора. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците Е. Й. Ш., Ц. Т. Т. и М. Н. М. с излагане на доводи за неправилност на постановеното решение; необоснованост и постановяване при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Поддържат, че в проведеното производство съдът е формирал неправилни фактически констатации, поради което е приложил неправилно закона. Неправилно при постановяване на решението си съдът не е отчел, че ищците като суперфициарни собственици притежават право на ползване по см. на чл.15 ЗС /отм./, което е в по-широк обем и обхват от правото на ползване на суперфициаря по чл.64 ЗС. Последното, доколкото по силата на първата от цитираните разпоредби притежават право да ползват цялото дворно място, в което е построена сградата в т.ч. и пространството, в което е поставена и построена описаната метална конструкция пред магазина от страна на ответника. Поддържат, че именно последното поставено и построено от ответника съоръжение им пречи да упражняват правото си на ползване върху незастроената част от терена. Същото представлява навес и оградена с метална ограда площ, която се ползва от ответника във връзка с обекта му – магазин. Несъмнено поставянето й /построяването на тази конструкция/ пречи на собствениците на самостоятелни обекти в сградата да ползват така оградената площ, както и дворът на сградата отвъд нея, доколкото преминаването към нея е възпрепятствано по посочения начин от ответника. Молят за отмяна на решението на СРС, като неправилно и уважаване на предявените искове. Претендират разноски. Въззиваемата страна „Е.-Г. НК“ в подадения писмен отговор изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Излага доводи, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Заявява, че първоинстанционният съд е обсъдил събраните доказателства и правилно е приел за недоказани претенциите. Поддържа, че в проведеното производство СРС не е нарушил процесуалните правила и е приложил правилно материалния закон, постановеното решение е обосновано и приобщените по делото доказателства са били обсъдени при разрешаване на спора по същество, постановеното решение е правилно и съответно на материалния закон. Не са нарушени съдопроизводствените правила. Моли за потвърждаване на решението като правилно, законосъобразно и обосновано. Претендира разноски. Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното: Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав намира, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Фактическата страна по спора е правилно установена от СРС, а изложените правни изводи се възприемат изцяло от настоящия състав, като съдът препраща към тях на основание чл.272 ГПК. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, съдът намира следното: СРС е сезиран с искове с правно основание чл.109 ЗС. В подадената искова молба ищците излагат фактически доводи, че са суперфициарни собственици на самостоятелни обекти в сграда- етажна собственост, построена в недвижим имот-държавна собственост, който понастоящем е общинска собственост. Поддържат правни доводи, че имат право на ползване върху целия терен на основание чл. 15 ЗС (отм.), като с действията си ответникът им пречи да го осъществяват в една част Поддържат, че ответникът стопанисва магазин за хранителни стоки на партерния етаж на сградата- магазин Дар, като около входа, през който магазинът се зарежда със стоки, бил изграден временно-преместваем обект - метална конструкция, наподобяваща гараж. Тази конструкция, по изложени твърдения, препятства собствениците на самостоятелни обекти в сградата, в т.ч. и ищците да преминават пеша от тази страна на сградата и да достигнат двора, в който е входът към жилищните им обекти. Допълват, че освен това са лишени от правото да ползват тази част от поземления имот както намерят за добре (например за паркиране на 3 - 4 коли, построяване на беседка или на барбекю), както и че металната конструцкия препятства достъпа до фасадата на сградата, понеже е долепена до нея. Поддържат, че като вещни ползватели на поземления имот имат право да предявят негаторен иск за защита на правото им на ползване в пълен обем, което в една част е препятствано от описаните действия на ответника. Отправят искане за осъждане на ответника да премахне за своя сметка намиращата се в имота метална конструкция /разположена откъм входа на магазина/, като възстанови изцяло земната настилка- от бетон или цимент. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Е.-Г. НК“ ЕООД, с който е изразено становище за недопустимост на исковете, евентуално, за неоснователност. Поддържа твърдения, че от 2005 г. е наел от трето за спора лице самостоятелен обект с предназначение - за магазин за хранителни стоки и че ползва обекта съобразно предназначението му. Поддържа, че наетият имот всъщност е собственост на ЕТ „О.-Г. Г.“. Заявява, че ищците нямат право на собственост върху земята, върху която е построена сградата. Оспорва иска и като неоснователен, като заявява, че ищците всъщност имат достъп до входа на кооперацията и до своите апартаменти през отделен обособен вход, който ответникът не използва. Твърди, че използваният от него вход по одобрен от общината проект е за зареждане на магазина за хранителни стоки. Поддържа, че ищците всъщност искат да използват дворното място - държавна или общинска собственост - за паркинг или за извършване на незаконно строителство на „беседка или барбекю“. Отрича да е въздействал неправомерно по начин, който да смущава правото на собственост и правота на ползване на ищците. Заявява, че всъщност не е построил металната конструкция, а тя е била налице още през 1999 г., когато обектът е закупен от наемодателя ЕТ „О.-Г. Г.“. Твърди, че металната конструкция е построена от държавата върху дворно място, което към съответния момент е било нейна собственост. Намира, че изградената метална конструкция и навес са и в обществен интерес - осигуряват на потребителите възможността да закупуват стоки с ненарушен търговски вид и опаковка в отлично качество. Освен това навесът способствал да не се наводнява асансьорната шахта на магазина. Иска от Софийския районен съд да остави без уважение предявените искове. Чрез представените пред първата инстанция доказателства се установява, че сградата-етажна собственост, в която ищците притежават самостоятелни обекти е построена в периода 1965 г.-1968 г. – констатации на СТЕ на вещо лице инж.Ю.П. и на вещо лице инж. А.Ц.. Същата е построена в УПИ XXII, кв. 284 с площ от 766 кв.м. с идентификатор 68134.202.74.1 по КК с адрес гр.София, район Красно село, ул.••••••• Установява се от представените пред СРС документи и констатациите на СТЕ приети пред първата инстанция на вещо лице инж.Ю.П. и на вещо лице инж. А.Ц., които настоящия състав кредитира по реда на чл.202 ГПК, че металната конструкция описана от ищците съществува в имота от 1975 г. В този смисъл са и дадените показания от свидетеля В.П.Д. /л.97 от делото на СРС/. Както е посочила в своето заключение вещо лице Ц., сградата е със смесено предназначение, като партерния етаж е зает с три самостоятелни обекта с търговско предназначение, като единия от тях /спорния магазин № 1/ с идентификатор 68134.202.74.1.22 по КК с площ от 163.06 кв.м. представлява супермаркет „Дар“ собственост на ЕТ „О.-Г. Г.“ отдаден под наем на ответника „Е.-Г. НК“ ЕООД. Установява се от представените доказателства и констатациите на СТЕ, че търговските обекти на партерния етаж в сградата са били с обща площ от 260 кв.м. и са построени през 1968 г. като за тях е бил съставен АДС № 6823/18.03.1969 г., а след това АЧОбС № 180/19.01.1998 г. Съответно металното съоръжение изпълнено в двора на сградата и обслужващо магазин № 1 представлява: 1. Метална ограда /ограда от платна перфорирана ламарина/; 2. Навес от лека стоманена конструкция с приблизителна площ от 20 кв.м. и 3. Капак на асансьорна товарна платформа, всичките монтирани в южната част на дворното място и обозначени на представените към СТЕ на в.л. Ц. скици. От същите се установява и вещото лице изрично посочва, че откъм входа за зареждане на магазин № 1 е налице оградено с ламарина пространство с площ около 50 кв.м. с вход откъм ул.“20 април“ като в зоната на входа е съществувала стара ограда с каменна основа, която е налице и към настоящия момент. В североизточната част на ограденото пространство е изпълнен метален навес /от поликарбонат/ на площ около 20 кв.м., под който попадат входа за зареждане на магазина и капака на товарната платформа. Съответно оградата е изпълнена от перфорирана ламарина захваната чрез заваръчни шевове към колонки – винкели вбетонирани в настилката и заварени към анкерни пръти /шпилки/ от профилна армировъчна стомана. По аналогичен начин са заварени и колонките от навеса. Чрез показанията на свидетеля В.П.Д. разпитана пред първата инстанция се установява, че през 1975 г. магазинът /магазин Дар/ е бил държавен магазин за хранителни стоки, като металната конструкция пред входа за зареждане на магазина е съществувала още тогава. Същата представлява метална врата поставена на масивна основа с метална козирка, под която е входа и асансьора за зареждане на стока в магазина. За последния са налице два входа – единия отстрани за клиенти, а другия – за зареждане на стока. Металното съоръжение не е изградено от ответника, а е било налице в тази част на двора на сградата още към 1975 г. Към този момент е била налице и масивната основа на металната ограда и козирката и асансьора, покрит с шахта. Съгласно разпоредбата на чл.109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. С негаторния иск по чл. 109 от ЗС се предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което може да не накърнява владението, но ограничава, смущава и пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното предназначение, отдадено от собственика й. Основание за защита чрез иска се поражда и само при състояние, от което възникват заплашване и опасност от вредно и смущаващо въздействие, което произтича от упражняване на правомощия, но които обективно пречат и/или ограничават тези на потърсилия правна защита. Функцията на иска е да отрече във всички тези и аналогични случаи неправомерността и да предотврати неоснователните действия, поведение и състояние, както и премахване на последиците от тях. Правен интерес от исковата защита по чл. 109 ЗС съществува тогава, когато трето лице извършва въздействия, надхвърлящи законните ограничения на собствеността и обема на валидно учреденото в негова полза ограничено вещно право, които собственикът е длъжен да търпи. Легитимиран ищец по иска е собственикът или носителят на ограничено вещно право, в т.ч. и на сервитут. Легитимиран ответник е лицето, което извършва неоснователните въздействия върху чуждата вещ и ограничава правата на собственика /държател, собственик на съседен имот, носител на ограничено вещно право/. Уважаването на негаторен иск предполага съдебно установяване и потвърждаване при условията на пълно и главно доказване, че ищецът е титуляр на правото на собственост/ограничено вещно право/ върху вещта, върху която ответникът е извършил несъвместимо с това право въздействие и съответно осъждане на ответника да възстанови състоянието преди твърдяното нарушение и преустанови последното. Доводите на ответника, че предявените искове са недопустими, съдът намира за неоснователни. По силата на по чл. 109 ЗС във вр. с чл. 111 ЗС и чл. 15, ал. 3 ЗС ( отм.) ищците притежават право да защитят нарушеното им право на ползване като суперфициарни собственици на самостоятелни обекти в сградата – етажна собственост построена върху държавна земя в периода от 1965 г. до 1968 г. При отстъпено право на строеж върху държавна земя при действието на редакцията на чл. 15, ал. 3 ЗС от изменението й със ЗИДЗС, обн. ДВ бр. 87/74 г., до отмяната й през 1996 г. /ДВ, бр. 33/96 г. / суперфициарят има право след построяванетона сградата да ползва и цялата незастроена част от земята, а не само частта от нея, представляваща площ по чл. 64 ЗС. Чрез представените в производството доказателства е установено, че ищците са суперфициарни собственици на обекти / жилища/ с право на строеж върху държавен / общински/ имот частна собственост и по силата на това са носители на произтичащото по силата на закона акцесорно право на ползване на терена, върху който е учредено правото на строеж, по см. на чл. 64 ЗС във вр.с чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.) и чл. 105, ал. 1 НДИ (отм.), което твърдят да е нарушено с поведението на ответника. Суперфициарните собственици на постройката с произтичащите права на ползватели на държавния/ общински/ поземлен имот не упражняват от свое име чужди права, а упражняват свое/ лично/ право на процесуална защита на вещно право на супрефициарни собственици и произтичащото акцесорно право на ползватели на държавния/ общински/ поземлен имот/ парцел, поради което и са надлежно легитимирано по иска по чл.109 ЗС. С постановеното по реда на чл.290 ГПК, Решение No 461 от 27.04.2012 г. по гр. д. No 1316/2010 г. I г.о., което настоящия състав споделя изцяло, се приема, че правото на ползване на суперфициарния собственик се разпростира в рамките на имота, за който е учредено правото на строеж. С постановеното по реда на чл.290 ГПК, РЕШЕНИЕ № 5 ОТ 12.02.2019 Г. ПО ГР. Д. № 74/2018 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, което се възприема от настоящия състав е даден отговор на въпроса: при отстъпено право на строеж от държавата преди приемане на, ал. 3 на чл. 15 ЗС /ДВ бр. 87 от 08.11.1974 г./ притежава ли суперфициара и правото да ползва в пълен обем върху незастроената част от имота, за който то му е отстъпено право на строеж върху държавна земя, ако в разпоредба на закона това не е посочено, но е уредено между страните в сключения договор. В същото е посочено, че с първоначалната редакции на чл. 15 ЗС / ДВ бр. 92/16.11.1951 г. и следващата / ДВ бр. 12 от 11.02.1958 г./ не е предвидено лицата, на които е учредено право на строеж да могат да използват и незастроената част от парцела, върху който им е отстъпено това ограничено вещно право. В този момент обаче е действал Указ № 115 от 1.04.1954 г. за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство / обн., Изв., бр. 28 от 6.04.1954 г., доп., бр. 55 от 9.07.1954 г., изм. и доп., бр. 31 от 16.04.1957 г., доп., бр. 46 от 7.06.1957 г., изм., бр. 71 от 3.09.1957 г., изм. и доп., бр. 66 от 18.08.1959 г., доп., бр. 51 от 24.06.1960 г., изм. и доп., бр. 81 от 7.10.1960 г., бр. 93 от 21.11.1961 г., доп., бр. 25 от 29.03.1963 г., изм. и доп., бр. 23 от 21.03.1967 г., изм., бр. 26 от 30.03.1973 г./ Според чл.1, ал. 2 от същия, построените жилищни сгради в изпълнение на отстъпеното право на строеж върху държавна земя стават собственост на строителите, а те придобиват "и право на ползване върху отстъпената им държавна земя". Така независимо дали тази норма е възпроизведена в договора за отстъпено право на строеж, или не, подзаконовият нормативен акт е породил действието си и притежателите на право на строеж, отстъпено на основание чл. 15 ЗС върху държавна земя са придобили и право на ползване върху незастроената част от парцела, върху който притежават суперфициарни права. С изменението на чл. 15 ЗС / ДВ бр. 87 от 08.11.1974 г./ е приета нова, ал. 3 към чл. 15 ЗС, в която изрично е предвидено, че правото на строеж включва ползването и на незастроената част от земята. Предвид действието на Указ № 115 от 1.04.1954 г., следва да се приеме, че и преди влизане в сила на чл. 15, ал. 3 ЗС, лицата, на които е учредено право на строеж върху държавна земя имат и правото да ползват незастроената част от парцела независимо дали това е посочено в административния акт, с който е учредено това право. Фактическите твърдения на ищците, че ответникът с поведението си е нарушил правото им на ползване върху незастроената част от парцела, съдът намира за недоказани и съответно – неоснователни. От една страна чрез ангажираните доказателства е установено, че металната конструкция, която се намира в имота е поставена и прикрепена трайно към земята още преди 1975 г. Несъмнено, както бе посочено сградата – етажна собственост е била построена в имот – държавна собственост в периода 1965-1968 г. по време на действието на ЗПИНМ /отм./, ППЗПИНМ /отм./ и СТРОИТЕЛНИ ПРАВИЛА И НОРМИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА НАСЕЛЕНИ МЕСТА, ИЗДАДЕНИ ОТ ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА КОМИТЕТА ПО СТРОИТЕЛСТВО И АРХИТЕКТУРА /отм.1977 г./ Установено е, че построената сграда, в която ищците притежават самостоятелни жилищни обекти е със смесено предназначение, тъй като партерния етаж е бил зает и към настоящия момент е зает от търговски обекти, един от който е магазин за хранителни стоки „Дар“, чийто собственик е трето за спора лице – към настоящия момент ЕТ „О.-Г. Г.“. Останалите обекти в сградата са с жилищно предназначение. Установено е, че металното съоръжение, представляващо и включващо метална ограда /ограда от платна перфорирана ламарина с каменна основа/, навес от лека стоманена конструкция с приблизителна площ от 20 кв.м. и капак на асансьорна товарна платформа, всичките монтирани в южната част на дворното място откъм входа за зареждане на магазин № 1 и прикрепени трайно към земята посредством колонки – винкели вбетонирани в настилката, е поставено още преди 1975 г., т.е. по време на действие на Строителните правила и норми и пр. преди отменянето им през 1977 г. с Наредба № 5 за правила и норми по ТСУ в сила и по време на действието на ЗТСУ /отм./ и ППЗТСУ /отм./, към който момент на партерния етаж се е намирал държавен магазин за хранителни стоки. Навесът и металната ограда не представляват строеж, според дадените констатации от експерта Пальов и за същите не се изисква разрешение за строеж по см. на чл.151 ЗУТ, макар тези съоръжения да са трайно прикрепени към земята – общинска собственост към настоящия момент. Според дадените от вещо лице Ц. констатации за това съоръжение не са били открити строителни книжа. Доводите на въззивниците, че с поставянето на металното съоръжение е нарушено правото им на ползване и на достъп до другата част на двора /от запад/, съдът намира за неоснователни. Както е посочено в заключението на вещо лице Ц. достъп до жилищната част на сградата се осъществява от вътрешната западна част на двора посредством вход откъм ул.Дамян Груев. С оглед това, съдът намира за установено по категоричен начин, че за вътрешната част на двора /западна част/ собствениците на самостоятелни обекти притежават достъп през входа си, който се осигурява и чрез вход откъм ул.Дамян Груев /от която страна е налице и ограда/ В производството е установено, че ищците и останалите суперфициарни собственици ползват безпрепятствено дворното място /незастроената площ/ в посочената част. Несъмнено и безспорно е в производството, че достъп до дворното място ищците и останалите суперфициарни собственици осъществяват непрекъснато и откъм ул.“20 – ти април“, от която страна не е налице ограждане на дворното място и се намират входовете за клиенти на търговските обекти, т.е. в посочената част не е налице нарушение на правото им на ползване, в т.ч. с поведение на ответника. Доводите на въззивниците, че с поставянето на металното съоръжение е нарушено правото им на ползване върху така оградената част /с площ около 20 кв.м./ от незастроената площ на дворното място, съдът намира за неоснователни. Макар да е налице ограждане на площ от около 20 кв.м. с поставената метална ограда в южната част на УПИ откъм входа за зареждане на магазин № 1, която несъмнено ищците, като собственици на самостоятелни жилищни обекти не могат да ползват, съдът намира че тази площ е била оградена с поставяне на металното съоръжение още към момента на построяване на сградата през 1965-1968 г. поради необходимост за ползване по предназначение на друг самостоятелен обект в сградата - търговския обект на партерния етаж, ползван под наем от ответника. Както е посочено от експерта по СТЕ – вещо лице Ц. и се установява от показанията на свидетеля Д., металното съоръжение е било поставено при построяване на сградата и същото е необходимо за осигуряване достъп на стоки до входа на магазина, за предпазване от наводнение и внасяне на стоки през изградения непосредствено до входа в подземното пространство асансьор и шахта за придвижване на стоките, както и за складиране на метални колички и касетки във връзка с доставяните стоки. С оглед това, съдът намира че в случая се иска премахване на съоръжение, по отношение на което приложение следва да намери нормата на чл.98 ЗС. Според нея обслужващи постройки, които нямат самостоятелно предназначение представляват принадлежност към сградата на основното застрояване и следват нейната собственост /Решение № 96 от 1.07.2015 г. по гр. д. № 1116/2015 г., ІІ г.о./. В случая съоръжението е поставено към момента на построяване на сградата и е трайно свързано с търговския обект, който се намира на партерния етаж- магазин № 1 ползван от ответника, т.е. същото се включва в застроената площ на имота. Настоящият състав възприема изразеното становище от ВКС в постановените по реда на чл.290 ГПК: решение № 173 от 26.06.2013г. по гр.д.№ 1273 от 2013 г. на ВКС І г.о. решение № 316 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 217/2012 г., на ВКС II г. о. С тези решения е прието, че обемът на отстъпеното право на строеж се определя от съдържанието на договора или на административния акт, с които е учредено. Изграденото в повече от учредения обем на право на строеж е собственост или на собственика на земята или на притежателя на правото на строеж, с оглед на това дали то представлява самостоятелен обект на собственост или не. Когато изграденото в повече е самостоятелен обект, то става собственост на собственика на земята по приращение на основание чл.92 от ЗС, а когато не е самостоятелен обект, съдът следва да установи неговият правен статут с оглед възможността да бъде придобит от притежателя на правото на строеж на основание чл.97 и чл.98 от ЗС. Настоящият състав намира, че в производството не е установено неоснователно въздействие върху имота от ответника, който не е собственик или носител на ограничено вещно право на ползване. В производството не е установено и поведение на ответника- наемател, с което същия пречи на ищците да ползват собствените им обекти в този имот, както и създаването на пречки на същите за ползване на незастроената площ от имота, в който е построена сградата – ЕС. Приетото с решение № 151 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. ІІ г. о. на ВКС разрешение сочи, че не всяко въздействие върху имот може да обоснове основателност на иска по чл. 109 ЗС, а само онова, което засяга неоснователно обекта, принадлежащ на предявилото иска лице и посредством което се създават пречки за установения правен режим на ползване на имота и по този начин се накърняват правата на собственика и се създават пречки неговото право на собственост да бъде упражнявано в пълен обем. Както бе посочено по-горе, за уважаване на претенциите по чл.109 ЗС ищецът следваше да проведе пълно и главно доказване на правата си /собственост, ограничено вещно право/, които са подложени на неоснователното въздействие от поведението на ответника и с което поведение се пречи на упражняване на правото му на собственост, респ. ограниченото вещно право. Предвид недоказване на такова поведение от страна на ответника, предявените искове по чл.109 ЗС следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Искът по чл.109 ЗС има за своя последица преустановяването на неоснователните действия, поради което ищецът следваше да установи по несъмнен, безспорен начин, че неоснователните действия, от които е произтекъл доказаният вредоносен резултат, все още смущават упражняването на правото му на собственост поради наличие на соченото неправомерно поведение на ответника изразено чрез действие. В случая това доказване – пълно и главно, т.е. без съмнение не бе проведено. Доводите на ищеца, че в производството са установени предпоставките на чл.109 ЗС за ангажиране отговорността на ответника, съдът намира за неоснователни. Поради съвпадане изводите на двете инстанции постановеното решение като правилно, законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено. По разноските пред СГС: С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна и следва да й се присъди сумата 100.00 лв. за възнаграждение за юрисконсулт на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК. Така мотивиран, съдът