Решение № 545 от 21.1.2020 г. на Софийски градски съд по дело № 9081/2018 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение от 17.05.2018 г., постановено по гр. д. № 88770/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение (ГО), 62-ри състав, районният съд е осъдил „М П.“ АД, ЕИК •••••••, да заплати на ЕТ „С.Г.“, ЕИК•••••••, сума в размер на 7 856 лв., представляваща неплатено възнаграждение по договор за строителен надзор от 18.09.2003 г., ведно със законна лихва, считано от 20.12.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сума в размер на 837 лв. – разноски по делото. Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозиран а въззивн а жалб а от „М П.“ АД, в която се излагат подробни доводи за необоснованост и неправилност на обжалваното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон. Поддържа се, че районният съд неправилно е квалифицирал предявените искове по чл. 286 ЗЗД, вместо по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Излагат се доводи и че неправилно – в противоречие с релевантните разпоредби на ЗДДС, районният съд е приел, че върху уговорените в процесния договор за строителен надзор суми се дължи данък добавена стойност, предвид факта, че към момента на сключване на довора въззиваемият не е бил регистриран по ЗДДС. Поддържа се, че когато при договаряне на доставка не е изрично посочено, че ДДС се дължи отделно се приема, че той е включен и в договорената цена. Излагат се доводи и за погасяване на претендираните вземания по давност, във връзка с което се оспорват като неправилни изводите на районния съд в обратен смисъл. Съобразно изложеното се иска обжалваното решение да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно, и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „М П.“ АД, в който се излагат доводи за неоснователност на същите. Съобразно изложеното се иска обжалваното съдебно решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Производството е образувано по въззивн а жалб а, подаден а от процесуално легитимиран а стран а, в законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същ а т а е процесуално допустим а. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. По доводите във въззивната жалба въззивният съд намира следното: Софийски районен съд, Гражданско отделение (ГО), 62-ри състав, е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 266 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за плащане на възнаграждение по договор за изпълнение на независим строителен надзор от 18.09.2003 г. в размер на 7 856 лв. с ДДС. Независимо от неправилно определената правна квалификация, от първоинстанционния съд са разгледани релевантните за спора факти, поради което не се налага обезсилване на решението, а само преквалификац и я на предявените искове от чл. 286 ЗЗД на чл. 266 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД. За основателност на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ЗЗД, кумулативното наличие на следните препоставки: наличие на валиден договор за изработка, сключен между страните, точно и в срок изпълнение на собствените си задължения, приемане на работата от другата страна, както и размер на уговореното възнаграждение. В тежест на ответника е да установи правопогасяващите си възражения, релевирани в писмения отговор на искова молба. Между страните не е спорно и от представения по делото договор от 18.09.2003 г. за изпълнение на независим надзор в строителството за строеж „Газификация и отопление на завод за металорежещи машини – София“ (л. 7 и сл. от делото пред СРС, наричан за краткост „договора за строителен надзор от 18.09.2003 г.“), се установява, че страните са обвързани от валидно възникнало облигационно правоотношение. Съгласно чл. 1 от договора ответникът, като възложител, е възложил на ищеца, в качеството на изпълнител да упражни независим строителен надзор по отношение на описания в договора обект срещу заплащане на възнаграждение в размер на 15 400 лв. по банкова сметка •••, както следва: 1) 30 % в 5 дневен срок от сключване на договора, 2) 20 % при 50 % изпълнение на СМР, 3) 30 % при завършване на строежа с Акт образец № 15 и 4) 20 % в 5-дневен срок от издаване на разрешение за ползване от СРДНСК. В чл. 8 е предвидено, че окончателното разплащане ще се извърши при издаването на разрешението за ползване. От представено Удостоверение № 477/12.05.2014 г. (л. 12 и сл. от делото пред СРС), издадено от Столична Община – Дирекция „Строителен надзор“ се установява, че процесният обект е въведен в експлоатация на 12.05.2014 г. Представен е констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа от 20.10.2006 г. (л. 43 и сл. от делото пред СРС). Между страните не е спорно, че към датата на сключване на договора изпълнителят не е бил регистриран по ЗДДС, като такава регистрация е извършена на 31.08.2006 г. Съгласно изслушаното заключение на съдебно-счетоводна експертиза (л. 64 и сл. от делото пред СРС), което въззивният съд кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява на база извършена проверка в счетоводствата на страните по делото и с оглед представени от тях писмени доказателства – фактури и проформа фактури следното: Плащането по чл. 6, т. 1 от договора е по издадена от ищеца опростена фактура № 0000000052/02.10.2003 г. е в размер на 4620.00 лв. и е в срок. На 31.08. 2006 г. ЕТ „С.Г." е регистриран по ЗДДС. За частичното плащане по чл. 6 т. 2 ответникът е направил превод на 08.12.2010 г. за 3080 лв. От ищеца е издадена данъчна фактура N° 0000000149/09.12.2010 г. с данъчна основа 2566.67 лв. и 20% ДДС 513.33 лв., по която ответникът ползва данъчен кредит. Останала е неразплатена сума по ч л. 6 т. 2 в размер на 616.00 л в. (513.33 лв. по т. 6.2 от Договора + 20% ДДС 102.67 лв.). За частичното плащане по чл. 6 т. 3 ответникът е направил превод на 30.08.2011 г. за сума в размер на 2000 лв. От ищеца е издадена данъчна фактура № 0000000164/31.08.2011 г. с данъчна основа 1666.67 лв. и 20% ДДС 333.33 лв., по която ответникът ползва данъчен кредит. Остава неразплатена сума по чл. 6 т. 3 в размер на 3544.00 лв. (2953.33 лв. по т. 6.3 от Договора + 20% ДДС 590.67 лв.). По чл. 6, т. 4 „М П." АД не е осъществило никакви плащания. Остава да дължи по чл.6, т.4 договора 3696.00 лв. (3080. по т. 6.4 + 20% ДДС 616.00 лв.) В обобщение, вещото лице е посочило, че общият непогасен размер на парични задължение на „М П." АД по процесния договор възлиза на 7856.00 лв. (513.33 лв. по т.6.2 + 2953.33 лв. по т.6.3 + 3080.00 лв. по т.6.4 = 6546.67 лв. + 20% ДДС 1309.33 лв.). При изготвянето на данъчна фактура № 0000000291/09.03.2017 г. ищецът не е отразил авансово преведената сума от ответника на 08.12.2010 г. в размер на 3080.00 лв., което е причина за действителния размер на съдебния спор и е причина за 513.33 лв. ДДС, внесено в повече от ЕТ „С.Г.". С оглед непреклудираните доводи на въззивника, спорни пред въззивния съд са въпросите има ли непогасени парични вземания на ищеца от ответното дружество по процесния договор, в случай че има такива – изтекла ли е предвидената в закона погасителна давност по отношение на тях, и дължи ли се данък добавена стойност върху същите, предвид факта, че към датата на сключване на договора ищецът не е бил регистриран по ЗДДС. От събраните по делото доказателства, въззивният съд приема, че ищецът има парични вземания от ответника по договора за строителен надзор, както следва: 513.33 лв. по т.6.2, 2953.33 лв. по т.6.3 и 3080.00 лв. по т.6.4. Съгласно уговорения начин на плащане на същите в чл. 5 от договора, т ези задължения са срочни, като по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта, т. е. от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. Неоснователен е доводът на въззиваемия, че вземанията са станали изискуеми и давността е започнала да тече от момента на издаване на разрешение за ползване на обекта по аргумент от чл. 8 от договора. От тълкуването на посочения текст в съвкупност с относимите към него други доворни разпоредби се обосновава извод, че под окончателно плащане се има предвид плащане на сумата по чл. 6, предл. 4 – 20% от стойността на договора, платими в 5-дневен срок от издаването на разрешение за ползване от СРДНСК. С оглед изложеното възражението за изтекла погасителна давност относно вземания по чл. 6, т. 2 и т. 3 от договора е основателно. Видно от представения по делото констативен акт по образец № 15 за установяване на годността за приемане на строежа от 20.10.2006 г. (л. 43 и сл. от делото пред СРС), основанието за плащане на възнаграждението по чл. 6, 3 е възникнало към тази дата, т.е. от 20.10.2006 г. е започнал да тече предвиденият в закона 5-годишен давностен срок, който се установява да е изтекъл към датата на депозиране на исковата молба – 20.12.2017 г. Изложеното важи и за вземането по чл. 6, т. 2 от договора, тъй като с оглед съдържанието на акта образец № 15, 50 % от предвидените строително-монтажни работи са били изпълнени най-късно към датата на издаването му. Неоснователно, обаче, е възражението за изтекла погасителна давност за вземането по чл. 6, т. 4 от договора в размер на 20 % от стойността на същия, за което е предвидено, че е дължимо в 5-дневен срок от издаване на разрешение за ползване на обекта. Не е спорно, че такова е издадено на 12.05.2014 г. (л. 12 и сл. от делото пред СРС), поради което по отношение на вземането по чл. 6, т. 4 не е изтекъл предвиденият 5-годишен давностен срок към датата на сезиране на съда с разглежданата осъдителна искова претенция. Върху посочената сума се дължи ДДС, независимо от факта, че към датата на сключване на договора ищецът не е бил регистран по ЗДДС. Разпоредбите на чл. 56, ал. 2 ЗДДС (отм.) и чл. 67, ал. 2 ЗДДС касаят хипотеза, в която изпълнителят е регистриран към датата на постигане на съгласие относно стойността на услугата. В конкретния случай задължението за внасяне на ДДС върху претендираната сума възниква по силата на закона, поради което не е необходимо сключване на допълнително споразумение за нея между страните. Доводите на въззивника в обратен смисъл настоящата инстанция намира за неоснователни. За пълнота е необходимо да се посочи, че данъчният кредит подлежи на възстановяване в предвидените в ЗДДС хипотези, като съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивникът е ползвал данъчен кредит за част от платените суми по договора. С оглед изложеното, непогасеното парично задължение на ответника към ищеца по процесния договор възлиза на 3 696 лв. с ДДС – неплатена сума по чл. 6, т. 4. Решението в частта, в която съдът е уважил предявената искова претенция до този размер следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. В останалата част същото следва да бъде отменено, а предявеният иск за разликата над 3 696 лв. до пълния претендира размер от 7 856 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен. По разноските: При този изход на спора, съобразно уважената част от въззивната жалба, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 7 вр. чл. 273 ГПК въззивникът има право на разноски в размер на 136, 15 лв. На основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, въззиваемият има право на разноски в размер на 70, 57 лв. – платен адвокатски хонорар съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба. С оглед изхода на спора, решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено и в частта, в която съдът е присъдил в полза на ищеца разноски над сумата в размер на 393, 78 лв. На основание чл. 78, ал. 3 в полза на ответника следва да бъдат възложени разноски за първоинстанционното производство в размер на 264, 76 лв. По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК, решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС. Така мотивиран, Софийският градски съд,