Решение № 4334 от 10.7.2026 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 61/2025 г.

Жалбата е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 118, ал. 1 КСО, от лице, имащо правен интерес, срещу подлежащ на обжалване административен акт и след като е осъществено обжалването по административен ред съобразно изискванията на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Благоевград и потвърденото с него разпореждане на упълномощеното лице за ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Благоевград са издадени в рамките на установената от закона материална, степенна и териториална компетентност на тези органи – чл. 117, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Посочените разпоредби, в приложимите им части, предвиждат, че ръководителят на съответното ТП на НОИ се произнася по жалбите срещу разпорежданията за отпускане на обезщетенията за безработица с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, съответно, че паричните обезщетения за безработица се отпускат с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ.

Спазени са изискванията за писмена форма на разглежданите административни актове. Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Благоевград е мотивирано, в съответствие с изискването на чл. 117, ал. 3, изр. 1-во от КСО и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, като в него са изложени фактическите основания, поради които жалбата срещу определения размер на обезщетение за безработица е отхвърлена. Посочени са обстоятелствата, които, според административния орган, обосновават този извод. В решението са посочени и правните основания, мотивирали директора на ТП на НОИ – Благоевград да постанови решението си – конкретни разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Кодекса за социално осигуряване.

В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

По отношение спазването на материалния закон, съдът намира жалбата за неоснователна, поради следните съображения:

Основният спор между страните в конкретния случай се свежда до правния въпрос, кой е приложимия материален закон по отношение определяне размера на обезщетението за безработица.

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд.

Република България, като част от ЕС, е задължена да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка държава членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т. н.

Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 год. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 год. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. В чл. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 год. се сочи, че се прилага към граждани на държава - членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава - членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави - членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т. е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 год. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл. 1, параграф „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т. ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. „з“).

По отношение на приложимото национално законодателство е необходимо да се отбележи, че право на парично обезщетение за безработица съгласно чл. 54а от КСО имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд “Безработица” най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. Размера на паричното обезщетение за безработица се определя при условията на чл.54б от КСО.

Няма спор по делото, че оспорващата като български гражданин е гражданин на държава - членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента). Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 30.11.2023 год. и доколкото оспорващата декларира, че последната й трудова заетост е във Франция за периода от 11.08.2023 год. до 25.11.2023 год. за установяване основателността на претендираното от жалбоподателката право, приложение намира именно така цитираният Регламент.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето съгласно чл. 11, § 3, буква “а” от Регламент (ЕО) № 883/2004 год., като чл. 61 от същия Регламент (ЕО) № 883/2004 год. въвежда и принципа на сумиране на периоди, т. е. компетентната институция на държава-членка съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. По-нататък чл. 62 от Регламент (ЕО) № 883/2004 год. предвижда компетентната институция на държава-членка, чието законодателство предвижда изчисляването на обезщетенията да се основава на размера на предишното трудово възнаграждение или професионален доход, отчита изключително трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение или като самостоятелно заето лице съгласно посоченото законодателство (параграф 1). Параграф 1 се прилага също когато законодателството, прилагано от компетентната институция предвижда специален изискуем осигурителен период за определяне на трудовото възнаграждение, служещо за база за изчисляване на обезщетенията и когато за целия или за част от този период спрямо заинтересованото лице се е прилагало законодателството на друга държава-членка (параграф 2). И чрез дерогация от параграфи 1 и 2, доколкото се засягат безработни лица, обхванати от член 65, параграф 5, буква а) институцията по пребиваване взема предвид трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице в държавата-членка, чието законодателство се е прилагало спрямо него при последната му работа като заето или като самостоятелно заето лице, в съответствие с регламента по прилагането (параграф 3).

В контекста на гореизложеното, съдът намира за необходимо да посочи Решение на съда (шести) състав от 23 април 2026 год. постановено по дело С-116/ 2025 год. на СЕС, образувано по преюдициално запитване, отправено с Определение № 500/03.02.2025 г., постановено по адм. дело № 1559 по описа на Административен съд - Благоевград за 2024 г., имащо задължително и преюдициално значение за разглежданото настоящо дело.

С цитираното решение, съдът е приел, че член 62, параграф 3 във връзка с член 65, параграф 2, първо и второ изречение и параграф 5, буква а) от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕО) № 988/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г., трябва да се тълкува в смисъл, че допуска правна уредба на държава членка, явяваща се държава членка по пребиваване, по силата на която уредба размерът на обезщетенията за безработица, дължими на лице, което е завършило целия или част от предвидения в законодателството на тази държава членка специален изискуем осигурителен период, за целите на изчисляването на обезщетенията за безработица, придобити съгласно законодателството на друга държава членка, а именно тази по последната заетост, не се определя, като се взема предвид „изключително“ трудовото възнаграждение или професионалният доход, получавани от това лице при последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице съгласно законодателството на тази друга държава членка. Също така с цитираното решение, СЕС е приел, че член 62 от Регламент № 883/2004, изменен с Регламент № 988/2009, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска правна уредба на държава членка, която за целите на изчисляването на обезщетенията за безработица предвижда различен ред според това дали безработните лица са завършили целия специален изискуем осигурителен период съгласно законодателството на тази държава, или са завършили целия или част от този специален изискуем осигурителен период съгласно законодателството на друга държава членка.

Правилата по отношение паричните обезщетения за безработица в националната правна уредба на Република България са уредени в Глава ІV, Раздел ІІІ на КСО. Така според чл. 54б, ал. 1 от КСО (в действащата му редакция от ДВ бр. бр. 99 от 2017 год., в сила от 1.01.2018 год.) - Дневното парично обезщетение за безработица е в размер 60 на сто от среднодневното възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, и не може да бъде по-малко от минималния и по-голямо от максималния дневен размер на обезщетението за безработица. Т.е. националната правна уредба предвижда база за изчисляване на размера на обезщетението за безработица - среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването. Според приложената от административния орган норма на чл.54б, ал.8 от КСО, „Когато в периода по ал. 1, от който се определя среднодневното възнаграждение или среднодневният осигурителен доход, или в месеца, в който е прекратено осигуряването, се включва осигурителен стаж, придобит по законодателството на държава, с която се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, при определяне размера на паричното обезщетение за безработица се вземат предвид: 1. доходите, получавани от лицето по време на последната му работа; 2. всички доходи в Република България, включително съответните доходи за периодите по ал. 7, както и доходите в други държави, за които се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването. Разпоредбата е нова от ДВ, бр. 67/09.08.2024 год. и е влязла в сила на 12.08.2024 год., т.е. действаща към датата на издаване на разпореждане [номер]-00-3481-3/ 11.11.2024 год., издадено от упълномощено лице за Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Благоевград, съответно на оспореното решение на Директора на ТП на НОИ - Благоевград.

Спорно по делото е приложима ли е разпоредбата на ал. 8 по отношение разглежданото правоотношение, като се има предвид, че правото на парично обезщетение за безработица възниква към момента на прекратяване на осигуряването, в случая – 26.11.2023 год., според представеният СЕД.

Действително правопораждащата дата за отпускане на обезщетение за безработица е датата на прекратяване на осигуряването. Срокът на отпуснатите парични обезщетения за безработица в разглежданите случаи е определен. За упражняване правото на получаване на парично обезщетение за безработица националното законодателство предвижда издаването на нарочен административен акт, като според чл.54ж, ал.1 от КСО - Паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт. Т.е. в разглежданите случаи, към датата на законодателното изменение не е наличен завършен фактически състав на административното правоотношение.

Поначало законът действа занапред и се прилага само по отношение на факти и обстоятелства, възникнали след влизането му в сила. Обратното действие може да се даде само по изключение и с изрична правна норма. Приемането на нов закон заварва и възникнали при действието на отменения закон юридически факти, които не са погасени. Обратното действие не се отнася до т. нар. "заварени" правоотношения, а преурежда по нов начин приключилите и уредени от стария закон правоотношения. Чрез признаване на действие на новия закон спрямо възникнали и съществуващи правоотношения се проявява т.нар. несъщинско обратно действие или незабавно действие на новия закон. Т. действие новия закон има, когато факт, който при действието на отменения закон е нямал значение за завареното правоотношение, придобива такова правно значение при действието на новата/изменената разпоредба. В този смисъл е постановената съдебна практика на Върховния административен съд, шесто отделение, изразена в решение № 15620/16.12.2020 год., постановено по адм.д.№ 6847/2020 год., решение № 13833/09.11.2020 год. по адм. д. № 3783/2020 год., решение № 11187/18.07.2019 год. по адм. д. № 9406/2018 год., решение № 12773/15.10.2020 год. по адм. д. № 9628/2020 год., и решение № 358/10.01.2018 год. по административно дело № 7943/2017 год., всичките на VІ-то отделение на Върховният административен съд.

По отношение на приложимия материален закон и Конституционният съд на Република България, в свое Решение № 4/14.05.2020 год., постановено по к.д.№ 9/2019 год. е отбелязал: „Правната теория и практиката приемат, че в административното право при индивидуалните и общите административни актове е приложим този закон, който е в сила към момента на издаването им. Този принцип въплъщава правната сигурност и предвидимост в този клон на правото, в който отношенията държавен орган – гражданин (организация) са уредени по вертикала – на власт и подчинение. Преценката на съда при контрола за материална законосъобразност върху тези административни актове е дали фактите, предвидени в хипотезата на правната норма, са били правилно установени от издаващия акта административен орган и дали към тях е приложен правилно материалният закон, който е регулирал обществените отношения именно към този момент. Административнопроцесуалният кодекс не предоставя на съда компетентност да преценява дали нов материален закон, или изменен закон, последващи издаването на акта, са приложими при висящо съдебно производство. Не съществува възможност за преценка на съда и за приложението на по-благоприятен закон (така, както е предвидено в чл. 2, ал. 2 от Наказателния кодекс (НК) по отношение на престъпленията)“. Следователно при липса на преходни и заключителни разпоредби, уреждащи действието на правната норма на чл.54б, ал.8 от КСО, при произнасянето си по подаденото заявление, административният орган правилно се е съобразил с настъпилото законодателно изменение.

Прилагането на новоприетата, но действаща към датата на издаване на административния акт разпоредба не може да се възприеме за нарушаване принципа на защита на оправданите правни очаквания. В константната си практика Съда на Европейския съюз многократно е подчертавал, че новата правна уредба се прилага незабавно спрямо бъдещите последици от положение, възникнало при действието на старата правна норма, и че приложното поле на принципа за защита на оправданите правни очаквания не би могло да бъде разширено дотолкова, че да възпрепятства изобщо прилагането на новата правна норма спрямо бъдещи последици от положения, възникнали при действието на предходната. В този смисъл Решения от 14.01.2010 год. по дело С-226/2008 год., Решение от 29.01.2002 год. по дело С-162/2000 год. и др.

По отношение приложението на чл. 62 от Регламент № 883/2004 год.:

Нееднократно при произнасяне по приложението на Регламента, Съда на европейския съюз е подчертавал, че Съображение 4 от Регламент № 883/2004 уточнява, че е необходимо да се вземат предвид особеностите на националните законодателства в областта на социалното осигуряване и да се изработи само система за координация. В. Р. № 883/2004 не установява обща схема за социална сигурност, а позволява да се запазят различните национални схеми. Държавите членки запазват компетентността си да уреждат, при спазване на правото на Съюза, системите си за социална сигурност и при липса на хармонизация на равнище на Съюза всяка държава членка трябва да определи по-специално в законодателството си условията, при които се предоставя право на социални обезщетения (Решение на Съда (седми състав) от 12.10.2023 год. по дело C-45/2022 и др.).

Правилата по отношение паричните обезщетения за безработица в националната правна уредба на Република България са уредени в Глава ІV, Раздел ІІІ на КСО. Така според чл. 54б, ал. 1 от КСО (в действащата му редакция от ДВ бр. бр. 99 от 2017 год., в сила от 1.01.2018 год.) - Дневното парично обезщетение за безработица е в размер 60 на сто от среднодневното възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, и не може да бъде по-малко от минималния и по-голямо от максималния дневен размер на обезщетението за безработица. Т.е. националната правна уредба предвижда база за изчисляване на размера на обезщетението за безработица - среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването.

Не може да се възприеме противоречие на този национален подход с чл.62, параграф 1 от Регламент 883/2004 год., тъй като според този текст, компетентната институция на държава-членка, чието законодателство предвижда изчисляването на обезщетенията да се основава на размера на предишното трудово възнаграждение или професионален доход, отчита изключително трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение или като самостоятелно заето лице съгласно посоченото законодателство. Както се посочи по-горе, разпоредбата на чл. 54б, ал.1 от КСО (националната правна уредба) е възприела подход за определяне размера на обезщетението за безработица, чрез определяне на референтен период за определяне на трудовото възнаграждение, което служи за основа при изчисляване на обезщетението.

Новоприетата разпоредба на ал. 8 от чл.54б не променя приетия с ал.1 подход за определян базата за изчисляване размера на обезщетението, а предвижда при определяне размера на паричното обезщетение за безработица да се вземат предвид и доходите, получавани от лицето по време на последната му работа, както и всички доходи в Република България, включително съответните доходи за периодите по ал. 7, както и доходите в други държави, за които се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването.

Спорен стои въпроса за приложението на чл.62 от Регламент 883/2004 год. и конкретно приложената в разглежданите случаи ал.3 на същия текст, вместо ал.1 и ал.2, прилагани до момента в смисъл, че базата за изчисление на обезщетението за безработица следва да е приоритетно и изключително размера на трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение или като самостоятелно заето лице. Както бе посочено по-горе, въпросът относно приложението на цитираните норми спрямо националното законодателство е решен с Решение на съда (шести) състав от 23 април 2026 год. постановено по дело С-116/ 2025 год. на СЕС, образувано по преюдициално запитване, отправено с Определение № 500/03.02.2025 г., постановено по адм. дело № 1559 по описа на Административен съд - Благоевград за 2024 г., имащо задължително и преюдициално значение за разглежданото настоящо дело.

Както вече се посочи, възприетия от националната правна уредба на Република България подход за изчисляване размера на обезщетението за безработица е на база среднодневното възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването. Националното законодателство, както се посочи от една страна предвижда референтен период за определяне на трудовото възнаграждение, което служи за основа при изчисляването от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, и от друга страна с ал.8 на чл.54б от КСО вземат предвид и доходите, получавани от лицето по време на последната му работа, както и всички доходи в Република България, включително съответните доходи за периодите по ал. 7, както и доходите в други държави, за които се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност. Т.е. националната правна норма, в съответствие с изискванията на чл. 62 от Регламент № 883/2004 год. и тълкуването му от Съда на Европейския съюз в определения референтен период за определяне на трудовото възнаграждение, което служи за основа при изчисляването на обезщетението за безработица, включва периодите на заетост, завършени както съгласно законодателството на Република България, така и съгласно законодателството на други държави членки. Да се възприеме, че нормите на чл. 62, параграф 1 и 2 на Регламент № 883/2004 год. задължават държавите членки да определят размера на обезщетението за безработица единствено и само приоритетно на база - трудово възнаграждение, получавано от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение, независимо съгласно законодателството на коя от държавите членки е придобито, би означавало като цяло да се отрече компетентността на държавите членки да уреждат, при спазване на правото на Съюза, системите си за социална сигурност. Въпросът по отношение на приложимостта на посочената норма от Регламента е решен с цитираното по горе решение на СЕС. Прилагайки го в смисъла посочен от жалбоподателя, би могло да доведе до неравно третиране на осигурените лица, придобили осигурителен стаж по националното законодателство и тези, придобили дори минимален стаж по законодателството на друга държава членка, който е последен.

Изложеното показва, че административният акт е валиден, издаден в съответствие с материалния закон и процесуалните правила.

С оглед изхода на спора и направеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съдът намира, че същото е основателно, като на основание чл. 143, ал. 3 от АПК вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 144 от АПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ вр. чл. 24 от Наредбата за заплащане на правна помощ, следва да се присъди минимално определената сума от 102. 26 евро.