Решение № 1988 от 4.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 8039/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 20069806 от 17.03.2021 г., постановено по гр.дело № 34426/2020 г. по описа на СРС, Г.О., 125 състав, са отхвърлени предявените от „В.•••“ ООД, ЕИК •••••••, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“•••••••, ап.3, против Д. М. Т., ЕГН ••••••••••, с адрес: село Бистрица, ул.“•••••••, искове за връщане на общата сума 22000 лв., от които сумата 5500 лв., платено възнаграждение по договор № 6-002/25.06.2019 г. от 01.06.2019 г., който се твърди от ищеца, че е развален на основание чл.87, ал.2 ЗЗД, съединен обективно с иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 16500 лв.- по твърдения на ищеца платена при начална липса на основание- поради допусната грешка в счетоводството на ищеца, при нареждане на плащания на 05.08.2019 г.- сумата 5500 лв., на 14.09.2019 г.- сумата 5500 лв., както и на 11.10.2019 г.-08.11.2019 г.- сумите по 2750 лв. С решението на съда е осъдено „В.•••“ ООД, ЕИК •••••••, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“•••••••, ап.3, да заплати на Д. М. Т., ЕГН ••••••••••, с адрес: село Бистрица, ул.“•••••••, сторените по делото разноски от 1210 лв. Срещу решението на СРС, 125 състав е постъпила въззивна жалба от „В.•••“ ООД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.Д. К., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 22000 лв. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при неправилно приложение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна - ответник Д. М. Т., чрез пълномощника си адв.В. Д. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение-потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В настоящия случай, с петитума на исковата молба е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД- искане за връщане на предоставена парична престация при начална липса на основание. В чл.55, ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат разграничени с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/. В практиката на ВКС, изразена в ППВС № 1/ 28.05.1979 г. и постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения: № 29 от 28.03.2012 г., по гр.дело № 1144 / 2010 г. на ІV г.о.; № 21/ 23.04.2013 г., по гр.дело № 1456 / 2011 г. на ІV г.о.; № 556/13.07. 2010 г., по гр.дело № 46/2009 г. на І г.о. и много други специфичният белег на първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД е първичната липса на основание, която може да се отнася както до цялата получена облага, така и до част от нея. С оглед на това на връщане подлежи цялата имуществена ценност, или част от нея, като при предявена претенция за реституция на даденото на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, тежестта за доказване се разпределя според общите принципи на гражданския процес - чл.154 ГПК. Всяка страна следва да докаже обстоятелствата, с които свързва своите твърдения, или от които извлича определени благоприятни за нея правни последици. В разглежданата хипотеза на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД това означава, че когато ищцовата страна твърди, че ответникът е получил парична сума при начална липса на основание, в нейна тежест е да докаже факта на извършеното плащане, а в тежест на ответника - да докаже наличието на основание за това плащане и за задържане на дадената сума. В ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.дело № 1/79 г. са дадени разяснения по прилагането на правилата на чл.55 ЗЗД за неоснователното обогатяване. Пленумът на ВС изрично е посочил, че разграничението между уредените три фактически състава в разпоредбата на чл.55 ЗЗД и състава по чл.59 ЗЗД се налага, не само с оглед на правилното подвеждане на различните случаи под нормата на закона и различните правни последици, но и с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване. По силата на чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Разпределението на доказателствената тежест в процеса въз основа на исканията и възраженията на страните е обусловено от претендираното материално право, чиято защита ищецът търси чрез предявения иск, или от възраженията на ответника, целящи отричане на съществуването на правото на ищеца, тъй като не е валидно възникнало, погасило се е или ответникът разполага със свое право, противопоставимо на претенцията на ищеца. По иск с правно основание чл.55, ал.1 ГПК разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а ответникът - основание за получаването или за задържане на полученото. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на спора, по който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата молба чрез наведения фактически състав и заявения петитум субективно право или правоотношение. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо, поради следните съображения: При постановяването на обжалваното решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Съдът приема, че предметът на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и въззивната инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск. Разпоредбата на чл.2 от ГПК задължава съда да се произнесе по всяка подадена от него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 140/07.10.2009 г. по т.дело № 342/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/31.10.2011 г. по т.дело № 742/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, съдът е длъжен да даде защита на претендираното от ищеца право и да се произнесе по предявения иск. Когато първоинстанционният съд е разгледал непредявен иск, а не е разгледал предявения, и не се касае до неправилна правна квалификация, първоинстанционното решение е недопустимо и въззивната инстанция следва да го обезсили и върне делото на първата инстанция за разглеждане на предявения иск. Отделно от изложеното, съгласно практиката на съдилищата, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. На следващо място, съдът приема, че разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение. Спорният предмет се индивидуализира с основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да се произнесе само в рамките на търсената защита. Тогава, когато произнасянето е извън определения от страните по спора предмет на делото и извън обхвата на търсената от ищеца защита, този принцип е нарушен. Произнасянето е plus petitum и е недопустимо. Съдържанието и пределите на търсената в исковия процес съдебна защита се определят от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, посредством която се индивидуализира спорното материално право. В този смисъл допустимостта и правната квалификация на предявения иск се определят от съда въз основа на твърденията на ищеца, съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения в нея петитум. Процесуалната недопустимост на съдебно решение е обусловена от различни основания - арг. чл.130 ГПК; арг. чл.270 ал.3 ГПК; при нарушения, свързани с дипозитивното начало, установено като основен принцип на гражданското съдопроизводство с разпоредбата на чл.6 ГПК. Съдебният исков процес е организиран като система на процесуални действия на страните и съда с цел и гаранция за ефективна защита на субективните материални права на физическите, юридическите лица, държавата общините и други правни субекти, когато тези права са застрашени или нарушени. Именно спорното материално субективно право - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, е предмет на делото. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения в рамката на заявената от страната-ищец защита. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, когато дава защита не на търсеното, а на друго право, което дадената защита е извън предметната рамка на спора, то постановеното съдебно решението се приема за процесуално недопустимо. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Излизане извън пределите на търсената защита от гледна точка на форма или съдържание, обуславя недопустимост на съдебния акт по съществото на спора. В правомощията на втората инстанция е задължението да обезсили съдебното решение на първата инстанция, когато са налице процесуални пречки или липсват процесуални условия за съществуването и/или надлежното упражняване на правото на иск. В процесния случай, настоящият въззивен състав, приема, че първоинстанционният съд не е разгледал предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 пр.1-во от ЗЗД, така както е заявен по петитума на исковата молба, поради което е постановил недопустимо решение. Предметът на иска се индивидуализира със страни, правопораждащи юридически факти и петитум, и той следва да е ясно посочен в резултативната част на съдебното решение. В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК, съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възраженията на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите – само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/чл.298, ал.4 от ГПК/. В процесния случай, съдът приема, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като не е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът е задължен да се произнесе по предмета на спора, с който е сезиран, така както той е заявен от ищеца в исковата молба, с изложените в нея обстоятелства и петитум. Както ищеца, така и ответника има правен интерес от решение, което да се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на заявеното в исковата молба спорно материално право. Разглеждането на иск, който не е предявен, и не разглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес, което има за последица обезсилване на недопустимото решение. В процесния случай, обжалваното решение е недопустимо, тъй като не е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Първоинстанционният съд не е разгледал предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, с оглед обстоятелствата на които страната се е позовала, съобразно заявените и въведени от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за дължимост от ответницата на сумата от 22000 лв./ двадесет и две хиляди лева/, като платена от ищеца при начална липса на основание. Първоинстанционният съд е приел, че са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1 пр. 3 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5500 лв. и с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 16500 лв., въпреки че е предявен за разглеждане един осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 22000 лв. По делото от страна на ищеца не е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, където се регламентира, че който е получил нещо на отпаднало основание е длъжен да го върне. Фактическият състав на посочената разпоредба/ чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД/ включва престиране на претендираното на съществуващо валидно основание към момента на извършване на престацията и последващо отпадане на основанието с обратна сила - поради унищожаемост, разваляне на договора или настъпване на прекратително условие / съгласно задължителните разяснения, дадени в ППВС 1/1979 г. /. Съдът приема, че в разпоредбата на чл.55, ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат разграничени с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/. Фактическият състав на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, е различен от този на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Т.е. в процесния случай е разгледан иск на непредявено основание. Първоинстанционният съд, макар и формално да се е произнесъл и по предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане от ответницата на сумата от 16500 лв./ макар да е предявен такъв за заплащане на сумата от 22000 лв./, като платена от ищеца при начална липса на основание, същият е формирал изводи по факти, които не са били въведени от ищеца, като основание на предявената осъдителна искова претенция с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, не е обсъдил посочените от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба факти, в резултат на което съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран, в нарушение на основния принцип за диспозитивното начало в гражданския процес, установен от нормата на чл.6, ал.2 от ГПК. В случая съдът е формирал изводи по факти, които не са били въведени от ищеца, като основание на исковата претенция. С оглед на изложеното, обжалваното решение, като процесуално недопустимо следва да се обезсили изцяло, включително и в частта за разноските на основание чл.270, ал.3, изр.3-то от ГПК и делото да се върне на СРС за ново разглеждане от друг състав на същия съд и произнасяне по предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД, и по предмета на делото. Новото разглеждане би следвало да започне от стадия на изготвяне на доклад по делото по чл.146 от ГПК. Предвид изхода по делото и липсата на произнасяне по съществото на спора разноски в настоящето производство при спазване на чл.78 от ГПК не следва да бъдат присъждани. Такива следва да присъди СРС при новото разглеждане на делото. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,