Решение № 7305 от 21.4.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 51429/2025 г.

Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК. Про••• "/// ••• срещу И. Г. Г., с което на осн. чл. 422 ГПК се моли ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца следните суми а именно: сумата от 5793.94 лева (2962.39 евро), представляваща главница по сключен на 16.02.2017 г. Договор за потребителски паричен кредит № •••, ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане, сумата от 422.50 лева (216.02 евро), представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.07.2023 г. до 27.08.2024 г., сумата от 1066.70 лева (545.40 евро), представляваща мораторна лихва за периода от 27.08.2024 г. до 06.10.2024 г. Претендират се и сторените разноски в заповедното и в настоящото производство. Ищецът "/// ••• твърди, че процесното вземане произтича от сключен на 16.02.2017 г. Договор за потребителски паричен кредит № ••• между "•••" и ответника И. Г. Г.. Съгласно сключения договор, кредиторът е предоставил кредит в размер на 20 000 лв., която сума ответникът се е задължил да върне ведно с уговорените лихви до 20.02.2025 г. на 96 равни месечни вноски, всяка в размер на 314.16 лв. Общата сума за плащане е уговорена в размер на 30159,36 лв. Ищецът посочва, че ответникът не е изпълнявал в срок задължението си за плащане на погасителните вноски, поради което кредиторът е предприел действия по обявяване на дълга за предсрочно изискуем. До наследодателя на ответника е изпратено Уведомително писмо за предсрочната изискуемост. Твърди се, че на 31.01.2025 г. е подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 15.02.2022 г. между "••• (правоприемник на •••) и „/// •••, с което процесното вземане е прехвърлено на ищеца. Ищецът твърди, че длъжникът е уведомен по реда на чл. 99, ал.3 от ЗЗД за станалата продажба чрез пълномощника „/// •••, като алтернативно моли съдът да връчи приложеното Уведомително писмо с изх. № УПЦ-С БНП/••• от 28.10.2025 г. Ищецът моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че дължи сумите, присъдени в издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 63474/2024 г. на СРС, 66 състав, а именно: сумата от 5793.94 лева главница, сумата от 422.50 лева възнаградителна лихва за периода от 20.07.2023 г. до 27.08.2024 г., 1066.70 лева мораторна лихва за периода от 27.08.2024 г. до 06.10.2024 г., законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане. В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от назначения особен представител на ответника – адв. Й. С.-Ф., с който оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан по основание и размер. Навежда се възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните вземания, съгласно чл. 111, б. "в" от ЗЗД. Оспорва се наличието на доказателства за неизпълнение на задълженията по договора за кредит от 16.02.2017 г. Оспорва се размерът на претенцията, като се твърди, че представените доказателства съдържат разминавания във валутите, доколкото в Приложението сумите са в евро, а искът е в лева, както и че липсват подробни изчисления как са формирани сумите. Твърди се, че липсват доказателства за редовно връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост, както и за извършената цесия. Оспорва се валидността на клаузи от договора, като се твърди, че Общите условия не съдържат поле за общ размер на кредита, което ги прави в противоречие с националното и европейско законодателство и съставляват неравноправни клаузи. С оглед изложеното моли съда да отхвърли предявените искове за главница, договорна лихва и лихва за забава като недължими. Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа страна: От представения по делото Договор за потребителски паричен кредит № ••• от 16.02.2017 г. се установява, че между „•••“ (кредитор) и И. Г. Г. (кредитополучател) е постигнато съгласие за предоставяне на кредит в размер на 20 000,00 лв. Уговорено е кредитополучателят да върне сумата на 96 равни месечни анюитетни вноски по 314,16 лв., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) от 10,96% и годишен процент на разходите (ГПР) от 12,18%. Договорена е такса ангажимент в размер на 400 лв., която се удържа при усвояването на кредита. Общата стойност на плащанията по договора възлиза на 30 159,36 лв. Към договора е приложен и подписан Стандартен европейски формуляр и подробен погасителен план. От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза (ССчЕ), изготвено от вещото лице М. М., което съдът кредитира изцяло като обективно, компетентно и пълно, се установява, че сумата по кредита е реално усвоена. На 17.02.2017 г., съгласно представеното платежно нареждане, кредиторът е превел по посочената от ответника банкова сметка сумата от 19 600,00 лв. (20 000,00 лв. минус 400 лв. такса ангажимент). Вещото лице установява още, че ответникът е извършвал регулярни плащания по договора в периода от 17.03.2017 г. до 06.02.2024 г., като общият размер на внесените суми възлиза на 23 942,94 лв. От тях 9 736,87 лв. са отнесени за погасяване на договорна лихва, а 14 206,07 лв. – за погасяване на главница. В т. 8.2 от ССчЕ вещото лице категорично посочва, че след приспадане на всички извършени плащания, общият размер на неиздължения остатък (остатъчна стойност) по договора за кредит към датата на експертизата възлиза на 7 919,97 лв., включващ непогасена главница, възнаградителна и мораторна лихва. Вещото лице посочва, че таксата ангажимент от 400 лв. е ясно уговорена, съставлява част от посоченото в договора за потребителски кредит ГПР, който е в допустимите от закона граници от 12,18%. С Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.02.2022 г. и Допълнително споразумение (Приложение № 1) към него от 30.01.2025 г., първоначалният кредитор (чиито права са преминали към "•••) е прехвърлил възмездно на ищеца „•••• ••• портфейл от необслужени кредити, сред които изрично е индивидуализирано и процесното вземане срещу ответника. Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между неговия праводател и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за заем, по което праводателят му е предоставил на ответника посочената сума, а последният се е задължил да я върне в посочения срок, ведно с възнаградителна лихва в уговорения размер, както и че длъжникът е изпаднал в забава и размера на обезщетението за забава, валидно извършване на цесия и съобщаването на ответника. По делото от събраните по доказателства, категорично се установи се наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, както и фактът на реалното предаване на паричната сума. Видно от представеното по делото уведомително писмо до ответника за цесията на процесните вземания по Договора за кредит от 16.02.2017 г., същото е изпратено на ответника с исковата молба. С договора за цесия се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на връзката, от която произтича вземането, лице. Предмет на договора за цесия може да бъде вземане, което следва да съществува към момента на сключването на договора и да е прехвърлимо, каквито са по принцип имуществените права, в това число и твърдяното в исковата молба вземане. За да премине вземането от патримониума на цедента върху цесионера е достатъчно единствено постигнатото съгласие между него и досегашния носител на вземането и съответно със самото прехвърляне, договорът се счита за изпълнен поради изчерпване на предмета му. Същевременно за да породи действие спрямо длъжника договора за цесия, цесията следва да му бъде съобщена от цедента съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД именно предишният кредитор е този, който следва да осъществи уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането и именно от този момент цесията има действие спрямо длъжника и третите лица. Няма пречка обаче предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. В този смисъл е и константната съдебно практика, обективирана в решение № 96/17.04.2018г. по гр.д.№ 3049/2017г. на ВКС, ІV г.о, решение № 204 от 25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г. на ВКС І т.о, решение № 137/02.06.2015г. по гр.д.№ 5759/2014г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., на ВКС, ІІ т.о. Приложено е по делото и уведомление за прехвърляне на вземания, адресирано именно до ответника И. Г. (л.20). Съгласно непротиворечивата съдебна практика цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В този смисъл Решение № 3/16.04.2014г. по т.д.№ 1711/2013г. на ВКС, І т.о., решение № 78/09.07.2014г. по т.д.№ 2352/2013г. на ВКС, ІІ т.о, решение № 123/24.06.2009г. по т.д.№ 12/2009г. на ВКС, ІІ т.о. Още повече – не се твърди и не се установява наличие на валидно изпълнение от страна на ответника длъжник на предишния кредитор до съобщаването, поради което цесията да не може да му бъде противопоставена. Няма пречка обаче длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като приложение към исковата молба на уведомителното писмо за извършената цесия на особения представител на длъжника. Съгласно Решение № 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д. № 2352 по описа за 2013 г. на ВКС, II т.о., Решение № 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г. на ВКС, II г.о. и др. цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, респективно от упълномощения цесионер, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. В случая, ответникът – кредитополучател не е участвал лично в производството по делото, а е представляван от назначения от съда особен представител, на който е връчен препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, в това число и уведомлението за цесията. Съгласно актуалната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 198 от 18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о. на въпроса допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на препис от исковата молба на особения му представител, назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК, е даден положителен отговор. Макар настоящият случай, да не е точно такъв, с решението на ВКС е даден принципен отговор, че особеният представител на ответника би могъл надлежно да получава материалноправни изявления, от името на длъжника, които да породят правно действие. Затова следва да се приеме, че изходящото от цесионера, упълномощен от цедента, уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника, чрез особения му представител, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Затова и не се споделят доводите на особения представител, че уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД не може да се връчи на него в рамките на висящия процес и да породи предвидените в закона правни последици. Дори обаче да не се възприеме така изложената теза, то уведомлението за цесията е връчено на ответника – длъжник и на основание чл.47, ал.5 ГПК по силата на законовата фикция, видно от книжата по делото. С оглед изложеното съдът намира възражението за липса на надлежно уведомяване за цесията за неоснователно. По възраженията за нищожност и недействителност на договора: Съдът намира за неоснователно възражението на особения представител, че договорът е нищожен поради наличие на неравноправни клаузи по чл. 143 от ЗЗП и недействителен по силата на чл. 19, ал. 4 от ЗЗП. Процесният договор съдържа всички изискуеми от чл. 11, ал. 1 от ЗПК реквизити. Общият размер на кредита, лихвеният процент, ГПР и общата дължима сума са посочени ясно, недвусмислено и с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. Не е налице хипотезата на чл. 19, ал. 4 ЗЗП за нарушаване на изискването за добросъвестност, нито са налице неясни или неразбираеми условия. Потребителят е бил надлежно информиран чрез Стандартния европейски формуляр преди сключването на договора, като обективираната в него воля не накърнява добрите нрави. Таксата ангажимент от 400 лв. е ясно уговорена, съставлява част от ГПР (който е в допустимите от закона граници от 12,18%) и е удържана при усвояването, което е допустимо съгласно трайната съдебна практика. По възражението за погасителна давност: Възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно. Съдът съобрази задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 3/2023 г. от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Според това решение, при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок, както за главницата, така и за лихвите, тече от датата на падежа на всяка съответна вноска. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано в съда на 24.10.2024 г. Приложимият давностен срок за главницата е 5-годишен (чл. 110 ЗЗД), а за лихвите – 3-годишен (чл. 111, б. "в" ЗЗД). Това означава, че принципно погасени по давност биха били вноските за главница с падеж преди 24.10.2019 г. и вноските за лихви с падеж преди 24.10.2021 г. От заключението на ССчЕ обаче безспорно се установи, че ответникът е извършил плащания в общ размер на 23 942,94 лв. Съгласно правилото на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД, което е приложимо и съгласно общите условия към договора, когато длъжникът не е заявил изрично кое задължение погасява, плащанията погасяват най-старите изискуеми задължения, първо разноски, после лихви, след това главница. Внесената от ответника сума от близо 24 хиляди лева напълно покрива задълженията по погасителния план от първата вноска през март 2017 г. до средата на 2023 г. Следователно, всички онези "стари" вноски, за които би могъл да се приложи давностният срок, с падежи преди 2019 г. и 2021 г., са вече ефективно погасени чрез плащане. Неизплатеният остатък по кредита, чиято остатъчна стойност според т. 8.2 от експертизата е 7 919,97 лв., касае единствено последните, най-нови вноски по погасителния план - след м. юли 2023 г. Към датата на депозиране на заявлението в съда - 24.10.2024 г., за тези конкретни неплатени вноски давностният срок категорично не е изтекъл. След като кредитополучателят е преустановил плащанията, за кредитора е възникнало правото да търси съдебно установяване на непогасената част. Ищецът претендира по-малка сума в общ размер на 7283,14 лв. (3723,81 евро) от реалния неиздължен остатък по кредита, установен от вещото лице (7 919,97 лв.). Съдът е обвързан от диспозитивното начало и петитума на исковата молба, поради което предявените установителни искове за главница в размер на 5793,94 лв., възнаградителна лихва в размер на 422,50 лв. и мораторна лихва в размер на 1066,70 лв. са изцяло доказани и следва да бъдат уважени. По разноските: В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от него разноски в заповедното производство, в общ размер на 481,96 евро, от които 145,66 лева (74,47 евро) – държавна такса и 796,99 лева (407,49 евро) адвокатско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от него разноски в исковото производство в общ размер на 1075,58 евро, от които 291,32 лева (148,95 евро) – заплатена държавна такса в исковото производство, 300 евро депозит за вещо лице, 526,63 евро депозит за особен представител и 100 евро юрк. възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал.8 ГПК Воден от горното, съдът