Решение № 41 от 7.2.2025 г. на Окръжен съд - Монтана по дело № 600/2024 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на Н. И. Н., ЕГН •••••••••• от гр. М., против Решение № 496/29.10.2024 год., постановено по гр. д. № 1954/2024 год. по описа на Районен съд – М.. Въззивницата обжалва в срок първоинстанционното решение, с което е осъдена, на основание чл. 249, вр. чл. 2 ЗЗД, вр. чл. 248 ЗЗД и чл. 233, ал. 1 ЗЗД, да опразни и предаде на Р. А. Р., ЕГН ••••••••••, недвижим имот с адрес: гр. М., ул. ••• № •, представляващ поземлен имот с идентификатор •••435 по ККР на гр. М., одобрени със заповед № РД-18- 29/05.04.2006 г., с обща площ на имота от 422 кв.м., с трайно предназначение на и територията: урбанизирана, НТП: ниско застрояване, номер по преходен план 4438, квартал 181, парцел 14, предишен идентификатор няма, заедно с построената в имота сграда с идентификатор •••435.1 по ККР на гр. М., одобрени със Заповед Н РД-18-29/05.04.2006 г. на и.д. на АГКК, както и да заплати 1080 лв., представляващи направените по делото разноски. Счита същото за неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушения на процесуални и материалноправни норми. Счита, че неправилно производството пред районния съд се е развило по реда на Гл. ХХV ГПК (Бързо производство), тъй като делото е следвало да се разгледа по общия исков ред поради съединяването на искове. Счита предявеният срещу нея иск за недопустим, а съдебното решение за немотивирано, без да е направен анализ на доказателствата. Въззивницата твърди, че никога не бил сключван в никаква форма - писмена или устна договор за заем за послужване и съдът неправилно е приел, че между страните е възникнало заемно правоотношение. Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение. Претендира разноски. Въззиваемият Р. А. Р., чрез адв. Й. Д.-Б. от АК – П. не изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът, след като обсъди направените в жалбите оплаквания и предвид събраните по делото доказателства, намира за установено следното: Производството е с правно основание чл. 243 и следв. от Закона за задължения и договорите /ЗЗД/, като производството се разглежда по реда на Глава ХХV, чл. 310 и сл. от ГПК поради наличието на изричната законова разпоредба на чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК. Затова възраженията на въззивницата относно характера на производството са неоснователни и правилно същото се е развило по този процесуален ред. Ищецът Р. А. Р. твърди, че с влязло в сила съдебно решение от 01.12.2014 год. по гр. д. № 70543/2014 г. по на РС М., бракът им с отв. Н. И. Н. бил прекратен при условията на чл. 50 от СК, с развод по взаимно съгласие, като съгласно утвърденото споразумение по чл. 51 от СК, обективирано в диспозитива на решението, ползването на семейното жилище, лична собственост на ищеца и находящо се в гр. М., ул. ••• № • било предоставено на ответницата и навършилите пълнолетие деца от брака С.А. и А.А., като изрично е записано, че ответницата няма да дължи наем. Твърди, че от м. Декември, 2014 год. до м. Януари, 2021 год. ответницата живяла в имота спокойно и необезпокоявано. След това го обитавала все по-рядко, тъй като през повечето време пребивавала в притежавана от нея къща в с. Г., обл. М.. През втората половина на 2023 год. отношенията между страните се влошили. С влязло в сила Решение № 414/21.09.2023 год. по гр.д. № 1980/2023 год. на РС М. ответницата била задължена да се въздържа от прояви на домашно насилие спрямо ищеца, за което му била издадена и Заповед за защита № 8/21.09.223 год. На свой ред ищецът я уведомил, че желае да прекрати ползването на имота на ул. ••• № 9. Ответницата отказала и с цел да запази държането на имота образувала срещу него изп.д. № 241/2023 год. на ДСИ при МРС. На 23.11.2023 год. по изпълнителното дело бил извършен въвод във владение на ответницата в имота, въпреки че и тогава пред нея и ДСИ ищецът заявил, че не желае бившата му съпруга да ползва имота му повече. Моли съда да постанови съдебно решение, с което да осъди ответницата да освободи и му предаде държането по отношение на процесния имот, находящ се в гр. М., ул. ••• № •, представляващ ПИ с идентификатор •••435 по КККР на гр. М., одобрени със Заповед № РД-18-29/05.04.2006 год. на изп.директор на АГКК, с обща площ на имота 422 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, НПТ: ниско застрояване (до 10 м.), № по предходен план 4438, кв. 181, парцел ХІV, заедно с построената в имота сграда с идентификатор •••435.1 по КККР на гр. М., даден й в заем за послужване по силата на споразумение за прекратяване на брака по взаимно съгласие, утвърдено с Решение от 01.12.2014 год. по гр. д. № 70543/2014 г. по на РС М.. Претендира разноски. Ответницата Н. И. Н. оспорва исковата молба. Счита, че съдебното производство не следва да се разглежда по особените правила за „Бързо производство“, а по общия ред, тъй като при съединяване с иск, подлежащ на разглеждане по общия ред, бързо производство не се допуска. Твърди, че никога по никакъв повод не е сключвала с ищеца заем за послужване и споразумението по чл. 51 СК не е и „няма нищо общо“ с договор за заем за послужване. Никога не се е задължавала да върне „право на ползване“. Счита исковата молба за неясна и нелогична и като така – нередовна. На следващо място счита предявеният иск за недопустим, което било установено с Определение № 26/12.01.2024 год. по в.ч.гр.д. № 8/2024 год. на МОС. Евентуално искът е неоснователен. Оспорва твърдението, че ищецът не притежава друго жилище. Твърди, че въводът й във владение е извършен не на 23.11.2023 год., както е посочено в исковата молба, а на 25.04.224 год., като образуването на изпълнително дело се наложило, тъй като две годни по-рано ищецът сменил ключалките на външна и вътрешни врати. Счита, че със споразумението по чл. 51 СК за прекратяване на брака им, ищецът е учредил в нейна и на децата им полза, правото на ползване – безсрочно и безвъзмездно по отношение на имота. Моли съда да отхвърли изцяло предявения от Р. А. Р. иск като „абсолютно недопустим, неоснователен и недоказан“. Претендира разноски. Районен съд М. е установил, че ищецът по делото е собственик на недвижим имот, находящ се в гр. М., ул. ••• № •, представляващ ПИ с идентификатор •••435 по КККР на гр. М., одобрени със Заповед № РД-18- 29/05.04.2006 год. на изп.директор на АГКК, с обща площ на имота 422 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, НПТ: ниско застрояване (до 10 м.), № по предходен план 4438, кв. 181, парцел ХІV, заедно с построената в имота сграда с идентификатор •••435.1 по КККР на гр. М.. Процесният недвижим имот е придобит от ищеца по следния начин: по време на брака му с ответницата с Нотариален акт за дарение № 84, т. ІV, рег. № 7800, д. № 583/28.10.2002 год. на пом. Нот. Лиляна Владимирова при нот. Искра Фидосова, рег. № 112 в РНК, р-н на действие МРС баща му А.Г. дарил на синовете си И. и Р. 4/6 ид.ч. от притежаваните от тях 1/2 ид.ч. от УПИ в парцел ХІV, пл. № 4438 в кв. 181 по плана на гр. М., заедно със същите идеални части от западната половина на двуетажната двуфамилна жилищна сграда, построена в имота, с право на ползване за ищеца на втория етаж, като си запазил и правото на ползване на имота до края на живота си. След прекратяването на брака между страните, с Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот 0 86, т. І, рег. № 147, д. № 49/14.02.2022 год. на нот. Р.П., рег. № 601 в РНК, р-н на действие МРС ищецът закупил от своя брат И. А. Р. своята част от имота, в т.ч. първия етаж. С влязло в сила Решение от 01.12.2014 год. по гр. д. № 70543/2014 г. по на РС М., гражданският брак между Р. А. Р. и Н. И. Н. е прекратен по взаимно съгласие. Със същото решение, с което е утвърдил споразумението между съпрузите за прекратяване на брака, съдът е предоставил за ползване семейното жилище, находящо се в град М., ул. ••• № • на съпругата и навършилите им пълнолетие деца. С Решение № 414/21.09.2023 год. по гр.д. № 1980/2023 год. на РС М., влязло в сила на 06.11.2023 год. ответницата била задължена да се въздържа от прояви на домашно насилие спрямо ищеца. С протокол за принудително отнемане на вещи от 25.04.2024 год. по изп.д. № 241/2023 год. на ДСИ при МРС ключовете от имота били предадени на ответницата. При така установената фактическа обстановка, МРС е направил следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 243 от ЗЗД с договора за заем за послужване заемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползване, а заемателят се задължава да я върне. Договорът за заем за послужване е консесуален, и неформален. Приел е за безспорно, че ищецът е собственик на процесния имот, а съгл. разясненията, дадени в мотивите на Тълкувателно решение № 3/29.11.2018 год. по т.д. № 3/2015 год., споразумението по чл. 51 СК е с договорен характер –договор за спогодба по см. чл. 365 ЗЗД и поражда вещно-прехвърлително действие от момента на влизане в сила на решението за развод. Приел е, че качеството на ищеца на заемодател се установява от утвърденото от съда споразумение за развод по взаимно съгласие, както и че са налице предпоставките за прекратяване на договора по чл. 249, ал. 2 ЗЗД – след покана, отправена с исковата молба и като е намерил претенцията за основателна е уважил иска. Въззивният съд, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, намери за установено следното: Фактическата обстановка е правилно установена от районния съд и изцяло съответства на събраните по делото доказателства, поради което съдът препраща към нея съгласно чл. 272 ГПК. Правните изводи на съда също са обосновани и почиват на закона. Предявеният иск е допустим, а цитираното във въззивната жалба и представено пред първата инстанция с отговора на исковата молба Определение № 26/12.01.2024 год. по в.ч.гр.д. № 8/2024 год. на МОС е неотносимо, тъй като макар и между същите страни, съдът е бил сезиран с друг иск – за изменение на мерки относно семейното жилище след развода. Налице е трайна и безпротиворечива съдебна практика, че споразумението между съпрузите има договорен характер – ТР № 60/87 г. ОСГК, ВС. Следователно при постигнато между страните споразумение за ползването на семейното жилище, правилата, приложими към това ползване, са тези, за които страните са постигали съгласие. Самото споразумение, макар и утвърдено от съда, има характер на договор. Ако съпрузите не са предвидили изрично в споразумението безвъзмездност на ползването /като при заем за послужване/, би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал. 1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия жилището съпруг, тъй като, ако ползването е безвъзмездно, какъвто е настоящият случай, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя /ч л. 249 ЗЗД/. (вж. Р. № 199/15.01.2018 год. по гр.д. № 154/2017 год., ВКС, І ГО). Установяването на фактическата власт върху имота при условия на заем за послужване прави лицето държател, а не владелец (Решение № 951 от 22.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2542/2007 г., III г. о., докладчик съдията Б.Б.). Затова в случая между ищеца и ответницата е налице договор за заем за послужване, като ищецът е допуснал и приел ответницата да живее в съсобствената му (тогава) с брат му И. А. Р. къща, а не е учредено вещно право на ползване, както неправилно счита въззивницата. Договорът за заем за послужване е реален, безвъзмезден и законът не предвижда особена форма за този договор. Исковата молба представлява искане за връщане на вещта и след като ответницата не представя доказателства, че е върнала вещта на заемодателя, предявеният иск по чл. 249, ал. 2 от ЗЗД ще следва да бъде уважен. В тежест на ответницата е да докаже, че е върнала заетата за временно ползване вещ, каквото доказване в случая не се провежда, тъй като страната отрича задължението си за връщане на вещта. (Решение № 258 от 21.03.2003 г. на ВКС по гр. д. № 922/2002 г., V г. о., гражданска колегия, докладчик съдията М.К.). В обобщение – по делото е доказано по безспорен начин, че между страните, бивши съпрузи, със споразумението за прекратяване на брака е сключен безсрочен договор за заем за послужване и вещта е предадена на ответницата. С исковата молба договорът е прекратен и ответницата дължи връщане на заетата вещ. Жалбата се явява неоснователна изцяло и следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. С оглед изхода на делото жалбоподателката следва да възстанови на въззиваемата страна направените разноски в процеса в размер на 1000 лева за адвокатско възнаграждение съгласно представеният договор за правна защита и съдействие. При тези мотиви ОС М.