Решение № 903 от 6.7.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2685/2025 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на Гаранционен фонд срещу решение № 3466/04.06.2025г. на СГС, ГО, 2 състав, постановено по гр.д. № 6686/23г. в частта, в която са уважени искове по чл.557, ал.1, т.2, б. „а“ от КЗ на Г. и Л. Д. за обезщетение за неимуществени вреди. Срещу същият съдебен акт е постъпила въззивна жалба и от З. Н. А. в частта , в която предявените искове са уважени. Жалбоподателят Гаранционен фонд твърди, че в обжалваната част първоинстанционното решение е незаконосъобразно, тъй като съдът не е посочил в постановеното решение банковата сметка, по която да се преведат присъдените суми. Позовава се на Закона за ограничаване на плащанията в брой. Поддържа, че ищците не са доказали в пълна степен механизма на настъпване на пътния инцидент, което е в тяхна тежест. От заключението на приетата автотехническа експертиза се установява, че при определени условия водачът на лек автомобил „Лексус“ не е могъл да възприеме пешеходците. И при скорост от 50 км/ч той не е имал възможност да избегне удара. Съдът не е обсъдил липсата на причинна връзка между движението на лекия автомобил с превишена скорост и настъпването на ПТП, не е посочил в какво се състои виновното и противоправно поведение на водача, което да е довело до настъпването му. Възприемането на становището, че всяка скорост, при която настъпва ПТП е несъобразена води до обезсмисляне на чл.20, ал.2 от ЗДвП и чл.15 от НК. Водачът на МПС не е могъл да възприеме пешеходеца поради пътната обстановка и той не е бил предвидимо препятствие. Счита, че е налице случайно деяние, което изключва виновното поведение на незастрахования водач. ГФ се позовава на ТР № 28/28.11.1984г. на ОСНК на ВС. От доказателствата се установява, че първопричината за настъпване на инцидента е внезапното навлизане на пешеходеца на платното за движение, където трафикът е интензивен в тъмната част на денонощието. Пострадалата е допуснала нарушение на чл.5, ал.1, т.1, чл.107, чл.108, ал.2, чл.113 и чл.114 от ЗДвП. Жалбоподателят излага, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на съпричиняване на починалото дете. Той надвишава 50%. То е предприело неправилно пресичане на пътното платно, на неопределено за това място, без да се съобрази с приближаващите са ППС и пътната обстановка. Счита, че родителите също имат принос за вредата, тъй като не са упражнили надзор над малолетната С. Д.. Въззивникът счита, че дължи законна лихва, не от 26.04.2023г., а евентуално от 14.07.2023г., когато се е произнесъл с решение за отказ от изплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Позовава се на съдебна практика. Трябва да се разграничат функциите, които имат застрахователите и ГФ. Счита, че определеният размер на обезщетение на ищците от 250 000лв. е несправедлив и в нарушение на чл.52 от ЗЗД. Затова моли въззивния съд да отмени решението в атакуваната част и постанови друго, с което да отхвърли предявените искове за неимуществени вреди. При условията на евентуалност да редуцира размера на обезщетението, да приеме по- голям от 50% принос на пострадалата, да приеме, че родителите на загиналото дете имат принос за настъпване на вредата, както и че лихвата се дължи от 14.07.2023г. Жалбоподателят З. А.- трето лице помагач, поддържа,че в обжалваната част решението е неправилно и необосновано. Счита, че производството по делото е следвало да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК. Заради гр. д. № 29104/23г. на СРС, както и на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК до приключване на досъдебното производство. Поддържа, че първоинстанционният съд е формирал правните си изводи въз основа на негодни доказателства, събрани в наказателния процес, но са приети от съда по делото като частни документи- констативен протокол за ПТП с пострадали лица, протокол за разпит на свидетели, протокол за оглед на местопроизшествието и видеофилм. Те нямат доказателствена стойност. Видеозаписът не е документ. Извършен му е оглед в нарушение на чл.204, ал.1 от ГПК. Счита, че има невярно отразяване на кадрите от виедофилма в протокола. Съдът не е приложил чл.202 от ГПК към заключението на автотехническата експертиза, поради това, че тя извършва математическо моделиране на ПТП и определя скоростта на автомобила преди удара по негодни първични доказателства – кадри от видеофилма. Решението е необосновано, тъй като представя необоснована, деформирана и хаотична картина на произшествието. Решението има съществени празноти досежно лентите, от които се състои лявото платно за движение, тяхната ширина, тази на трамвайното трасе и дясното платно за движение. Пешеходецът С. Д. внезапно, бягайки, е навлязла в дясната лента на движение на лекия автомобил, който той е управлявал. Това удължава времето за реакция на водача като съвкупност от възприемане и оценка на опасността, взимане на решение за действие и привеждането му в изпълнение. Погрешно е прието, че той е управлявал МПС с 65, 47 км/ч. Тя е определена условно от вещото лице. Хаотично са разгледани въпросите за видимостта на водача към пешеходците. Необосновани са изводите на съда за опасната зона на спиране и предотвратимостта на удара. В решението липсват мотиви в кой момент бягащата по дясното платно между превозните средства представлява опасност за движението и конкретно за въззивника З. А.. Съдът е дал погрешна правна квалификация на предявените искове. В жалбата се поддържа, че З. А. няма вина за пътния инцидент, тъй като е налице случайно деяние. Единствената причина за настъпването му е поведението на пострадалата. Излага се твърдение, че движението на водача на леки автомобил „Лесксус“ е било правомерно и съответно на правилата на ЗДвП. Пред него не е имало движещи се ППС. За първи път той е могъл да види бягащият пешеходец на 27, 42 м. преди удара и в цял ръст на 22, 68 м. от мястото на удара. При скорост от 65, 51 км/ч и 50 км/ч и опасна зона за спиране от 49, 59 м. ударът е непредотвратим за него с аварийно спиране. Пешеходецът е станала опасност за водача, когато той е могъл да я възприеме за първи път. С. Д. не е била предвидимо препятствие на пътя за въззивника А.. Грешно е възприето в решението, че той се е движел с несъобразена скорост. Счита, че съпричиняването от страна на пострадалата е повече от 50%. Затова моли въззивния съд да отмени решението на СГС в обжалваните и да отхвърли изцяло предявените искове или да намали размера на присъденото обезщетение. Ищците в депозирани отговори и в съдебно заседание чрез процесуалния им представител оспорват жалбите на Гаранционния фонд и третото лице помагач. Считат ги за неоснователни. Гаранционен фонд не е взел становище по жалбата на третото лице помагач. З. А. не е взел становище по жалбата на ГФ. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Съдът е сезиран с искове по чл.558, ал.5, във вр. с чл.557, ал.1, т.2, б. „а“ от КЗ . В исковата молба ищците Д. твърдят, че на 12.01.2023г. около 18.30ч. на бул. „Константин Величков“ срещу парк „Св. Петър и Павел“ е настъпило ПТП между лек автомобил „Лексус ЛС400“ с рег. № ••••••••, управляван от З. Н. А. и пешеходеца С. Г. Д.. Водачът е управлявал МПС с несъобразена скорост с пътните условия и не е пропуснал пресичащата от ляво на дясно по посока на движение на автомобила С. Д. и е реализирал удар с нея. На последната са причинени тежки телесни увреди и на ••••••••г. е починала в УМБАЛСМ „Пирогов“. Съставен е Констативен протокол № К-27, с който е констатирано настъпването на пътния инцидент и отговорността на водача за него. Той е нарушил чл.20, ал.2 от ЗДвП. Образувано е ДП № 11006/23г. по описа на СДВР. Към момента на настъпване на произшествието за водача на лекия автомобил не е имало валидна застраховка „Гражданска отговорност“, което обуславя отговорността на ГФ. На 26.04.2023г. ищците са предявили пред ответника претенция с вх. № 24-01-184, придружена с писмени доказателства. С писмо от 03.05.2023г. по образуваните щети ГФ е изискал представянето на допълнителни писмени данни за хода и резултата от образуваното ДП, копие от автотехническата и медицинската експертиза, изготвени за целите на наказателното производство. Считат, че изисканите документи не са препятствали ГФ да разгледа претенциите им и да определи застрахователно обезщетение. Затова законната лихва се дължи от 26.04.2023г. Ищците заявяват, че починалата С. Д. е тяхна дъщеря и смъртта й им е причинила изключителни болки и страдания. Тя е била единствената им дъщеря, тяхна емоционална и духовна опора. След инцидента те са се затворили в себе си, отказват да говорят и общуват с близки. Дъщеря им е била на 10 години и загинала още преди да започне животът й. Тя е била изпълнена с желание да живее, да рисува и да стане най- добрата „хип- хоп“ танцьорка и да замине за Париж. Била е отличен ученик. Загубата на С. Д. е причинила на ищците постоянна мъка и страдание. Те са били изключително близки и са създали дълбока и трайна емоционална връзка. След загубата й ищците са сринати физически и психически, не намират смисъл да живеят без дъщеря си. Към момента те са изпълнени с чувство на самота, с безперспективни мисли и с чувство на безпокойство. Затова ищците молят съда да осъди ответника да им заплати по 200 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди на всеки един от тях, в едно със законната лихва, считано от 26.04.2023г. до окончателното плащане. Претендират разноски и адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. В депозиран писмен отговор в срок ответникът оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че процесното произшествие е случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК като се позовава на ТР № 106/1982г. на ОСНК на ВКС. Счита, че С. Д. е навлязла внезапно на пътното платно пред лекия автомобил и не може да се определи като предвидимо препятствие. Оспорва да се са осъществели всички елементи от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД и водачът на МПС да е имал виновно и противоправно поведение, в резултат на което да причинено ПТП и вредите. Поддържа, че вина за инцидента има само С. Д., която се е движила неправилно на пътното платно. Прави възражение за съпричиняване, като счита, че тя е нарушила чл.107, чл.108, ал.2, чл.113 и чл.114 от ЗДвП. Тя е могла да предотврати настъпването на произшествието, ако не е предприела пресичане на пътното платно в момент и по начин, в който е било невъзможно да премине безопасно, при силен трафик, без да се огледа и да съобрази действията си с интензитета на движението, с разстоянието и посоката на движение на ППС. Прави възражение за съпричиняване от страна на родителите на малолетното дето, които в противоречие на чл.125, ал.3 от СК и чл.8, ал.8 от ЗЗакр.Д, не са изпълнили задължението да осигурят постоянен надзор по отношение на него. Прави възражение и по отношение на брата на С. Д. Б. Д., на когото тя е била поверена и който не е осигурил необходимия надзор, а той самият е пресичал неправилно. ГФ оспорва механизма на настъпване на ПТП, описан в исковата молба, както и че ищците търпят твърдените неимуществени вреди. Оспорва размера на исковете като счита, че той е прекомерно завишен съобразно претърпените вреди. Не се оспорва, че ГФ е бил сезиран на 26.04.2023г. от ищците, като е поискал от ищците да представят доказателства, от които да е видно, че е налице хипотезата на чл.557, ал.1 ,т.2, б. „а“ от КЗ. Счита, че не следва да се ангажира отговорността му, тъй като произшествието е настъпило при изключителен принос на пострадалото дете. Оспорва претенцията за присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Прави искане за конституиране като трето лице помагач на З. А., водач на лекия автомобил. Прави се искане за спиране на производството по делото. В депозиран писмен отговор З. А. оспорва пасивната легитимация на ГФ като твърди, че към момента на настъпване на ПТП той е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност“ със ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, валидна до 26.09.2023г. Прави искане за спиране на делото на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК до приключване на гр.д. № 29104/23г. на СРС. Оспорва, че вината за настъпване на пътния инцидент да е негова. Моли производството по делото да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т. 5 от ГПК до приключване на образуваното ДП. Поддържа, че описаната в исковата молба фактическа обстановка за произшествието на 12.01.2023г. е непълна, неясна и тенденциозна. Не е посочено, че в тази част няма пешеходна пътека, подлез или светофарна уредба, които да гарантират безопасно преминаване на пешеходците. Оспорва с действията си да е осъществел деликт. Единствената причина за произшествието е рисковото пресичане на малолетната пострадала без родителски надзор и на необозначено за това място. Прави възражение за съпричиняване от страна на пострадалата. Счита, че такъв има и когато детето е оставено без родителски надзор. От приетите по делото Констативен протокол за ПТП с пострадали лица, протокол за оглед на местопроизшествието и фотоалбум се установява, че на 12.01.2023г. е настъпило ПТП. Безспорно е, че в резултат на ПТП на ••••••••г. е починала С. Д. - акт за смърт от 19.01.2023г. От удостоверение от 31.01.2023г. се установява, че тя е оставила като свои законни наследници ищците Г. и Л. Д.- нейни родители. В тази връзка е представено удостоверение за раждане на С. Д., установяващо произхода й от двамата ищци. От представеното писмо от 16.04.2023г., изходящо от ГФ е видно, че към 18.30.ч. на 12.01.2023г. за лек автомобил „Лексус“ не е имало валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“. Не се спори, че с писмена претенция от 26.04.2023г. ищците са поискали от ГФ да им заплати обезщетение за неимуществени вреди. С писма от 03.05.2023г. ГФ е поискал да представят допълнителн документи. Не е спорно, че са получили отказ за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Към исковата молба е представено копие от ИЗ от УМБАЛСМ „Пирогов“. По делото е допусната комплексна психологическа и психиатрична експертиза. Вещите лица са освидетелствали ищците Д. на 22.01.2024г., като са дали заключение за актуалното им състояние. Установили са че при тях има рязка промяна в психологичното и емоционално състояние след инцидента. Тя се изразява във високо ниво на стрес, тревожност, безсилие, отчаяние, непоносима скръб и неприемане на загубата като се очаква да намалее афективната компонента на преживяванията по своята интензивност. Празнотата и мъката от загубата на детето им ще остане трайна. При научаване за трагичното събитие те са преживели емоционален шок, развили са тревожно-депресивно състояние, което продължава със значителна интензивност и към настоящия момент. И при двамата има изчерпване на енергичния потенциал, ограничаване на контактите и общата житейска активност, загуба на продуктивността, песимистичност в очакванията за напред. Те са преживели остра психотравма довела до разстройство в адаптацията- остра стресова реакция, тежък емоционален срив, преминал в тежко изразена тревожно – депресивна симптоматика. При ищците е налице неотреагирано психотравмено преживяване с активна тревожно-депресивна симптоматика, която налага психиатрична консултация и медикаментозна терапия. При тях е налице крайно негативно емоционално състояние, стрес, тревожност, засилена потребност от спокойствие и чувство за безопасност, усещане за безсилие. В съдебно заседание вещите лица са допълнили заключението си. Медицинската експертиза е посочила получените травми от ПТП при С. Д., усложненията, които е получила. Причината за смъртта й е съчетана травма с тежка шийна травма и настъпили усложнения. Има пряка причинно – следствена връзка между установените травми и настъпилата смърт. Контактът с автомобила е в дясната странична повърхност на тялото на пострадалата. При удара тя е била в крачка, без опорен крак, след което настъпило отхвърляне на тялото върху терена. Съдът възприема заключенията като компетентни, безпристрастни и неоспорени от страните. Те са основани на науката и професионалния опит на вещите лица. Автотехническата експертиза- основна и допълнителна, е дала заключение за скоростта на МПС преди и в момента на удара, опасната му зона на спиран и предотвратимост на удара от страна на водача в няколко варианта. Вещото лице е изготвило заключението след преглед на видеозаписа от камерата, намираща на бул. „К. Величков“ като е проследило пътя на пешеходците в отрязък от време от 18.22.14ч. до настъпване на удара в 18.22.29ч. Посечен е механизмът на произшествието. Вещото лице е изследвало въпроса за видимостта на водача към пешеходците, конкретно към С. Д., както и в кой момент той е имал възможност да я възприеме. В съдебно заседание вещото лице е допълнило заключението си. Съдът възприема заключението като обективно, компетентно и обосновано. Относно посочената от експерта скорост на лекия автомобил в момента на удара съдът го кредитира като определена обективно и съобразно научните правила и съобразявайки обективни фактори. Не го възприема в частта, в която прави изводи въз основа на твърдението си, че починалото дете е държано за ръка от брат си, тъй като това е в противоречие с установеното от съда при огледа на видеозаписа, описано в протокола от съдебното заседание на 10.10.2024г. На 10.10.2024г. е извършен оглед на видоезаписа от камерата, намираща се на бул. „К. Величков“ като в съставения протокол е отразено това, което се вижда на него по часове. Констатираното в протокола не е оспорено от страните. В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства. Свидетелят К. заявява, че през месец януари 2023г. се е движел с автомобил по бул. „К. Величков“ в посока бул. „Възкресение“. Описва мястото на инцидента, като не го е възприел лично. Описва от какво се състои платното за движение, както и че е бил спрял на пешеходния светофар, но не знае коя поред кола е бил в колоната от автомобили. Не е бил от първите, а по назад. Движел се е с около 40 км/ч. Карал е на фарове, било е тъмно. Заявява, че ПТП е станало в дясната лента, а той се е движел в лявата. На свидетеля е предявен протокол за разпит като свидетел в ДП и той е потвърдил, че подписът за „свидетел“ е негов и че е вярно това, което е казал пред полицията. Свидетелите Б., Ц. и К. познават ищците и починалата им дъщеря. Те описват отношенията между нея и ищците, как са преживели смъртта й и емоционалното им състояние непосредствено след инцидента и към момента. Свидетелят К. е била класен ръководител на С. Д. и описва впечатленията си от нея, от взаимоотношенията й със съучениците. Съдът кредитира показанията на свидетелите като основаващите на лични впечатления за фактите и обстоятелствата, които излагат. Намира ги за достоверни, тъй като не си противоречат по между си и с останалите събрани доказателства. СГС е уважил исковете частично като е приел съпричиняване от страна на пострадалата С. Д. от 30%. По отношение на неговия размер и в отхвърлителната част решението е влязло в сила. Пред въззивния съд е прието решение на СРС, 44 състав, постановено на 31.03.2026г. по гр.д. № 29104/23г., с което е отхвърлен искът на З. А. срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД за установяване на застрахователно правоотношение между тях по застраховка „Гражданска отговорност“ от 00.00ч. на 12.01.2023г. до 24ч. на 13.01.2023г. При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на въззивно обжалване са субективно и обективно съединени искове по чл.558, ал.5 във вр. с чл.557, ал.1 ,т.2,б. „а“ от КЗ. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а относно правилността му е обвързан от посоченото в жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма. Първоинстанционното решение в обжалваните части е валидно и допустимо. Предвидена е възможност Гаранционният фонд да изплати обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, вследствие на смърт или телесни увреждания, когато ПТП е настъпило на територията на страната и е причинено от МПС, което обичайно се намира на територията на Р. България и за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Разпоредбата на чл.557, т.2, б „а“ от КЗ предвижда ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд. От доказателствата по делото, се установява, че за собственика и водача на МПС „Лексус“ с рег. № ••••••••, няма сключена и валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към момента на ПТП. Това предпоставя възможността пострадалите лица или другите правоимащи лица да ангажират отговорността на Гаранционния фонд. Предпоставка за предявяване на иск пред съда за вредите е пострадалият да е поискал обезщетение пред него при условията на чл.380 и чл.496 от КЗ и той да му е отказал или увреденият не е бил съгласен с размера му. Това обуславя допустимостта на иска, предявен от пострадалия спрямо ГФ, тъй като изтичането на тримесечния срок е абсолютна положителна процесуална предпоставка за упражняване на правата му пред съда, предвидена в специален закон. От доказателствата по делото се установява, че ищците са поискали от ответника изплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но той им е отказал. Фактическият състав, при осъществяването на който, ГФ отговаря, обуславя неговата пасивна материалноправна легитимация. Той е носителят на задължението да обезщети имащите право на обезщетение лица. Основателността на иска е обусловена от наличието на предпоставките от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД- действие или бездействие, то да е противоправно, вреда и причинна връзка между тях, вина. В тази връзка жалбоподателите са направели своевременно правоизключващо възражение по отношение на отговорността им. То е свързано с това, че ПТП е случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК, както и възражение за съпричиняване от страна на малолетното дете, по отношение на родителите му на основание чл.125, ал.3 от СК, ограничаващо отговорността им. От събраните доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установява, че Гаранционният фонд е пасивно материалноправно и процесуалноправно легитимиран, да отговаря по предявените искове. Г. и Л. Д. извеждат своето субективно материално право от факта, че те са родители на починалата С. Д.. С ППВС№ 4/25.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г. се определя кръга на лицата, които имат право да претендират обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт на техен близък. Това са низходящи, възходящи и съпруга. Второто постановление разширява този кръг. ищците Д. са възходящи на загиналата си дъщеря и са от кръга на лицата, имащи право да поискат и получат обезщетение за неимуществени вреди, причинени им от неговата смърт. Те са активно материално и процесуално легитимирани да предявят иск за обезщетение срещу ГФ. Въззивният съд, с оглед посоченото в жалбата, следва да се произнесе единствено по размера на обезщетението за неимуществени вреди и началния момент, от който се дължи законната лихва. Първоинстанционното решение е влязло в сила за част от спорните факти – приноса на пострадалата С. Д. в обем от 30 %, че е настъпило ПТП, причинено от З. А., поради което е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на това обстоятелство. Пред въззивния съд спорът е досежно механизма на произшествието, дали произшествието не представлява случайно деяние и за обема на съпричиняване от страна на починалото малолетно дете, в качеството му на пешеходец. Спорът се свежда до наличието на предпоставките на чл.45 от ЗЗД по отношение на водача З. А.. За да бъде ангажирана отговорността на ГФ е необходимо при условията на пълно и главно доказване ищците да докажат, че са се осъществили елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. В случая въззивниците поддържат, че няма виновно и противоправно поведение на водача на МПС при реализиране на ПТП- удар на пешеходеца С. Д., който е причинил смъртта й. В тази връзка считат, че е налице случайно деяние, което изключва вината на водача З. А.. Случайното деяние по смисъла на чл. 15 НК е, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици от същото. С последната разпоредба обаче се изключва вината като елемент на непозволеното увреждане, поради което и в този случай застрахованият, респективно ГФ, няма да носи отговорност за причинените вреди. В тежест на въззивниците е да докажат възраженията, които изключват или ограничават отговорността им. На основание чл.154 от ГПК в тежест на ищците е да докажат при условията на пълно и главно доказване предпоставките на чл.45 от ЗЗД. При тези срещуположни твърдения съдът следва да установи кое от тях е доказано въз основа на събраните доказателства. Те трябва да бъдат обсъдени по отделно и в тяхната съвкупност. Разрешението на въпроса се свежда до установяване на механизма на произшествието, който е релевантен към това дали има или не случайно деяние или деликт. Относимите доказателства са заключенията на автотехническата експертиза- основна и допълнителна, допълните разяснения на автоексперта, дадени в съдебно заседание, показанията на свидетеля К., медицинската експертиза досежно извода за това къде е било съприкосновението между лекия автомобил и пешеходеца, както и извършения оглед на видеозаписа на камерата, намираща се на бул. „ К. Величков“, извършено от съда в присъствието на страните в открито съдебно заседание. В отговора на исковата молба третото лице помагач З. А. не е въвело своевременно възражение за годността на констативния протокол за ПТП с пострадали лица, протокола за оглед на местопроизшествието и видеофилма от трафик камерите, и те следва да бъдат съобразени от съда като доказателства. То е направено във въззивната му жалба, поради което съдът го намира за несвоевременно, но за пълнота излага следното: Съгласно чл.2, ал.1, т.1 от Наредба № Iз-41/12.01.2009г. за документите и реда за съставянето им при ПТП и реда за информиране между МВР, КФН и ГФ в сила към момента на настъпване на пътния инцидент на 12.01.2023г. и към настоящия момент, за настъпило ПТП се съставят съответните протоколи. Когато при ПТП има пострадали лица се съставя Констативен протокол за ПТП с пострадали лица- чл.3, ал.1 от същата наредба. Той се съставя от органите на „ Пътна полиция“ при посещение на пътно произшествие. Заедно с него се изготвя подробна план схема на ПТП. Протоколът се съставя в едномесечен срок от датата на пътния инцидент. Констативният протокол за ПТП с пострадали лица се изготвя по утвърдена бланка и има задължителни реквизити. По смисъла на чл.179, ал.1 от ГПК той е официален свидетелстващ документ, съставен от компетентен орган в кръга на неговата компетентност. От това следва, че той се ползва с формална и материална доказателствена сила за фактите, които съставителят е възприел непосредствено. По отношение на посоченото като механизъм той няма обвързваща сила. / Р № 66/05.08.2022г. по гр.д. № 1972/21г., ВКС, г.о./ Той се ползва с материална доказателствена сила за констатираното положение на участниците в ПТП, а поради това и за мястото на настъпването му. С оглед на това той е годно доказателство в процеса по установяване на гражданско правните последици от деянието. Съгласно чл.127, ал.1 от НПК писмени доказателствени средства са протоколите за действия по разследването, съдебните следствени и други процесуални действия. За всяко действие по разследване или съдебно следствено действие се съставя протокол на мястото, където то е извършеночл.128 НПК. Протоколите, съставени при условията и по реда, предвидени в кодекса, са доказателствени средства за извършените действия, времето, когато са започнали и завършили; лицата, които са участвали; направените искания, бележки и възражения; извършените действия в тяхната последователност и събраните доказателства-чл.131, ал.1 НПК. Протоколът се подписва от органа, извършил действието, както и от другите участници в наказателното производство- чл.131, ал.2 от НПК. Съдът и органите на досъдебното производство извършват оглед на местности, помещения, предмети и лица с цел да разкрият, непосредствено да изследват и запазят по реда, установен в НПК, следи от престъплението и други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата по делото- чл.155, ал.1 НПК. Протоколът за оглед на местопроизшествието се изготвя при транспортно престъпление, каквото е пътното произшествие. По смисъла на чл.179, ал.1 от ГПК той е официален свидетелстващ документ, който, независимо, че е изготвен по реда на НПК и има непосредствено доказателствено значение в наказателното производство и е годно доказателство в гражданския процес. В случая той има качеството на писмен документ, официален по своя характер и обвързва с материална и формална доказателствена сила гражданския съд, разглеждащ гражданските последици на деянието. Това са вредите- имуществени и неимуществени, който са причинени на пострадалите от пътно произшествие, което е деяние по смисъла на НК. Несъстоятелни и противни на закона са доводите на процесуалния представител на З. А., изложени в жалбата, за негодността на констативния протокол за ПТП с пострадали лица и протокола за оглед на местопроизшествие като доказателства в гражданския процес. В жалбата на третото лице помагач са изложени възражения по отношение на извършения оглед на видеозаписа от пътната камера, поставена на бул. „К. Величков“, която е заснела пътното произшествие. Счита се, че той не е посочен в ГПК като допустимо веществено доказателство и извършеният оглед е в нарушение на чл.204, ал.1 от ГПК. Законът не урежда нарочно и отделно веществените доказателства, но по аргумент на чл. 204, ал. 1 ГПК следва да се приеме, че те са необходими и допустими доказателства в определени случаи. Вещественото доказателство е предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Всеки предмет може съобразно връзката, в която се намира със значимия за спора факт, да носи спрямо него ролята на веществено доказателство. Независимо от липсата на изрично посочване на видеоносителите като веществено доказателство, след като съдържащите се в тях данни могат да бъдат интерпретирани по съответния ред, дори с използването на специални знания, то може да се приеме, че видеозаписът може да бъде използван за целите на доказването в гражданския процес, включително и при установяване на осъществен деликт. Физическото възпроизвеждане на доказателствени факти, каквото е по естеството си видеозаписът, следва да отговаря на общото изискване - да е достоверно. Огледът се извършва по реда на чл. 204 ГПК с участието на двете страни и това действие може да бъде предприето и служебно от съда./ Р № 136/11.04.2011г. по гр.д. № 602/2010г., ВКС, IVг.о., Р № 50192/19.06.2023г. по гр.д. № 4325/21г., ВКС, IVг.о./ За да бъде годно доказателствeно средство огледът на видеозапис, като способ за събиране и проверка на доказателства, трябва да бъде извършен по предвидения за това ред в чл.204, ал.2 ГПК. Да бъде извършен от съда, разглеждащ делото, в присъствието на страните и да бъде съставен протокол, в който да са отразени констатациите от огледа. Този ред е спазен от първоинстанционния съд, поради което извършеният оглед и констатациите, отразени в съдебния протокол от съдебното заседание на 10.10.2024г., са годно доказателство и следва да бъдат съобразени при постановяване на съдебния акт по съществото на спора. Този довод, развит в жалбата на третото лице помагач, е неоснователен. Основните доводи и възражение на въззивниците са свързани с механизма на пътното произшествие, който изключва виновно и противоправно поведение на водача З. А.. Позовават се на случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. За установяването на начина на настъпване на удара и на причините, довели до него, следва да се вземат предвид протоколът за оглед на местопроизшествието, заключението на автотехническата и медицинска експертиза, показанията на свидетеля К. и огледа на видоезаписа, извършен от съда и така както е отразен в протокола от 10.10.2024г. Страните не са оспорили отразеното в него като констатации и текстово предаване на съдържанието на видеозаписа. Не се спори, че ПТП е настъпило на 12.01.2023г. в 18:22:29ч. на бул. „К. Величков“ в тъмната част на денонощието. Безспорно е, че пострадалата С. Д., дъщеря на ищците, е била пешеходец като е пресичала платната за движение от ляво на дясно по посока на движение на лек автомобил „Лексус“. Тя е била придружавана от още двама пешеходци, един от които неин брат. Не се спори и по обстоятелството, че тримата са започнали първоначално да пресичат платното за движение с посока от бул. „Цар Борис III“ към бул. „Сливница“ в 18:22.15ч. В 18: 22:21 ч. те се намират върху трамвайното трасе като по-ниският силует/ С. Д./ е пред останалите двама пешеходци. По пътното платно за насрещно движение от бул. „ Т. Александров“ към бул. „Цар Борис III“ е установено от видеозаписа, че по него има поток от коли като мястото, към което се насочват пешеходците, автомобилите се виждат само като светлини. Не се установява нито един от силуетите да се държи за ръка. В 18:22:23ч. найниският силует/ С. Д./ влиза в потока от светлини и не се вижда. Ударът настъпва в 18:22:29ч. Преди това се вижда, че автомобилът се движи в найдясната лента близо до тротоара в платното за движение от бул. „Т. Александров“ към бул. „ Цар Борис III“, което в този участък е с две ленти и започва уширение за трета лента на движение. Той се движи със скорост по – висока от останалите автомобили. Преди удара в лентата за движение на лекия автомобил не е имало други превозни средства, които да ограничават видимостта му. От показанията на свидетеля К. се установява, че той е видял ПТП след настъпването му- след 18:22:29ч., като преди това е бил спрял на пешеходния светофар в колона. Било е тъмно с интензивно движение. Той се е движел с лекия си автомобил с около 40 км/ч. в лявата пътна лента. От изложените факти от свидетеля се налага извод, че З. А., управлявайки лек автомобил „Лексус“, е преминал от дясно на МПС на К. като се е придвижвал с по- висока скорост от неговата, не е спирал на пешеходния светофар, както е направил свидетелят. Затова и скоростта му при придвижването му преди удара не е намалявана. Аргумент в тази насока е и липсата на спирачни следи по асфалта. Затова съдът приема за вярна посочената в автотехническата експертиза скорост от 65, 47км/ч. Както свидетелят, така и от видеозаписа се установява, че бул. „К. Величков“ е осветен с улично осветление като осветеността му се осигурява и от фаровете на минаващите автомобили. Основният фактор за видимостта през нощта е видимостта, а тя е в пряка зависимост от осветеността на пътя. Възможността на водача, да възприеме опасността на пътя е важен критерий за определяне на предотвратимостта на удара. Според заключението на автотехническата експертиза има движение в колона в лявата пътна лента на бул. „К. Величков“ в платното за движение на лек автомобил „Лексус“. В неговата дясна пътна лента не е имало МПС, което му е позволявало да има видимост и към движещите се в ляво от него автомобили. В разпита в досъдебното производство на З. А., проведен на 16.01.2023г., той е заявил, че е виждал колоната в ляво от него, възприел е, че ненадейно пред колата в ляво от него, е изскочила група от хора, които са пресичали. От тази група едно момиче, тичайки, е пресякло пътя на неговия автомобил. Заявеното от З. А. в досъдебното производство има характер на извънсъдебно признание за неизгодни да него факти, което трябва да се преценява заедно с останалите събрани доказателства в делото. От показанията му може да се приеме, че той е имал видимост към групата пешеходци, възприел ги е като видима опасност за движението. От заключението на автотехническата експертиза се установява, че пострадалото дете се е намирало в дясната предна част на шестия неустановен автомобил, който е спрял да изчака зелен сигнал на светофарната уредба. Педи него потеглят пет автомобила, също спрели, като петият автомобил потегля в 18:22:28ч., но шестият автомобил продължава да е спрял. Именно той е пропуснал С. Д.. Видно от отразеното автотехническата експертиза е, че водачът не би могъл да възприеме пешеходците, включително и С. Д., когато се е намирал на 58, 23 м. отстояние от мястото на удара. Той е могъл да възприеме С. Д. на разстояние 27, 42 м. преди мястото на удара, когато тя се е намирала срещу челната дясна страна на спрения шести неустановен автомобил. Дори и при задействане на спирачната уредба, той не бил могъл да предотврати удара. При скорост от 50 км/ч ударът също е непредотвратим, но той бил по- лек в задната странична част на пешеходката. При задействана спирачна уредба скоростта в момента на удара ще бъде 32, 88 км/ч, а не 65, 47 км/ч и ударът не би довел до смъртта на С. Д.. Изводът на вещото лице е, че З. А. би могъл да възприеме реално пострадалата в горната част на тялото й на 27, 42 м. преди мястото на удара, а в цял ръст на 22, 68 м. от мястото на удара. В първата хипотеза пешеходката ще бъде в челната дясна част на спрелия шести неустановен автомобил, а във втората срещу десния фар на същия автомобил. Според З. А., той е възприел групата пешеходци, включително и че те пресичат, когато се е изравнил с автомобила в ляво от него. В момента на възприемането им, включително и на малолетното дете, те са се намирали в дясно в предната част на шестия неустановен автомобил. Т.е. възприел ги е в цял ръст, в момента, в който сочи и вещото лице- автоексперт. Тогава лекият автомобил „Лексус“ е бил на 22, 68 м. преди мястото на удара. Въпреки това, той не е реагирал със задействане на спирачната система, тъй като следи от нея не са измерени от компетентните органи, извършили огледа. Протоколът за оглед като официален свидетелстващ документ, обвързва съда с материална и формална доказателствена сила, поради което съдът е длъжен да приеме, че отразените в него факти са такива, каквито са описани. В т.6 на ТР № 28/28.11.1984г. на ОСНК на ВС е прието, че задължението за намаляване на скоростта или за спиране на превозното средство е в зависимост от момента на възникване на препятствието за движение, независимо дали същото е на платното за движение или извън него. За начало на възникване на опасността следва да се приеме моментът, когато един пешеходец се насочва от тротоара или банкета към платното за движение, преди още да е стъпил на него и с поведението си явно и очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в платното за движение. Отдалечеността от платното за движение е без значение, щом като логичното развитие на пътната ситуация ще доведе до навлизане на него непосредствено след това. Във всеки конкретен случай трябва да се установи кога е възникнало препятствието за движение и дали то е могло да бъде възприето от водача на МПС. Моментът на възникване на опасност за движението е въпрос фактически и той не може да бъде свързан с формалния критерий определена част от пътя. След анализ на тези обстоятелства е необходимо да се извърши преценка на поведението на участниците в движението и дали има виновно и противоправно нарушение на правилата за движение по пътищата от тяхна страна. Когато лек автомобил „Лексус“ се е намирал на 22, 68 м. от мястото на удара, пешеходката е била на 2, 64 м. от него. Тя се е движела преди останалите двама пешеходци, тичала е със спокоен бяг. Тя е била в съседната лента за движение на тази, в която се е движел З. А. с неговия лек автомобил. Когато се касае до деца, дори и да се намират на тротоара или банкета, или на по-голяма отдалеченост от платното за движение, те представляват възникнала опасност за движение независимо от тяхното разположение в обхвата на пътя. Т.е. водачът е длъжен да съобрази детето като реална опасност дори й да не е в непосредствена близост до платното за движение, което засилва задължението му да бъде внимателен и предпазлив към тази категория пешеходци-чл.116 от ЗДвП. Съгласно чл.117 от ЗДвП при приближаване към място, където на пътя или в близост до него се намират деца, водачът на ППС е длъжен да намали скоростта, а при необходимост да спре. Законът засилва протекцията по отношение на децата като участници в движението, защото са най- уязвими, те няма възможността на възрастен човек да направят вярна преценка за скоростта и отдалечеността на МПС. В случая пострадалата е била навлязла в платното за движение, намирала се е в непосредствена близост до лентата за движение на З. А. и той я е възприел като възникнала опасност на пътя. Той е следвало да очаква пресичането на треакторията му на движение като логическо развитие на пътната ситуация. Неговото поведение е следвало да отговаря на изискването на чл.20, ал.2 от ЗДвП, а именно при избиране на скоростта на движение водачите да се съобразят с атмосферните условия, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко видимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост на спрат, когато възникне опасност за движението. Нормата е императивна и създава категорично задължение за водачите на ППС за поведението им на пътя като участници в движението. Избирането на правилната скорост е предоставена на тяхната преценка, но в същото време, законът е указал, че водачът не може да превишава определени стойности- чл.23, ал.1 от ЗДвП. За населени места за автомобили тя е 50 км/ч и е задължителна за водачите. Когато няма сигнализация за скорост в съответния пътен участък на населеното място, то тя е посочената в закона. Забраната да се превишава максимално разрешената скорост е императивна и всяко поведение, което я нарушава, е противоправно. В случая, З. А. се е движел със скорост над разрешената, която не е била съобразена с характера и интензивността на движението и с условията на видимост. От доказателствата се установява, че тя е била добра за тъмната част на денонощието, тъй като е имало улично осветление, както и осветеност от фаровете на движещите се автомобили. В случая ударът би бил непредотвратим и при движение с разрешената скорост, но ако е управлявал автомобила с нея и като кумулативно условие е задействал спирачната система, то той би бил по- лек и не би довел до смърт на пешеходката С. Д.. Нейните травми биха били по- леки и животът й- съхранен. З. А., като водач на МПС, е допуснал нарушение на чл.20, ал.2, чл.23, ал.1, чл.116 и чл.117 от ЗДвП. Той е нарушил на императивни норми на закона и поведението му е виновно и противоправно. Осъществил е деликт. В т.5 на ТР № 28/28.11.1984г. на ОС на ВС е прието, че чл. 15 НК може да намери приложение при всички пътни обстановки, посочени в Закона за движение по пътищата и в Правилника за неговото прилагане, ако са налице условия за това. От водачите се изисква да намаляват скоростта на движението във всички случаи, когато възникне опасност за движението или когато е закономерно нейното появяване. Когато водачът на пътното превозно средство е направил всичко зависещо от него и е изпълнил изискванията на закона и правилника, и въпреки това са настъпили общественоопасни последици, той не следва да носи отговорност. Когато един водач е изпълнил предписанията на правилата за движение досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и да предотврати настъпването на общественоопасните последици, той не следва да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. В случая З. А. не е изпълнил предписанията на закона за скоростта, а напротив, ги е нарушил, поради което, реализираното от него ПТП на 12.01.2023г. не представлява случайно деяние, изключващо отговорността му. Обществената опасност от неговото противоправно поведение се изразява в отнет човешки живот, който би могъл да бъде съхранен, ако скоростта му на движение е била съобразена и ненадвишаваща максимално допустимата от закона. Както в отговора на исковата молба, така и в жалбата Гаранционният фонд поддържа, че по отношение на водача на МПС З. А. има случайно деяние като се позовава на ТР № 106/31.10.1983г. на ОСНК на ВС. В т.5 на същото е посочено, че ако в опасната зона на спиране на МПС бъде увредено лицето, което е създало опасността със своето неправомерно поведение, е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Това тълкувателно решение разглежда въпросът за това дали има случайно деяние при пътен инцидент и от него има пострадал във връзка със спасителната маневра, която водачът предприема при внезапно възникнала и изненадваща опасност на пътя. Но и в този случай е посочено, че необходимо условие се явява опасността да не може да се предотврати по предвидените в чл.20, ал.2 от ЗДвП начини. Това означава водачът да е управлявал превозното средство със съобразена с пътните условия скорост. Това разбиране е доразвито в ТР № 28/28.11.1984г. на ОС на ВС. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост- чл.52 от ЗЗД. Справедливостта не е абстрактно понятие. То включва обсъждането на обективни критерии, свързани с вида на уврежданията, начина на настъпването им, наличието на остатъчни поражения от тях, от които да няма лечение, прогноза за бъдещото здравословно състояние на увредения, неговата възраст и влошаване на здравословното му състояние, наличие на загрозяване и белези/ПП № 4/23.12.1968г. на ВС/. На основание чл.154 от ГПК всяка страна има задължението да докаже всички факти, от които черпи за себе си благоприятни правни последици. В това се състои тежестта на доказване. Затова ищецът е длъжен да докаже, при пълно и главно доказване и с всички допустими и относими доказателства, претърпените от него болки и страдания. В случая ищците следва да докажат, че от смъртта на С. Д. са претъпели твърдените в исковата молба неимуществени вреди. Връзката между родители и деца е изключително емоционална и носи в себе си взаимна привързаност, обич, уважение, подкрепа между тях. Прекъсването й, особено когато е внезапно, поражда силни чувства на болка и скръб от загубата. За ищците Д. смъртта на тяхната дъщеря е довела до тежки изживявания. От приетото заключение на комплексната психологична и психиатрична експертиза се установява, че и двамата са изживели остър емоционален стрес, тревожност, безсилие, отчаяние, непоносима скръб и неприемане на загубата, но се очаква да намалее афективната компонента на преживяванията по своята интензивност. Празнотата и мъката от загубата на детето им ще остане трайна. При научаване за трагичното събитие те са преживели емоционален шок, развили са тревожно-депресивно състояние, което продължава със значителна интензивност и към настоящия момент. И при двамата има изчерпване на енергичния потенциал, ограничаване на контактите и общата житейска активност, загуба на продуктивността, песимистичност в очакванията за напред. Те са преживели остра психотравма довела до разстройство в адаптацията- остра стресова реакция, тежък емоционален срив, преминал в тежко изразена тревожно – депресивна симптоматика. При ищците е налице неотреагирано психотравмено преживяване с активна тревожно-депресивна симптоматика, която налага психиатрична консултация и медикаментозна терапия. Със смъртта на тяхната дъщеря те са загубили своята надежда, вяра и опора за в бъдеще, всичко хубаво, което са очаквали да се случи в нейния и техния живот. Отнето им е щастието и радостта. Настоящата инстанция намира за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 200 000 лв. за всеки един от тях. При определяне на обезщетенията за неимуществени вреди съдът съобрази, че произшествието е настъпило през 2023г., икономическата конюктура и минималната работна заплата за страната. Размерът на застрахователните лимити не може да бъде водещ и самостоятелен критерий за съда при справедливото репариране на неимуществените вреди./ Р № 34/27.03.2020г. по т.д. № 1160/19г., II т.о. на ВКС/ Обезщетението отразява степента на уврежданията, трайните последици от тях, ако има такива, както и други обективни факти, които са предмет на доказване и които да са доказани в хода на съдебното дирене. Определеният размер на обезщетение на ищците Д.и от 102 258, 38 евро /200 000 лв./ представлява 256 минимални работни заплати за страната за 2023г./780 лв. МРЗ за 2023г./ Определеното обезщетение е съответно на жизнения стандарт на страната към праворелевантния момент. Жалбоподателите са направили възражение за съпричиняване на вредата от страна на починалата С. Д. по чл.51, ал.2 от ЗЗД. Нормата предвижда санкция за увредения, ако е допринесъл за вредите, чрез намаляване на обезщетението, което му се дължи. Съпричиняването на вредоносния резултат изисква поведението на пострадалия, изразяващо се в действие или бездействие, да е било противоправно или не, но фактически да е в причинна връзка и да е допринесло за настъпилите вреди. За да е налице съпричиняване не е необходимо пострадалият да има вина за увреждането. На основание чл.154 от ГПК в тежест на ответника е да докаже с всички допустими и относими доказателства съпричиняването на вредите от страна на пострадалия. От него той черпи благоприятни правни последици и при недоказването му, следва да се приеме, че не са се осъществили твърдените факти по съпричиняването на вредите. В тази връзка следва да се обсъди заключението на допуснатата автотехническа експертиза, както и местоположението на С. Д. на платното за движение към момента на настъпване на произшествието. Не е спорно, че тя е била пешеходец по смисъла на чл.107 от ЗДвП и в това й качество участник в движението. От заключението на автотехническата експертиза се установява, че тя е пресичала със спокойно бягане платното за движение, където е настъпил удара. Нормите, установяващи поведението на пешеходците като участници в движението са императивни и са създадени в обществен и частен интерес. Те имат за цел да предпазят всички участници в движението от пътни инциденти, да създадат безопасност за пешеходците като по- уязвимия участник в движението. Разпоредбата на чл.108, ал.1 от ЗДвП предвижда задължение за пешеходците да се движат по тротоарите или банкета на пътното платно. А нормата на чл.113, ал.1 от ЗДвП изрично предвижда, къде те трябва да пресекат платното за движение при спазване на определени правила. А когато в близост до тях няма пешеходна пътека и пътят е двулентов и двупосочен, те трябва да пресичат извън определените за това места като се съобразят, преди да навлязат на платното за движение, с разстоянието на ППС , да не удължават пътя си и времето на пресичане, да не спират без необходимост на платното за движение и да не преминават през парапети и ограждения. По делото безспорно е установено, че водачът на МПС се е движел по бул. „К. Величков“ в нарушение на чл.20, ал.2 и чл.23, ал.1 от ЗДвП – с превишена скорост, и установеното в тях правно дължимо поведение. От друга страна С. Д. е предприела пресичане с бягане на платното за движение на нераглементирано за това място. Т.е. нейното появяване е било непредвидимо за водача на лек автомобил „Лексус“ на това място от платното за движение, но въпреки това, той е възприел, че има пешеходец, тъй като е имало спрял автомобил в ляво от него, т.е. в лявото платно за движение на бул. „К. Величков“. С. Д. е нарушила правилата за движение по пътищата- чл.113, ал.1, т.1 от ЗДвП. Тя не е пресичала на разрешено за това място. Законът позволява на пешеходците да пресичат пътното платно извън определените за това места, но на него не кореспондира задължението на водачите на ППС да ги пропуснат. В случая С. Д. не е предприела пресичане на разрешено за това място и не се е съобразила с разстоянието до приближаващите се ППС. Според т. 6, б. „Г“ от ТР № 2/22.12.2016г. на ОСНК на ВКС, не е абсолютно правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно в зависимост от мястото на пресичането му, когато то е предприето на нерагламентирано за това място. Съдът приема, че е налице внезапност в навлизането на платното за движение от пешеходеца С. Д. по отношение на водача З. А.. Внезапността е свързана с изненадваща и непредвидима поява на пешеходец на платното за движение. Той не би могъл да я възприеме на разстояние, достатъчно, за да предотврати удара. Сравняването на стойността на времето, за което той е могъл да я възприеме до мига на удара със времето за реакция и времето за сработване на спирачното движение, показва, че той не е могъл да задейства спирачната уредба. Фактически той е технически непредотвратим и с разрешената скорост. Това обосновава внезапността нанавлизане на пешеходеца С. Д. в лентата за движение на З. А., но не изключва неговото противоправно и виновно поведение. Пострадалата е допуснала нарушение на чл.114, ал.1, т.1 от ЗДвП. Правно дължимото поведение от страна на пешеходеца е да спазва правилата за движение по пътищата, като по този начин осигурява собствената си безопасност. Когато упражнява право си на преминаване през платното за движение, дори това да е неправилно, не води до неговото отпадане или изключване, но е неправомерно с оглед правилата за движение по пътищата./ т.6 от ТР № 2/22.12.2016г. на ОСНК на ВКС/ При преценка на поведението на пешеходеца и водача на МПС, законът акцентира върху отговорността на водачите на нерелсови ППС. Тя е завишена, спрямо децата, хората с трайни увреждания. Това означава по- голямо внимание на водачите на МПС, когато на пътя има пешеходци от тази категория. Тяхната преценка за опасност не винаги съответства на пътната обстановка. Съгласно т.8 от ППВС № 17/18.11.1963г. за съпричиняване на вредата е ирелевантна вината. Затова и по отношение на малолетното дете следва да се приложи чл.51, ал.2 от ЗЗД. Правно валидното формиране на воля, респективно наличието на вина и възможността да се носи отговорност за собствените действия и бездействия, е ирелевантно за приемането на съпричиняване, за което е достатъчно наличието на обективна причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпването на вредоносния резултат. / Р № 50099/24.11.2023г. по т.д. № 1715/2022г. , ВКС, т.о./ При преценка на поведението на участниците в пътното произшествие, съдът приема, че и двамата имат равен принос за настъпването му. Жалбоподателите са направили възражение за съпричиняване на вредата и от страна на родителите, тъй като не са упражнили надзор над малолетното дете, каквото задължение имат по чл.125, ал.3 от СК. Родителят осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното дете. В случая С. Д. е била малолетна към момента на пътното произшествие и родителите й не са изпълнили задължението си да упражнят контрол по отношение на нея. Без значение е вината на упражняващия контрол. С това са допуснали тя да има поведение, което е противно на нормите на ЗДвП./ Р № 44/23.062020г. по т.д. № 1879/19г., ВКС, I т.о., Р № 50/18.05.2017г. по т.д. № 598/16г., ВКС, II т.о./ Съдът определя общо 50% съпричиняване като отчита поведението на пострадалата и нейните родители. След прилагането му дължимото обезщетение на всеки един от ищците е 51 129, 19 евро/100000лв./ Въззивният съд счита, че следва да отмени първоинстанционното решение в частта, в която предявените искове са уважени над сумата от 100 000лв. до 175000лв. По исковете за законна лихва. Спорен е началният момент, от който тя трябва да бъде присъдена. В обжалваното съдебно решение тя е с начален момент 26.04.2023г., т.е. от датата на уведомяване на ГФ от ищците съгласно чл.429 от КЗ. Гаранционният фонд счита, че лихвата за забава се дължи от 14.07.2023г., когато е постановено решение за отказ да се изплати обезщетение за неимуществени вреди на ищците. Съгласно чл.558, ал.1 от КЗ лихвата за забава на Гаранционния фонд се изчисляват и изплащат при спазване на чл.497 от КЗ. В отговора на исковата молба фондът не е направил изрично възражение по отношение на началния момент на дължимост на лихвата за забава. Едва в жалбата му се съдържа такова, като се излагат твърдения в тази насока. В негова тежест е да докаже това възражение. Няма ангажирани доказателства, че ГФ с решение от 14.07.2023г. е отказал да изплати обезщетение за неимуществени вреди на ищците и от тогава той да е изпаднал в забава./ Р № 50045/06.06.2023г. по т.д. № 347/22г., ВКС, I т.о./ Затова следва лихвата за забава да се присъди по чл.429, ал.2, т.2 от КЗ- от датата на уведомяване на ГФ./ Р№ 33/20.10.2026г. по гр.д. № 2896/23г., ВКС, IV г.о./ Решението трябва да се отмени в частта, в която в полза на СГС е присъдена държавна такса над сумата от 4000лв. Решението трябва да се отмени и в частта, в която в полза на адв. Н. Д. е присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв. над 6467,84 евро/12 650лв./ и над 287, 60 евро/562, 50лв./ разноски, присъдени на ищците. По разноските. На жалбоподателя- ответник се дължат разноски пред въззивния съд за отхвърлената част от исковете в размер на 1577, 70 евро/3085, 71 лв./ за САС и разноски от още 218, 32евро за СГС. На адв. Д. се дължи адвокатско възнаграждение по исковете на Г. и Л. Д. за интерес общо от 200 000 лв. пред САС. Процесуалният представител на ГФ е направил възражение по чл.78, ал.5 от ГПК относно размера на адвокатското възнаграждение, което да се присъди на основание чл.38 от ЗАдв. с аргумент, че делото пред въззивния съд не представлява фактическа и правна сложност. Настоящата инстанция приема, че осъществената защита от страна на процесуалния представител на Д. е по отношение на две въззивни жалби и една частна жалба. Депозирани са три отговора, поради което счита, че делото макар и да не представлява фактическа и правна сложност пред настоящата инстанция, тъй като не са събирани нови доказателства, то вложеният труд от пълномощника на Д. е бил свързан с отговаряне на всички възражение, релевирани в жалбите. Затова възражението за прекомерност е неоснователно. На адв. Д. на основание чл.38 от ЗАдв. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за САС в размер на 2 492, 18 евро. На третото лице помагач не се дължат разноски. Воден от горното, съдът