Решение № 1025 от 17.10.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 3396/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение от 06.07.2023г. по гр. дело № 5 459/2022 г. по описа на Софийски градски съд, 1 ГО, 2 състав, е осъдена Прокуратура на РБ да заплати на Х. Д. Х. на осн. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумите: 5 000, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение по пр.пр. 1 546/2014г на СРП и 3000лв- имуществени вреди, ведно със законната лихва върху присъдените главници, считано от 27.05.2022г. С решение от 09.11.2023г по същото дело е поправена очевидна фактическа грешка в основното решение, което е допълнено с отхвърлителен диспозитив за сумата, представляваща разликата между присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 5000лв и претендираното от 47 000лв. С определение от 29.08.2023г по същото дело е отхвърлена молбата на ищеца Х. Х. по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта му за разноските и присъждане на адвокатско възнаграждение. Против решението е постъпила въззивна жалба на ищеца Х. Д. Х. чрез пълномощник адв. И. в отхвърлителната му част /допълнена с решението за поправка на очевидна фактическа грешка/ за разликата над присъдените 5 000лв до претендираните 47 000лв, представляващи обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуален закон, и необосновано с подробно изложени съображения. Изтъква се, че съдът е игнорирал представени по делото писмени доказателства, кореспондиращи с показанията на свидетелите и установяващи влошено здравословно състояние, и че ако беше съобразил и обсъдил всички доказателства, би достигнал до обоснован извод за наличието на причинна връзка с повдигнатото обвинение. Твърди се и нарушение на материалния закон /чл.52 ЗЗД/ с доводи, че обезщетението е занижено и не съответства на установените от значение факти и критериите за прилагане принципа на справедливост. Иска се отмяна на решението в отхвърлителната му част и вместо това постановяване на ново по същество, с което се уважи иска за неимуществени вреди в пълния претендиран размер. Подадена е въззивна жалба от ищеца Х. Д. Х. чрез пълномощник адв.И. против решение от 09.11.2023г по същото дело, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение чрез допълването му с осъдителен диспозитив. Поддържат се оплаквания за неправилност, поради нарушения на процесуалния и материален закон с доводи и съображения, имащи отношение към изводите на съда по съществото на спора. Подадена е и частна въззивна жалба от ищеца Х. Д. Х. чрез пълномощник адв. И. против определение от 29.08.2023г по същото дело, с което е отхвърлена подадената от жалбоподателя молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските и присъждане на адвокатско възнаграждение. В срок не е постъпил отговор от насрещната по жалбите страна Прокуратура на Република България. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания и възражения на страните. Първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му отхвърлителна част. В осъдителните си части не е обжалвано и е влязло в законна сила. От фактическа страна не е спорно и категорично се установява от писмените доказателства, че ищецът Х. Д. Х. е бил привлечен като обвиняем на 12.12.2016г. за престъпление по чл. 317 от НК по досъдебно производство № ЗМ 15091/2015г. по описа на 06 РУ - СДВР, пр.пр. № 1546/2014г. по описа на Софийска районна прокуратура, за това че в качеството си на законен представител на „Кристоф Кепитъл“ООД при извършване на търговска дейност противозаконно използвал документи със знанието, че издателят им ги е подписал без намерението да се задължи, за което престъпление се предвижда наказание до две години лишаване от свобода или пробация. Спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000лв. Не е спорно и че наказателното производство в съдебната фаза е приключило на 14.07.2020г с оправдателна присъда на първа инстанция, която е протестирана от ответника /ПРБ/ и окончателно потвърдена на 26.04.2021г по ВНАХД № 538/2021г на Софийски градски съд. От събраните пред първата инстанция гласни доказателствени средства чрез разпит на двама свидетели Р. С. /фактическа партньорка/ и Х. Б./ без родство с ищеца и негов пълномощник в наказателното производство/ се установява, че ищецът бил стресиран, притеснен и психически нестабилен в периода на наказателното преследване. Определят го като човек със силно изразено чувство за справедливост, затова и необоснованата наказателна репресия се отразила върху цялостния му мироглед, често повтарял, че без вина е станал най-големият престъпник, променил се и се затворил в себе си, постоянно бил тревожен и под напрежение, което се отразило негативно на семейния му и професионален живот. Всяко съдебно заседание за него видимо било стресогенен източник. През този период починал баща му, спрямо фирмата започнали данъчни проверки, според св.Б. /негов пълномощник в наказателното производство/, те имали връзка с делото и това допълнително влошило психическото и емоционалното му състояние. В показанията на фактическата партньорка св. С. се изтъкват обстоятелства, отнасящи се до възникнали сериозни здравословни проблеми, имащи връзка с наказателното производство и дължащи се на огромния стрес, на който ищецът бил подложен. Описва ситуация, в която му прилошало в магазин и направил припадък, наложило се да извикат Бърза помощ и се установило кръвно налягане 165/160, този инцидент възникнал, когато разбрал за неистински показания на свидетел по делото. На няколко пъти изпадал в паник атаки през нощта, споделял й, че се задушава. Тези здравословни проблеми наложили чести посещения по лекари и изследвания с притеснения за лоши диагнози, но се установило след хоспитализация, че е увреждане на жлеза, която произвежда повече кортизол заради високи нива на стрес. Освен в личен и здравословен аспект /според св.С./, ищецът търпял негативи и в професионалната си сфера. Извършвали търговска дейност, свързана със застраховане и станалото достояние наказателно производство било причина да се оттегли един от важните им клиенти. Пред първата инстанция са представени писмени доказателства- заключение от магниторезонансна тумография от 15.02.2022г, в чието заключение няма данни за патологични промени и епикриза от отделение по еднокринология от 10.03.2022г., в която като окончателна диагноза е вписана хипоталамична дисфункция, затлъстяване 1ст., артериална хипертония и чернодробна стеатоза. В самата епикриза е упоменато по данни на пациента, че кризи са се появили преди 15години с честота през един месец, които са зачестили. От същите идентично установени факти първата инстанция е достигнала до извод за наличие на всички предпоставки по чл.2, ал.1 т.3 ЗОДОВ, обосноваващи пасивната материалноправна легитимация на прокуратурата като държавен орган да отговаря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконно повдигнато и поддържано обвинение. Този извод се ползва със сила на пресъдено нещо с оглед влизане в сила на решението в осъдителните му части и предвид оплакванията и възраженията на страните, предмет на въззивен контрол е въпросът правилно ли са установени релевантните факти, имащи отношение към търпените вреди и спазени ли са критериите по приложението на чл.52 ЗЗД. Наказателното преследване по обвинение в извършване на престъпление само по себе си е достатъчен обективен факт, обосноваващ негативно въздействие върху личността на пострадалия, свързано с обичайните и съвсем естествени притеснения от изхода на производството, чувството на злепоставяне и накърняване на морални и нравствени ценности, за които изживявания и причинно-следствената им връзка с наказателното производство не е необходимо да се събират нарочни доказателства /решение №389/4.08.2014г. по гр.д. № 40/2013г., ВКС, ІV Г.О. по реда на чл.290 ГПК/. В конкретния случай описаните обичайни неблагоприятни изживявания се установяват от гласните доказателства по делото. От факта, че свидетелката Д. е в семейни отношения с ищеца не следва, че депозираните от нея показания следва да се игнорират. Преценката им по реда на чл.172 ГПК дава основание да бъдат кредитирани в частта, в която почиват на лични и непосредствени впечатления, логични са и кореспондират с другите доказателства. Безспорно от показанията на фактическата партньорка и на свидетеля Б. /пълномощник в наказателното производство/ се установява, че ищецът е търпял всички естествени и обичайни вреди за човек, подложен на репресия като тревожност и притеснение от изхода на делото, чувство за злепоставяне, накърняващи личностната му оценка и дискредитираща го в социалните му и професионални контакти, дори поставящи го в състояние на психическа и емоционална нестабилност. Всички тези неблагоприятни преживявания по повод на повдигнатото обвинение е следвало и са били обсъдени и съобразени от първата инстанция, която е отчела доказателствата, отнасящи се до конкретните личностни особености на ищеца – човек с изявено чувство за справедливост, с чисто съдебно минало, който до този момент не се е сблъсквал с правозащитни органи. Обсъдени са и другите от значение обстоятелства, отнасящи се до продължителността на наказателното преследване от 4години и 4месеца, което е приключило в срокове, които не превишават разумния срок по чл.6 КЗПЧОС. Така също първоинстанционният съд е отчел забавяне на наказателното производство приблизително за период от шест месеца /или го е намалил до срок от 3години и 8месеца/, поради неявяване на адвоката на ищеца /обстоятелство, установено от първата инстанция без възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД/, което обаче не е оспорено във въззивната жалба и следователно тази фактическа констатация не подлежи на ревизиране. Констатирано на следващо място и се установява от приложените дела, че в съдебната фаза са проведени общо 7 открити съдебни заседания, които са източник на стрес, но не могат да се определят като прекомерни за посочения период, както и че взетата мярка /парична гаранция от 1000лв/ макар и процесуална принуда, не е от естество и в случая не е засегнала качеството на живот на обвиняемия. Последният е бил до семейството си и е имал възможност да упражнява търговска дейност, като липсата на публично разгласяване на случая и други подкрепящи доказателства, изключва твърдението, че е търпял вреди от отлив на клиенти и от накърняване репутацията на търговското дружество вследствие на обвинението. Неоснователни са оплакванията на ищеца, че съдът при определяне на обезщетението е нарушил разпоредбата на чл.52 ЗЗД, защото не са съобразени всички от значение обстоятелства относно действително търпените вреди. Правилни са изводите на първата инстанция, че не е доказана пряка причинна връзка между влошеното здравословно състояние на ищеца и наказателното преследване. Действително, в показанията на св. Д. се съдържат данни за кризисни състояния и провеждане на лечение в процесния период и няма основание те да се дискредитират, но заключенията на свидетелката, че здравословните и в частност нервно- ендокринни проблеми се дължат на високите нива на кортизол правилно не са взети предвид. Подобен извод, на който съдът да обоснове решаващите си изводи, следва да е направен от лице с медицинско образование в съответната специалност, каквато експертиза по делото не е поискана, нито приобщена. Нещо повече, показанията на свидетелката не кореспондират с представените писмени доказателства – тумографското изследване не установява патология, а приложената епикриза от 10.03.2022г. освен, че се отнася за период извън продължителността на обвинението /12.12.2016г-26.04.2021г/, отразява /по данни на самия пациент/, че кризите макар и обострени, са с давност от преди 15години или следва, че проблемите със здравето, значително предхождат наказателното производство, което го изключва като провокиращ фактор за тяхната поява. Действително, ищецът е бил подложен на стрес по време на наказателната репресия и това би могло да задълбочи наличните страдания, но доколко описаните усложнения, респ. пристъпи във връзка с ендокринното заболяване и артериалната хипертония биха могли да са в причинна връзка с преживените стресогенни събития, е въпрос от компетентността на медик, какъвто /както се посочи/ не е дал заключение. В обобщение, се потвърждават изводите на първата инстанция, че събраните доказателства във връзка с твърдените от ищеца морални болки и страдания не надхвърлят обичайните в подобни случаи притеснения и негативни преживявания, присъщи на всеки човек, подложен на наказателна репресия. Извън тези неблагоприятни изживявания не се установяват други физически и психологически проблеми в причинна връзка с незаконно повдигнатото обвинение, които да са оставили трайно отражение върху здраве, психика и да са го лишили от нормален начин на живот. Изложеното сочи правилно приложение на критериите по чл.52 ЗЗД в съответствие с всички от значение факти от субективна и обективна страна, включително обстоятелствата, че обвинението не е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т.7 НК, не е било публично разгласено и станало достояние на неограничен кръг лица, в който случай злепоставящият ефект ще е драстичен, но така също са съобразени и обществено –икономическите отношения в релевантния период, както и практиката на съдилищата по подобни казуси. Неоснователна е въззивната жалба против решението от 09.11.2023г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение. Липсата на отхвърлителен диспозитив на решението при обстойно формирани изводи в мотивната му част във връзка с размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД и защо претендираният такъв е прекомерен, се явява несъответствие между формирана воля на правораздавателния орган и нейното външно изразяване и подлежи на поправка по реда на чл.247 ГПК. Фактическите и правни доводи във възивната жалба против допълнителното решение не следва да бъдат коментирани, доколкото те не се отнасят към наличието на предпоставки по чл.247 ГПК, а касаят съществото на спора във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД и са вече обсъдени от въззивния съд по повод на жалбата срещу основното решение. Постъпилата частна жалба против определение от 29.08.2023г по чл.248 ГПК е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е частично основателна. Фактически се установява, че ищецът е бил представляван в процеса от пълномощник адв. И. САК, с когото има сключен договор с предмет процесуално представителство и защита по съдебното дело и който по реда на чл.36 от Закона за адвокатурата, има право на възнаграждение за свършена работа. По договор за процесуално представителство с адвокат възнаграждение се дължи винаги съгласно чл.36 ал.1 от ЗАдв и това е изключение от общото правило на чл.286 от ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи, само когато е уговорено. Договорът за правна защита и съдействие, сключен между адвокат и страна по делото, е с характер на договор за поръчка по смисъла на чл. 280 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/. С т. 1 от решението по т. д. № 6/2012 г. на ВКС е тълкувана хипотезата на наличен между страната и надлежно упълномощен адвокат писмен договор за правна защита и съдействие, в който размерът на адвокатското възнаграждение и начинът на плащане са договорени, като при плащане в брой приложеният към делото писмен договор има характер на разписка. Налице са безспорни писмени доказателства за осъществено процесуално представителство и договорено адвокатско възнаграждение в размер 4650лв, който представлява и минималното предвидено възнаграждение по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. Действително от формална страна има пропуск и графата платено в брой /в цифри и словом/ е останала непопълнена, но и да се приеме, че този факт игнорира удостоверителната стойност на договора като разписка в тази му част, това не препятства правото на адвоката да получи възнаграждение и неговата дължимост в размерите в Наредба №1/2004г, служеща като ориентир за съдилищата. Принципната дължимост на това възнаграждение е законово регламентирана /в тази насока са напр. определение № 7892 от 29.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6617/2016 г., II о.; определение № 163 от 13.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г. о., ГК и др./. Дори и да не е уговорено възнаграждение, то на основание чл. 36, ал. 3 от ЗАдв. при липса на договор, по искане на адвоката, адвокатският съвет определя възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет. В случая обаче, очевидно е налице изрична договорка, която кореспондира с минималните предвидени размери. Договореното и платено възнаграждение, е дължимо на страната по правилата на чл.78 и сл.ГПК в съответствие с уважената част на исковете / общо 8000лв/ при материален интерес /50 000лв/ или до размер от 744лв, до който размер жалбата се явява основателна, а над него- обжалваното определение ще подлежи на потвърждаване. По въпроса за разноските пред въззивната инстанция: Пред настоящата инстанция са представени доказателства за платена държавна такса в размер на 5лв и адвокатско възнаграждение от 4650лв, които обаче не се следват на ищеца, заради неоснователността в цялост на жалбата по съществото на спора. Водим от гореизложеното, съдът