Решение № 931 от 5.7.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 2451/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 261294 от 12 април 2022г. по гр. д. № 3135/2021г. Софийски градски съд, ГО, 14 състав, е осъдил Прокуратурата на Република България, да заплати на М. Л. С., на осн. чл.2, ал.1, т.З, пр.1 от ЗОДОВ /ДВ бр.98/2012год./, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД сума в размер на 1 500, 00 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от - 05, 03, 2018год. до изплащане на вземането, като отхвърлил исковата претенция за сумата над 1500, 00 лв. - неимуществени вреди до пълния предявен размер от 25 100.00лв. като неоснователна и за законна лихва от 08, 03, 2016год. до 04, 03, 2018год. като погасена по давност; осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на М. Л. С. на осн. чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ/ДВ бр.98/2012год./, вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД сума в размер на 1 920, 00 лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва от - 05, 03, 2018год. до изплащане на вземането като отхвърлил исковата претенция за сумата над 1 920, 00 лв. - имуществени вреди до пълния предявен размер от 3060, 00 лв. като неоснователна и за законна лихва от 08, 03, 2016год. до 04, 03, 2018год. като погасена по давност; осъдил Прокуратурата на Република България, с адрес да заплати на М. Л. С. на основание чл.10, ал. 3 от ЗОДОВ сума в размер на 154, 00 лв. - разноски. Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на ищеца М. Л. С. срещу решението по гр. д. № 3135/2021г. на СГС, ГО, 14 състав в неговата отхвърлителна част. С доводи за нарушения на материалния закон, уреждащ погасителната давност на търсеното вземане, както и на НМРАВ, и за неправилно намаляване на платеното адвокатско възнаграждение по наказателното производство, за необсъждане на всички релевантни факти и относими доказателства, и за необосновани изводи за тежестта на наказателната репресия срещу него, както и за нарушение като резултат на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, иска отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на претенциите му в пълния предявен размер. Ответникът Прокуратурата на РБ не е подал отговор на жалбата на ищеца, оспорва същата в открито заседание пред въззивния съд. За да постанови решението си, с което е определил и присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 500 лв., първоинстанционният съд е приел, че по делото са установени фактическите твърдения на ищеца относно приключило водено срещу него наказателно производство, отчел е отражението му върху психоемоционалното му състояние и степента на интензитета на конкретно преживените страдания; продължителността и характера на обвинението по приключилото наказателното производство, което не е свързано с професионалната дейност на ищеца, липсата на данни за разгласяването му, леката мярка за неотклонение, чистото съдебно минало, като е приел, че той е търпял само обичайните вреди за участник в наказателното производство, при недоказано твърдение за влошено здравословно състояние. За да присъди обезщетение за имуществени вреди в посочения размер, съдът е приел, че адвокатското възнаграждение за защита по НАХД № 19739/2014г. следва да се намали с оглед тежестта на обвинението и проведените 2 съдебни заседания до минималния размер с ДДС. СГС е счел за основателно възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията за лихви и е присъдил обезщетение за забава в размер на законната лихва за период три години преди подаване на исковата молба. Въззивният съд, в упражнение на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, разяснени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че решението на първоинстанционния съд, предмет на обжалване, е валидно и допустимо в обжалваните части, а като косвен резултат от рещаващата си дейност счита същото и за правилно в тези части. Предявени са били искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу ПРБ, разгледани от първоинстанционния съд. Ищецът претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – изживяния емеционален дискомфорт от усещане за безсилие, довело до накърняване на отношенията му с близките, притеснения за изхода на делото, което му се отразило негативно в здравословен план - в размер на 25 100 лв. от незаконно обвинение, по което е бил оправдан на въззивна инстанция. Претендира заплащането на законна лихва за забава върху това обезщетение, считано от 08.03.2016г. – датата на влизане в сила на оправдателния акт, претендира и заплащане на обезщетение за имуществени вреди – разноски за адвокат, ведно със законната лихва също от 08.03.2016г. до окончателното му изплащане. Предмет на въззивното производство е искът за заплащане на посоченото обезщетение за неимуществени вреди над размера от 1 500 лв., както и за имуществени вреди – над размера от 1 920 лв., ведно със законната лихва, като се иска постановяване от съда лихвата да тече „до датата на погасяване на задължението“. В срока за отговор на исковата молба ответникът ПРБ е оспорил иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и с възражения, че търсеното обезщетение за неимуществени вреди е завишено с оглед твърдените за настъпили вреди и интензитета и продължителността на упражнената принуда срещу ищеца, срещу когото в периода 10.01.2014г. – 24.08.2015г. е водено и друго наказателво производство, вредите от което са предмет на друго дело – гр. д. № 10114/2019г. на СГС, и не могат да бъдат разграничени. Оспорил и размера на обезщетението за имуществени вреди, което счита за завишено. Релевирал е правопогасяващо възражение за давност по отношение на вземането за лихва, акумулирано преди повече от 3 години от подаване на исковата молба. Тези възражения от защитата по същество са и в предмета на въззивното производство, доколкото спорът пред въззивния съд е пренесен за разрешаване на въпроса за интензитета на търпените неимуществени вреди, причинени в резултат от незаконното обвинение, съотв. относно дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Спорът е пренесен и относно дължимия размер на обезщетението за имуществени вреди. В жалбата, с която е сезиран съдът, по същество не се правят обосновани (мотивирани) оплаквания за неправилно установени факти в първоинстанционното производство за хода на наказателното производство, въз основа на които е уважен частично искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, поради което в правоприлагащата си дейност въззивният съд следва да изходи от неоспорените фактически положения по хода на наказателното производство, като приложи закона, уреждащ спорното право. Оплакванията, релевирани в срока за въззивно обжалване от ищеца, са концентрирани върху това, че съдът не е отчел конкретиката на случая – че един от учениците, на чийто хулигански прояви се е противопоставил, е син на директора на 4 РУП на МВР; че е бил е задържан под стража, въпреки че е било известно на разследващите, че само той се грижи за болната си майка; че не е отчел, че се касае за второ наказателно производство за «прикриване» на хулитанските действия на същото лице и съучениците му; че преднамерено е бил привличен като обвиняем; счита, че съдът не е анализирал и показанията на свидетелката заедно с медицинските документи по делото за психичното му състояние. По отношение на иска за имуществени вреди оплакванията му срещу обжалваното решение се свеждат до недопустимо приложение на чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на платени в наказателно производство адвокатски възнаграждения, в това число и поради несвоевременно оспорване от страна на ответника на размера на адвокатското възнаграждение. С оглед изложеното и спорния по делото предмет, въззивният съд, за да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, взе предвид следните неоспорени фактически положения по хода на наказателното производство: Ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъплание по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК - закана за убийство на непълнолетна ученика, отправена на 24.04.2014г. около 11.45 ч. - на 26.04.2014г. по ДП № 881/2014г., когато е проведен и разпитът му на обвиняем. С постановление от 25.04.2014г., предявено му на 03.10.2014г., когато е проведен и разпит на обвинаем, е привлечен като обвинаем за престъплението, почиващо на аналогични факти, извършено до 73 СОУ, но квалифицирано по чл. 325, ал. 1 НК. На 25.04.2014г. ищецът е бил задържан на основание чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗМВР (отм.). С постановление от 26.04.2014г. на дежурен прокурор при СРП е постановено задържането му за срок от 72 часа, считано от часа на задържането му за срок от 24 часа по реда на ЗМВР, с оглед довеждането му до съда за вземане на мярка за неотклонение. С определение от 27.04.2014г. по НЧД № 8474/2014г. на СРС на ищеца е взета мярка за неотклонение „домашен арест“ на основание чл. 64, ал. 1 НПК, изменена в „гаранция“ в размер на 300 лв. – с определение от 09.05.2014г. по ВНЧД № 1911/2014г. на СГС. На 29.04.2014г. ищецът е бил задържан отново по чл. 63, ал.1, т. 1 ЗМВР (отм.) за 24 часа. С постановление - предложение за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание на основание чл.78а НК от 22.10.2014г. досъдебното производство № 881/2014г., пр. пр. № 14960/2014г. на СРП, е внесено в СРС. Въз основа на постановлението е образувано НАХД № 19739/2014г. по описа на СРС, НО, 17 състав, по което на 12.06.2015г. е постановено решение. С него М. С. е признат за виновен в това, че на 24.04.2014г. около 11.45ч. е извършил непристойна проява, с която е нарушил обществения ред и спокойствие – вървял след 3 ученички (посочени са имената им) и извикал заплашително на непълнолетната ученичка (с посочено име) „Ако те видя още веднъж тук, следващ път няма да има“ – дребно хулиганство по смисъл на чл. 1 УБДХ, поради което и на основание чл. 1, ал. 1, т. 2 УБДХ му наложено административно наказание „глоба“ в размер на 300 лв., като е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 325, ал. 1 НК и за това, че деянието е извършено чрез гонене на ученичките със заплахи. С окончателно решение от 08.03.2016г. по ВНОХД №5139/2015г. на СГС, НО, 12 състав, образувано само по жалба на подсъдимия, е отменено решението от 12.06.2015г. по НАХД № 19739/2014г. на СРС, в частта му, в която съдът е признал подсъдимия за виновен по реда на УБДХ. За да постанови решението си, СГС е взел предвид, че не е постъпил протест срещу първоинстанционното решение, и е приложил ТР № 3/22.12.2015г. по тълк. д. № 3/2015г. на ОСНК на ВКС, според което, когато подсъдимият бъде оправдан за обвинение по чл. 325 НК, не може да бъде съден и наказан за дребно хулиганство. Установява се още по делото, - във връзка с доводите на жалбоподателя, че процесното наказателно производство е второ поред, - че с постановление от 01.08.2014г. на СРП е прекратено ДП по ЗМ – № 8/2014г., водено срещу М. Л. също във връзка с престъпления по чл. 144 и по чл. 325 НК, както и по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 129, ал. 2 НК, във връзка със събития, развили се пред 73 СОУ с ученици от училището, но станали на 09.01.2014г. Видно от мотивите към постановлението, привличането на ищеца като обвиняем по това ДП е станало на 10.01.2014г., както и на 09.05.2014г., когато от обвинението е отпаднала квалификацията по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК. Прекратяването на наказателното производство е постановено на основание чл. 199, ал. 1, чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК вр. чл. 12, ал. 1 НК, като е прието, че действията на М. С. са извършени в условията на неизбежна отбрана. По жалба на М. С., с искане да се измени основанието за прекратяване на наказателното производство, съдът – в определение по НЧД № 15792/2014г. на СРС - е приел, че действията на С., за които е продължило производството, са съставомерни по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 129, ал. 2 НК, съответно по чл. 325, ал. 2 вр. ал. 1 НК, но по жалба на обвиняемия не може да отмени неправилното постановление на прокурора за прекратяване на производството. Това определение е потвърдено с определение от 24.08.2015г. по ВНЧД № 3145/2015г. на СГС, който също е приел, че поведението на М. С. се субсумира под признаците на престъпление. От образуването и прекратяването на наказателното производтво по ДП по ЗМ – № 8/2014г. ищецът претендира обезщетения за вреди по делото, посочено от ответника, - № 10114/2019г. по описа на СГС, по което на 03.11.2022г. е постановено решение. За установяване на имуществените вреди, установени на настоящия етап като основание на предявения иск за заплащането им, по делото са представени договор № 2527/20.05.2014г., с който ищецът е възложил правната защита по ДП № 881/2014г. на АД «Д., А. и съдружници» срещу възнаграждение в размер на 960 лв. с ДДС. С договор № 2825/04.12.2014г. е възложена правна защита и съдействие от ищеца на същото АД с предмет - осъществяване на процесуално представителство по НАХД №19739/2014г. по описа на СРС, 17 състав срещу възнаграждение в размер на 1 200 лв. с ДДС. От две фактури с № № 3507/20.05.2014г., 3841/06.01.2015г., е установено плащането на сумите в брой. В договор за правна защита № 478579 за процесуално представителство по НОХД № 19739/2014, СРС, 17 състав с уговорено адвокатско възнаграждение от 900 лв. и в него е отбелязано, че възнаграждението е платено в брой. По делото са събрани и гласни доказателства, чрез разпит на св. М., която е съобщила, че е адвокат и с която ищецът се запознал, тъй като си търсил адвокат по дело, свързано с «пререкание с ученици от гимназия». В показанията си свидетелката е разказала, че когато започвал да говори за делото, ищецът започвал да заеква, споделил й, че се чувствал обиден. Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 във вр. с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ, държавата – в лицето на съответните органи на дознанието, следствието, прокуратурата, съда, - отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от следния незаконен акт – обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано - независимо от това дали вредите са причинени виновно от съответните длъжностни лица, намиращи се в трудово или служебно правоотношение със съответния правозащитен орган (вж. и разясненията, дадени в тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ, задължително за съда). С оглед спорния предмет на въззивното производство и влязлото в сила решение на първоинстанционния съд в осъдителната му част (чл. 297 вр. чл. 298, ал. 1 ГПК), въззивният съд, изхожда от положението, че е налице незаконен акт на правозащитен орган. Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по Наказателния кодекс и е било оправдано. Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието само на посочените в законовата разпоредба предпоставки – в случая повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и оправдаване на лицето, а отговорността на осъдения от първоинстанционния съд ответник ПРБ се извлича от упражнените правомощия по осъществяването на ръководство и надзор върху разследването, вкл. съставянето на обвинителен акт за предаване на обвиняемия на съд и поддържането му, и от задължението на прокуратурата да доказва виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. В разглеждания случай ищецът счита, че присъденото му обезщетение е занижено с оглед претърпените от него неимуществени вреди. Поначало доказването на вредите и причинната връзка с незаконния акт като елементи от фактическия състав на отговорността на държавата чрез нейните органи следва да се извърши при условията на пълно доказване от ищеца, особено що се касае до вреди извън обичайните и присъщи като резултат от едно несправедливо обвинение. В конкретната хипотеза, от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, вкл. и на гласните такива - поначало основен източник на информация за неблагоприятните последици от незаконното обвинение, за каквито ищецът търси компенсация чрез парично обезщетение в размер на 25 100 лв., въззивният съд също намира за установено, че в резултат на незаконното обвинение за престъплението, за което впоследствие ищецът е бил оправдан, на което е основан искът, емоционалното му състояние е било засегнато и като всеки човек, подложен на наказателна репресия, той е бил притеснен, че ще бъде несправедливо осъден – изпитвал е присъщите на човек с повдигнато обвинение безпокойство и страх. Съдът отчита, че при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което води до увреждане и настъпване на вреди - неблагоприятно отражение върху психиката на човек, - които са пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се прави за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД). Освен типичните преживени негативни емоции по време на наказателното производство, обаче, по делото не е доказано, че в резултат от образуването му са настъпили и други извън обичайните вреди. Влошаване на здравословното състояние поради наказателното производство не може да се установява с мнение на свидетел, нито са представени медицински документи, удостоверяващи психичния статус на ищеца преди, по време и след приключването на наказателното производство, които да подлежат на съвкупна преценка ведно с показанията на свидетелката. За определянето на търсеното обезщетение по справедливост съдът съобразява не на последно място периода на висящност на производството - периода от време, през който спрямо ищеца реално са били предприети действия по наказателно преследване, – период под две години (считано от 26.04.2014г., като задържането от предходния ден е по реда на ЗМВР), което, предвид събираните по делото доказателства в хода на съдебното следствие и разглеждането му на две инстанции, не може да се приеме за неразумен срок за приключването му. Във връзка с приетата продължителност на наказателното производството, следва да се подчертае, че доколкото отговорността на държавата е обективна, ответникът носи риска от продължителността на цялото производство, въпреки постановеното осъдително решение по чл. 78а НК от първоинстанционния съд. Не на последно място САС отчита и, че за престъплението, за което е било повдигнато обвинение на ищеца, се предвижда наказание лишаване от свобода до две години или пробация, както и обществено порицание, т.е. не са касае за тежко престъпление (вж. чл. 93, т. 7 НК); взе предвид и, че след първоначалното задържане на основание чл. 64, ал. 2 НПК спрямо ищеца е определена по-лека мярка за неотклонение, изменена в гаранция. На основание гореизложеното, въззивният съд намира, че по делото се установиха закономерните последици от повдигането на едно обвинение, за които първоинстанционният съд е ангажирал отговорността на ответника, а в решаващата си дейност по определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД), също счита, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди, причинени от конкретното обвинение за извършване на престъпление «хулиганство», не надвишава 1 500 лв. Като се изходи и от приетите за установени факти и от САС, по делото не е доказано пълно и главно, настъпването на специфични и трайни тежки последици от повдигането на конкретното обвинение, в предмета на делото, и от процесуалните действия, извършени с участието на ищеца, въху които той не акцентира. САС намира за недоказано, че спрямо ищеца целенасочено е провеждана непроцорционална наказателна репресия поради участието на конкретен ученик в случката, по повод на която му е повдигнато обвинението, на което е основан разглежданият в настоящото производство иск, както и поради това, че се грижи сам за болната си майка. Задържането по реда на ЗМВР е извън предмета на делото, извън този предмет е и предходнато водено срещу ищеца производство по повод «пререкания» от 09.01.2014г. с ученици на находящото се в близост до дома на ищеца училище. Съдът съобрази обаче при определянето на посочения размер на дължимото обезщетение, на плоскостта на установяването на причинна връзка между конкретното обвинение и търпените от ищеца вреди, че срещу ищеца за периода м. 01.2014г. – 08.2015г. (когато окончателно е отхвърлена жалбата му срещу основанието за прекратяване на производството) е имало и още едно наказателно производство, поради което негативните последици за М. С. в емоционален, социален, работен план са кумулирани от двете наказателни производства, водени срещу него, доколкото тези негативни последици за неимуществената сфера не се понасят самостоятелно. Както е счел и СГС, липсата на разгласа на наказателното производство и това, че обвинението не е свързано с професионалната сфера на ищеца сочи на по-нисък интензитет на търпените от него вреди. В обобщение на изложеното, отговорността на държавата чрез ответника ПРБ следва да бъде ангажирана за установените неблагоприятни последици от процесния незаконен акт, чието репариране се претендира в настоящото производство, като дължимият размер на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца, както се подчерта, не може да бъде определен над присъденото обезщетение от 1 500 лв., определено по критериите на чл. 52 ЗЗД, при съобразяване и на нивото на икономическия стандарт в страната. Върху посочената сума принципно се дължи и законна лихва, начиная от 08.03.2016г. – моментът на признаване на незаконността на акта - до окончателното й изплащане (вж. т.4 от цитираното ТР на ОСГК на ВКС относно началния момент на дължимостта на законната лихва). Поради погасяването по давност обаче на вземането за лихва, предявено на 05.03.2021г. (по пощата), за периода, надхвърлящ 3 години преди подаване на исковата молба, лихвата се дължи от 05.03.2018г. до окончателното плащане на обезщетението, както е присъдена и от първоинстанционния съд (чл. 111, б.“в“ ЗЗД). Ето защо, оплакванията срещу приложението на института на погасителната давност, не намират опора в решаващата дейност на първоинстанционния съд, отразил волята си в съответствие със закона законната лихва за забава да се дължи до изплащане на присъдените суми от определения момент на забавата 05.03.2018г. С оглед развитите по-горе съображения, доводите на жалбоподателя срещу правилността на обжалваното от него решение в частта по иска за заплащане на обезщетение за неиимуществени вреди са неоснователни, поради което решението в обжалваната отхвърлителна част по този иск като правилно подлежи на потвърждаване. По иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди: Съгласно ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ, обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. В случая, съобразно приетото по-горе, са доказани сторени разходи за адвокатско възнаграждение за защитата на ищеца в наказателното производство и искът му за заплащането им е частично уважен. Въззивният съд, както е приел и първоинстанционният съд, счита, че на репариране подлежат претърпените от подложеното на несправедлива наказателна репресия лице имуществени вреди – разноски, представляващи възнаграждение за адвокат за защита в наказателното производство, които не се присъждат в наказателното производство (арг. чл. 190, ал. 1 НПК), поради което отговорността на държавата за направените разноски за защита срещу незаконното обвинение следва да се реализира по специалния закон за отговорността на държавата, което ответникът не оспорва в настоящото въззивно производство като принципно положение. Сторените разноски за защита срещу незаконното обвинение, в причинно– следствена връзка с незаконния акт (вж. чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД), представляват вреди (претърпяна загуба), претърпени по повод на това обвинение и те подлежат на обезщетяване (чл. 4 ЗОДОВ). Като пряка и непосредствена последица от упражняване на правото на защита срещу незаконния акт, в предмета на делото, искът за заплащане на сторени разноски, за каквито са представени доказателства в настоящото производство, е установен по основание, с оглед и влязлото в сила решение за частичното му уважаване. Ищецът претендира, че е понесъл имуществени вреди под формата на платено адвокатско възнаграждение в общ размер на 3 060 лв. (молба-уточение от 28.04.2021г.). Ответникът е направил в отговора на исковата молба и възражение, че възнаграждението е прекомерно. Искът подлежи на уважаване в пълния предявен размер на обезщетението за имуществени вреди щом е доказано сторването на всички твърдени разходи за защита и доколкото те са в причинно–следствена връзка с незаконния акт (чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД; ТР № 1 от 11.12.2018г. по тълк. д. № 1/2017г., ОСГК на ВКС). И въззивният съд намира, че в разглеждания случай разходите за наказателното производство, чието заплащане следва да се възложи на ответника, могат да бъдат намалени по възражение на ответника за прекомерността му, почиващо на липса на причинна връзка с противоправното деяние. Доводът на жалбоподателя, отричащ тази възможност в производството в ЗОДОВ, е неоснователен. Действително и без съмнение, както се поддържа в жалбата, не е задължително адвокатското възнаграждение да се уговори в минимален размер. Въпросът, който стои за разглеждане в случая, е за какъв размер на обезщетението за вреди може да се ангажира отговорността на ответника без да се интервенира в относителното действие на договора за правна защита между страните. В конкретната хипотеза, с оглед приетото и от въззивния съд, в приложение на задължително за съда ТР, че в производството по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ може да се определи като обезщетение за имуществени вреди по-малък размер на възнаграждението за адвокат от платеното в наказателния процес и доколото няма обосновани самостоятелни оплаквания срещу така определения общ размер на имуществените вреди от СГС, на база и минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен в чл. 13 и чл. 14 НМРАВ (в съответната редакция към датата на сключване на договорите за правна защита), решението и в тази част е правилно и подлежи на пътвърждаване.По отношение на дължимостта на законната лихва за забава върху определеното обезщетение за имуществени вреди важи казаното по-горе в мотивите. Така мотивиран, Софийски апелативен съд