Решение № 2006 от 5.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6024/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение от 04.04.2023г. по гр.д. № 62802/2022г. на СРС, 153 състав са отхвърлени предявените от Б. Х. М. срещу ДП „Н.к.ж.и.“ обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца от длъжността „шофьор, специален тежкотоварен автомобил“, извършено със заповед № 22000071/19.09.2022г. на директора на ДП „Н.к.ж.и.“; чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяването на ищеца на заеманата до уволнението длъжност „шофьор, специален тежкотоварен автомобил” към поделение „Железопътна секция София“ и чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на сумата 5 958 лв. за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение за период от шест месеца след уволнението. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Б. Х. М., с оплаквания за неправилност, поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа се, че от показанията на свидетеля И. се установява, че ищецът напуснал работа под заплаха от дисциплинарно уволнение, както и указан психологически натиск и заплахи. Посочва се, че волята на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение не е изразена ясно, свободно и доброволно. Навеждат се доводи, че работодателят не е уведомил работника за приемане на предложението му за прекратяване на трудовото правоотношение. Върху молбата за напускане били поставени единствено подпис на прекия ръководител на ищеца, както и резолюция „да“ с дата 19.09.2023г., които не може да се разглеждат като изхождащо от работодателя волеизявление за прекратяване на договора. Обосновава извод, че волеизявлението за прекратяване на договора не изхожда от него, като заявлението за освобождаване е било изготвено и оформено от работодателя му. Моли съда да отмени решението и да уважи предявените искове, с присъждане на разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна ДП „Н.к.ж.и.“ в депозиран писмен отговор оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа, че съгласно константната практика на ВКС, съгласието на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие може да се изрази и без отделно уведомление до работника или служителя, ако в седемдневния срок е издал заповед за прекратяване на трудовия договор. В конкретния случай, работодателят е получил предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на 19.09.2022г., което е приел с резолюция от същата дата, на която е издал и заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от ГПК. Излага доводи, че заповедта е била предоставена на работника, с което той е уведомен за приемането на предложението му. Намира за правилни изводите на първоинстанционния съд, че ищецът е изразил волята си да бъде освободен от работа ясно, недвусмислено, свободно и доброволно, както и че обстоятелството, че е узнал за възможността да му бъде наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, не опорочава волята му за прекратяване на трудовото правоотношение. Моли съда да потвърди решението. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Производството е образувано по предявени от Б. Х. М. срещу ДП „Н.к.ж.и.“ искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ, за признаване на уволнението на ищеца от длъжността „шофьор, специален тежкотоварен автомобил“, извършено със заповед № 22000071/19.09.2022 г. на директора на ДП „Н.к.ж.и.“ за незаконно и неговата отмяна, възстановяване на ищеца на заеманата до уволнението длъжност „шофьор, специален тежкотоварен автомобил” към поделение „Железопътна секция София“ и заплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение за период от шест месеца след уволнението в размер на 5 958 лв. В исковата молба се навеждат доводи, че ищецът е бил заплашен да подаде молба за прекратяване на договора по взаимно съгласие по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, като в противен случай ще бъде уволнен дисциплинарно. Твърди се, че работодателят не е спазил изискването да уведоми работника за приемане на предложението му. В подадения в срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба, ответникът е оспорил предявените искове. Посочил е, че съгласието на работодателя за прекратяване на договора по взаимно съгласие може да бъде изразено и без отделно уведомление до работника, ако в седемдневния срок е издал заповед за прекратяване на трудовия договор. В случая по делото е безспорно установено, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „шофьор, специален тежкотоварен автомобил“ при ответника ДП „Н.к.ж.и.“. По делото е представена заповед № 448/10.06.2021 г. на работодателя, с която на ищеца е наложено наказание „предупреждение за уволнение“ във връзка с установени неточности в пътните листа и количеството гориво на служебно МПС. Със заявление вх.№ 4680/19.09.2022г. ищецът е отправил молба до ответника да бъде освободен от заеманата от него длъжност, считано от 20.09.2022г. Върху заявлението е поставена резолюция „Съгласен съм р-л звено“, с поставен подпис в долната лява част на заявлението, а в горната лява част резолюция „да“ с дата 19.09.2022г. Работодателят е издал акт за прекратяване на трудов договор № 22000071/19.09.2022г., с който е прекратено трудовото правоотношение на ищеца, считано от 20.09.2022г. Актът е подписан от работника, като е поставена ръкописна декларация, че е получил 2 броя трудови книжки. За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че не се установява порок при формиране на волята на ищеца за отправяне на предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Посочил е, че възможността да бъде ангажирана дисциплинарната отговорност на ищеца не води до порок на волята по чл. 30 от ЗЗД, а представлява реална мотивация за отправяне на писменото предложение за прекратяване на трудовия договор. Приел е, че е налице насрещно писмено волеизявление на работодателя, поради което е възникнало основанието на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Настоящият съдебен състав намира решението за правилно и законосъобразно, като съдът препраща към мотивите на СРС по реда на чл. 272 ГПК. С оглед изложеното в жалбата, следва да се отбележи следното: С разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ е предвидено основание за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Всяка от страните по трудовото правоотношение може да отправи писмено предложение до другата страна за прекратяване на договора, която, в законоустановения 7-дневен срок, може да приеме предложението или да го отхвърли. Основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ възниква при съвпадение на волеизявленията на страните относно прекратяването и неговите условия. Ищецът е подал заявление вх. № 4680/19.09.2022г., съдържащо молба да бъде освободен от заеманата от него длъжност, считано от 20.09.2022г., което следва да се разглежда като предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие. В исковата молба и въззивната жалба се поддържа, че предложението е отправено под страх от ангажиране на дисциплинарната му отговорност чрез налагане на наказание „уволнение“, довело до притеснения относно трудности за намиране на работа като лице, което е било дисциплинарно уволнено. Предложението по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ е едностранно волеизявление и съгласно чл. 44 ЗЗД спрямо него се прилагат съответно правилата за недействителност на договорите - Решение № 193 от 28.11.2019 г. по гр. д. № 767/2019 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС. Съгласно чл. 30 ЗЗД заплашването води до унищожаемост на договора, когато едната страна е принудена от другата страна или от трети лица да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх. При заплашването се въздейства върху волята на лицето, като се използват средства за психическа принуда /или комбинирани с физическа/, като страховите представи могат да имат за предмет живота, здравето, честта или имуществените интереси на страната по сделката, или интересите на нейни близки лица. Законът не уточнява начина, по който се предизвикват страховите представи, но в трайно установената съдебна практика и в правната теория се приема, че е необходимо използваните с неправомерна цел средства да могат да възбудят основателен страх /така Решение № 136/30.10.2020г. по гр. д. № 4746/2019г., ГК, ІІІ Г. О. на ВКС/. На първо място, по делото не се доказват отправени заплахи или упражнена принуда над ищеца от неговия работодател. За установяване на това обстоятелство е проведен единствено разпит на свидетеля И., чиито показанията обаче са неконкретни и производни, като възпроизвеждат изцяло думи на ищеца. От тях не може да се направи извод за начина и условията, при които са били съобщени или узнати от ищеца възможните неблагоприятните последици, естеството им да предизвикат основателен страх в него, нито, че работодателят е изискал определено поведение. С оглед на това не се установява, че ищецът е бил принуден да отправи предложение за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. От друга страна, когато обективно са налице обстоятелства, които могат да предизвикат страхови представи у страната, в тези случаи заплашване няма – така Решение № 136/30.10.2020г. по гр. д. № 4746/2019г. на ВКС, ІІІ ГО. Ищецът не е навел твърдения за липсата на основания за ангажиране на дисциплинарната му отговорност. Възможността от иницииране на дисциплинарно производство, в рамките на което би могло да бъде наложено наказание „уволнение“, не може да бъде квалифицирана като средство за заплаха, доколкото предвижданите от работника неблагоприятните последици биха настъпили единствено при установяване на конкретни дисциплинарни нарушения. Налагането на дисциплинарното наказание се предхожда от провеждането на законоустановена дисциплинарна процедура, в рамките на която работникът може да изложи становище във връзка с нарушенията, в извършването на които е обвинен. Наред с това уволнението подлежи на съдебен контрол, предоставящ ефективна защита на неговите права. Не би могло да се приеме, че изразяването на намерение от страна на ответника-работодател за упражняване на едно свое законоустановено право би могло да доведе до порок на волята, засягащ валидността на предложението на ищеца за прекратяване на договора по взаимно съгласие. Ответникът е приел предложението на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение в предвидения 7-дневен срок. Налице е резолюция на прекия ръководител на ищеца в този смисъл. На 19.09.2022г. работодателят е издал акт за прекратяване на трудовото правоотношение. В акта изрично е препратено към заявлението на работника - № 4680/19.09.202 г., посочено е основанието на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, като е предвидено, че трудовото правоотношение се прекратява при условията, предложени от работника - считано от 20.09.2022г. Предвид изложеното, работодателят недвусмислено е приел отправеното до него предложение за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Срокът от седем дни, визиран в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, е свързан с условието приемащата предложението страна да обективира своето волеизявление за прекратяване за трудово-правната връзка по взаимно съгласие и да предприеме тези съответни на обстоятелствата действия, които да позволяват на другата страна да е в известност относно трудово-правния си статут, когато предложението е прието - така Решение № 406/20.12.2012г. по гр. д. № 537/2012г., ГК, ІІІ ГО на ВКС. Във въззивната жалба ищецът изрично признава, че акта за прекратяване на трудовото правоотношение му е бил връчен на 19.09.2022 г., което се потвърждава и от изявлението му върху заповедта, че е получил 2 броя трудови книжки, поради което той е бил уведомен за недвусмислената воля на работодателя за прекратяване на правоотношението. Наред с това, съгласието на работодателя може да се изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневен срок е издал заповед за прекратяване на трудовия договор – така Решение № 4/21.02.2012г. по гр. д. № 278/2011г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС; Решение № 50173/23.03.2023г. по гр. д. № 4041/2021г., ГК, ІV ГО на ВКС и др. Обстоятелството, че заповедта е издадена преди предложения от работника момент за освобождаването му - 20.09.2022г. е ирелевантно, доколкото в нея изрично е записано, че трудовото правоотношение се прекратява, считано именно от 20.09.2022г., поради което не се установява разминаване във волеизявленията на страните. С оглед изложеното, трудовото правоотношение е било надлежно прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие, поради което искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ се явява неоснователен. Предвид изхода на спора по главния иск, неоснователени се явяват и акцесорните искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Поради съвпадането на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС-потвърдено, като правилно и законосъобразно. По разноските: С оглед изхода на делото, право на разноски има въззиваемият- ответник, но по делото не е направено искане за присъждане на такива. Така мотивиран, Софийски градски съд