Решение № 89 от 17.4.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 51/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно обжалване. С Решение № 425/10.11.2023 год., постановено по гр. д. № 549/2022 г. по описа на Плевенски окръжен съд е осъден, на основание чл. 17, ал. 7 от ЗКСД вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 430 във вр. с чл. 432 от ТЗ Х. С. (H. S.), ЛНЧ ••••••••••, гражданин на Кралство Великобритания и Северна Ирландия, с постоянен адрес: United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, ••••••••••, роден на 16.05.1993 г., паспорт № ••••••••• да заплати на „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, със седалище и адрес на управление: гр. София 1463, район Триадица, бул. „Витоша“ № 89Б, представлявано от изп. директори - С. Г. и Т. М., със съдебен адрес: гр. Враца, •••••••••, чрез юрисконсулт Т. С. - Л., като правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, гр. София (преди „Райфайзенбанк България“ ЕАД) сумата 80 844.92 лв., представляваща чистата сума по договор за студентски кредит, сключен на 29.05.2015 г., ведно със законна лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 22.07.2022 г. до окончателното й изплащане, като за разликата над 80 844.92 лв. до предявения размер от 82 144.92 лв. е отхвърлен предявеният иск за главницата като неоснователен. Със същото решение е отхвърлен предявеният от „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, със седалище и адрес на управление: гр. София 1463, район Триадица, бул. „Витоша“ № 89Б, представлявано от изп. директори - С. Г. и Т. М., със съдебен адрес: гр. Враца, •••••••••, чрез юрисконсулт Т. С. - Л., като правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, гр. София (преди „Райфайзенбанк България“ ЕАД) против Х. С. (H. S.), ЛНЧ ••••••••••, гражданин на Кралство Великобритания и Северна Ирландия, с постоянен адрес: United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, ••••••••••, роден на 16.05.1993 г., паспорт № ••••••••• иск с правно основание чл. 430 от ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД общо за сумата 28 278.37 лв., претендирана възнаградителна лихва по договор за студентски кредит от 29.05.2015 г., която включва: възнаградителна (редовна) лихва в размер на 2 368.05 лв. за периода от 05.03.2022 г. до 05.07.2022 г.; възнаградителна (редовна) лихва в размер на 263.60 лв. върху предсрочно изискуема главница за периода от 05.07.2022 г. до 21.07.2022 г.; отложена възнаградителна (редовна) лихва в размер на 25 646.72 лв. за периода от 01.06.2015 г.до 05.03.2022 г. като неоснователен. С решението е отхвърлен предявеният от „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, със седалище и адрес на управление: гр. София 1463, район Триадица, бул. „Витоша“ № 89Б, представлявано от изп. директори - С. Г. и Т. М., със съдебен адрес: гр. Враца, •••••••••, чрез юрисконсулт Т. С. - Л., като правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, гр. София (преди „Райфайзенбанк България“ ЕАД) против Х. С. (H. S.), ЛНЧ ••••••••••, гражданин на Кралство Великобритания и Северна Ирландия, с постоянен адрес: United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, ••••••••••, роден на 16.05.1993 г., паспорт № ••••••••• иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за сумата 51.65 лв., претендирано обезщетение за забава за периода от 05.03.2022 г. до 21.07.2022 г. като неоснователен. Осъден е, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Х. С. (H. S.), ЛНЧ ••••••••••, гражданин на Кралство Великобритания и Северна Ирландия, с постоянен адрес: United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, ••••••••••, роден на 16.05.1993 г., паспорт № ••••••••• да заплати на „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, със седалище и адрес на управление: гр. София 1463, район Триадица, бул. „Витоша“ № 89Б, представлявано от изп. директори - С. Г. и Т. М., със съдебен адрес: гр. Враца, •••••••••, чрез юрисконсулт Т. С. - Л., като правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, гр. София (преди „Райфайзенбанк България“ ЕАД) деловодни разноски в размер на 10 229 лв., съобразно уважената част от иска. Постъпила е въззивна жалба от „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, със седалище и адрес на управление: гр. София 1463, район Триадица, бул. „Витоша“ № 89Б, представлявано от изп. директори - С. Г. и Т. М., със съдебен адрес: гр. Враца, •••••••••, чрез юрисконсулт Т. С. - Л., като правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, гр. София (преди „Райфайзенбанк България“ ЕАД) против Решение № 425/10.11.2023 год., постановено по гр. д. № 549/2022 г. по описа на Плевенски окръжен съд. В същата се излага, че решението в отхвърлителната му част е неправилно и необосновано. Излага се, че първоинстанционният съд е основал отхвърлителната част на обжалваното решение на заключение за нищожност на клаузата на чл. 4.4 от Договора за кредит, като противоречаща на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД във вр с чл. 24, ал. 1 от ЗКСД. Постановил е, че с тази клауза е налице анатоцизъм, като е договорена капитализация на изтекли лихви. Излага се, че тези мотиви на съда не съответстват на установеното по делото и на правната уредба, касаеща капитализацията на лихви и анатоцизма, като понятията капитализиране на лихва и анатоцизъм неоснователно се смесват и употребяват като идентични. Жалбоподателят твърди, че от анализа на правната уредба на капитализацията на лихви и анатоцизма несъмнено става ясно, че не всяка капитализация на лихви попада в приложното поле на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, т. е. не всяка капитализация е анатоцизъм, както и че към настоящия момент, а и към датата на сключване на Договора за кредит, не съществува правна норма, която да забранява уговорка за капитализирането на лихви с ненастъпил падеж и последващото им олихвяване, заедно с главницата. Правно мотивираното заключение, че капитализирането на отложени лихви, а не на лихви с изтекъл падеж, представлява анатоцизъм и е забранено от закона във всички случаи би изисквало подобно заключение да се основава на противоречие с поне една конкретна правна норма, а такава няма действаща след отмяната на Наредба № 9 на БНБ от 19.12.2002 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка през 2008 г. Прави се извод, че при липса на противоречие на капитализирането на отложените възнаградителни лихви с конкретна правна норма мотивите на отхвърлителната част от обжалваното решение за незаконосъобразна капитализация на лихви в Договора за кредит несъмнено са немотивирани, неправилни и незаконосъобразни, тъй като в съответствие с разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Излага се, че в съответствие с разпоредбите на чл. 6 и чл. 7 от ЗКСД кредитите по този закон се предоставят от банки, сключили с Министъра на образованието типов договор, като този типов договор носи всички белези на подзаконов нормативен акт по смисъла на Закона за нормативните актове: съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти, има нееднократно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган по прилагането на ЗКСД. Този типов договор е утвърден от Министъра на образованието и Министъра на финансите и е обнародван в Държавен вестник (ДВ, бр. 33/30.04.2010 г.), поради което несъмнено има характер на подзаконов нормативен акт по прилагането на ЗКСД. Твърди се още, че в съответствие с изричната разпоредба на § 12а от ЗЗП на Гл. Шеста „Неравноправни клаузи в потребителските договори“ не се прилагат по отношение на договорни клаузи, които отразяват законови или подзаконови разпоредби. Действително, в разпоредбата на чл. 17, ал. 5 от ЗКСД е предвидено, че за договорите за кредит по него се прилагат и чл. 143-148 от ЗЗП, но не и когато са налице предпоставките за прилагането на изключващото правило на § 12а от ЗЗП. Направен е извод, че именно ако в спорния Договор за кредит не се съдържаше клаузата на чл. 4.4, буквално възпроизвеждаща чл. 10, ал. 2 от Типовия договор, Договорът щеше да е нищожен. Прави се изводът, че на основание § 12а от Закона за защита на потребителите е неприложимо извършването на преценка за наличие на неравноправни клаузи по отношение не само на разпоредбата на чл. 4.4 от Договора, но и на всяка една от клаузите му, която буквално възпроизвежда или отразява този подзаконов нормативен акт. В жалбата се излага, че в съответствие с текста на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми. Предлага се да се приеме, че изискването за яснота и разбираемост е спазено и че договорната клауза на чл. 4.4 от Договора за кредит попада в приложното поле на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. В същото време следва да се има предвид и че в разпоредбата на чл. 27, т. 2 от Типовия договор, утвърден в изпълнение на чл. 6 и чл. 7 от ЗКСД изрично е предвидено, че общият размер на задължението включва както главницата, равна на реално отпуснатите средства, така и лихвата, дължима за срока на договора за кредит, в това число и капитализираните годишно лихви през гратисния период, т.е. включването на капитализираните отложени лихви през гратисния период, попада в приложното поле на § 12а от ЗЗП и спрямо него е неприложимо извършването на преценка за наличие на неравноправни клаузи. Излага се, че при тази правна уредба, да се възприеме, че клаузата на чл. 4.4 от Договора за кредит е недействителна и поради това, че задължението не следва да включва капитализираните годишно лихви през гратисния период би означавало произнасяне по действителността и обявяването за неравноправни и нищожни на разпоредби от подзаконов нормативен акт, което не би било законосъобразно да бъде предмет на производство по гражданско дело. Излага се, че в обжалваното решение неправилно и незаконосъобразно било прието, че липсата на двустранно подписан погасителен план при подписването на договора, което обосновавало извод за нарушения на чл. 6.9 от Типовия договор, както и на чл. 17, ал. 4; чл. 24, ал. 2; чл. 143, ал. 1, т. 11, 12 и 19 - всички от ЗЗП, което от своя страна обосновавало крайния извод, че целият договор за кредит е недействителен на основание чл. 17, ал. 6 от ЗКСД във вр. с чл. 146 от ЗЗП, което е мотивирало отхвърлителната част на обжалваното решение. Твърди се, че конкретният размер на дължимите вноски в погасителния план е формиран в съответствие с уговореното между страните и приложимите разпоредби на Типовия договор и ЗКСД, поради което неправилен бил изводът в обжалваното решение за нарушение на чл. 6.9 от Типовия договор. Направен е извод, че погасителният план е инкорпориран в Договора за кредит, тъй като в текста на чл. 4.8 се съдържат сроковете и начина за издължаването му, а размерът на вноските е ясно и определяемо посочен, чрез ясните уговорки за размера на лихвите и начина на формиране на дълга след изтичане на гратисния период. Излагат се и съображения за нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 5 от ГПК, като по този начин били нарушени съществени процесуални норми. С оглед на всичко гореизложено се твърди, че първоинстанционният съд при правилно изяснена фактическа обстановка не е издирил и приложил релевантните за спора правни норми и е достигнал до неправилни правни изводи, довели до порочно решение. Претендира се да се отмени съдебния акт в обжалваната му част и да се постанови друг, с който да бъдат уважени изцяло предявените искове. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от Х. С. (H. S.), ЛНЧ ••••••••••, гражданин на Кралство Великобритания и Северна Ирландия. Първоинстанционният съд е приел, че сключеният договор за студентски кредит е недействителен, на основание чл. 17, ал. 6 от ЗКСД във вр. с чл. 146 от ЗЗП, поради което кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не и лихви, такси или други разходи (чл. 17, ал. 7 от ЗКСД). Установил е, че усвоената сума по кредита е в размер на 82 144.92 лв., представляваща 12 заплатени семестриални такси, като е приспаднал заплатената на ответника сума в размер на 1 300 лв. и до този размер е уважил предявения иск. Присъдил е и законна лихва върху главницата от датата на предявяване на иска - 22.07.2022 г. до окончателното й изплащане. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК. При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото. Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт: Пред първоинстанционния съд са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 430 от Търговския закон във вр. чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите във вр. с чл. 17, ал. 2 и чл. 24 от Закона за кредитиране на студенти докторанти и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Установява се, че на 29.05.2015 г. между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и Х. С. е сключен Договор за студентски кредит, с краен срок на погасяване на кредита 05.02.2032 г., съгласно който е предоставена сумата от 82 144.92 лв., с цел заплащане на 12 броя такси за обучение на кредитополучателя. Страните са уговорили възнаградителна лихва (3.1 – 7%) и лихва за забава (3.2 – ОЛП + 10 пункта). Уговорен и гратисен период (4.2 – 81 месеца), период през който не се дължи плащане на главницата и лихва по кредита (4.3), като по време на гратисния период банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, като начислената лихва се капитализира годишно (4.4), а след изтичането му ответникът се е задължил да погаси кредита на 120 равни анюитетни месечни вноски, считано от 05.03.2022 г. до 05.02.2032 г. (4.8). Уредено е и правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане от страна на кредитополучателя на три последователни погасителни вноски (6.2). Не е спорно, че въз основа на 12 бр. искания, придружени с уверения от учебното заведение (Медицински университет – Плевен) и преводни нареждания към третото лице средствата по кредита са усвоени в пълния им размер. Установява се от представената по делото справката от Група „Миграция“ към ОД на МВР – Плевен (л. 95), че ответникът Х. С. е със статут на продължително пребиваване до 18.10.2022 г., с регистриран настоящ адрес: гр. Плевен, •••••••••••, както и че е напуснал страната на 31.05.2021 г. през ГКПП - Аерогара София и няма отразено влизане в страната. За гратисния период на кредита, до 05.02.2022 г. – 81 месеца, Банката е начислявала, при условията на чл. 4.4 от Договора – с годишна капитализация, възнаградителна лихва в максималния размер по чл. 20, ал. 1 от ЗКСД – 7%, с която общият размер на задължението за възнаградителна лихва е достигнал 26 946.72 лв. Горното се установява и от заключението на СИЕ. Вещото лице дава заключение също и, че към 22.07.2022 г. са просрочени четири вноски (05.04., 05.05., 05.06. и 05.07.2022 г.); към 07.06.2023 г. – петнадесет вноски (посочени таблично), както и вариант, при който внесената от ответника сума е отнесена за погасяване на част от отложената възнаградителна лихва, начислена през гратисния период. Вещото лице е посочило и варианти за размера на непогасените задължения на ответника към датата на подаване на исковата молба и към датата на изготвяне на заключението; варианти без капитализира на главницата (4.4); размера на възнаградителната лихва и лихвата за забава за различни периоди и условия; данни за извършените плащания от ответника. На 07.03.2022 г. е ответникът извършил плащане в размер на 1 300 лв. По делото липсват доказателства за приложими Общи условия на Банката към процесния договор за кредит, съобщени предварително на ответника, поради, което съдът приема, че правата и задълженията на страните по договора са тези, които са изрично посочени в него, утвърдения типов договор, както и тези произтичащи от императивни норми на закона. Сключеният между страните договор е такъв за банков кредит по чл. 430 и сл. ТЗ. Спазена е предвидената от закона (чл. 430, ал. 3 от ТЗ и чл. 17 от ЗКСД) писмена форма за действителност, като в него са уговорени всички съществени клаузи – размер на кредита и валута, в която се предоставя, срок на издължаване, възнаградителна лихва на кредитора, съответно размер на наказателната лихва, санкционираща длъжника лихва при просрочие на уговореното от страните месечно издължаване на кредита, която има неустоечен характер. Задължение на кредитополучателя по договора е срочното заплащане на месечните погасителни вноски. Този договор е консенсуален, двустранен, възмезден и комутативен – правните последици настъпват при съвпадане на волеизявленията на страните по него, като за тях се пораждат взаимни права и задължения, чието предметно съдържание е известно на страните при сключването на договора. По своята правна същност тази правна сделка представлява банков кредит, тъй като ищецът сключва кредитни сделки по занятие. Процесният договор е сключен с оглед целево финансиране на физическо лице, което притежава особено качество – студент или докторант, при преференциални условия с държавна финансова подкрепа въз основа на типов договор, уреждащ правата и задълженията на държавата и на банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа. По силата на специалната законова разпоредба на чл. 17, ал. 5 от ЗКСД по отношение на договора се прилагат разпоредбите на чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите. В т. см. Решение на СЕС по дело C 147/16 г. По делото не се спори нито усвояването на кредита, нито преустановеното плащане по него. Спори се относно дължимостта на главницата, станала изискуема, поради упражнено право на банката да обяви предсрочна изискуемост на кредита, съответно дължимостта на санкциониращата лихва (лихвата за забава) и на възнаградителната лихва в сочения размер. Спори се и действителността на сключения договор. Предсрочната изискуемост, която е институт на материалното право, представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната страна при наличието на две предпоставки – обективна и субективна. Съгласно чл. 6.2 от договора (клауза уговорена в полза на кредитора), Банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане на три последователни погасителни вноски (обективна предпоставка). Субективната предпоставка - обявяване на предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора (упражнено от него потестативно право), че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, че ще счита кредита за предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Такава е и константната практика на ВКС на РБ, намерила отражение в Решение № 176/16.07.2015 г. по гр. д. № 5092/2014 г., ГК, IV г.о. на ВКС и Решение № 53/18.05.2015 г. по т. д. № 888/2014 г., ТК, II т.о. на ВКС, която практика е постановена и съобразно разрешенията дадени в ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. С това изменение на договора се приема, че се отнема преимуществото на срока, уговорен за издължаване на заемната сума, и че цялата главница по договора и възнаградителна лихва стават изискуеми и дължими, ведно с предвидената лихва за забава (просрочие), както е в процесния случай. Именно упражняването на това право от страна на банката е оспорено от ответната страна. В настоящия случай ответникът е уведомен за предсрочната изискуемост с връчване на препис от исковата молба. В хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба, по който е обективирано изявление на банката - ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника – ответник (В т. см. Решение № 198/18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК). С оглед на което съдът намира, че в конкретния случай ищцовото дружество е упражнило потестативното си право в хода на процеса с връчване на препис от исковата молба на 07.06.2023 г. на назначения от съда особен представител на ответника, като съдът е длъжен да го вземе предвид на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. С оглед на горното, настоящата инстанция приема, че банката е изпълнила задълженията си да изплати дължимите от ответника семестриални такси, както и да обяви кредита за предсрочно изискуем вследствие на неизпълнение на ответника да заплати дължимите месечни вноски (в случая четири вноски) след изтичане на гратисния период на договора. Неоснователно е възражението за нищожност като неравноправна и противоречаща на морала и добрите нрави на клаузата на чл. 6.2 от договора. Посочената договорка предвижда право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане на три последователни месечни вноски. ЗКСД е специален спрямо ЗПК, ЗКИ и разпоредбите на Глава двадесет и девета, Раздел трети от ТЗ, но с това не се заличава правната природа на договора като такъв за предоставяне на банков кредит. Липсва и нарочно създадена норма в ЗКСД, с която се дерогира приложението на чл. 432, ал. 1 от ТЗ, поради което не може да бъде споделено становището на ответника, че неплащането на вноските по кредита не може да бъде основание за обявяване на кредита за изискуем. Въззивникът е възразил за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че клаузата на чл. 4.4 от Договора за студентски кредит е нищожна, поради противоречие с императивната норма на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, забраняваща начисляване на лихва върху лихва. Съгласно чл. 24, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗКСД – общият размер на задължението се формира след изтичането на гратисния период и включва главница, която е равностойността на отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихва, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит. Лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля седем процентни пункта съгласно чл. 20, ал. 1 от ЗКСД, а ако уговорката е за по-висока лихва, то тя е нищожна (ал. 2). Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗКСД, през гратисния период длъжникът не дължи заплащане на главница и лихви, но такива лихви съобразно ал. 3 се начисляват в предвидения максимален фиксиран размер от 7%. Съгласно чл. 3.1 от Договора фиксираната лихва от 7% се начислява върху усвоената част от кредита (усвояван на части), вкл. по време на гратисния период, като се капитализира годишно (4.4). От горното следва да се направи заключение, че по време на гратисния период е налице начисляване на лихва с отложен падеж на плащане, а именно – дължима след изтичането му, тоест същата е неизискуема. Тази лихва представлява възнаграждението на банката за предоставените парични средства. В случая не се касае за преструктуриране на съществуващ дълг. Капитализацията на лихвата в този случай към непадежирала главница, не сочи на преструктуриране с оглед улесняване погасяването на кредита, а представлява предварително заложено условие по договора. Следва да се направи и изводът, че за целия период на договора се дължи възнаградителна лихва – цена за предоставения (усвоения) кредитен ресурс. Същата се дължи обаче единствено и само върху усвоените, т. е. заплатените суми, предмет на кредитирането. Такава лихва не следва да се начислява върху капитализираната като главница лихва доколкото се достига до анатоцизъм, начисляване на лихва върху лихва. Когато предоставянето на кредити е основна търговска дейност на кредитодателя, който е банка, последният осъществява типична банкова сделка - предоставяне на кредит, поради което е допустимо капитализирането на лихва към главница. Разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от ЗКСД въвежда забрана при този вид договори за заплащане на нещо друго, а само това, което е уговорено с договора, т. е. законодателят забранява по тези кредити кредитополучателят да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор и за които кредитополучателят не е уведомен преди сключване на договора. От заключението на вещото лице се установи безспорно, че след ежегодното капитализиране на възнаградителна лихва от 7% върху главницата, при последващите олихвявания в рамките на гратисния период, е олихвяван сборът от главница и договорна лихва, съгласно 4.4 от договора. Тази уговорка (4.4) води до забранен от закона анатоцизъм, защото начисляваните през гратисния период възнаградителни лихви периодично са били капитализирани към главницата. По този начин главницата се трансформирала и върху нея отново се начислява възнаградителна лихва и така начисляването на лихва върху лихва продължава до изтичане на гратисния период. Липсва приета наредба по чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, съобразно която да се извършва олихвяването на изтекли лихви, а съгласно чл. 294, ал. 2 от ТЗ, уговарянето на лихва върху лихва е допустимо само между търговци – в случая ответникът не е такъв, а и кредитът покрива потребителски нужди и натрупването на лихва върху лихва противоречи на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД и води до начисляване на лихва в по-голям от предвидения максимален размер от 7%, което противоречи на чл. 20, ал. 1 от ЗКСД. Т.е. клаузата на чл. 4.4 от договора е нищожна, на основание чл. 26, ал. 4 във вр. с чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. При отпадане приложението на клаузата за капитализация на лихвата, съдържаща се в чл. 4.4 от договора, приложение намира законовото правило за дължимост на възнаградителна лихва върху кредита през гратисния период, но без същата да се добавя като част от главницата и без нейното последващо олихвяване след изтичане на гратисния период. Възнаградителната лихва за гратисния период обаче все пак се дължи по силата на чл. 23, ал. 3 от ЗКСД. От особения представител на ответника е направено възражение за недействителност на клаузата за начисляване на възнаградителна лихва, като съдът дължи и служебно изследване на спазването на императивните правни норми, касаещи потребителската закрила. На основание чл. 20, ал. 1 и 2 и чл. 23, ал. 3 от ЗКСД банката има право да начисли възнаградителна лихва в максимален размер от 7% за времето на гратисния период на кредитното правоотношение, като уговорка за по-висока лихва е нищожна. Доколкото е налице изрична законова разпоредба, легитимираща кредитора да начисли възнаграждение за гратисния период, уговорката в договора за начисляване на възнаградителна лихва, която е в рамките на максималния лимитиран от закона размер, не противоречи на закона и не създава неравновесие в правата и задълженията на кредитора и длъжника в тази си част. С оглед на изложеното, възраженията за неяснота относно начина и размера на оскъпяване на кредита се считат неоснователни, както и възражението за липса на подписан погасителен план с оглед на спецификите на конкретния договор за кредит, по който съобразно разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от ЗКСД общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период. Съгласно чл. 26, ал. 1 от Типовия договор, погасителният план се изготвя и предоставя на кредитополучателя след изтичане на гратисния период. С представяне на погасителния план като приложение към исковата молба, банката е изпълнила задължението си по чл. 26, ал. 1 от Типовия договор. Не се установява недействителност на договора съгласно чл. 17, ал. 6 от ЗКСД на други основания. Клаузите на договора са ясни, точни и разбираеми. С оглед на гореизложеното настоящата инстанция намира, че ответникът дължи предоставената главница, лихвите, начислени за гратисния период, но не и върху начислените върху тях лихви. По изложените по-горе съображения съдът намира, че размерът на капитализираната възнаградителна лихва към главницата за гратисния период следва да се определи при съобразяване посочения в заключението на вещото лице размер без капитализация (т. 4 от заключението – при дата на предсрочна изискуемост – 07.06.2023 г.), т.е. възнаградителна лихва следва да бъде изчислена само върху дължимите суми за главница, като не се начисляват лихви върху лихви, а именно в размер на сумата от 23 429.18 лв., която сума на основание чл. 24, ал. 1 от ЗКСД за гратисния период следва да се включи в общото задължение на кредитополучателя. Ответникът като лице, ползвало кредит като студент за плащане на семестриални такси, дължи на банката само 7% на годишна база договорно възнаграждение върху ползваната сума на кредита за такси от 82 144.92 лв. за целия срок на кредита от 120 месеца след гратисния период, ежемесечни вноски, всяка в размер на 953.77 лв., дължими за периода от 05.03.2022 г. до 05.02.2032 г. Изтеклите от 01.06.2015 г. до 05.02.2022 г. (когато изтича уговореният гратисен период) договорни лихви се дължат за плащане като договорно възнаграждение, а не като част от главницата. Върху посочената сумата не може след 05.02.2022 г. да се начислява договорна лихва от 7% на годишна база, защото тя не съставлява главница по кредита по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 21, ал. 1 и ал. 3 от ЗКСД. Изтеклите през гратисния период възнаградителни лихви би следвало да се плащат като такива, както страните са уговорили. Обстоятелството, че с чл. 10, ал. 2 от утвърдения между министъра на финансите и министъра на образование типов договор за кредитиране на студенти и докторанти е предвидено изтеклата за гратисния период лихва да се капитализира (каквото възражение е налице във въззивната жалба), не дерогира императивната уредба на ЗКСД (чл. 17, ал. 4, чл. 19, чл. 21 и чл. 24 от ЗКСД). Относно възражението, че банката не е уведомила кредитополучателя за всички условия на кредита според чл. 18, ал. 3 ЗКСД, е необходимо да се има предвид, че законът не поставя изискване по какъв начин следва да се предостави такава информация (устно или писмено, чрез определен формуляр и т. н.). Предвид бланкетния характер на възражението и липсата на наведени твърдения ответникът да не е имал възможност да се запознае предварително със съдържанието на договора, обективиращ всички условия по него, то и следва да се приеме, че не е налице неизпълнение на задължението на банката по чл. 18, ал. 3 от ЗКСД и договорът не е недействителен поради неспазването на това изискване. Още повече, че условията по кредита напълно кореспондират на императивната законова регламентация, която е публично известна. По отношение акцесорните искове за дължимите възнаградителни лихви след изтичане на гратисния период от 05.03.2022 г. до 05.07.2022 г. и от 05.07.2022 г. до 21.07.2022 г. вкл. и обезщетение за забава върху главницата (наказателна надбавка), за същия период настоящата инстанция приема за неправилен извода на първоинстанционния съд, че тези задължения изобщо са недължими. Същите следва да бъдат изчислени само върху размера на отпуснатите средства за заплащане на семестриалните такси (чистата главница). Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 2 от ЗКСД, изплащането на кредита започва един месец след изтичане на гратисния период съгласно погасителния план, уговорен между страните. В чл. 3.2 от договора страните са договорили лихва за забава, в размер на договорната лихва с надбавка 10 процента пункта (общо 17 %). Това е лихва, която фигурира в договора, и за нея са налице ясни правила, приети от кредитополучателя, поради което същата е дължима. Съгласно заключението на съдебно икономическата експертиза размерът й е – 33.32 лв. Настоящият съдебен състав намира, че дължимото обезщетение за забава следва да бъде изчислено само върху чистия размер на главницата, без капитализация на възнаградителни лихви, т. е. съобразно изчислението на вещото лице за размера на лихвената надбавка за забава. Идентичен подход следва да се възприеме и по отношение на претенцията за възнаградителна лихва след изтичане на гратисния период. Възнаградителната лихва следва да се изчисли само върху чистия размер на главницата, без капитализираните възнаградителни лихви, а именно 1 883.77 лв., в това число редовно изискуема лихва от 05.04.2022 г. до 05.07.2022 г. - 1 542.64 лв. и редовна лихва върху оставаща редовна главница – 341.13 лв. от 05.07.2022 г. до 21.07.2022 г. вкл. От заключението на съдебно икономическата експертиза (т. 4 от заключението) се установява, че към датата на исковата молба - 22.07.2022 г., като се съобрази дата на предсрочна изискуемост 07.06.2023 г. дължими са: усвоената и непогасена главница е в размер на 81 670.33 лв., в. т.ч. редовно изискуема главница (редовно падежирали вноски от 05.04.2022 г. до 05.07.2022 г.) - 1 926.22 лв. и остатък по редовна главница - 79 744.11 лв.; начислена редовна възнаградителна лихва 1 883.77 лв., в това число редовно изискуема лихва от 05.04.2022 г. до 05.07.2022 г. - 1 542.64 лв. и редовна лихва върху оставаща редовна главница – 341.13 лв. от 05.07.2022 г. до 21.07.2022 г. вкл.; начислено обезщетение за забава 33.32 лв. - обезщетение за забава върху редовно падежирали главници от 05.04.2022 г. до 05.07.2022 г., начислени за периода от 05.04.2022 г. до 21.07.2022 г. вкл.; отложена възнаградителна лихва за гратисния период (от 01.06.2015 г. до 05.02.2022 г.) - 23 429.18 лв. (лихвата е изчислена без капитализация). В този случай единствената сума за погасяване на задължения по кредита в размер на 1 300 лв. е отнесена (при спазване поредността на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД) за погасяване на вноската дължима към 05.03.2022 г. (лихва и главница) и част от вноската дължима към 05.04.2022 г. (лихва). В този размер според настоящата инстанция са основателни предявените искове, доколкото Банката е начислила лихви върху лихви и е нарушила забраната за анатоцизъм по изложените по-горе съображения. В останалата си част исковете като неоснователни следва да бъдат отхвърлени. Тъй като правните изводи на въззивната инстанция не съвпадат с тези на първоинстанционния съд, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в отхвърлителната му част до размер на сумата от 81 670.33 лв. (редовно изискуема главница) и в останалите му отхвърлителни части за претендираната възнаградителна лихва и лихва за забава, и в частта за разноските, като бъде постановено ново, с което бъде присъдена още сумата от 825.41 лв. до размер на сумата от 81 670.33 лв. - редовно изискуема главница (редовно падежирали вноски от 05.04.2022 г. до 05.07.2022 г.) - 1 926.22 лв. и остатък по редовна главница - 79 744.11 лв.; начислена редовна възнаградителна лихва в размер на 1 883.77 лв., в това число редовно изискуема лихва от 05.04.2022 г. до 05.07.2022 г. - 1 542.64 лв. и редовна лихва върху оставаща редовна главница в размер на 341.13 лв. от 05.07.2022 г. до 21.07.2022 г. вкл.; начислено обезщетение за забава в размер на 33.32 лв. - обезщетение за забава върху редовно падежирали главници от 05.04.2022 г. до 05.07.2022 г., начислени за периода от 05.04.2022 г. до 21.07.2022 г. вкл.; отложена възнаградителна лихва за гратисния период (от 01.06.2015 г. до 05.02.2022 г.) в размер на 23 429.18 лв., като върху всички присъдени суми бъде присъдена и законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.07.2022 г. до окончателното им изплащане. В останалата му обжалвана част решението следва да се потвърди. Съобразно направеното искане и изхода на спора пред въззивната инстанция ответникът следва да заплати на ищцовото дружество направените по делото разноски за двете инстанции в общ размер от 23 648.77 лв., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. трето от ГПК, Апелативен съд – Велико Търново