Решение № 94 от 19.5.2026 г. на Окръжен съд - Враца по дело № 153/2026 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК. В настоящото производство се обжалва решение № 761/24.11.2025 г., постановено по гр. дело № 3581/2024 г. по описа на Районен съд гр. Враца, с което e признато за установено по отношение на Г. Т. С., ЕГН ••••••••••, че Т. Г. С., ЕГН •••••••••• и В. Г. С., ЕГН •••••••••• са носители на правото на собственост при равни права по 1/2 идеална част за всеки от тях, върху недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 12259.1010.33.1.45 в гр. Враца, по КККР на гр. Враца, одобрени със Заповед № РД-18-43/16.09.2005 год. на изпълнителния директор на АК, с адрес на имота: гр. ••• с идентификатор 12259.1010.33.1, разположена в поземлен имот с идентификатор 12259.1010.33, с предназначение жилище, апартамент с площ по документи 88,44 кв. м., на едно ниво, заедно с прилежащите части - избено помещение № 34, с площ 6,68 кв. м., таванско помещение № 34, с площ 9,03 кв. м. и 2,206% идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж върху мястото; осъден е Г. Т. С. да предаде на Т. Г. С. и В. Г. С., по иска по чл. 108 ЗС владението върху същия недвижим имот, с изключение на едно жилищно помещение и съответните санитарни помещения, съобразно учреденото в полза на Г. Т. С. безвъзмездно и пожизнено право на ползване, съгласно Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 54, том VI, рег. № 7685, нот. дело № 834 от 22.12.2008 год. по описа на нотариус Р. С., рег. № 026 в НК и с район на действие - Районен съд – Враца; отменен е, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 43, том VI, рег. № 4946, нотариално дело № 598/10.06.2024 год. по описа на нотариус А. В. с рег. № 770 в НК, с район на действие Районен съд - Враца, и е осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Г. Т. С. да заплати на Т. Г. С. и В. Г. С. сумата 3 200,14 лева разноски в производството. Предмет на обжалване е и определение № 343/12.02.2026 г., постановено по гр.д. № 3581/2024 г. по описа на Врачанския районен съд, с което е оставена без уважение молбата с правно основание чл.248, ал.1 ГПК на Г. Т. С. за изменение на решение № 761/24.11.2025 г., постановено по гр. дело № 3581/2024 г. по описа на Районен съд гр. Враца, в частта за разноските. С въззивна жалба вх. № 21623/23.12.2025 г. ответникът Г. Т. С., чрез адв. П. П. от АК-Враца, обжалва решението на Районен съд Враца в неговата цялост, с твърдения, че същото е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят-ответник твърди, че за да отхвърли възражението му за придобиване на процесния имот по давност първоинстанционният съд неправилно се е позовал на практика на ВКС, която се отнася за съсобственици и наследници на недвижим имот и не кореспондира с настоящия казус, който касае придобиване на право на собственост от лице, което не е нито съсобственик, нито наследник, при което не е необходимо ищецът да демонстрира промяна в намерението за своене спрямо съсобственика/собственика, а е достатъчно упражняваното владение да е явно, спокойно постоянно, непрекъснато и несъмнено в предвидения от закона 10-годишен срок, което е довело до неправилно решение. Поддържа, че в нарушение на чл. 12, чл. 7, ал. 1, изр. 2 и чл. 171, ал. 2 от ГПК съдът не е извършил преценка на всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, като преди това не е съдействал на страните за изясняване на делото от фактическа страна, вкл. чрез провеждане на повторен разпит на свидетеля М. М., което е поискал, но съдът не допуснал. Посочва, че съда неправилно е интерпретирал показанията на св. М. и не е кредитирал същите, като е допуснал процесуални нарушения в процеса, както и че извършената от съда преценка, както на показанията на разпитаните по делото свидетели, така и на останалите събрани по делото доказателства, е извършена в противоречие с практиката на ВКС. Счита, че промяната в намерението му следва да се докаже само по отношение на учреденото му право на ползване, а по отношение на останалите идеални части не следва да се доказва промяна на намерението, а не както е приел съда за цялото жилище. Изтъква, че съда неправилно е приел, че не е доказал промяна в намерението за своене за себе си и не се е съобразил с практиката на ВКС, съгласно която може да се придобие като оригинерен способ по давност вещно право на ползване. Твърди, че в процеса са доказани признаците на владението по чл. 68 ЗС - постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително. Поддържа, че от събраните доказателства е доказано, че имотът е завладян от него и ищците са изгубили правото си на собственост, че е владял имота непрекъснато повече от десет години, като в този период не са събрани доказателства за прекъсване на същите. Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение на Районен съд Враца, като неправилно и необосновано и да отхвърли предявените искове, като неоснователни, както и да му присъди направените от него разноски по делото пред двете съдебни инстанции. В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна-ищци Т. Г. С. и В. Г. С., чрез пълномощника им адв. К. К., е постъпил писмен отговор, с който оспорват като неоснователна въззивната жалба на ответника. Твърдят, че районният съд е достигнал дo правилни фактически и правни изводи, като е уважил изцяло предявените искове. Поддържат, че възражението на ответника за придобиване по давност на имота е неоснователно, тъй като ответникът не е доказал демонстриране на промяна в намерението за своене спрямо собственика от такова, въз основа на което той ползва част от имота, при условията на запазено пожизнено право на ползване, в намерение за своене на целия имот. В процесния случай не е доказано, че ответникът е упражнявал фактическа власт върху имота – явна, спокойна, несъмнена и непрекъсната, в продължение на 10 години. Посочват, че в значителна част от релевантния период въззивникът е пребивавал извън страната - само в периода 2020г. – 2023г. той е бил извън страната общо 428 дни, което изключва възможността да се приеме, че фактическата власт е упражнявана непрекъснато през целия необходим давностен срок. Считат за неоснователни и възраженията на въззивника срещу преценката на съда на свидетелските показания, тъй като свидетелите, на които се е позовал въззивникът, не установяват факти, от които да се направи извод за давностно владение. Изтъкват, че е налице съществено противоречие в тезата на въззивника - от една страна твърди, че е упражнявал давностно владение върху целия имот, но от друга страна се позовава на обстоятелството, че е носител на право на ползване, въз основа на което е обитавал жилището, които правни положения са качествено различни и по същество несъвместими. Молят съда да остави без уважение въззивната жалба на ответника, а атакуваното решение - в сила, като правилно и законосъобразно и да им присъди направените разноски. С вх. № 20782/12.12.2025 г. е постъпила въззивна жалба и от ищците Т. Г. С., ЕГН •••••••••• и В. Г. С., ЕГН ••••••••••, чрез пълномощника си адв. К. К., с която обжалват процесното решение на ВрРС като неправилно и незаконосъобразно, в ЧАСТТА, с която по иска по чл. 108 от ЗС, районният съд е изключил предаване на владението от Г. Т. С. на Т. Г. С. и В. Г. С., върху едно жилищно помещение и съответните санитарни помещения от процесния самостоятелен обект в сграда, съобразно учреденото в полза на Г. Т. С. безвъзмездно и пожизнено правото на ползване, съгласно Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 54, том 6, peг. № 7685, Hoт. дело № 834 / 22.12.2008 г. на нотариус с per. № 026 в НК. Жалбоподателите-ищци твърдят, че в мотивите си районният съд правилно е възприел, че осъществената от ответника фактическа власт върху жилището не може да се квалифицира като владение, още по-малко предвид учреденото в негова полза право на ползване на определена част от жилището - една стая и санитарните помещения, и че що се касае до правото на ползване на тези обекти в процесния имот по отношение на ответника е налице валидно правно основание за ползване. Въпреки това, решаващият състав не е съобразил, че учреденото в полза на ответника право на ползване изключва владението върху частта от вещта, върху която това право е учредено и съответно не е имал основание да постанови атакуваната част от решението. Това е така, поради обстоятелството, че в процесния случай правото на ползване и владението върху вещта - респ. върху част от нея, са два от трите компонента на собствеността (владение, ползване и разпореждане), както и че фактът, че ползвателят, въз основа на надлежно правно основание, упражнява физическа власт над имота, не съставлява независимо владение, а е в изпълнение на правото на ползване, което и нормативната уредба и съдебната практика, признават като вещно право. Поддържат, че при учредено право на ползване, ползвателят притежава правно основание да упражнява фактическите действия (ползване) върху имота, което замества фактическото владение като самостоятелен правен институт и го изключва като отделен правен режим. Поради това считат, че при наличие на учредено право на ползване с НА, което не е предмет на оспорване в настоящото производство, районният съд не е имал основание да изключи от обхвата на ревандикационния иск правото на ползване, учредено в полза на ответника. Посочват, че изтъкнатото до тук обосновава противоречие на атакуваната част от решението с материално-правните законови разпоредби, както и че е налице процесуално нарушение, изразяващо се в противоречие между мотивите и диспозитива на съдебния акт. Молят съда, да отмени оспорената част от решението на PC - Враца и уважи изцяло предявеният от тях иск по чл. 108 от ЗС, като осъди Г. Т. С. да предаде изцяло владението върху притежавания от тях недвижим имот. Претендират и присъждане на направените разноски. В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна-ответник Г. Т. С., чрез адв. П. П. от АК-Враца, е постъпил писмен отговор, с който оспорва като необоснована и неоснователна въззивната жалба на ищците. Твърди, че първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон и съдебната практика, като е приел, че учреденото в полза на ответника пожизнено безвъзмездно право на ползване върху тези части от имота представлява валидно право основание за ползване. Поддържа, че по съдържание упражняването на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото, и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота. Посочва, че при съвкупна преценка на събраните доказателства в първоинстанционното производство не е установено, че след сключване на договора за дарение от 2008 г., в който е учредено право на ползване в негова полза, същото да е погасено на основание чл. 59 от ЗС. Посочва, че именно наличието на валидно учредено право на ползване върху посочената част от имота е правното основание, поради което ответникът законно упражнява фактическата власт върху нея, което правилно съда е констатирал. Счита за неоснователно твърдението във въззивната жалба за противоречие между мотивите и диспозитива на решението, тъй като съдът е изложил ясни и последователни мотиви, които логически водят до постановения диспозитив. Моли съда да отхвърли изцяло въззивната жалба, като неоснователна и да му присъди направените по делото разноски пред настоящата инстанция. Подадена е и въззивна частна жалба вх. № 4517/02.03.2026г. от ответника Г. Т. С., чрез адв. П. П. от АК - гр. Враца, против определение № 343/12.02.2026 г. постановено по гр.д. № 3581/2024 г. по описа на Врачанския районен съд, с което е отхвърлена молбата му с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Поддържа се в частната жалба, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Посочва се, че изводите на съда, че липсата на посочена сума в двата договора за правна защита и съдействие не води до извод, че сумата не е платена и че представената разписка на адв. К. е доказателство за извършено плащане, са неправилни и в противоречие на задължителните преписания на т. 1 от ТР от 06.11.2013 г. по т.д № 6/12 г. на ОСГТК на ВКС. Изтъква се, че представените два договора за правна помощ не са годни и не доказват сами по себе си реално заплащане на договореното адвокатско възнаграждение, както и че представеният списък също няма самостоятелна доказателствена стойност за изплатено адвокатско възнаграждение. Твърди се, че приложеният от адв. К. документ „Разписка" по делото е едностранно изявление, което съдържа негово твърдение, че е получил изцяло договорения адвокатски хонорар от 1700 лв., но не е реално изявление на самите ищци по делото, поради което същата не може да се третира като годно доказателство за реално изплатено в посоченият размер договорно адвокатско възнаграждение и претенцията за присъждане на разноски е недоказана и необоснована. Иска се от съда да отмени обжалваното определение на ВРС, като неправилно и незаконосъобразно. С писмен отговор ответниците по тази частна жалба и ищци в първата инстанция Т. Г. С. и В. Г. С., чрез пълномощника им адв. К. К., оспорват същата и молят да бъде оставена без уважение. Твърдят, че разписката, в която е посочено, че към 08.10.2025г. пълномощника им е получил от тях адвокатски хонорар в размер 1700 лева за изготвяне на искова молба, процесуално представителство и защита по делото, представлява частен документ и тъй като не е оспорена от ответника, тя е безспорно доказателство за извършено плащане по облигационно правоотношение, материализирано в сключените между ищците и адвоката договори за правна защита и съдействие от 25.09.2024 г. и от 01.07.2025 г. Считат, че изложените от въззивника-ответник мотиви относно неприсъждапето на разноски, противоречат на правния смисъл именно на т. 1 от ТР № 6 / 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСТТК на ВКС. Поддържат, че присъждането на разноски на ищците, респ. оставяне без уважение молбата на ответника с искане за изменение на постановеното по делото решение е в съответствие и с разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК. Молят съда да остави без уважение въззивната частна жалба, като неоснователна и недоказана, и по този начин остави в сила обжалваното определение, като правилно п законосъобразно. Въззивните жалби и въззивната частна жалба са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, в рамките на законоустановените срокове по чл.259, ал.1, респ. чл.275, ал.1 ГПК, и срещу обжалваеми съдебни актове. При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК въззивният съд констатира, че първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо. За да се произнесе по основателността на въззивните жалби, настоящият съдебен състав взе предвид следното: Районен съд-Враца е сезиран с искова молба на Т. Г. С., ЕГН •••••••••• и В. Г. С., ЕГН •••••••••• и двамата с постоянен адрес: гр. •••, чрез адв. К. К., против Г. Т. С., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр. •••, с която е предявен ревандикационен иск по чл.108 от ЗС и е направено искане, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение. В исковата молба се твърди, че с Нотариален акт за покупко-продажба № 184, том I, рег. № 2143, дело № 351/13.04.1999 год. по описа на нотариус С. П. с рег. № 006 към НК Т. И. С. и ответника Г. Т. С. закупили при равни права недвижим имот, представляващ жилище - •••, което се намира в гр. Враца, •••, състоящо се от три стаи, сервизни помещения и тераса, с площ 88,441 кв. м., заедно с избено помещение с № 34, с площ 6,70 кв. м. и таван № 34 с площ 9,034 кв. м. и 2.20% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото в •••. Поддържа се, че към момента на закупуването на недвижимия имот Т. И. С. е бил в брак с М. А. С., а Г. Т. С. е бил в брак с И. Л. С., поради което процесният недвижим имот е бил в режим на СИО от една страна между Т. И. С. и М. А. С. и от друга- между Г. Т. С. и И. Л. С.. Твърди се, че със саморъчно завещание от 10.08.2000 год., обявено с Протокол от 21.08.2007 год. на нотариус И. Л. с рег. № 339 към НК, М. А. С. е завещала в полза на първия ищец Т. Г. С. 1/4 идеална част от процесното жилище. Излага се, че с искова молба, вписана в Служба по вписванията, наследниците по закон на М. А. С. - нейна дъщеря, Т. И. С. - нейн съпруг и ответникът Г. Т. С. - нейн син, са поискали отмяна на завещателните разпореждания и възстановяване на запазената част, съгласно чл. 29, ал. 3 ЗН. Поддържа се, че макар и вписана тази искова молба не е депозирана в Районен съд - Враца, поради което не е налице надлежно предявяване на иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН. Посочва се, че от самата искова молба се установява, че липсва положителната процесуална предпоставка за упражняване на този иск, предвидена в чл. 30, ал. 2 ЗН, поради което се излага съображение, че не е прекъсната петгодишната погасителна давност, съобразно чл. 116, б. "а", вр. чл. 110 ЗЗД, и същата е изтекла на 22.12.2012 год. По изложените съображения се твърди, че ищецът Т. Г. С. е собственик на 1/4 от процесния недвижим имот въз основа на завещателно разпореждане от М. А. С.. Поддържа се, че с Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 54, том VI, рег. № 7685, нотариално дело № 834/22.12.2008 год. по описа на нотариус Р. С., рег. № 026 към НК, ответникът Г. С. и И. Л. С. дарили на втория ищец В. Г. С. собствената си 1/2 идеална част от процесното жилище, като в полза на ответника Г. Т. С. било учредено пожизнено безвъзмездно право на ползване върху едно жилищно помещение и сервизните помещения в апартамента. Твърди се, че с Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 43, том VI, рег. № 4946, нотариално дело № 598/10.06.2024 год. по описа на нотариус А. В. с рег. № 770 в НК, ответникът Г. Т. С. е признат за собственик върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор 12259.1010.33.1.45 в гр. Враца, по КККР на гр. Враца, одобрени със Заповед № РД-18- 43/16.09.2005 год. на изпълнителния директор на АК, с адрес на имота: гр. Враца, •••, •••, апартамент № 34 с идентификатор 12259.1010.33.1, разположена в поземлен имот с идентификатор 12259.1010.33, с предназначение жилище, апартамент с площ по документи 88,44 кв. м., на едно ниво, заедно с прилежащите части - избено помещение № 34, с площ от 6,68 кв. м., таванско помещение № 34, с площ от 9,03 кв. м. и 2,206 % идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж върху мястото. Поддържа се, че ответникът не е собственик на процесния имот, а заедно със своята сестра И. Т. Я. са собственици при равни права на 1/4 идеални части от жилището. Излага се съображение, че ответникът не е придобил по давност останалите 7/8 идеални части от процесния имот, тъй като с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 54, том VI, рег. № 7685, нотариално дело № 834/22.12.2008 год. по описа на нотариус Р. С., рег. № 026 към НК по отношение на ответника е учредено пожизнено безвъзмездно право на ползване на едно помещение и санитарните помещения в жилището, т.е. от посочената дата ответникът е носител на ограничено вещно право на ползване. На следващо място се излага становище, че съобразно нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 43, том VI, рег. № 4946, нотариално дело № 598/10.06.2024 год. по описа на нотариус А. В. с рег. № 770 в НК, най-късната възможна дата, от която е започнала да тече придобивна давност в полза на ответника е 10.06.2014 год., същевременно обаче към тази дата ответникът е притежавал идеални части от процесното жилище, което изключва възможността той да придобива собствеността върху недвижимия имот на друго правно основание, каквото е давността. Твърди се, че ответникът не е упражнявал непрекъсната фактическа власт върху процесното жилище в продължение на законоустановения период от 10 години, тъй като до 2016 год. включително ответникът е пребивавал трайно в Кралство Испания, където е и работил по договор, въз основа на който е бил и осигуряван. Иска се от съда да признае за установено по отношение на ответника Г. Т. С., че ищеца Т. Г. С. притежава 1/4 идеална част от процесния недвижим имот на основание завещателно разпореждане от М. А. С., а ищеца В. Г. С. притежава 1/2 идеална част от процесния имот на основание договор за дарение и да осъди ответника Г. Т. С. да предаде владението върху притежаваните от ищците общо 3/4 идеални части от имота, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК отмени нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 43, том VI, рег. № 4946, нотариално дело № 598/10.06.2024 год. по описа на нотариус А. В. с рег. № 770 в НК, в частта с която е признато правото на собственост на ответника Г. Т. С. над 1/4 идеални части от процесния имот. Претендират се разноски. По постъпила искова молба от Т. Г. С., ЕГН ••••••••••, против Г. Т. С., ЕГН ••••••••••, е образувано производство по гр. дело № 2080/2025 год. по описа на Районен съд - Враца. В исковата молба са изложени обстоятелства, идентични с изложените в исковата молба, въз основа на която е образувано гр. дело № 3581/2024 год. по описа на Районен съд – Враца. Наред с това се твърди, че с Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 101, том II, рег. № 2814, нот. дело № 133 от 10.05.2007 год. по описа на нотариус С. Г., рег. № 027 в НК, Т. И. С. /дядо на ищеца и баща на ответника/ дарил на ответника Г. Т. С. 1/4 идеална част от недвижим имот с идентификатор 12259.1010.33.1.45 по КККР на гр. Враца, одобрени със Заповед № РД-18- 4316.09.2005 год. на изпълнителния директор на АК, представляващ жилище - апартамент с № 34, разположено в бл. 135, вх. Б, което се намира в гр. Враца, ж. к. "Дъбника", състоящо се от три стаи, сервизни помещения и тераса, с площ от 88,44 кв. м., заедно с избено помещение с № 34, с площ от 6,70 кв. м. и таван № 34 с площ от 9,034 кв. м. и 2.20% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото в ж. к. "Дъбника". Имотът е разположен в сграда с идентификатор 12259.1010.33.1, находяща се в поземлен имот с идентификатор 12259.1010.33. Направено е искане съда да признае за установено в отношенията между страните, че Т. Г. С. е собственик на 1/4 идеална част от процесния недвижим имот и да осъди ответника Г. Т. С. да предаде владението върху собствената на ищеца идеална част от недвижимия имот и на основание чл. 537 ГПК да отмени нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 43, том VI,рег. № 4946, нотариално дело № 598/10.06.2024 год. по описа на нотариус А. В. с рег. № 770 в НК, в частта с която е признато правото на собственост на ищеца върху процесния имот. Претендират се разноски. С протоколно определение от 17.09.2025 год., съдът на основание чл. 213 ГПК е присъединил към гр. дело № 3581/2024 год. по описа на Районен съд - Враца, гр. дело № 2080/2025 год. по описа на съда, като разглеждането на същото е продължило в производството по гр. дело № 3581/2024 год. по описа на Районен съд - Враца. С оглед обединяването на двете дела претенциите на ищците спрямо ответника са за признаване за установено, че ищците са собственици на процесния недвижим имот, при права и на основания, както следва: Т. Г. С. - на 1/2 (една втора) идеална част, придобита: 1) 1/4 (една четвърт) идеална част, на основание чл. 16, ал. 2 от ЗН, въз основа на завещателно разпореждане от М. А. С. (негова баба, починала на 01.08.2004 г.), съгласно Саморъчно завещание от 10.08.2000 г.. обявено с Протокол от 21.08.2007 г. на нотариус И. Л. с per. № 339, вписано в Служба по вписванията с вх. per. № 27021 / 21.12.2007 г., акт № 68, том 10; и 2) 1/4 (една четвърт) идеална част, на основание чл. 225 от ЗЗД и дарственият акт от дядо му Т. И. С., съгласно Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 101, том 2, per. № 2814, нот. дело № 133 / 10.05.2007 г. на нотариус С. Г. с per. № 027 в Нотариалната камара; а В. Г. С. - на 1/2 (една втора) идеална част, придобита на основание чл. 225 от ЗЗД и дарственият акт от родителите му Г. Т. С. и И. Л. С., съгласно Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 54, том 6, per. № 7685, нот. дело № 834 / 22.12.2008 г. на нотариус Р. С. с per. № 026 в Нотариалната камара, и за осъждането на ответника Г. Т. С. да предаде владението върху притежаваният от ищците Т. Г. С. и В. Г. С. при равни права недвижим имот, както и за цялостна отмяна, на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, на Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 43, том 6, per. № 4946, нот. дело № 598 / 10,06.2024 г. на нотариус А. В. с per. № 770 в Нотариалната камара. В срока по чл. 131 ГПК от ответника Г. Т. С. чрез пълномощник адв. П. П. е постъпил писмен отговор, с който иска се оспорва като неоснователен. Оспорва се твърдението, че ответника не упражнява непрекъснато фактическата власт върху процесното жилище. Поддържа се, че в периода, в който се твърди в исковата молба, че ответникът е пребивавал и работил извън страната, същият е бил едноличен търговец ЕТ "МС-Г. С.", ЕИК •••, като през този период е правил ежемесечни осигуровки. Твърди се, че ответникът е работил в Кралство Испания, но не е пребивавал трайно там, а е бил на временна работа и то в периода доста преди 2016 год., като в процесния период не е прекъсвал владението си върху жилището. Излага се твърдение, че ищците са изгубили владението върху процесния недвижим имот, тъй като през 2003 год. напускат страната, заедно с тяхната майка, завършват образованието си в Кралство Испания, където впоследствие живеят и работят и повече от 15 години не поддържат контакт с ответника. Твърди се, че ищците не са посещавали процесния недвижим имот от 2005 год., когато идват на почивка в страната, не са се интересували от него, нямат и ключ от жилището. Сочи се, че ответникът е направил опит да се свърже с ищеца Т. С. по телефона през 2011 год., като същият отказал да разговаря с него. Поддържа се, че за период от 22 години жилището се поддържа от ответника, който заплаща и дължимите данъци за имота. Излагат се съображения, че ищците са изгубили собствеността си върху процесното жилище вследствие активното поведение на ответника чрез владеене на вещта в срока на придобивната давност. Прави се възражение за изтекла придобивна давност в полза на ответника, поради което предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС е неоснователен. Поддържа се, че учреденото в полза на ответника право на ползване върху определена част от жилището се е трансформирало в своене за себе си през 2012 год. Посочва се, че след като ответника е загубил връзка с ищците, през 2014 год. заживява на семейни начала с друга жена в процесния апартамент, като от съжителството помежду им се ражда детето М. Г. С.. През 2018 год. ответникът и лицето, с което е във фактическо съжителство се разделят, а ответникът се грижи сам за своя син М. С.. Поддържа се, че с Решение № 755, постановено по гр. дело № 2516/2018 год. по описа на Районен съд - Враца упражняването на родителските права върху М. С. са предоставени на ответника, като местоживеенето на детето е определено при ответника в процесното жилище. Твърди се, че ответникът не притежава друго жилище, има множество здравословни проблеми, трудно подвижен е, а единствените му доходи са от получавана пенсия по болест. При тези и другите подробно изложени съображения в отговора на исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да отхвърли предявеният иск като неоснователен и недоказан. Претендират се разноски. Пред районния съд са събрани писмени и гласни доказателства. Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства. След като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с изложените от страните доводи, настоящият съдебен състав приема за установено от фактическа страна следното: Между страните не се спори и е установено от представените по делото писмени доказателства, че ищците са собственици на процесния самостоятелен обект в сграда с идентификатор 12259.1010.33.1.45 в гр. Враца, по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Враца, одобрени със Заповед № РД-18-43 / 16.09.2005 г. на Изпълнителния директор на АК, с адрес на имота: гр. Враца, •••, в сграда с идентификатор 12259.1010.33.1, разположена в поземлен имот с идентификатор 12259.1010.33, с предназначение жилище, апартамент с площ по документ 88,44 кв.м., на едно ниво, заедно е прилежащите части избено помещение № 34 с площ 6,68 кв.м., таванско помещение № 34 с площ 9,03 кв.м. и 2,206 % идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от отстъпеното право на строеж върху мястото, при права и на основания, както следва: Т. Г. С. е собственик на 1/2 (една втора) идеална част, придобита: 1) 1/4 (една четвърт) идеална част, на основание чл. 16, ал. 2 от ЗН, въз основа на завещателно разпореждане от М. А. С. (негова баба, починала на 01.08.2004 г.), съгласно Саморъчно завещание от 10.08.2000 г., обявено с Протокол от 21.08.2007 г. на нотариус И. Л. с per. № 339, вписано в Служба по вписванията с вх. peг. № 27021 / 21.12.2007 г., акт № 68, том 10; и 2) 1/4 (една четвърт) идеална част, на основание чл. 225 от ЗЗД и дарственият акт от дядо му Т. И. С., съгласно Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 101, том 2, peг. № 2814, нот. дело № 133 / 10.05.2007 г. на нотариус С. Г. с peг. № 027 в Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията вх. peг. № 3652 / 10.05.2007 г., акт № 160, том 9; а В. Г. С. е собственик на 1/2 (една втора) идеална част, придобита на основание чл. 225 от ЗЗД и дарственият акт от родителите му Г. Т. С. и И. Л. С., съгласно Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 54, том 6, peг. № 7685, нот. дело № 834 / 22.12.2008 г. на нотариус Р. С. с peг. № 026 в Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията вх. peг. № 9912 / 22.12.2008 г., акт № 185, том 27. Установено е също и не е спорно между страните, че с Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 54, том VI, рег. № 7685, нот. дело № 834 от 22.12.2008 год. по описа на нотариус Р. С., рег. № 026 в НК и с район на действие - Районен съд - Враца, с който Г. Т. С. и И. Л. С. са дарили на своя син В. Г. С. собствената си 1/2 идеална част от процесния недвижим имот, в полза на дарителя Г. Т. С. е учредено пожизнено безвъзмездно право на ползване върху едно жилищно помещение и съответните санитарни помещения в апартамента, като дарения няма право да продава, заменя, ипотекира, и въобще да извършва всякакви действия на разпореждане с дарения недвижим имот без изричното писмено съгласие на ползвателядарител Г. Т. С.. Безспорно по делото е също така, че с Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 43, том VI, рег. № 4946, нотариално дело № 598/10.06.2024 год. по описа на нотариус А. В. с рег. № 770 в НК, с район на действие Районен съд - Враца, Г. Т. С. е признат за собственик по давностно владение на процесния недвижим имот. По делото е представена искова молба /вписана на 29.10.2008 год./ от И. Т. Я., Т. И. С. и Г. Т. С., в качеството им на наследници на М. А. С., против Т. Г. С. за възстановяване на накърнена запазена част от наследството на общия на ищците наследодател. Представени по делото са справка - данни за осигуряване по ЕГН за Г. Т. С. за периода 01.01.2015 год. - 31.12.2016 год., както и за периода от 01.01.2013 год. - 31.12.2014 год. По делото е представа справка за актуално състояние на действащи трудови договори за Г. Т. С., видно от която по отношение на същия е налице действащ трудов договор с АВС ТРАНС ЕООД в периода от 13.06.2014 год. до 01.09.2014 год. Представено по делото е удостоверение от ОД на МВР, гр. Враца за влизания и излизания от страната на Г. Т. С. в периода 10.01.2020 год. до 10.06.2024 год. По делото е представено удостоверение за раждане на М. Г. С., ЕГН ••••••••••, роден на 04.10.2015 год., издадено въз основа на акт за раждане № 0442 от 05.10.2015 год., от което се установява, че детето е родено в гр. Враца от родители В. Р. И. и Г. Т. С.. По делото е приета справка за история на осигуряването като самоосигуряващо се лице на Г. Т. С. за периода от 01.04.1998 год. до 20.09.2024 год., ведно със справка за трудови договори, относно Г. Т. С. за същия период. Представено по делото е й писмо от НОИ № 1023-40-95 #6/19.09.2025 год., от което се установява, че в периода от 01.04.2013 год. до 29.05.2014 год. Г. Т. С. е получавал обезщетение за безработица в размер на 426 евро месечно от SEPE, област Навара, компетентна в областта на обезщетенията за безработица. По делото е представено удостоверение от ОД на МВР, гр. Враца, от което се установява, че е извършена справка за задграничните пътувания на Г. Т. С. за периода от 01.01.2020 год. до 16.01.2020 год. и от 02.12.2023 год. до 10.06.2024 год. Установява се, че Г. Т. С. е напуснал страната през ГКПП Видин Дунав мост на 16.01.2020 год. в 17:25 часа и е влязъл в страната през ГКПП Видин Дунав мост на 02.12.2023 год. в 13:35 часа. От представено удостоверение от ОД на МВР, гр. Враца, РУ - Враца се установява, че за периода 2015 год. - 2025 год. за лицата Т. Г. С. и В. Г. С. няма данни същите да са напускали или влизали в пределите на границите на Република България. По отношение и на двамата са издадени валидни лични документи - лична карта, както следва: за Т. Г. С. - паспорт, издадена на 27.05.2019 год. и лична карта, издадена на 22.01.2021 год., и за В. Г. С. - лична карта, издадена на 09.04.2025 год., като всички лични документи са издадени по искане на консулството на Република България в гр. Валенсия, Испания. По делото е представено удостоверение за настоящ адрес изх. № 1100-726 от 12.04.2025 год. за Т. Г. С., от което се установява, че лицето е с настоящ адрес в Испания от 04.01.2011 год. Представено е и удостоверение за настоящ адрес изх. № 1100-726-1 от 12.04.2025 год. за В. Г. С., от което се установява, че лицето има заявен последен настоящ адрес от 04.11.2008 год., в гр. •••. Представено по делото е й удостоверение от ОД на МВР, гр. Враца, РУ - Враца, от което се установява, че в периода 2015 - 2025 год. не се съдържат данни в автоматизираната информационна система - граничен контрол на МВР за влизания или излизания в страната на Г. Т. С. и В. Г. С.. В първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателства, чрез разпит на трима свидетели на ищците - В. М. Г., С. С. Т. и Д. И. Д., както и трима свидетели на ответника - Л. М. Ц., Н. Х. Н. и М. Н. М.. Разпитана свидетелката В. М. Г. заявява, че познава семейството на страните от повече от 20 години и че последно е посетила процесното жилище през 1998 год., когато им била на гости. Посочва, че родителите на ищците - И. и Г. С.и, се разделили през 2008 год. или 2009 год., че ищците и тяхната майка живеят в Испания и че не е виждала ищците от 2012 год.; виждала ги е в Испания, когато ходила там на гости. Свидетелката твърди, че в периода 2014 - 2024 год. ответникът за кратки периоди от време е посещавал Испания, където работил като шофьор и отсъствал от страната, но за не повече от 6 месеца. Свидетелката не е чувала ответникът да заявява, че е собственик на жилището. Известно й е, че ответникът направил опит да се разпореди с жилището, като лично видяла обявата и уведомила за това майката на ищците. Свидетелката С. С. Т. е приятелка на майката на ищците и познава родителите на ищците И. и Г. от около 25 години; последно е ходила в процесното жилище през 2009 год. Същата твърди, че родителите на ищците се разделили през 2009 год., че ищците заедно с тяхната майка били в Испания, поради което не ги е виждала и че не й е известно ответникът да е възпрепятствал ищците да влизат в процесното жилище. Според свидетелката в периода от 2014 год. до 2020 год. ответникът е работил в Испания периодично, което включвало и периоди от време по-дълги от 6 месеца. От познати разбрала, че ответникът е направил опит да се разпореди с апартамента. Знае, че данъците за процесното жилище са заплащани от майката на ищците, лично или чрез нейната майка, на която изпращала пари за това, като и с помощта други лица. Сочи, че ответникът притежава къща с двор в с. •••, но не е ходила там. Свидетелката Д. И. Д. е братовчедка на ответника, познава родителите на ищците от 35 години; същите се разделили през 2009 год. Ищците били в Испания и не са се прибирали в страната от 2005 год. Свидетелката знае, че ответникът се е връщал да работи в Испания за повече от 6 месеца и че превозвал товари с камион. Свидетелката посочва, че ответникът работил във фирма •••, където се виждали, а самият той й заявил, че превозва товари за Австрия и Германия. Свидетелката не е чувала ответника да твърди, че е собственик на жилището и не й е известно ответникът да е възпрепятствал ищците да ползват жилището. Същата знае, че ответникът се опитал да се разпореди с жилището; лично видяла обявата. Свидетелката твърди, че след 10.06.2014 год. данъците за процесния имот били заплащани от майката на ищците – И., лично от нея или чрез нейната майка, а така също и чрез нея - свидетелката. Свидетелят Л. М. Ц., съсед на ответника, твърди в показанията си, че в процесното жилище живее ответника заедно с малко момче; след завръщането му от Испания преди 10 години с ответника живеела и жена; същият не познава ищците. Заявява, че не е ходил в процесното жилище. Свидетелят Н. Х. Н. познава ответника от 53 години, били съученици; познава ищците, помни Т., но не е виждал В.. Посочва, че когато е посещавал жилището в него живели ответника и неговия малък син. Свидетелят М. Н. М., приятел на ответника, твърди, че не е виждал ищците повече от 15 години; ходил е в процесното жилище и твърди, че в него живее ответника заедно с малкия си син. Свидетелят знае от ответника, че същият не е в добри отношения с ищците. Заявява, че станал свидетел на разговор по телефона между ответника с един от синовете му, който не искал да разговаря с него, от което ответникът бил много разстроен. Посочва, че в проведения разговор станало въпрос и за процесното жилище. Районният съд е кредитирал показанията на свидетелите като обективно дадени и почиващи на непосредствени възприятия. Въззивният съд също дава вяра на показанията на свидетелите и възприема показанията им като обективни, непосредствени и непротиворечиви При така възприетото от фактическа страна настоящият съдебен състав прави следните правни изводи: Предявеният иск е с правно основание чл.108 ЗС. Чрез петиторния осъдителен иск с правно основание чл. 108 ЗС ищецът иска от съда със сила на пресъдено нещо да установи спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че правото на владение върху нея, като правомощие от сложното право на собственост, принадлежи на него и въз основа на това установяване да се осъди ответника, който я владее или държи, без да притежава правно основание за това, да предаде фактическата власт върху спорна вещ на собственика. Следователно, фактическият състав, при осъществяването на който възниква материалното притезателно право да се иска предаване фактическата власт, включва три юридически факта – две положителни и една отрицателна материална предпоставка. По силата на чл. 154, ал. 1 ГПК на ищеца принадлежи правното задължение да установи, че е титуляр на правото на собственост върху спорната вещ, както и че ответника я владее или държи, а за да бъде отхвърлен осъдителният иск, ответникът е длъжен да установи, че упражнява фактическата власт върху вещта на вещноправно или облигаторно основание. Това доказване следва да бъде пълно и главно. По отношение на първия елемент – правото на собственост на ищците Т. Г. С. и В. Г. С. върху процесния имот, по делото се доказа, че ищците са придобили правото на собственост на процесния имот при равни права в резултат на завещателното разпореждане от 10.08.2000 г. на М. А. С. (починала на 01.08.2004 г.), и на договорите за дарение от 10.05.2007 г. и от 22.12.2008 г., което обстоятелство не се оспорва от ответника. По отношение на този елемент, с оглед възражението на ответника за придобиване на собствеността на процесния имот на основание давностно владение и позоваването му на Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 43, том VI, рег. № 4946, нотариално дело № 598/10.06.2024 год. по описа на нотариус А. В. с рег. № 770 в НК, с район на действие Районен съд - Враца, спорът е дали ищците са изгубили правото си на собственост. Нормата на чл.79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС в хипотезата на чл.79, ал.1 ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл.79, ал.2 ЗС. Владението е едновременно проявление на субективен и обективен елемент. Обективният елемент се изразява в упражняване на фактическата власт върху вещта и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота по съдържание като на собственик /в този смисъл ППВС № 6 от 1974/. Субективният елемент на владението – намерението за своене е психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС. Следва да бъде установено, че се упражнява непрекъснато, трайно, явно и необезпокоявано фактическа власт върху вещта. Владението е едно фактическо състояние, характеризиращо се с упражняване на власт върху една вещ (недвижим имот), която владелеца държи, лично или чрез другиго, като своя (чл. 68, ал.1 ЗС). Следователно, два са основните елементи или признаци на владението: обективния елемент (corpus) - държането на вещта и субективния елемент (animus) – намерението да се свои вещта, да се държи със съзнанието, че вещта е собствена. Относно наличието на обективния елемент на владението по делото се установи, че в процесния период – след придобиването на собствеността върху имота от ищците в резултат на завещателното разпореждане от 10.08.2000 г. и договорите за дарение от 10.05.2007 г. и от 22.12.2008 г., ответникът е живял и е ползвал процесния имот или по смисъла на ЗС е държал същия. Това обстоятелство се доказа от разпита на свидетелите по делото и не се оспорва от ищците. С оглед на изложеното съдът приема, че обективният елемент на владението - държането на процесния имот от ответника Г. Т. С. в процесния период, е категорично доказан. Относно субективният признак на владението – намерението на ответника Г. Т. С. да държи имота на ищците от като свой, следва да бъде съобразено основанието, на което ответника и придобил фактическата власт върху имота на ищците и приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС. Ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС - налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. Това разрешение следва да намери приложение и в отношенията между лицето, което е придобило право на собственост върху вещта по силата на прехвърлителна сделка и лицето, в полза на което е учредено право на ползване по смисъла на чл.56 от ЗС върху вещта. В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на тричленни състави на ВКС, постановени по спорове за собственост с въведено възражение за придобивна давност, а именно: решение № 291/09.08.2010 г., постановено по гр. д. № 859/2009 г. на II ГО на ВКС, в което е прието, че за да промени държането във владение, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика; решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО на ВКС, което е прието, че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение; решение № 145/14.06.2011 г., постановено по гр. д. № 627/2010 г. на I ГО на ВКС, в което е прието, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани; решение № 12/19.02.2014 г., постановено по гр. д. № 1840/2013 г. на I ГО на ВКС, в което е прието, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. В настоящия случай по делото е установено, че с Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 54, том VI, рег. № 7685, нот. дело № 834 от 22.12.2008 год. по описа на нотариус Р. С., рег. № 026 в НК, с който Г. Т. С. и И. Л. С. са дарили на своя син В. Г. С. собствената си 1/2 идеална част от процесния недвижим имот, в полза на дарителя Г. Т. С. е учредено пожизнено безвъзмездно право на ползване върху едно жилищно помещение и съответните санитарни помещения в апартамента, който факт, съотнесен към разпоредбата на чл. 56, ал.1 от ЗС, сочи наличие на учредено ограничено вещно право на ползване, при който вещта се предоставя за ползване, т. е. ползувателят упражнява фактическа власт като държател. Както вече беше отбелязано по-горе, когато фактическата власт е установена като държане, последващата промяна в намерението на упражняващото тази фактическа власт лице да държи вещта като своя следва да бъде противопоставена на действителния собственик на вещта, за да може да се приеме, че установената в чл. 69 ЗС презумпция намира приложение. Както вече беше отбелязано, вътрешното убеждение на ползвателя за настъпила промяна в неговото намерение за своене на имота само по себе си не би могло да обоснове и обективното настъпване на такава промяна, ако не достигне до знанието на собственика. Ако собственикът е предоставил вещта за ползване другиму, той по установеното в чл. 68, ал. 2 ЗС правило /доколкото наличието на учредено право на ползване изключва приложението на установената в чл. 69 ЗС презумпция/ владее вещта чрез този, на когото я е предоставил. В такава хипотеза следователно владението му не е изгубено, нито застрашено до момента, в който държателят не го уведоми, че установява самостоятелна фактическа власт за себе си. В случая до 2024 г., когато с Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 43, том VI, рег. № 4946, нотариално дело № 598/10.06.2024 год. по описа на нотариус А. В. с рег. № 770 в НК, с район на действие Районен съд - Враца, ответникът е заявил собственически права върху имота, не е установено ищците-собственици да са били уведомявани за промяна на намерението, с което ответникът е ползвал имота, нито е установено ответникът да е извършвал такива действия, които да обективират подобно намерение. Действително подобно намерение е съществувало в съзнанието на ответника, но същото е следвало да бъде обективирано чрез действие или изрично волеизявление спрямо собствениците. От събраните по делото гласни доказателствени средства безспорно се установи, че ищците са напуснали пределите на страната и трайно са се установили в чужбина, както и че същите не поддържат никакви контакти с ответника повече от 15 години. Показанията на свидетеля М. М. за проведен телефонен разговор между ответника и един от синовете му /ищците/, при който бил поставен въпроса за процесното жилище, са твърде лаконични и противоречиви и от същите не може да бъде направен извод за довеждане до знанието на двамата ищци-собственици на имота, намерението на ответника-ползвател за своене на имота. Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че с вписването на исковата молба на 29.10.2008 год., с която от И. Т. Я., Т. И. С. и Г. Т. С., в качеството им на наследници на М. А. С. са предявили против Т. Г. С. иск за възстановяване на накърнена запазена част от наследството на общия на ищците наследодател, е обективирал промяна в намерението си да държи имота като свой. Както е прието в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/09 г. на I г. о. и Решение № 115 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 977/2016 г., II г. о., ГК, за лицата не съществува задължение да следят за съдържанието на книгите за вписване, нито в закона е установена презумпция, че те са запознати със съдържанието на всички вписани по реда на ПВ актове. Вписването на исковата молба не е действие за довеждане на намерението да се свои имота до знанието на собствениците, тъй като вписването няма такова действие. Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че промяната в намерението му следва да се докаже само по отношение на учреденото му право за ползване, а по отношение на останалите идеални части от имота не следва да се доказва промяна на намерението. Макар в полза на ответника Г. Т. С. да е учредено пожизнено безвъзмездно право на ползване върху едно жилищно помещение и съответните санитарни помещения в апартамента, с оглед вида на имота – жилище, то по необходимост същият е ползвал и останалите две стаи. Ползването на тези помещения съдът приема като търпими действия, които са самостоятелен вид факти, свързани с упражняването на фактическа власт върху вещ и които не пораждат последиците на владението и държането. Практиката на ВКС - напр. Решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г., ВКС, I г.о. и др., възприема определението на търпими действия от правната теория, а именно - търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на собственика/владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Към това тълкуване практиката - напр. Решение № 122 от 03.12.2020 г. на ВКС по гр.д. № 3549/2019 г., I г.о., ГК, добавя, че общото между държането и търпимите действия е в обективния им елемент - упражняване на фактическа власт върху вещ, а разликата е в субективния елемент, извеждан от основанието, на което е установена фактическата власт. При държането фактическата власт се установява въз основа на правна сделка, по силата на която и с оглед поето по нея договорно задължение, собственикът или владелецът на вещта предава временно или безсрочно ползването на вещта, съответно държателят придобива противопоставимо на съконтрахента си облигационно право да ползва вещта съобразно условията на сделката, по която се уреждат отношенията между съконтрахентите. При търпимите действия фактическата власт се придобива също със съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие може да бъде изрично или предполагаемо, но основано на добри междуличности отношения /съседски, приятелски или роднински/, поради което се търпи едно действие върху имот, действие, за което лицето, което го извършва няма никакво право. Тази характеристика на търпимите действия обуславя и необходимостта промяната в намерението за своене на вещта, спрямо която същите се осъществяват, да бъде доведена до знанието на собственика, за да се трансформира така установената фактическа власт във владение. Както бе посочено по-горе, по делото не е установено ответникът да е манифестирал намерение за своене спрямо ищците, което своене да се разпростира не само върху частта от жилището, върху която в негова полза е учредено право на ползване, но и върху останала част от същото. С Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 43, том VI, рег. № 4946, нотариално дело № 598/10.06.2024 год. по описа на нотариус А. В. с рег. № 770 в НК, с район на действие Районен съд - Враца, ответникът е заявил собственически права върху имота, което, видно от исковата молба, е достигнало до знанието на ищците-собственици, но до предявяването на иска /12.11.2024 г./ не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен давностен срок, поради което следва да се приеме, че наличието на поддържаното от ответника основание за придобиване правото на собственост върху процесния апартамент не е доказано. С оглед на изложеното, съдът намира, че ищците по делото доказаха правото си на собственост върху процесния имот, поради което същото следва да им се признае по отношение на ответника. Що се отнася до правнорелевантното обстоятелство дали ответникът държи спорния имот, предмет на иска, в отговора на исковата молба е налице признание на този факт. Няма спор между страните, като това обстоятелство се признава изрично от ответника и във въззивната жалба и в писмената защита, представена пред въззивния съд, че той държи процесния апартамент и по време на висящността на настоящия процес – налице е и втората предпоставка на иска по чл.108 от ЗС. Неоснователна е обаче претенцията на ищците за предаване на владението от ответника на целия процесен недвижим имот. Както бе посочено вече, ответникът носи доказателствената тежест за установяване наличието на правно основание за упражняване на фактическа власт върху вещта, ако твърди, че такова съществува. Основанието е юридически факт, който създава право да се владее или държи имота. Основанието може да е някакво вещно право – напр. право на ползване по см. на чл.56 от ЗС, или да има облигационен характер – напр. договор за наем или заем за послужване, сключен със собственика, по силата на който ответникът държи вещта. В настоящия случай ответникът Г. Т. С. се позовава на Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 54, том VI, рег. № 7685, нот. дело № 834 от 22.12.2008 год. по описа на нотариус Р. С., рег. № 026 в НК, с който в негова полза е учредено пожизнено безвъзмездно право на ползване върху едно жилищно помещение и съответните санитарни помещения в апартамента. Именно учреденото в полза на ответника ограничено вещно право на ползване по смисъла на чл. 56, ал.1 от ЗС е правното основание за упражняване на фактическа власт от него върху посочените реални части от имота. С оглед изложеното от предаването на държането на процесния имот следва да бъдат изключени помещенията, за които ответникът има правно основание да упражнява фактическа власт - едно жилищно помещение и съответните санитарни помещения в апартамента, върху които има учредено вещно право на ползване. Искането на ищците за отмяна на Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 43, том VI, рег. № 4946, нотариално дело № 598/10.06.2024 год. по описа на нотариус А. В. с рег. № 770 в НК, с район на действие Районен съд – Враца, е основателно и представлява законна последица от уважаването на иска за собственост – в този смисъл е ТР №178/30.06.1986 г. на ОСГК на ВС. Следва да се отбележи, че отмяната на този охранителен акт, независимо от процесуалното качество на страната, която се ползва от него (ищец или ответник), е дължима последица с оглед на принципите за икономичност и ефективност на процеса, както се приема в практиката на ВКС, обективирана в Определение №359/08.04.2011 г. по гр. дело № 1570/2010 година на ІІ г.о. на ВКС. От друга страна разпоредбата на чл. 537, ал. 2 от ГПК никога не е приложима самостоятелно. Тя урежда задължението на съда да отмени, респективно да измени, порочен охранителен акт като последица от разрешен по исков ред спор за материално право. При тези съображения настоящият съдебен състав намира, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения ревандикационен иск. Като е достигнал до същия краен извод районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. В този смисъл въззивните жалби са неоснователни. За да се произнесе по основателността на въззивната частна жалба на Г. Т. С. срещу определение № 343/12.02.2026г, с което е отхвърлено искането му за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, съдът взе предвид следното: В мотивите на посоченото определение РС-Враца е приел, че макар в договора за правна защита и съдействие от 25.09.2024 год., сключен между ищците и процесуалния им представител, да не е изрично посочен размер на сума платена в брой от страна на ищците в полза на адв. К. К., респективно същият не може да служи и като разписка удостоверяваща плащането на сумата, то представената такава по делото от адв. К. следва да се приеме за доказателство за реално плащане на претендираната сума от 1 700,00 лева. Както бе посочено, този съдебен акт също е предмет на обжалване с частна жалба пред въззивната инстанция. Настоящият съдебен състав намира, че постановеното по реда на чл.248 ГПК определение на районния съд е правилно и законосъобразно по следните съображения: В т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, на което частния жалбоподател се позовава, е посочено, че договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са договорени. Само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Изложеното обаче не изключва доказването на заплащането на адвокатското възнаграждение да се извърши и с документи, различни от договора за правна помощ. Такъв документ в случая е представената по делото разписка от адв. К. К., с която същия декларира получаването на сума в размер на 1 700,00 лева - адвокатско възнаграждение, каквато сума се и претендира от ищците като сторени разноски. Изявлението на процесуалния представител на страната, че е получил уговореното възнаграждение е достатъчно за да се приеме, че е налице извършено плащане, което не може да отпадне само поради това, че в договора за правна защита и съдействие не е посочена сумата, която е изплатена в брой. В определение № 142/2.02.2013 г. по ч. т. д. № 643/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., е посочено, че съществува трайно установена съдебна практика, че се присъждат реално направените от страната разноски, като плащането може да бъде удостоверено не само по банков път, но и с разписка за получената сума, както и вписване за извършено плащане в бланката на договора за правна помощ. Това определение е постановено преди ТР № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2012 ОСГТК, с което съдебната практика е уеднаквена в същия смисъл. Наред с това, за да се удостовери получаването на сумата, представляваща договореното адвокатско възнаграждение, няма изискване разписката да е подписана и от двете страни по договора за правна защита. Предвид изложеното съдът не споделя доводите, че не се доказва по делото реално заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. В заключение, районният съд, като е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ищците, е спазил нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК, респ. като е отхвърлил искането на ответника по чл.248 ГПК за изменение на постановеното решение в частта за разноските е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди. По разноските: С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция – потвърждаване на първоинстанционното решение, поради неоснователност и на двете въззивни жалби, разноски във въззивното производство не следва да се присъждат. Разноски не следва да се присъждат и за производството по въззивната частна жалба, макар и същата да не е основателна. Последователно в практиката си ВКС приема, че в производството по чл. 248 от ГПК не се дължат разноски на насрещната страна /в този смисъл определение № 216/17.07.2017 г. по гр. д. № 3648/2016 г. на ВКС, III г. о.; определение № 97/25.03.2015 г. по т. д. № 987/2014 г. на ВКС, I т. о., определение № 256/01.08.2017 г. по гр. д. № 1355/2017 г. на ВКС, IV г. о., определение № 18/12.01.2017 г. по ч. гр. д. № 5183/2016 г. на ВКС, IV г. о., определение № 387/14.08.2019 г. по ч. т. д. № 1669/2019 г. на І т. о. и определение № 579 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1342/2020 г., III г. о., ГК. Разпоредбата на чл. 81 от ГПК е неприложима в това производство, тъй като определението по чл. 248 от ГПК няма характер на акт по чл. 81 от ГПК - с него не се решава материалноправен или процесуалноправен въпрос по гражданско дело или свързано с него частно производство. Производството по чл. 248, ал. 1 от ГПК не представлява образувано ново съдебно производство, с различен предмет от исковото производство. Същото има несамостоятелен характер, тъй като негов предмет са заявени и осъществени разноски, които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече приключилото в съответната инстанция дело. Касае се за определение, с което не се слага край на съдебното производство, а се изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските при направено от страната искане. С оглед на което изходът от производството по чл. 248 от ГПК не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. След като не се дължат разноски в производството по чл. 248 от ГПК, няма основания за присъждане на разноски и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт. Ето защо не следва да бъдат присъждани претендираните от процесуалния представител на въззиваемите разноски за адвокатско възнаграждение от 100 евро за подадения отговор на въззивната частна жалба. Водим от горното, Врачанският окръжен съд