Решение № 85 от 29.1.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 679/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 6180 от 4 декември 2023г. по гр. д. № 6456/2023г. Софийски градски съд, І ГО, 6 състав, е осъдил Столична община да заплати на Р. П. В., ЕГН ••••••••••, следните суми: на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗП - сумата 30 000 (тридесет хиляди) лева - обезщетение за неимуществени вреди - търпени болки и страдания от травматично увреждане, причинено при падане в дупка на път, стопанисван от ответника, поради необезопасяването й, което събитие е настъпило на 22.07.2022г. в гр.София, на пътя пред бл.200 в ж.к. „Хаджи Димитър“, ведно със законната лихва от 22.07.2022г. до окончателното плащане, като отхвърлил иска за горницата над присъдената сума до пълния предявен размер от 60 000.00 лева, като неоснователен; на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД вр.чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗП - сумата 1 400.00 лева - обезщетение за имуществени вреди - разходи за медицинско изделие, вложено при лечение на травматичното увреждане, причинено при падане в дупка на път, стопанисван от ответника, поради необезопасяването й, което събитие е настъпило на 22.07.2022г. в гр.София, на пътя пред бл.200 в ж.к. „Хаджи Димитър“, ведно със законната лихва от 22.07.2022г. до окончателното плащане; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК - сумата 255.70 лева - разноски по делото; осъдил, на основание чл.78, ал.1 ГПК вр.чл.38 ЗА, Столична община да заплати на адв.Г. Г. Р., сумата 3 413.29 лева - адвокатско възнаграждение за осъщественото от него безплатно процесуално представителство на ищеца; осъдил, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, Столична община да заплати на Софийския градски съд сумата 756.00 лева -държавна такса, като и сумата 230.13 лева - разноски за вещо лице; осъдил, на основание чл.78, ал.3 ГПК, Р. П. В., ЕГН ••••••••••, да заплати на Столична община, сумата 48.86 лева - разноски по делото, като е указал на ответника по която банкова сметка може да бъде преведено присъденото вземане. Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на Р. П. В. срещу решението по гр. д. № 6456/2023г. на СГС, ГО, 6 състав, в негова отхвърлителна част. С доводи за неправилност на акта поради нарушение като резултат на материалния закон при определяне на търсеното обезщетение за неимуществени вреди - чл. 52 ЗЗД, иска отмяна на решението в отхвърлителната му част до размера от 50 000 лв. и присъждане на разликата до този размер на обезщетението за неимуществени вреди. Столична община е подала отговор на въззивната жалба, с който е оспорила същата, както и насрещна въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в осъдителните му части. С доводи, че не е доказан механизмът на увреждането, липсват мотиви към решението и за нарушение също на чл. 52 ЗЗД, иска отмяната му в обжалваните части и отхвърляне на исковете, евентуално намаляване размера на обезщетенията за вреди. Р. П. В. е оспорила насрещната въззивна жалба. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че по делото е доказано, че получените от ищцата травматични увреждания на дясната глезенна става са резултат от падане в дупка на пътя в гр. София, пред бл. 200 в ЖК „ Хаджи Димитър“; от очевидец на падането – св. Б., е приел за установено още, че то се е случило на посочената от ищцата дата поради пропадане в дупката, като след падането св. В. – съпруг на ищцата я заварил на бордюра на улицата, поради което е счел, че е налице и пряка причинно – следствена връзка между падането в дупката и счупването, като падането е поради загуба на равновесие от стъпване в дупката, поради което вероятният механизъм, обсъден от вещото лице, е приет установен от гласните доказателства; счупването изисквало оперативно лечение с поставяне на остеосинтеза и няма спор, че мястото на инцидента е част от общинска улична мрежа, е приел още СГС, поради което СО е била длъжна да я поддържа в изправност, а при нарушена цялост – препятствие да го обозначи и сигнализира по подходящ видим начин. Съдът се е позовал на § 7 ПЗРЗМСМА, чл.11 ЗОС, чл.19, ал.1, т.2 ЗП и чл. 31 ЗП, както и чл.167, ал.1 ЗДвП, като е посочил, че в разглеждания сулчай поради бездействие дупката е останала необезопасена. В приложение на чл. 52 ЗЗД СГС е определил обезщетение в размер на 30 000 лв. за претърпените неуимеществени вреди от полученото травматично увреждане, с оглед характера и тежестта на увредата, търпените болки, начина на лечение, невъзможността за самостоятелно обслужване, ограничения обем на движенията на дясната глезенна става без инвалидизиране и възстановяването на правилното анатомично положение на крайника, продължителността на периода на възстановяване, загрозяващите белези, продължаващите спорадични болки. Съдът е присъдил и разходите за проведеното необходимо лечение. Възражението за съпричиняване поради поведение на ищцата, свързано с начина на придвижването й, е прието за неоснователно като недоказано, поради което определените обезщетения са присъдени в пълен размер, ведно със законната лихва от датата на вредоносното събитие. Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а като косвен резултат от решаващата си дейност счита, че същото е частично неправилно в обжалвана от ищцата част. Предявени са искове с правно основание чл. 49 ЗЗД. Иска се ангажиране на отговорността на ответника СО за вреди, причинени на 22.07.2022г. от загуба на равновесие и падане в необезопасена неравност на улица в гр. София, пред бл. 200 в ЖК „ Хаджи Димитър“, от което ищцата Р. В. е получила многофрагментно счупване на костите на дясната подбедрица. Ищцата твърди, че е предприето оперативно лечение на фрактурата с поставяне на плака и винтове. По време на възстановителния период имала нужда от чужда помощ, изживявала „шок и ужас“, имала проблеми с придвижването по улицата, от жизнерадостна и отзивчива станала по-припряна, търпяла сериозни психически последици – „постравматичен стрес, нервност, тревожност, безсъние, чувство за безизходица, непълноценност, страх, засилена емоционалност„. Съдът е бил сезиран с искане да осъди ответника да й заплати сумата 60 000 лв. - обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди и сумата 1 400 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането. Пред въззивния съд спорът е пренесен и по двата иска, но до размер на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от 50 000 лв. Ответникът СО в отговора на исковата молба е оспорил основателността на иска с правоизключващи възражения, с които е оспорен твърденият механизъм на настъпване на вредите, в т. ч. наличието на дупка на пътното платно, която квалифицира като „несъществено отклонение от износващия пласт на асфалта“; оспорил е и твърдението за противоправно и виновно поведение от служител на общината; във връзка със защитата си по същество е оспорил изрично и причинно-следствената връзка между процесния инцидент и претърпените неимуществени вреди. Евентуално е възразил срещу размера на търсеното обезщетение за неимуществени вреди, който, изводимо от защитата му, счита за прекомерен спрямо действително претърпените вреди. Направил е и възражение за съпричиняване, основано на твърдение, че ищцата не е положила дължимата грижа да пази живота и здравето си, доколкото „не става въпрос за скрит недостатък на пътното платно, а за видим“. По делото са събрани гласни доказателства за установяване на конкретния механизъм на твърдяното увреждане, оспорен от ответника и във въззивната му жалба. В показанията си св. Б. – съсед на ищцата е разказал, че е очевидец на злополуката с нея, станала през месец юли преди обяд, когато тя се придвижвала пред блока им и точно пред входа, пред който имало големи дупки, извикала и паднала, след което свидетелят я оставил на бордюра. Там – пред бл. 200 в ЖК „Хаджи Димитър“, вх. В, седнала я заварил съпругът й – св. В., който видял, че кракът й е подут. Този свидетел е разказал още, че двамата с Р. отишли в Пирогов и там им съобщили, че глезенът е счупен на три места, а операцията била неизбежна; Р. много се притеснявала от болнична атмосфера, след операцията възстановяването й било дълго, като обстановката била по-сложна, защото в това време тя се грижела за тежко болната си майка, която също била в болница. Св. В., чийто показания подлежат на преценка по реда на процесуалното правило на чл. 172 ГПК, е посочил още, че около 6 месеца съпругата му е била в отпуск по болест (кореспондиращо на други данни по делото), като към м.11.2023г., когато е проведен разпитът му, тя не можела на носи ботуши и обувки с токчета, тъй като кракът й се подувал, ставал два пъти по-голям, като това се получавало при прав стоеж, което пречело и на работата й като продавач и на упражняването на хобита й да кара ски и да играе народни танци, които преустановила. Изживявала случилото се много трудно и заради майка си, - която по това време била с тежко заболяване в болница и за нея се грижела Р., - а заради и проблеми със сина им. Пред въззивния съд е уточнено, че ищцата не е била диагностицирана с психично разстройство след претърпяния процесен инцидент. Св. П. - също съседка на ищцата, научила за инцидента, станал с нея от самата ищца дни след това, – Р. се чувствала много зле, случилото се повлияло и на психиката й; преди инцидента била контактен човек, ходила на народни танци, излизала с приятели, а след това направо се сринала, защото помагала в този момент и на болната си майка; свидетелката съдействала на Р. в домакинската работа, когато била абсолютно обездвижена, трябвало да държи крака си нависоко; посочила е, че Р. се придвижвала до около 4-я месец само с патерици, възстановяването й иначе продължило може би около 6 месеца, а когато излизала навън тя се притеснявала, когато трябвало да минава през участъка с дупката. Установено е още от заключението на изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза, неоспорено от страните, въз на основа, на което изхожда в решаващата си дейност и въззивният съд, изготвено въз основа на медицинската документация (като в изследваната епикриза вещото лице е открило и допуснати грешки) и след преглед на ищцата, че: получената от нея травма е счупване на дясна глезенна става, което засяга и двете кости на подбедрицата - тибия (голям пищял) и фибула (малък пищял), като фрактурата е трималеоларна, погрешно описана като дималеоларна в епикризата; загуба на равновесие и стъпването накриво в дупка на улицата е възможен механизъм за настъпване на такова увреждане; лечението на получената фрактура е изисквало провеждане на операция за наместване на фрагментите и фиксацията им с импланти, каквито са поставени при проведената й операция с болничен престой от 6 дни, поради което направеният разход за тях е бил необходим; възстановителният процес е протекъл в рамките на средно необходимите шест месеца, като към 18.10.2023г., когато вещото лице е извършило преглед на пострадалата, е налице пълна консолидация на фрактурите и на двете кости с възстановяване на анатомичните параметри на ставата, но с остатъчно ограничение в обема на движенията й без това да води до трайно инвалидизиране, тъй като е настъпило сковаване на ставата, а и е налице видима разлика в обема на глезена на двата крака с около 2 см; посочено е още, че се проявяват типични спорадични болки и дискомфорт при натоварване и промяна на времето; тъй като ставата е зараснала правилно в анатомична позиция, не се очакват усложнения, вкл. посттравматична артроза; налице са обаче и остатъчни белези от извършената операция, които са забележими, загрозяващи и пожизнени; травмата е наложила придвижване с помощни средства след операцията и нужда от помощ за извършване на ежедневни дейности, но не е налагала строг постелен режим и ползване на памперси, като раздвижването е било препоръчително за възстановителния процес още в началото му. Вещото лице е установило и, че в листа за предоперативна подготовка Л. В. е отбелязала, че има придружаващо заболяване „депресия“ и приема лекарства за лечението му. Съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че улицата пред бл. 200, в ЖК „Хаджи Димитър“ в гр.София е част от общинската пътна мрежа. За да бъде ангажирана отговорността на ответника на основание чл. 49 ЗЗД (с оглед обстоятелствата, на които се основава исковата молба) ищцата следва да докаже по безспорен начин кумулативното наличие на следните предпоставки: противоправно поведение на служител на ответника (лице, на което е възложена работа, като по принцип тази отговорност може да се реализира и при неоткрит конкретен нарушител) при или по повод изпълнението на работата, претърпени от нея вреди и причинна връзка между тях. Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД ищецът не дължи да доказва, че поведението на служител на ответника е виновно - ако се установи, че лице, на което е възложена работа, е причинило вредата, то законът заключава, че това лице е действало и виновно. Вредата, противоправното поведение и причинната връзка представляват елементите от обективното основание на отговорността, а субективното й основание е вината, която се презумира (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), поради което и предпоставките на презумпцията-елементите на обективното основание на отговорността-се доказват от ищеца, а делинквентът/възложителят на работата може да обори презумпцията за вина. От гореустановените фактически положения се налага извода, че описаният от св. Б., на чийто показания съдът дава вяра като житейски правдиви, механизъм на настъпване на травматичната увреда косвено е потвърден от заключението на СМЕ, изслушана по делото. Вещото лице е посочило, че е възможно нараняването на ищцата да е получено при посочения от нея и съобщен от свидетеля механизъм, който съдът приема за осъществил се въз основа на обсъдените показания на очевидеца на инцидента, като приема, че ищцата е получила травматична увреда от загуба на равновесие поради спъване в неравност на улица в гр. София и впоследствие падане в тази неравност. Приетото за установено въз основа на показанията не е оспорено във въззивното производство, оспорена е принципно доказателствената стойност на показанията поради факта, че са дадени от „близък“ на ищцата, но и въззивният съд също дава вяра на показанията на лице, възприело падането й, които са в унисон със събраните писмени доказателства, като на показанията на очевидеца кореспондират и тези на съпруга на ищцата с оглед мястото и начина, по който той е заварил съпругата си. Показанията на очевидеца са и правдоподобни откъм обстановката, за която е разказал св. Б., ето защо и въззивният съд изхожда и от тях, съотв. от установените с тях фактически положения в решаващата си дейност. При това положение доводите на жалбоподателя – ответник, че не е доказан от ищцата начина на настъпване на произшествието с нея, са неоснователни. Въз основа на събраните доказателства и въззивният съд намира, че са налице предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника като възложител на работата като собственик на общинските пътища и улиците на територията на СО, със статут на публична общинска собственост (чл. 2, ал. 1, т. 2 вр. чл. 3, ал. 2, т. 1 от Закона за общинската собственост, чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата във вр. с § 7, т. 4 ПЗРЗМСМА). Противоправното поведение на служители на общината, довело до причиняване на травматична увреда на ищцата от падането й на улица, се изразява в неизпълнение на задължението за поддържане на пътната настилка, находяща се на територията на СО, с оглед безопасното и удобно движение по нея, което задължение се извежда от посочените норми на ЗОС във вр. с § 7, т. 4 ПЗРЗМСМА и по арг. от чл. 3, ал. 3, чл. 8, ал. 3, чл. 19, ал. 1, т. 2 вр. ал. 2, чл. 29, чл. 31 и чл. 36 ЗП във вр. с § 1, т. 2, т. 14 ДРЗП, чл. 48, т. 2 ППЗП и чл. 167, ал. 1 ЗДвП във вр. с § 6, т. 1 ДРЗДвП. Общината е длъжна да управлява предоставената й собственост, в т.ч. улиците в рамките на населеното място, в интерес на населението и с грижата на добър стопанин - чл. 140 КРБ и чл. 11, ал. 1 ЗОС. Дължимата грижа в полза на териториалната общност включва както изграждане, ремонт и поддържане на улиците, така и осигуряването на безопасно придвижване на пешеходци (вж. напр. решение по чл. 290 ГПК № 124 от 18.07.2019г. по гр. д. № 3057/2018г., ГК, ІV ГО на ВКС). По тези съображения и въззивният съд прие, че предявените искове са установени по основание. По размера на търсеното обезщетение за неимуществени вреди: Съгласно ППВС № 4/1968г. при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, обуславящи тези вреди и то не само чрез посочването им, но и при отчитане на тяхното значение за размера на вредите. Съдът извършва винаги конкретна преценка на релевантните обстоятелства за определянето по справедливост на обезщетенията за неимуществени вреди, които се претендират в производството. В разглеждания случай, с оглед приетото за установено по- горе, въззивният съд намира, че дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, определено в приложение на чл. 52 ЗЗД, при отчитане на получената увреда, с присъщите за нея болки и страдания, причинени от тях, възлиза на 40 000 лв. За този извод въззивният съд съобрази характера и тежестта на увреждането на пострадалата в активна възраст - на близо 49 години ищца, вида на проведеното лечение на счупените кости в областта на глезена, интензитета и продължителността на търпените болки, в т. ч. и по- силни, търпените неудобства и нуждата от чужда помощ поради обездвижването на долния десен крайник, както и продължителността на възстановителния период. При съобразяване и на пълното физическо възстановяване от полученото увреждане, но с известен дефицит в обема на движение, както и проявата на периодични болки при преумора и промяна на времето, особено с оглед изпълняваната от пострадалата работа като продавач, както и при отчитане на видимата разлика в диаметъра на дясната глезенна става в сравнение с лявата, създаваща физически дискомфорт и с негативно влияние върху самочувствието на една жена, за което допринася и наличието на загрозяващите белези от операцията, при съобразяване и на стреса от внезапното травматично събитие и последиците от него, настъпило в труден за ищцата момент, когато майка й е имала нужда от грижите й, при отчитане и на дефинитивно честите негативни изживявания при преминаване в близост до мястото на падане (намиращо се до дома на ищцата), както и с оглед социално-икономическите условия в страната към датата на настъпване на вредите, въззивният съд счете, че в случая дължимото на ищцата обезщетение възлиза на 40 000 лв. Въззивният съд обаче, като взе предвид установеното от вещото лице, изготвило заключение по СМЕ, че са налице данни, че ищцата е приемала медикаменти за лечение на депресия преди настъпването на процесния инцидент, както и, че тя не е диагностицирана след този инцидент с психично разстройство, счете, че емоционалното състояние на пострадалата, описано от свидетелите, не е резултат само от преживяното стресогенно събитие на 22.07.2022г., поради което няма основание за определяне на обезщетение в пълния претендиран във въззивното производство размер. На следващо място следва да се посочи, че така определеното от съда обезщетение не подлежи на редуциране на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както е приел и първоинстанционният съд, като ответникът не поддържа това свое възражение за намаляване на отговорността си пред въззивния съд. Липсват оплаквания срещу уважаването на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, освен че механизмът на настъпване на вредите не е доказан, поради което, с оглед приетото за установено по-горе относно начина на настъпване на травматичната увреда и установеното и неоспорено като фактическо положение, че разходите в размер на 1 400 лв. са били необходими за лечението на пострадалата, и въззивният съд намира, че този иск е изцяло основателен. По началния момент на забавата не е повдигна спор във въззивното производство и съдът не дължи самостоятелно произнасяне по този въпрос, като върху допълнително определеното обезщетение от 10 000 лв. присъжда законна лихва от датата на увреждането до окончателното плащане, както е присъдена (чл. 84, ал. 3 ЗЗД) С оглед всичко гореизложено, въззивният съд, при преценка на конкретните обстоятелства в рамките на решаващата си дейност, счете, че обжалваното съдебно решение подлежи на отмяна в обжалвана от ищцата част – поради нарушение на чл. 52 ЗЗД, при частично основателни доводи на ищцата за нарушение на чл. 52 ЗЗД, и вместо това искът й следва да се уважи до размера от 40 000 лв., т.е. за още 10 000 лв., а в останалите обжалвани от страните части решението като правилно като резултат следва да се потвърди. Този изход на спора налага и съответна отмяна на решението в частта за разноските, възложени в полза на ответника, – над размера от 32, 57 лв. - на база изчисленията на СГС. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на жалбоподателката за въззивното производство се присъждат разноски в размер на 40 лв. – внесената от нея държавна такса за въззивно обжалване съразмерно на уважената част от иска от въззивния съд. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъдят още разноски за първоинстанционното производство в полза на представителя по пълномощие на ищцата - в размер на 1 087, 04 лв. – възнаграждение за безплатно оказана правна помощ; на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, с оглед частичното освобождаване от заплащане на държавна такса, следва да се присъди в тежест на ответника и заплащането на държавна такса по уважения в настоящото въззивно производство иск, в т. ч. и за въззивно обжалване, в размер на 477, 84 лв. и на още 73, 39 лв. – депозит за вещо лице; на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 78, ал. 1 ГПК се присъжда, с оглед този изход на спора, и адвокатско възнаграждение с ДДС (което съдът начислява с оглед практиката на ВКС, ТК, че ДДС се калкулира от съда) за оказаната безплатно правна помощ за въззивното производство в размер на 2 301, 32 лв. То се равнява на половината от адвокатското възнаграждение, съразмерно на уважената част от исковете от въззивния съд, определено, но само като ориентир, на база минималния размер на адвокатското възнаграждение с оглед общия материален интерес по спора, чието разглеждане на етапа на въззивното производство е приключило в едно открито заседание без събиране на нови доказателства, при едни и същи усилия на защитата по исковете с общ правопораждащ факт на търсената с тях отговорност (вж. решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. на СЕС, задължително за националните съдилища). На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, съразмерно на отхвърлената част от иска от САС, в полза на ответника се присъжда възнаграждение за юрисконсулт в размер на 19, 46 лв., изчислена на база 100 лв. Така мотивиран, Софийски апелативен съд