Решение № 145 от 12.6.2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 130/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно обжалване. С Решение № 689/19.12.2024 год., постановено по гр. д. № 116/2024 г. по описа на Великотърновски окръжен съд е осъдено Национално бюро на българските автомобилни застрахователи, гр. София, да заплати на Г. В. Т. от гр. Хасково следната сума: 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, поради смъртта на съпруга й Д. П. Т., причинена в резултат на ПТП, настъпило на 13.11.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.10.2023 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен предявеният иск за неимуществените вреди над уважения размер от 60 000 лв. до претендирания такъв от 70 000 лв., като неоснователен. Със същото решение е осъдено Национално бюро на българските автомобилни застрахователи, гр. София да заплати на адв. Л. Г. Л. от АК - Хасково, с личен номер 1800023063, адрес за призоваване: гр. Хасково, •••••••••• сума в размер на 5 450 лв. – адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на Г. В. Т. от гр. Хасково. С решението е осъдена Г. В. Т. от гр. Хасково да заплати на Национално бюро на българските автомобилни застрахователи, гр. София сумата 779.35 лв. – разноски по делото. Осъдено е Национално бюро на българските автомобилни застрахователи, гр. София да заплати по сметка на Окръжен съд – Велико Търново сумата: 2 400 лв. - държавна такса. Постъпила е въззивна жалба от Национално бюро на българските автомобилни застрахователи, гр. София, чрез адв. З. Х. от САК против Решение № 689/19.12.2024 год., постановено по гр. д. № 116/2024 г. по описа на Великотърновски окръжен съд. В същата се излага, че обжалваното решение е неправилно, постановено в противоречие със задължителната съдебна практика и при съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Излага се, че първоинстанционният съд неправилно приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като присъденото обезщетение за неимуществени вреди било завишено с оглед действително претърпените болки и страдания, принципа на справедливостта и трайната съдебна практика. Неправилно била приложена и разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Претендира се да се отмени съдебния акт и да се постанови друг, с който да бъде отхвърлен предявеният иск за обезщетение в размер от 60 000 лв. – неимуществени вреди, ведно със законните последици. Алтернативно се претендира намаляване на размера на присъденото обезщетение, съобразно чл. 52 от ЗЗД. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от Г. В. Т., от гр. Хасково. Първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 45 от ЗЗД, като е счел, че размерът на справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди е в размер на 190 000 лв., като приспадайки платеното от застрахователя обезщетение от 130 000 лв. e присъдил обезщетение в размер на 60 000 лв. Счел е, че за присъденото обезщетение се дължи законна лихва върху тази сума, считано от 20.10.2023 г. - датата на предявяване на претенцията, до окончателното й изплащане. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК. При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото. Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт: Пред първоинстанционния съд е предявен осъдителен иск с правно основание по чл. 513, ал. 1, във връзка с чл. 511, ал. 3, във връзка с чл. 511, ал. 1, т. 2 от Кодекса на застраховането (КЗ). Съгласно разпоредбата на чл. 513, ал. 1 от КЗ, в случаите на съдебен иск, произтичащ от застрахователно събитие по чл. 511, ал. 1 или 2, и при спазване на реда по чл. 511, ал. 3, бюрото е единствено процесуално легитимирано пред компетентния български съд, освен ако искът е предявен срещу застрахователя на виновния водач. Кореспондентът на този застраховател не е процесуално легитимиран по исковете по изречение първо. Съгласно разпоредбата на чл. 511, ал. 1 от КЗ, в случаите на настъпило застрахователно събитие на територията на Република България с участието на виновен водач, който управлява моторно превозно средство, което обичайно се намира в държава, чието национално бюро членува в Съвета на бюрата, претенцията се обработва от: кореспондента за територията на Република България на застрахователя на виновния водач; бюрото - в случаите, когато няма кореспондент за територията на Република България на застрахователя на виновния водач или когато има кореспондент за територията на Република България на застрахователя на виновния водач, но съгласно вътрешните правила на Съвета на бюрата бюрото е приело решение да ликвидира щетата. Съгласно чл. 511, ал. 3 от КЗ, в случаите на ал. 1 увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда, само ако кореспондентът или бюрото не са се произнесли по подадената претенция в срока по чл. 496, ал. 1, отказано е изплащане на обезщетение или ако увреденото лице не се е съгласило с размера на обезщетението, като съответно се прилага чл. 380. В случаите по ал. 2 увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда, само ако бюрото не се е произнесло по подадената претенция в срока по чл. 496, ал. 1, отказало е изплащане на обезщетение или ако увреденото лице не се е съгласило с размера на обезщетението, като съответно се прилага чл. 380. Основателността на иска предполага наличието на всички елементи от посочения фактически състав: застрахователното събитие да е настъпило и увреденото лице да пребивава в Република България; бюрото - в случаите, когато няма кореспондент за територията на Република България на застрахователя на виновния водач или когато има кореспондент за територията на Република България на застрахователя на виновния водач, но съгласно вътрешните правила на Съвета на бюрата бюрото е приело решение да ликвидира щетата; деянието на застрахования водач да е извършено виновно и да осъществява деликтния състав по чл. 45 от ЗЗД. Не се спори, че на 20.10.2023 г. ищцата е предявила претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение, по които НББАЗ (бюрото) е определило и изплатило обезщетение в размер на 130 000 лв., на дата 12.01.2024 г. (преди депозиране на исковата молба). Ищцата не е изразила съгласие с определеното обезщетение. Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба и писменият отговор на въззивната жалба възражения. Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството какъв е интензитетът и обемът на причинените на ищцата неимуществени вреди, респ. дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на обезщетението на ищцата. При липса на съответен правен довод на ответника за необоснованост на първоинстанционното решение в този смисъл въззивният съд следва да приеме за установено възникването в обективната действителност на следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: 1) че чрез своето противоправно и виновно поведение застрахованият водач на процесното МПС – Ш. К., е причинил смъртта на Д. Т.; 2) че през релевантния период е налице валиден застрахователен договор на виновния водач, сключен със застраховател, установен в държава, различна от Република България, чието национално бюро членува в Съвета на бюрата – международна застраховка в Република Турция, „HDI“, с полица № TR/054/499894953, валидна от 23.08.2022 г. до 23.08.2023 г. В т. см. - ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК (т. 3) – „Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това“. Освен това в случая е налице влязла в сила присъда, която по отношение на всички съставомерни признаци на престъплението, вкл. и относно механизма на процесното транспортно произшествие обвързва гражданския съд - арг. чл. 300 от ГПК. От същата се установява, че Ш. К., роден на 01.04.1958 г. в гр. Хендек, Турция, турски гражданин е признат за виновен в това, че на 13.11.2022 г., на път II - 55 (Гурково - В. Търново), при км. 32+200, с посока на движение от гр. Гурково към гр. В. Търново, при управление на моторно превозно средство - т. а. „Рено“, с рег. № 76 АА•••• с прикачено полуремарке „Шмитц“ с рег. № 76 AA••••, нарушил правилото за безопасно движение по пътищата, регламентирано в чл. 21, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ЗДвП - при избиране на скоростта на движението си от 82 км/ч, превишил максимално допустимата за съответния пътен участък разрешена за движение скорост от 50 км/ч, при условията на мокра настилка в резултат на дъждовалеж, установена с пътни знаци „В 26“ и „Т 14.1“, и в резултат на това допуснал настъпването на пътнотранспортно произшествие, с което по непредпазливост причинил смъртта на Д. П. Т. от гр. Хасково - водач на л. а. „Ситроен Джъмпер“, с рег. № Х 22••••, както и телесни повреди на повече от едно лице – престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, пр. 1, вр. ал. 1, б. „б“ и б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3, от НК, за което му е наложено съответно наказание (Присъда № 8/27.02.2023 г., постановена по НОХД № 14/2023 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, потвърдена с Решение № 66/01.06.2023 г., постановено по ВНОХД № 117/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново). Следователно, така изяснените факти, включени в изпълнителното деяние на престъплението, за което с влязла в сила присъда делинквентът е бил признат за виновен, не могат да се опровергават в настоящото съдебно производство. На обезщетяване подлежат всички вреди – имуществени и неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане (деликта). Трайната съдебна практика, като напр. ППВС № 4/1968 г. на Върховния съд, както и по-новата такава (напр. Решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. 217/2011 г. на ВКС на РБ, II т. о., Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. 795/2008 г. на ВКС на РБ, II т. о. и др.) е категорична, че „справедливостта“ по чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че съответния размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив. Съгласно т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. при определяне на същото съдът следва да съобрази възрастта на увредения, общественото му положение и отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди (при причиняване на смърт). За установяване на отношенията на ищцата със съпруга й – Д. Т. и за претърпените от нея болки и страдания от смъртта му в следствие на процесното ПТП, съдът кредитира като непосредствени и взаимно непротиворечиви показанията на разпитаната по делото свидетелка – Б. В. (дъщеря на ищцата). От показанията й се установява, че майка й била сърдечно болна по рождение, като след пътно[1]транспортното произшествие, всички заболявания, които имала се усложнили - минала на антидепресанти. Преди смъртта на съпруга й водела активен живот, а баща й я водел по състезания, грижел се за нея. Изцяло баща й бил поел грижата, като инвалид да я обгрижва. Твърди, че към настоящия момент отказва всякакъв контакт с външни лица и не може да преживее смъртта. За смъртта на съпруга си научила от телевизията, след което изпаднала в шок (три-четири дни не знаела къде е), отказала да отиде в болницата във Велико Търново, не можела да приеме, че е починал. Имали 50-годишен брак, който празнували точно преди инцидента. През всичките тези години, като инвалид, тя имала нужда от грижа. Отказвала социален работник. Баща й също отказал, като той се грижел за нея, като не била лишена от нищо, оказвал й морална и физическа подкрепа. Вече била с придружител, с бастун. Не излизала и не разговаряла с хора. Твърди, че вече нищо не радвало майка й. Имала внук и съпругата му идвали да я виждат, но тя не ставала да ги посреща. По делото се установи, че починалият в ПТП Тренков е бил на 73 години. Живеел е заедно със съпругата си, повече от 50 години, имали са отношения на близост, обич, уважение, взаимна привързаност и взаимопомощ. Обстоятелството, че смъртта на съпруга си научила от телевизията. След смъртта му животът на съпругата му се променил, тя тежко преживявала невъзвратимата липса. Загубила подкрепата, която той й оказвал. Ищцата не била преодоляла мъката си и не искала да приеме загубата му. Променила емоционалното си състояние – станала затворена, като не желаела да контактува дори с внуците си. При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че загубата на близък родственик – съпруг, към която ищцата (на 70 навършени години) е била силно привързана, ще я съпътства през целия й живот. Впоследствие тя ще бъде лишена, както от емоционалния контакт, така и от неговата морална и физическа подкрепа. Следователно, болките и страданията, които ищцата ще продължи да изпитва от загубата на починалия си съпруг, трябва да бъдат отчетени при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение. Както бе изяснено от свидетелските показания, ищцата и починалият й съпруг са изградили силна духовна връзка, като те са били привързани един към друг - имали 50 годишен брак, като се разбирали добре, никога не са се разделяли и навсякъде ходели заедно, взаимно са си били морална опора, взаимно са се подпомагали ежедневно. Свидетелските показания, макар и повърхностни, касаят лично възприети от свидетелите факти, показанията са житейски логични, не се опровергават от доказателства по делото и съдът счита, че същите могат да бъдат кредитирани. При съобразяване на посочените обстоятелства, въззивният съд приема, че исковата претенция е основателна за сумата от 190 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди за ищцата Г. Т.. Гореизложеното налага извода, че възражението на въззивника за прекомерност на присъденото обезщетение е неоснователно. По изложените съображения, съдът приема, че предявеният от Г. В. Т. от гр. Хасково против Национално бюро на българските автомобилни застрахователи, гр. София иск с правно основание чл. 513, ал. 1, във връзка с чл. 511, ал. 3, във връзка с чл. 511, ал. 1, т. 2 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, които търпи от смъртта на Д. П. Т. е основателен и доказан до размер на 60 000 лв. (190 000 лв. – 130 000 лв. (изплатено обезщетение). В останалата си част предявеният иск е неоснователен и недоказан. В нормативната уредба в новия КЗ е възприет подхода да се разграничи отговорността на застрахователя от тази на причинителя на деликта, при регулиране отговорността за неточното изпълнение във времево отношение изпълнение на задължението да се заплати застрахователно обезщетение. Макар деликвента да е задължен от датата на увреждането – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, застрахователят е отговорен за лихвите за забава не по общото правило в ЗЗД, а по специалните правила на КЗ, а именно: чл. 493, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 3 от КЗ, които предвиждат, че застрахователят покрива отговорността за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, тези лихви се включват в застрахователното обезщетение и се плащат от застрахователя в рамките на лимита на неговата отговорност – застрахователната сума. По отношение на началния момент на дължимост, е прието, че от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. Както посочихме по-горе ищцата е предявила претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение на 20.10.2023 г., по които НББАЗ (бюрото) е определило и изплатило обезщетение за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния съпруг в размер на 130 000 лв., на дата 12.01.2024 г. Сезирането на НББАЗ с претенцията на ищцата е не в качеството му на компенсационен орган по смисъла на чл. 515 от КЗ, а на орган по чл. 511, ал. 1 от КЗ, обработващ застрахователните претенции, насочени срещу чуждестранния застраховател на виновния водач на територията на България. Участвайки в процеса в това си качество, НББАЗ отговаря спрямо увреденото лице така, както отговаря самият застраховател. В тази насока е и изричната разпоредба на чл. 512, ал. 1 от КЗ, според която когато към бюрото или кореспондента се предяви претенция за обезщетение, се прилага чл. 496. Следователно, за определяне на началния момент, от който трябва да се присъди законна лихва, за която отговаря делинквента и която се включва в застрахователното обезщетение, е приложима правната норма, уредена в чл. 429, ал. 3 от КЗ, във вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ. Разпоредбата на чл. 512 от КЗ, която пряко препраща към правилото на чл. 496 от КЗ, е приложима само при собствената забава на НББАЗ (ако в 3-месечен срок не се произнесе по заявената от ползващите се лица застрахователна претенция), а не към дължимата от Бюрото лихва за забава, покриваща отговорността на делинквента от момента на предявяване на претенцията. В този смисъл е формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС, която настоящият съдебен състав изцяло споделя – напр. Решение № 50102/20.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1428/2021 г., II т. о., ТК. В случая най-ранната дата, за която са налице доказателства, че застрахователят е уведомен за настъпване на застрахователното събитие е 20.10.2023 г., от когато датира заявлението на пострадалата за заплащане на обезщетение. Предвид гореизложеното съдът приема, че претендираната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди е основателна, считано от 20.10.2023 г. (датата на уведомяване на ответника), така както е присъдена от първоинстанционния съд от 20.10.2023 г. до окончателното изплащане. В тази си част решението не е обжалвано е и влязло в сила. Тъй като правните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Съобразно направеното искане и изхода на спора пред въззивната инстанция ответното дружество следва да заплати на адв. Ж. Д. от АК – Велико Търново направените по делото разноски за въззивната инстанция в размер на 2 330 лв., представляващи адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. С оглед практиката на СЕС съдът е взел като ориентир определените минимални възнаграждения в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (ред. ДВ, бр. 68/2020 г.), съобразно отхвърлената част на жалбата. По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК, Апелативен съд – Велико Търново