Решение № 1777 от 28.7.2026 г. на Административен съд - Перник по дело № 177/2026 г.

Производството е по реда на чл. 197, ал. 2 – 4 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) и чл. 145 и сл. от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Образувано е по жалба на И. Б. И. [ЕГН], чрез адв. К. М. – АК Х.*, съдебен адрес: [населено място], [жк], ул. „•••срещу Решение № ПИ-67 от 26.02.2026 година, издадено от директора на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП) – С.*, с което жалбата на И. Б. И. срещу Постановление за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ) изх. № [рег. номер]-022-0152702 от 16.12.2025 година, издадено от главен публичен изпълнител в ТД на НАП - С.*, е оставена без уважение, като неоснователна. В жалбата се излагат съображения за немотивираност, незаконосъобразност и противоречие на обжалваното решение с чл. 11 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 г., евентуално за неговата нищожност. Жалбоподателят заявява, че в случая липсват, каквито и да било мотиви относно необходимостта от налагане на предварителни обезпечителни мерки. Твърди, че не е изследвано имущественото му състояние, тъй като по изпълнителното дело няма данни публичният изпълнител да е проверил колко деца има жалбоподателят и разполага ли с достатъчно средства да ги изхранва, колко глави добитък отглежда, като земеделски стопанин и има ли достатъчно средства за изхранването им. Жалбата се основава и в разпоредбата на 213, ал. 1 от ДОПК, сочеща аналогично на чл. 444 от ГПК (Граждански процесуален кодекс), изключенията от принципа за пълната секвестируемост на имуществото на длъжника. В тази връзка заявява, че независимо, че специалната норма на чл. 213 от ДОПК, не предвижда изключения касателно субсидиите от Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ), приложимата към казуса нормативна уредба е по-широка и включва, както националното, така и правото на ЕС (Регламент (ЕСО) № 1306/2013 г.). Във връзка с последното счита, че средствата получавани от длъжника, по различните схеми и мерки за подпомагане от европейските фондове чрез ДФЗ, представляват публично финансиране от бюджета на Европейския съюз, което е целево и поради това единственият овластен да получи средствата, в пълния им размер, е бенефициерът – земеделски производител, съответно тези средства не могат да бъдат използвани за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания и на вземания на трети лица. Според жалбоподателя цялостната логика на публичното целево финансиране на земеделските производители със средствата от фондовете на ЕС, изключва възможността тези субсидии да бъдат предмет на принудително изпълнение за публични задължения, поради което същите представляват несеквестируеми вземания, макар и европейското и национално право да не съдържат изрична разпоредба, в която е употребен този израз. В жалбата се сочи, още, че оспорвания акт е издаден почти седмица след решението на директора на ОДОП, с което ревизионният акт е изцяло отменен и е върнат за нова ревизия. По така изложените доводи, от съда се иска да отмени оспорваният акт, съответно да присъди съдебни разноски. В проведеното на 09.07.2026 г. съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е постъпила писмена молба, след приключване на съдебното заседание, на адвокат К. М. от АК – Х.*, в която същият заявява, че поддържа жалбата по изложените в същата доводи и претендира разноски по приложен списък. В проведеното на 09.07.2026 г. съдебно заседание ответникът, директор на ТД на НАП – София, редовно призован, не се явява, представлява се от главен юрисконсулт П. П.. Процесуалният представител оспорва жалбата като неоснователна и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Административен съд – Перник, в настоящия съдебен състав, като обсъди доводите на страните и прецени по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК приобщените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: По делото не е спорно, че към датата на издаване на оспорвания административен акт, срещу И. Б. И. има образувано изпълнително дело (ИД) № 200893929/2020 г. по описа на ТД на НАП – София, за неплатени задължения в общ размер на 5 596 лв., включващи главница и лихви към 27.07.2020 г. През 2025 г. срещу жалбоподателката е образувано и ревизионно производство, приключило с Ревизионен акт (РА) № Р2200142400334 1-091-001/22.08.2025 г., с определени задължения в общ размер на 27 006.47 лв., в това число главница 19 006.27 лв., лихви 8 000.20 лв. Задълженията по цитирания РА, както и задълженията, произтичащи от Данъчни декларации по ЗДДФЛ и Декларация образец 6 за периода 01.01.2024 г. – 31.12.2024 г., са присъединени по ИД № 200893929/2020 г. по описа на ТД на НАП – София, с Разпореждане за присъединяване изх. № С25002-105-0414975/29.09.2025 г. (л. 29), издадено от главен публичен изпълнител. На 15.12.2025 г. в ТД на НАП – С.*, Дирекция „Събиране“, постъпва признание от третото лице – ДФЗ (л. 42 – 43), за наличие на вземане на И. Б. И. по предстоящо плащане на средствата по интервенциите за необлагодетелствани райони в Република България, интервенция НР1, в размер на 4 444.36 лв. С Постановление за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ) изх. № [рег. номер]-022-0152702 от 16.12.2025 г., издадено от главен публичен изпълнител в ТД на НАП – С.*, с мотиви, че ще се затрудни събирането на установеното и изискуемо публично вземане по ИД № 200893929/2020 г. по описа на ТД на НАП – С.*, е наложен запор на цитираното предстоящо вземане на И. И. към ДФЗ, за сумата от 4 444.36 лв. Постановлението е издадено на основание чл. 200, във вр. с чл. 202, ал. 2, във вр. с чл. 195, ал. 1 – 3 от ДОПК. На 16.12.2025 г., е издадено Разпореждане за изпълнение до ДФЗ, за сума в размер на 4 444.36 лв., на гл. публичен изпълнител (лист 47), като в изпълнение на даденото разпореждане, на дата 17.12.2025 г., по сметка на НАП, постъпва сума в размер на 4 444.36 лв., разпределена по ИД № 200893929/2020 г. по описа на ТД на НАП – С.•• (за задължения, произтичащи от декларации). На 18.12.2025 г., по ИД № 200893929/2020 г. по описа на ТД на НАП – С.*, с вх. № [рег. номер]-000-0769 224/18.12.2025 г., постъпва Решение № 1566/11.12.2025 г. на директора на Дирекция „ОДОП“, с което РА № Р2200142400334 1-091-001/22.08.2025 г. е отменен. На 22.01.2026 г., ПНОМ изх. № [рег. номер]-022-0152702 от 16.12.2025 г., е обжалвано от И. И., пред директора на ТДНАП – С.*, с жалба вх. № [рег. номер]-000-0035623/22.01.2026 г. (л. 14), с аргументи по същество, идентични на обосновалите настоящата жалба. С Решение № ПИ-67 от 26.02.2026 г., предмет на настоящия съдебен контрол, директорът ТД на НАП – С.*, оставя без уважение, като неоснователна, жалбата на И. Б. И. срещу ПНОМ изх. № [рег. номер]-022-0152702 от 16.12.2025 година. Решението е връчено на И. И. на 13.02.2026 г., по пощата, чрез представляващия я адвокат К. М., видно от известие за доставяне (л. 10). Жалбата срещу решението на директора на ТД на НАП – С.* е депозирана, по ел. път, пред административният орган на 18.03.2026 г. (справка лист 2). При така установената фактическа обстановка, като обсъди доводите и възраженията на страните, след извършена проверка по реда на чл. 160, ал. 2 от във вр. с чл. 144, ал. 1 ДОПК, респективно чл. 168, ал. 1 от АПК във вр. с чл. 146 от АПК, във вр. § 2 от ДР на ДОПК, съдът формира следните правни изводи: Жалбата е подадена в предвидения от закона преклузивен срок по чл. 197, ал. 2, изр. второ, във вр. с чл. 197, ал. 1 от ДОПК, от адресат на подлежащ на съдебен контрол и неблагоприятен за него административен акт и след иницииране на задължителния административен контрол по реда на чл. 197, ал.1 от ДОПК, което прави същата допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. Предпоставките при наличието, на които съдът е задължен да отмени наложените обезпечителни мерки, са визирани в разпоредбата на чл. 197, ал. 3 от ДОПК, като същите не са разграничени с оглед фазата на производството. Анализът на цитираната разпоредба налага извод, че предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производство с предмета на настоящото е, както ПНОМ, така и потвърждаващото го решение на директора на ТД на НАП. Следователно съдът, с оглед задължението си по чл. 168 от АПК, във вр. с §2 от ДР на ДОПК – за служебна проверка на законосъобразността на оспорвания акт на всички основания по чл. 146 от АПК, дължи да извърши преценка, дали при издаването и на решението и на ПНОМ, са спазени всички изисквания за законосъобразност на административните актове. Компетентност: Обжалваното ПНОМ е издадено от материално и териториално компетентен орган – публичен изпълнител (чл. 200 от ДОПК), орган на принудителното изпълнение (чл. 167, ал. 1 от ДОПК) в структурата на ТД на НАП – С.*, в случая офис П.*, която дирекция, ако не е предвидено друго (чл. 8, ал. 1 от ДОПК), е компетентната териториална дирекция по постоянния адрес на физическите лица, в случая: [населено място] дол, община П.к, област П., (чл. 8, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 7, ал. 1 от ДОПК, във вр. с т. 1 на раздел II от Приложение № 2 към чл. 8 и чл. 40 от Устройствения правилник на НАП.) Отделно от това, обжалваното решение, като резултат от разглеждането на жалбата по административен ред, също е издадено от компетентен административен орган, съгласно чл.197, ал.1 от ДОПК, а именно директорът на компетентната териториална дирекция на НАП, която в случая е ТД на НАП- София. Не е налице основание за отмяна на актовете в хипотезата на чл. 146, т. 1 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Форма: Обжалваното ПНОМ, респективно потвърждаващото го решение, са издадени в предвидената в чл. 196, ал. 1 от ДОПК, във вр. с чл. 59, ал. 2, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, писмена форма и съдържат изискваните законови реквизити. От формална страна съдържат и фактически и правни основания за издаването им, съгласно чл. 196, ал. 1, т. 3 от ДОПК, респективно чл. 197, ал. 1 от ДОПК и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Доколко същите надлежно мотивират, т.е. обосновават налагането на процесната обезпечителна мярка, респективно отхвърлянето на жалбата срещу ПНОМ, е въпрос по съществото на спора. Не е налице основанието по чл. 146, т. 2 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, за отмяна на актовете. Административнопроизводствените правила и приложението на материалния закон: В производството по издаване на процесното ПНОМ, както и в това, в което е постановено потвърждаващото го решение, формално не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, които да представляват основание за отмяна на актовете. Актовете са основани и в приложимия материален закон. На първо място, съгласно чл. 195, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК обезпечение се налага по отношение на установени и изискуеми публични вземания, когато без него действително ще бъде невъзможно или ще се затрудни тяхното събиране. По делото са безспорни размерът и изискуемостта на публичните задължения на И. И.. Т.е. налице е първата предпоставка, тази, по чл. 195, ал. 1 от ДОПК, за налагане на обезпечителна мярка по реда на ДОПК. Разпоредбата на чл. 195, ал. 2 от ДОПК разписва и следващо условие за налагане на обезпечение – когато без него ще бъде невъзможно или ще се затрудни значително събирането на публичното задължение. Целта на обезпечителното производство е да се гарантира изпълнението на публичните задължения посредством отделянето и предназначаването на предназначи определен актив от имуществото на длъжника, с който актив последният губи право да се разпорежда и който актив би могъл да послужи за принудително удовлетворяване на вземанията на държавата. По този начин законодателят защитава интереса на фиска като гарантира, че държавата ще може да събере установеното публично задължение с лихвите, до окончателното му погасяване. Изпълнението на едно публично вземане ще бъде невъзможно, когато ревизираното лице към датата на изпълнението не разполага с достатъчно средства, за да го изпълни. Сериозно затруднено би било изпълнението на публичното задължение когато, макар и стойността на годните за разпореждане активи да покриват размера на очакваните задължения, видът на тези активи или тяхното правно положение са такива, че не позволяват бързо и ефективно осребряване. В тежест на административния орган във всеки конкретен случай е да установи наличието на така посочените фактически основания, обуславящи необходимост от налагането на конкретна обезпечителна мярка. В процесното ПНОМ е извършено само голословно цитиране на съдържанието на разпоредбата на чл. 195, ал. 2 от ДОПК. Това на практика не покрива изискването за мотивиране на актове с фактическите основания за налагане на процесното обезпечение. Бланкетното посочване от публичния изпълнител, че е взето предвид, че „.. ще се затрудни събирането на установеното и изискуемо публично вземане по ИД № 200893920/2020 г…“, не покрива изискването за мотивиране на необходимостта от налагане на обезпечение. В случая липсва извършен анализ, въз основа на който да се приеме, че е застрашено – би било затруднено или би станало невъзможно, удовлетворяването на публичния интерес. Мотиви в тази насока не се съдържат и в документите, съставляващи преписката по издаването на този административен акт. Порокът обаче съдът приема за преодолян от непосредствено по-горестоящия административен орган по реда на чл. 97, ал. 1, изр. последно от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК – директорът на ТД на НАП – София, изложил в потвърждаващото си решение подробни мотиви, кое налага прилагането на мярката – размерът на публичното задължение, липсата на доброволно погасяване на дълга и липсата на обезпечаване на същия по друг начин, съответно гарантирането чрез прилагане на мярката на събирането на изискуемите публични вземания на И. И. в общ размер 31455,40 лв. в това число лихва 9094,70 лв., главница 22360,70 лв. Въз основа на изложеното се приема, че по делото е безспорно установено, че без налагането на процесното обезпечение ще бъде невъзможно или ще се затрудни значително събирането на публичното задължение. Не е налице основание за отмяна на наложената обезпечителна мярка и в някоя от хипотезите на чл. 197, ал. 3 от ДОПК, очертаващ допълнително обхвата на съдебната проверка при оспорване на актовете, постановени в производството по налагане на обезпечителни мерки по реда на ДОПК. Съгласно цитираната разпоредба съдът отменя обезпечителната мярка, ако: 1. длъжникът представи обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа; 2. не съществува изпълнително основание и 3. не са спазени изискванията за налагане на предварителни обезпечителни мерки по чл. 121, ал 1 от ДОПК и чл. 195, ал. 5 от ДОПК. По делото не се представиха доказателства за наличие на първата хипотеза за отмяна на наложената обезпечителна мярка, доколкото нито с жалбата, нито до приключване на устните състезания по делото, жалбоподателят представи пред съда доказателства за обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа. Втората предпоставка по чл. 197, ал. 3 от ДОПК за отмяна на обезпечителната мярка също не е налице – факт е образувано изпълнително дело № № 200893929/2020 г. по описа на ТД на НАП – С.*, без данни и доказателства по настоящото дело жалбоподателят да оспорва наличието и размера на установените и изискуеми публични задължения, повод за образуване на това изпълнително производство. Що се касае до третата хипотеза на чл. 197, ал. 3 от ДОПК, в настоящото производство същата е неприложима доколкото в случая не са наложени предварителни обезпечителни мерки. Следва да бъдат подкрепени и съображенията на по-горестоящия административен орган, мотивирали обжалваното решение, с които е отхвърлено и възражението на жалбоподателя за несеквестируемост на субсидиите, получавани от И. И. като земеделски производител по интервенция (схема) НР1 за необлагодетелствани райони. По делото не се оспорват фактът, че И. И. е земеделски производител, както и обстоятелството, че същата към датата на налагане на обезпечителната мярка има вземане към ДФЗ, представляващо плащане на средствата по интервенциите (мерките) за необлагодетелствани райони в Република България – интервенция НР1, в размер на 4 444.36 лв., признато пред публичния изпълнител по надлежния ред от ДФЗ. Възражението в жалбата за несеквестируемост на тези субсидии е основано главно в тезата, че приложимата към казуса нормативна уредба е по-широка от тази, предмет на разпоредбите на чл. 213, ал. 1 от ДОПК и чл. 444, т. 8 от ГПК и включва, както националното право - чл. 1 от ЗПЗП, чл. 17а от ЗПЗП, § 1, т. 50 от ДР на ЗПЗП, чл. 11а, ал. 1, т. 2 от ЗПЗП, така и правото на ЕС – чл. 11 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 на Е. П. и на Съвета от 17 декември 2013 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти (ЕИО) № 352/78, (ЕО) № 165/94, (ЕО) № 2799/98, (ЕО) № 814/2000, (ЕО) № 1290/2005 и (ЕО) № 485/2008 на Съвета). На първо място, съдът споделя разбирането застъпено и в жалбата, че чл. 213, ал. 1 от ДОПК е специалната правна норма регламентираща, както принципа за пълна секвестируемост на имуществото на длъжника, така и изключенията от принципа, като в тази връзка, се споделя и тезата, че нормата не предвижда изключение за пълна секвестируемост за финансовата помощ, получавана от задълженото лице по мерки, финансирани със средства от ЕС. В този смисъл, доколкото несеквестируемостта е регламентирана в специалната норма на чл. 213, ал. 1, предл. второ и в ал. 2 на ДОПК, субсидиарното приложение на ГПК е недопустимо. Споделя се и становището в жалбата, че не съществува и друга изрична национална законова норма, изключваща субсидиите получавани от земеделските производители, по линия на средства от ЕС, от възможността срещу тях да се насочи принудително изпълнение. Цитираната в жалбата норма на чл. 100, ал. чл. 100, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ЗДРБ за 2023 г. (отм.), аналогична, на която е и разпоредбата на чл. 104 от ЗДБРБ за 2025 г., не може да се приеме за приложима. На първо място, независимо че тези плащания предполагат прехвърлянето на активи от бюджета на Съюза към бюджетите на държавите членки, съответно не могат да бъдат квалифицирани като имущество на Съюза по смисъла на член 1, последно изречение от Протокол (№ 7) за привилегиите и имунитетите на Европейския съюз (арг. от т. 69, т. 70 и т. 71 от Решение на СЕС от 13 октомври 2022 г. по дело C-698/20), средствата от тези субсидии не са част от същинския държавен бюджет (арг. от чл. 141 от Закона за публичните финанси). На следващо място, дори да се приеме, че тези средства са част от бюджета на държавата членка, цитираните аналогични норми на ЗДБРБ имат за предмет целево предоставяни средства на нефинансовите предприятия за субсидии за възложени от държавата дейности и услуги. Земеделският производител, произвеждащ непреработена и/или преработена растителна и/или животинска продукция (арг. от § 1, т. 1 от ДР на ЗПЗП) е нефинансово предприятие, на което се предоставят субсидии. Тези субсидии обаче НЕ СЕ отнасят до възложени от държавата дейности и услуги - физическите и юридически лица – земеделски производители, на които се отпускат средства от ДФЗ, не са натоварени с извършване на дейности и функции по делегация на държавата. Финансовата помощ получавана по реда на ЗПЗП от задълженото лице, по мерки финансирани със средства от ЕС, не е по повод възлагане на държавна дейност и/или услуга, а е форма на подпомагане, свързана с общата селскостопанска политика на ЕС, като дейностите, за които законодателят е предвидил подпомагане на земеделските производители са най-общо описани в чл. 2 от ЗПЗП. Действително, цитираният нормативен акт предвижда държавно подпомагане, но не предвижда средства, отпускани на земеделците за дейности, които принципно се извършват от държавата, но са делегирани на земеделските производители. Поради това последните не са сред субектите, получатели на субсидии, ползващи се от регламентираната в ЗДБРБ защита срещу обезпечения, респективно принудително погасяване на публични и частни държавни вземания, както и на вземания на трети лица. Не се споделя и тезата, изложена в жалбата за несеквестируемост на субсидиите, получавани от бенефициери на финансова помощ, предоставяна от бюджета на ЕС, чрез фондове за финансиране на земеделските разходи (чл. 3 от Регламент (ЕС) № 1306/2013), основана в разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕС) № 1306/2013) и цитираните в жалбата, свързани с нея норми на ЗПЗП – чл. 17а от ЗПЗП, § 1, т. 50 от ДР на ЗПЗП, чл. 11а, ал. 1, т. 2 от ЗПЗП. Въпросът за секвестируемостта на субсидиите, получавани от бенефициери на финансова помощ, предоставяна от бюджета на ЕС чрез фондове за финансиране на земеделските разходи (чл. 3 от Регламент (ЕС) № 1306/2013) се разрешава противоречиво от административните съдилища. Настоящият състав не споделя застъпеното в редица съдебни актове разбиране за несеквестируемост на вземанията, представляващи субсидии във формата на финансова помощ, получавана от задължено лице по мерки, финансирани със средства от ЕС. В цитираното по-горе Решение на СЕС от 13 октомври 2022 г. по дело C-698/20, постановено по повод преюдициално запитване на полски съд, е извършено тълкуване включително на разпоредбите на чл. 11, чл. 54, чл. 56 и чл. 58 от Регламент № 1306/2013 г. В Решението се приема, че включително „… членове 11, 54, 56 и 58 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика…, трябва да се тълкуват в смисъл, че: ДОПУСКАТ национална правна уредба, която, от една страна, НЕ ПОЗВОЛЯВА на субект, получил средства по програми, съфинансирани от бюджета на Европейския съюз, когато средствата са внесени по сметка, водена от банка, спрямо която впоследствие е открито производство по несъстоятелност, да изиска изключването на тези средства от масата на несъстоятелността на тази банка, и от друга страна, НЕ ПРЕДВИЖДА изключването на въпросните средства от тази маса. По същество в решението на СЕС се приема, че активите, които излизат от бюджета на Съюза и се предоставят на държавите членки в рамките на структурните фондове и на Кохезионния фонд, след изплащането им вече не могат да бъдат разглеждани като имущество на Съюза по смисъла на член 1, последно изречение от Протокола, което би обосновало невъзможността да бъдат подлагани, на каквито и да било административни или съдебни ограничения без разрешение на Съда на Европейския съюз по смисъла на тази разпоредба (т. 68, т. 69, т. 70 и т. 71 от Решението на СЕС). Съгласно т. 72 от Решението СЕС, нито една от посочените в точка 67 от решението разпоредби (т.е. включително членове 11, 54, 56 и 58 от Регламент № 1306/2013, бел. на съда) НЕ ЗАДЪЛЖАВА държавите членки да приемат национални разпоредби, съгласно които суми се изключват от масата на несъстоятелността на банка само, защото са били внесени в нея от бенефициер по програма, съфинансирана от бюджета на Съюза. Конкретно в т. 75 на цитираното решение се приема, че що се отнася до член 70 от Регламент № 1083/2006, чието съдържание по същество е еквивалентно на това на членове 54, 56 и 58 от Регламент № 1306/2013, той налага по-специално на държавите членки задължение да възстановят изгубените суми в общия бюджет на Съюза, когато се установи, че загубата е настъпила в резултат на грешка или на небрежност от тяхна страна, но съгласно т. 76 от Решението, нито от текстът на член 70 от Регламент № 1083/2006, нито от тези на членове 54, 56 и 58 от еквивалентния му Регламент № 1306/2013, е видно наличието на задължение като изложеното в точка 72 от настоящото решение. А в т. 78 на цитираното решение на СЕС се приема, че що се отнася до член 80 от Регламент № 1083/2006, който е еквивалентен на член 11 от Регламент № 1306/2013, макар от текста на тези разпоредби по същество да следва, че бенефициерите на публично участие във финансирането трябва да получат целия размер на въпросното участие, това не променя факта, че разглежданите разпоредби сами по себе си НЕ налагат на държавите членки задължението, посочено в точка 72 от настоящото решение. Съответно в т. 84 от цитирания акт на СЕС се уточнява, че липсата — когато случаят е такъв — в правото на Съюза на задължението, посочено в точка 72 (на държавите членки да изключат тези суми от масата на несъстоятелността, бел. на съда) от настоящото решение, НЕ ЗАСЯГА евентуалната възможност въпросните суми ДА БЪДАТ ИЗКЛЮЧЕНИ от масата на несъстоятелността на банката съгласно полското право. Според настоящият съдебен състав, от съображенията на СЕС следва, че веднъж излезли от бюджета на Съюза към бюджетите на държавите членки, сумите от фондовете вече не са имущество на Съюза. Имущество са, част от бюджета на съответната държава членка. Съответно, независимо непредставляващи част от същинския държавен бюджет (арг. от чл. 141 от ЗПФ), същите загубват своя специален „имунитет“ на средства от ЕС, предоставени на бенефициер по програма, съфинансирана от бюджета на Съюза и се трансформират в обикновено вземане на бенефициера (включително като клиент на банка, в която тези суми са внесени). Това вземане (включително в случай на откриване на производство по несъстоятелност на банката, в която сумите са внесени), не се ползва от закрилата на общностни норми срещу възможността да бъде подлагано на административни или съдебни ограничения без разрешение на Съда на Европейския съюз, по смисъла на член 1, последно изречение от Протокола, само по причина, че са предоставени (включително са внесени в банка) на бенефициер по програма, съфинансирана от бюджета на Съюза. От такава закрила посочените суми биха се ползвали само в случаите, в които съответната държава членка е приела национална/и разпоредба/и, с която/които, изрично се ползват от защита по причина – източник и цели на получаването им, подобно на предвиждането на разпоредбата на чл. 104 от ЗДБРБ за 2025 г. (с аналогични разпоредби и в отменени ЗДБРБ). Приемането на такава национална правна уредба обаче не е вменено на държавите членки по аргумент от мотивите на Решение на СЕС от 13 октомври 2022 г. по дело C-698/20, включително в частта му, отнасяща се до анализа и тълкуването на членове 11, 54, 56 и 58 от Регламент № 1306/2013 (в частите му, цитирани по-горе). Въпреки че за тези държави е налице задължение да възстановят изгубените суми в общия бюджет на Съюза в случаите, когато се установи, че загубата е настъпила в резултат на грешка или на небрежност от тяхна страна, за държавите членки е налице възможност, но не и задължение по смисъла на членове 11, 54, 56 и 58 от Регламент № 1306/2013, да приемат национални разпоредби, съгласно които се ползват от защита сумите, получени от бенефициер по програма, съфинансирана от бюджета на Съюза. С оглед изложеното, предвид факта, че към настоящия момент в националното ни законодателство не съществува разпоредба, забраняваща вземанията за суми, представляващи средства от ЕС, предоставени на бенефициер по програма, съфинансирана от бюджета на Съюза, да се ползват за обезпечения и за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания, както и на вземания на трети лица (подобно на предвиждането в чл. 104 от ЗДРБВ за 2025 г.), вземането на жалбоподателя И. И. за сумата от 4 444.36 лв., представляващо плащане на средствата по интервенциите (мерките) за необлагодетелствани райони в Република България – интервенция НР1, не е несеквестируемо имущество. При това положение правилно и в съответствие с материалния закон публичният изпълнител е приел, че са налице предпоставките по чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ДОПК за налагане на процесната обезпечителна мярка. Оставил без уважение жалбата срещу постановлението за налагането ѝ, директорът на ТД на НАП – С.*, също се е произнесъл съответно на приложимия материален закон. По делото не се установи наличие на някое от основанията по чл. 197, ал. 3 от ДОПК, за отмяна на наложената обезпечителна мярка. Аргументите в жалбата, свързани с неустановеност в производството колко глави добитък притежава жалбоподателя и дали разполага със средства да го изхрани, са без основание, доколкото във всеки един момент от действието на обезпечението, същата разполага с възможността да поиска замяна на обезпечението по реда на чл. 199 от ДОПК, както и да направи предложение по реда на чл. 214 от ДОПК. Аргументите в жалбата, свързани с липса на преценка в хода на производството, колко деца има жалбоподателят и разполага ли с достатъчно средства да ги изхрани, са неотносими към имуществото, предмет на обезпечение. С оглед на изложеното не е налице основание за отмяна на обжалваното решение на директора на ТД на НАП – София и на потвърденото с него ПНОМ, нито са налице предпоставки за обявяване тяхната нищожност, поради което жалбата следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Относно разноските: Основателна при този изход на спора, е своевременната претенция на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 143, ал. 3 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, жалбоподателят ще бъде осъден да заплати в полза на ТД на НАП – София сума в размер на 102.26 е. (200 лв.), съответна на фактическата и правна сложност на делото и извършените от страна на пълномощника на ответника процесуални действия. Мотивиран от изложеното, на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, настоящият съдебен състав на Административен съд - Перник