Решение № 6189 от 15.10.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 615/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба от 21.12.2023 г., подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Планекс Инвест“ ООД, чрез адв. П. С., срещу Решение № 19854/01.12.2023г., постановено по гр.д. № 67886/2022 г. по описа на СРС, 125 с-в, с което съдът е отхвърлил предявения от „Планекс Инвест” ООД против Г. Г. С. иск с правно основание чл.231 ЗЗД за заплащане на сумата от 750, 02 лв. – разходи за поправка на вреди и следи от употреба на отдаден под наем имот – апартамент 41, в гр. София, ж.к. „•••••••• – Запад“, ул. „••••••••, сграда „Сънданс резиденс“, ет. 3. В жалбата се излага становище за неправилност на обжалвания съдебен акт. Сочи се, че макар и съдът да е достигнал до правилен извод за наличието на облигационно правоотношение между насрещните страни в производството въз основа на сключен между тях договор за наем, то в противоречие със събраните по делото доказателства е приел, че ответникът не следва да отговаря за заплащането на извършените от дружеството разходи за труд за ремонт на процесния апартамент, както и за подмяна на мивката в банята. Твърди се, че по делото без съмнение е установено, че вредите по процесния апартамент са причинени през време на ползването му от ответника и в причинна връзка с това, като именно последният следва да понесе отговорността за възстановяването им. С оглед на изложеното се отправя искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявеният иск – да бъде уважен. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Г. Г. С., чрез назначения му особен представител адв. В. В.. Излага се становище за неоснователност на предявения иск. Отбелязва се, че недоказани по делото са останали както твърденията на ищеца за наличие на облигационна връзка с ответника по силата на сключен между тях договор за наем, така и тези относно причинените от С. щети по апартамента. С оглед на изложеното се отправя искане подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо, като по направените във въззивната жалба оплаквания относно неговата правилност, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 231 ЗЗД. Основателността на предявения иск е обусловена от установяването от страна на ищеца на следните правопораждащи факти, а именно: 1/ че валидно е възникнало твърдяното облигационно правоотношение въз основа на сключен между страните договор за наем; 2/ че е предоставил на ответника ползването на процесния имот; 3/ че през време и в причинна връзка с ползването на имота от наемателя са били причинени твърдените повреди в имота; 4/ размерът на вредите, както че ищецът е заплатил за ремонта със собствени средства. Съобразно релевираните във въззивната жалба оплаквания спорни във въззивното производство са обстоятелствата относно настъпилите в причинна връзка с действията на ответника повреди в имота и по-конкретно извършените от дружеството-наемодател разходи за труд за ремонт и подмяна на мивка в банята. Следва да бъде посочено, че договорът за наем, е неформален и писмената му форма не е условие за неговата действителност. Преценката на съда за възникването и съществуването на договорно правоотношение между страните не е обвързана с изискване за спазване на писмена форма, като сключването на договора може да бъде установено с всички допустими от ГПК доказателствени средства. В тази връзка правилни се явяват направените от първоинстанционния съд изводи, че между ищеца и ответника е съществувало валидно облигационно правоотношение въз основа на сключен между тях договор за наем, като ответникът е ползвал процесния имот в посочения в исковата молба период. Съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 4 ЗЗД до доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние. Посочената правна норма предвижда оборима презумпция по отношение доказване на състоянието на вещта при предаването й от наемодателя на наемателя по договора за наем, в случай, че липсва двустранно подписан приемо-предавателен протокол, установяващ състоянието на вещта. Ако наемателят твърди, че вещта е предадена в лошо състояние, с недостатъци или в състояние, което не отговаря на ползването, за което е наета, т.е. в ненадлежно състояние, доказателствената тежест за установяване на тези обстоятелства е негова. Настоящият въззивен съдебен състав намира, че доколкото липсват твърдения в противен смисъл приложение в процесния случай следва да намери разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 4 ЗЗД, като бъде прието, че вещта е получена от наемателя в добро състояние. В тази връзка следва да се посочи, че ответникът е оспорил единствено липсата на съставен приемо- предавателен протокол, доколкото е оспорил положения под документа подпис. Не е оспорено обаче състоянието на имота при отдаването му под наем. Съгласно чл. 230, ал. 1 ЗЗД вещта е предадена в състояние, отговарящо на ползването – в случая обзаведено жилище, апартамент. За установяване на настъпилите повреди по процесния апартамент, в причинна връзка с ползването му от ответника, както и свързаните с това разходи за поправянето им, а именно разход за труд за ремонт и за подмяна на мивка в банята, пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства, както и гласни такива чрез разпит на свидетелите В.С. и И.А.. Разпитан пред съда, свидетелят С. заявява, че към м.03.2021 г. е бил служител на ищцовото дружество като е заемал длъжността ръководител на отдел „Експлоатация и поддръжка на имоти“. Свидетелства, че именно той е изготвил договора за наем и приемо-предавателния протокол, които били разписани от него и от ответника при фактическото предаване на имота началото на месец март 2021 г. Посочва, че при предаването му на ответника апартаментът е бил чисто нов, без никакви забележки по стените или мебелировката, като по изрично изискване на наемателя ищецът е закупил и доставил в обекта чисто нов триместен диван. Сочи, че при прекратяване на договора за наем е организирана среща за оглед и предаване на обекта, на която са присъствали лично свидетелят С. и ответникът С.. Свидетелят дава показания, че именно той е установил и описал в приемо-предавателния протокол щетите по апартамента. Посочва, че същите се изразявали в ожулени стени, които били наранени с някакъв предмет и било необходимо да се преправят и боядисат. Диванът бил обгорен на много места от цигари, мивката в банята била счупена, както и лайсната на душ кабината била изкъртена. Заявява, че имотът е бил много занемарен от хигиенна гледна точка. Разпитан пред съда, свидетелят А. заявява, че е служител на ищцовото дружество от края на м.април 2021 г., като заема длъжността технически ръководител на поддръжка на сгради и строителни ремонти. Посочва, че е получил задача от прекия си ръководител за оглед на процесния апартамент. Свидетелства, че в него е имало увреждания по стените, банята, входното антре и дивана, които съвпадали с описаното в приемо-предавателния протокол. Заявява, че под негов контрол е протекъл целият ремонт на обекта, като за извършването му са наети майстори и са закупени със средства на дружеството необходимите материали. Сочи, че всички материали са били вложени в процесния обект, като след извършване на ремонтните дейности всички констатирани в протокола щети са били отстранени. Относно размера на сторените от ищцовото дружество разходи за ремонт на вредите по апартамента са приети следните писмени доказателства, а именно: Фактура-оригинал от 19.9.2022г. за сумата от 450 лева с получател ищецът и доставчик – Ка Ем Ауто ЕООД, за „тапицерски услуги”, платени по сметка; Разходен касов ордер от 28.9.2022г. за сумата 230 лева, платена на М.А. за труд за ремонт в ап.41; Разходен касов ордер от 28.9.2022г. на М.Б. – за сумата 230 лева - труд за ремонт в ап.41; Разходен касов ордер от 16.9.2022г. – на Т.Д. за 150 лева за почистване на ап.41; Фактура от 12.9.2022г. за сумата от общо 55, 16 лева в полза на „Вамак” ООД за боя и оцветители; Фактура от 15.09.2022 г. за сумата от 154, 31 лева в полза „Гресия 2” ЕООД, за мивка; Фактура от 16.09.2022 г. за сумата от 8 лева за грунд в полза на „ДЗП” ЕООД; Фактура от 16.09.2022 г. за сумата от 11, 25 лева за фазомер и силикон в полза на горепосоченото дружество; Фактура от 16.09.2022 г. за сумата от 73, 59 лева в полза на „Доверие – Брико” АД, за мебелна закачалка, лед лампа, торба, плафон, лед филамент 230 волта. След съвкупна преценка на всички доказателства по делото, настоящият въззивен съдебен състав намира, че подадената въззивна жалба се явява частично основателна, поради следните съображения: Наемателят е длъжен да си служи с вещта съобразно уговореното в договора или съобразно обикновеното й предназначение, според нейния вид. Ползването обаче следва да е съпроводено с полагане на грижата на добър стопанин към вещта и нейното връщане следва да бъде в добро състояние, респективно в състоянието, в което е била предадена, като се вземат предвид онези похабявания, свързани с нормалното й ползване. В унисон със задължението за полагане на грижа на добър стопанин, законът предвижда, че върху наемателя тежат и т.н. дребни поправки или това са поправките, които се налагат от обикновеното употребление на вещта и примерно и неизчерпателно ги изброява - разходи за отстраняване замърсяването на стени, поправяне на кранове, брави и т.н.- чл. 231, ал. 1 ЗЗД. Поправките на всички други повреди, ако не са причинени виновно от наемателя, са за сметка на наемодателя /чл. 231, ал. 2 ЗЗД/. Съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД наемателят дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването на вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря (т.е. вината на наемателя се предполага). Посочената правна норма урежда оборима презумпция за виновно причиняване на вредите от наемателя през време на ползването на вещта. Следователно ако наемателят твърди, че вредите се дължат на причина, за която той не отговаря, доказателствената тежест за оборване на презумпцията е негова. Безспорни във въззивното производство са обстоятелствата относно наличието на облигационно правоотношение между ищеца и ответника въз основа на сключен между тях договор за наем; ползването на процесния апартамент от ответника в посочения в исковата молба период, както и предоставянето му за ползване в добро състояние. Същите се подкрепят както от представените писмени доказателства по делото – извадка от електронна кореспонденция, водена между страните на 31.07.2022 г., на 05.09.2022 г. и на 08.09.2022 г., разписки за платен наем, така и от показанията на свидетеля С.. От показанията на свидетелите С. и А. се установяват и щетите по процесния апартамент, причинени в причинна връзка с ползването му от ответника. Същите се изразяват в увреждания по стените на апартамента; по дивана, както и в банята – счупена мивка и изкъртена лайсна на душ кабина. Двамата свидетели категорично посочват установените от тях на място щети, а свидетелят С. изрично е заявил пред съда, че при предаването на фактическата власт на ответника, апартаментът е бил изряден и без повреди. Настоящият въззивен съдебен състав намира, че показанията на свидетелите С. и А., макар и ценени съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК следва да бъдат кредитирани, тъй като кореспондират с останалите събрани по делото доказателства. В подкрепа на изложеното е и представената електронна кореспонденция между страните, видно от която ответникът не оспорва, че по процесния апартамент има нанесени щети, а единствено изразява несъгласие с определения от ищеца размер, предлагайки разходите за поправка да бъдат покрити с предоставения от него депозит в размер на 700 лв. Първоинстанционният съд е приел за основателна и доказана предявената претенция по чл. 231 ЗЗД до размера на сумата от 667, 15 лв., в който се включват разходите за тапицерски услуги, за почистване на процесния апартамент, за закачалка, както и за материали – боя, оцветители и грунд. Във въззивната жалба не са релевирани оплаквания относно горепосоченото, поради което и въззивният съд не дължи произнасяне в тази насока. Настоящият въззивен съдебен състав намира, че неправилно първоинстанционният съд не е уважил исковата претенция касателно сторения от ищцовото дружество разход за мивка в размер на сумата от 154, 31 лв. По делото е установено състоянието на имота при предаването му за ползване на ответника, както и наличието на конкретната повреда, причинена в следствие на действията на ответника. Доколкото по делото не се твърди, а и не се установява от събраните доказателства, че повредата се дължи на причина, за която наемателят не отговаря, то по аргумент за противното от разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД следва, че именно ответникът следва да понесе в тежест разходите, свързани с поправка на горепосочената повреда. Следователно искът се явява основателен и следва да бъде уважен до размера на сумата от 121, 46 лв., представляваща разликата между доказаните разходи за ремонт в общ размер от 821, 46 лв. и заплатения от ответника депозит в размер на сумата от 700, 00 лв. Не следва обаче в тежест на ответника да бъдат възлагани разходите, свързани с труд за ремонт в общ размер от 460, 00 лв., тъй като същите не се явяват доказани при условията на пълно и главно доказване съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК. В представените пред съда 2 броя разходни касови ордери от 28.09.2022 г. е посочено, че ищецът е заплатил на всеки от лицата М.А. и М.Б. сума в размер от 230, 00 лв. с основание – труд за ремонт в ап. 41. От същите обаче не се установява на първо място, че А. и Б. са били ангажирани са извършване на ремонт в процесния апартамент, доколкото същите не са посочени от свидетеля А. като лицата, извършили ремонтните дейности. Дори и да се приеме обратното, от представените писмени доказателства не би могло да се направи извод, че положеният от тези лица труд е свързан с отстраняване на установените по апартамента щети. В разходните ордери не се съдържа конкретизация в какво точно се е изразил трудът по ремонта – за боядисване, грундиране или друга дейност, която би могла да бъде във връзка с повредите. Ето защо правилно първоинстанционният съд е достигнал до извод за неоснователност на иска досежно горепосоченият разход. Предвид частичното съвпадение в изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Планекс Инвест“ ООД срещу Г. Г. С. иск с правно основание чл. 231 ЗЗД за заплащане на сумата от 121, 46 лв., представляваща разходи за поправка на вреди и следи от употреба на отдаден под наем имот – апартамент № 41, в гр. София, ж.к. „•••••••• - Запад“, сграда „Сънданс Резиденс“, ет. 3, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. В останалата част за горницата до пълния претендиран размер от 750, 02 лв. искът се явява неоснователен, поради което и в тази част решението на СРС следва да се потвърди като правилно. По отговорността за разноски: Предвид изхода на спора следва да бъде разпределена отговорността за сторените от страните разноски в първоинстанционното производство. Съразмерно на уважената част от иска на ищеца се следват разноски в размер на сумата от 150, 61 лева. Ищецът с оглед размера на отхвърлената част от иска следва да заплати по сметка на СРС сумата от 452, 55 лв. – възнаграждение за вещо лице, поради което и първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за разноските над горепосочения размер. С оглед възприетия извод за частична основателност на подадената въззивна жалба, право на разноски във въззивното производство имат и двете страни. Искане за присъждане на такива е направил единствено въззивникът, който претендира в негова полза да бъде присъдена сумата от 325, 00 лв., от които 300, 00 лв. – депозит за особен представител на въззиваемата страна и 25, 00 лв. – държавна такса. Настоящият въззивен съдебен състав намира, че съразмерно на уважената част от иска в полза на въззивника следва да бъде присъдена сумата от 52, 63 лв. – разноски във въззивното производство. Водим от горното, СЪДЪТ