Решение № 160 от 3.6.2026 г. на Районен съд - Ботевград по дело № 950/2025 г.

Предявени са искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК за нищожност на договора за кредит, евентуален иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК за нищожност на отделни клаузи на договора, и иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Ищецът- С. Н. Л., чрез пълномощника си твърди, че на 26.04.2023 г. е сключил договор потребителски за кредит за общо ползване No 7053440176 с “••••” ЕАД със срок до 05.05.2025 г. и следните параметри: 1. размер на кредита: 8150.26 лв.; 2. Общ размер на застрахователната премия: 1667.68 лв., в която се включва: А) застраховка Bank пакет 3 кредит+ сметка (bill): 1427.91 лв. и Б) застраховка: Bank пакет 3 сметка (bill): 239.77 лв.; 3) общ размер на кредита: 9817.94 лв. Съгласно чл. 9 т.1 от Договора лихвеният процент, с който се олихвява предоставения кредит, изразен като годишен процент от разходите, е както следва: 41.05%. Предвиденият ГПР е 47.9% Общата сума то потребителя е 14551.71 лв. Договорът е сключен за срок от 24 календарни месеца, съответно 24 погасителни вноски всяка на стойност от 606.35 лв. Реално усвоената сума по кредита е в размер на 8150.26 лв., от които 1500.00 лв. са получени от ищеца на каса в Изи Пей, а останалите са послужили за погасяване на предходни негови кредити. Сочи, че до момента е заплатил сумата от 9784.33 лв. за погасяване на процесния договор за кредит. Твърди, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Застрахователната премия по договора за застраховка представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. В случая застрахователната премия е прибавена към главницата, а не към другите разходи по кредита, където съобразно пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗПК би следвало да бъде включена. Застраховката е реално разход по кредита, а посочването й в определянето на главницата има за цел заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, изискваща ГПР да не надхвърля 50%. При това положение по отношение на годишния процент на разходите в договора липсва яснота относно неговия действителен размер. Налице е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. В договора не е посочено кои точно разходи формират ГПР, което представлява нарушение на чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Сочи, че в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК в договора за кредит липсва задължителен реквизит - лихвен процент на ден, който да не зависи от друго условие, което води до недействителност на целия договор за паричен заем. При условията на евентуалност – в случай, че съдът отхвърли иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК, ищецът предявява иск с правно основание чл. 22, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК за прогласяване за недействителни клаузите на чл. 7, т. 2.3 във вр. с чл. 7, т. 1 от договора. Поддържа, че застрахователната премия като част от договора трябва да отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Представената по делото декларация за определяне на изискванията и потребностите и за присъединяване на застрахованото лице към застрахователна програма “Защита на кредита” и “Защита на сметките” за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от “ ••••” ЕАД и Допълнителна медицинска услуга “Второ Медицинско мнение”, предоставена от Mediguide International е със шрифт, видимо по малък то изискуемия съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК шрифт 12. Ищецът твърди, че е заплатил сумата от 9 784.33 лв., като съгласно чл. 23 от ЗПК при обявяване на кредита за недействителен потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита възлиза на 8150.26 лв. и следователно ищецът е надплатил 1 634.07 лв. В случая ответното дружество е получило недължимо сумата от 1 634.07 лв., доколкото тя се явява дадено без правно основание, и съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД дължи връщането й. Моли съда да постанови решение, с което на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК да прогласи нищожността на Договор потребителски за кредит за общо ползване No 7053440176 от 26.04.2023 г., а при условията на евентуалност - на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК да прогласи нищожността на клаузите на чл. 7, т. 2.3 във вр. с чл. 7, т. 1 от Договор за потребителски кредит No 7053440176 от 26.04.2023 г. в частта за дължимата застрахователна премия във вр. с декларация за определяне на изискванията и потребностите и за присъединяване на застрахованото лице към застрахователна програма “Защита на кредита” и “Защита на сметките” за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от “••••” ЕАД и Допълнителна медицинска услуга “Второ Медицинско мнение”, предоставена от Mediguide International, както на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да осъди ответника да му заплати сумата от 1 634.07 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното заплащане на сумата. Претендира присъждане на разноски. Ответникът- “••••” ЕАД в депозиран в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор чрез процесуалния си представител оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва твърденията на ищеца, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора за кредит е посочен ГПР, изразен като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а именно: 47.90%, както и общо дължимата сума по кредита 14 551.71 лв. Задължението на кредитора по чл. 11, ал. 1, т. 10 е да информира потребителя за размера на ГПР, изразен като годишен процент от общия размер на кредита, съгласно определението за ГПР дадено в чл. 19, ал. 1 от ЗПК, но кредиторът няма задължение да предоставя на потребителя информация как е изчислен ГПР и кои разходи се включват при изчисляването му. В процесния договор във всяка месечна вноска е включена само главница (заем+застраховка) и и лихва. Сочи, че при изчисляването на ГПР с общодостъпен софтуер е видно, че за процесния договор ГПР е 47.90 %. При изчисляването на ГПР съгласно искането на ищеца с включването на застраховката като разход резултатът е 81.55 %, който обаче счита за ирелевантен, тъй като застрахователната премия не следва да бъде включена при изчислението на ГПР. Оспорва твърдението на ищеца за нарушение на договора по чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗППК, тъй като не е посочен лихвения процент на ден, като сочи, че в чл. 9.3 от договора е указан размерът на лихвата за 1 ден – изчислена като1/360 част от лихвения процент. Оспорва като неоснователно и твърдението на ищеца, че клаузата по чл. 7.2.3. от договора, в частта за дължимата застрахователна премия, се явява недействителна на основание чл. 22, ал. 1 във вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като същата трябва да бъде включена като разход в ГПР. Твърди, че застрахователната премия е цената на допълнителна услуга, чиято стойност се дължи от потребителя (застрахованото лице) по сключената застраховка, избрана от него, като същия в чл. 7.2.3. от договора е възложил на кредитора да преведе частта от средствата от кредита (общия размер на кредита), касаеща застрахователната премия, на съответния застраховател. Сочи, че съгласно чл. 19 от договора, потребителят не е длъжен да сключва застраховка. Изтъква, че съгласно § 1 от ДР на ЗЗП, застрахователната премия или друг разход, свързан с предоставяне на допълнителна услуга, са част от общите разходи, които се включват при изчислението на ГПР, но само ако са били задължително условия за сключването на договора, а в случая ищецът е заявил изрично сключването на договор за застраховка. По отношение на твърдението на ищеца за нарушение на чл. 10, ал. 1от ЗПК относно размера на шрифта заявява, че договорът е сключен с размер на шрифта 12 pt, поради което твърдението е неоснователно. Относно платените от ищеца и погасени суми по процесния договор представя справки от системите на Банката, съгласно които общо платената сума е 9784.33 лв., от които погасена главница в размер на 5636.31 лв., погасена договорна лихва в размер на 4085.21 лв. и погасена наказателна лихва в размер на 62.81 лв. Моли исковете да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски по делото. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното: По делото безспорно между страните са обстоятелствата, че са сключили процесния договор за потребителски кредит, както и че ищецът е заплатил на ответника твърдяната от ищеца сума от 9784.33 лв. Видно от заверено копие на Договор за потребителски кредит No 7053440176, между страните на 26.04.2023 г. е сключен договор, по силата на който ответното дружество, в качеството на кредитор, е предоставило на ищеца, в качеството на кредитополучател (потребител), потребителски кредит за общо ползване в размер на 8150.26 лв., която сума кредиторът превежда по банковата сметка на потребителя, открита в “••••” ЕАД, като с постъпване на кредитните средства по посочената му банкова сметка кредитът се счита усвоен. Съгласно чл. 7 от договора, общият размер на кредита и условията за усвояването му са посочени както следва: размер на кредита: 8150.26 лв.; общ размер на застрахователна премия: 1667.68 лв., включваща застраховка BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ+ СМЕТКА (bill) в размер на 1427.91 лв. и застраховка BANK ПАКЕТ 3 СМЕТКА (bill) в размер на 239.77 лв. Посочено е, че общият размер на кредита е 9817.94 лв. В чл. 9 от договора е предвидено заплащане на лихвен процент по кредита, който ГЛП е 41.05%. Съгласно чл. 10 от договора, годишният процент на разходите (ГПР) е 47.9%. Посочена е общата сума, дължима от потребителя – 14551.71 лв. В чл. 11.2 от договора е инкорпориран погасителния план, съгласно който изплащането на кредита е уговорено на 24 броя месечни вноски, от които 23 вноски в размер от по 606.32 лв. и последната 24 вноска в размер от 606.35 лв., или обща сума, дължима от потребителя в размер на 14 551.71 лв. Договорът е сключен за срок до 05.05.2025 г. В чл. 7.2.3 от договора е посочено, че в случаите, когато потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на чл. 19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка (конкретните застраховки) застрахователна премия, се превежда от кредитора за сметка на потребителя по банковата сметка на съответния застраховател, респективно по банковата сметка на съответния застрахователен посредник, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписването на договора. Към договора са приложени и подписани от ищеца искане-договор за предоставяне на платежни услуги и издаване на платежни инструменти; декларация от 26.04.2023 г.; декларация за определяне на изискванията и потребностите за присъединяване на застраховано лице към застрахователна програма “Защита на кредита” и “Защита на сметките” за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от •••• ЕАД; заявление-декларация за установяване на договорни отношения; По делото е обявено за безспорно между страните са обстоятелството, че ищецът е заплатил на ответника по процесния договор за кредит сума в общ размер о т 9784.33 лв., за което са приложени и писмени доказателства за плащанията, включително изготвена по искане на ищеца справка от ответното дружество, съдържащо датите, сумите и основанието на всички извършени от ищеца плащания. Съгласно посочената справка, общо платената от ищеца сума е именно 9784.33 лв. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: По иска с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК за нищожност на договора за кредит. По делото няма спор между страните относно обстоятелства, че помежду им е сключен Договор за потребителски кредит No 7053440176 от 26.04.2023 г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца потребителски кредит за общо ползване в размер на 8150.26 лв., като последният се е задължил да върне предоставените му средства, заедно с годишен процент на разходите, лихва и застрахователни премии, при което общият размер на задължението му към кредитора е било 14 551.71 лв. Договорът е сключен за срок до 05.05.2025 г., т.е за срок от две години. Процесният договорът за паричен заем, от който произтичат претендираните вземания, е потребителски по своя характер, поради което за същия са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. При това съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 от ЗПК. Съдът намира, че посоченият в процесния договор за потребителски кредит ГПР 47.9% не отговаря на действителния, т. е. само формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поставящ като императивно изискване договорът да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение No 1 начин, тъй като в същия не са включени разходите за застрахователни премии, дължими от потребителя. Този извод следва от дефиницията на понятието “общ разход по кредита за потребителя”, съдържаща се в &1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно т. 2 “обща сума, дължима от потребителя” е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Така и според чл. 3, буква “ж” на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета тази норма “общи разходи по кредита за потребителя” означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Съгласно чл. 10, пар. 2, б. “ж” от тази директива договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит, и всички допускания, използвани при изчисляването на този процент. В чл. 23 от същата е предвидено, че държавитечленки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, като те трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. С оглед изложеното следва да се приеме, че застрахователните премии представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в случаите, в които сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита или задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри. При наличие на посочените от закона условия, застрахователната премия представлява разход по кредита за потребителя независимо от това дали тя се заплаща пряко от потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца- кредитор за сметка на потребителя. В това отношение следва да посочи, че законът не провежда разграничение между тези две хипотези, защото и в двата случая плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи. Съдът приема, че в настоящия случай предоставянето на кредита е било обусловено от сключването на договора за застраховка, доколкото всички клаузи на договора са част от предварително изготвено от банката типово съдържание на договор за потребителски кредит при тези параметри, върху което потребителят не е имал възможност да влияе и което има изцяло декларативен характер. Макар формално в договора да е посочено, че сключването на застраховка се извършва по желание на потребителя, то размерът на застрахователната премия е бил предварително определен и е включен в съдържанието на договора за кредит още при неговото сключване като част от размера на главницата по погасителния план. Въпросът дали сключването на застрахователния договор е необходима предпоставка за отпускане на кредита изобщо или за отпускането му при предоставените с договора параметри, подлежи на изследване въз основа на всички обстоятелства по сключването на процесния договор, а не само въз основа на съдържанието на предварително изготвените от търговеца клаузи. В този смисъл обстоятелството, че в чл. 7.2.3 и чл. 19 от договора за кредит застраховката е определена като незадължителна допълнителна услуга, която не е условие за сключване на договора, е лишено от правно значение за преценката на съда, ако от останалите обстоятелства, свързани със сключването на процесния договор, се установява противното. Клаузите са част от предварително изготвения от кредитора текст на договора, върху който потребителят не е имал възможност да влияе, и имат изцяло декларативен характер. В настоящата хипотеза съдът приема, че сключването на договора за застраховка представлява условие за отпускане на процесния кредит, въпреки декларативното изявление за противното в цитираните по-горе клаузи на чл. 7.2.3 и чл. 19 от договора. В случая, размерът на застрахователната премия също е предварително определен в договора за кредит към датата на неговото сключване и е включен в размера на главницата по погасителния план. Сключените застраховки и договорът за кредит са от една и съща дата, като ответникът е действал като застрахователен агент при сключване на застраховките. Предвид гореизложеното съдът приема, че сключването на застраховката е представлявало условие за отпускане на процесния кредит и съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК вр. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК размерът на застрахователната премия е следвало да бъде включен в годишния процент на разходите (в този смисъл са Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22). При това положение се налага извод, че договорът за паричен кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изисквания на ЗПК, сред които на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Поради това и процесният договор е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, а възраженията на ответника в противна насока не могат да бъдат споделени. При тези съображения предявеният иска за прогласяване нищожността на процесния договор за потребителски кредит, сключен между страните, се явява основателен и следва да бъде уважен. По евентуално съединения иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 7, т. 2. 3 във вр. с чл. 7, т. 1 от Договор за потребителски кредит No 7053440176 от 26.04.2023 г. С оглед изхода на спора по главния иск, а именно неговото уважаване, то не се е сбъднало условието за разглеждане на така предявения евентуален иск и следователно съдът не дължи произнасяне по същия. По иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Със същия се претендира връщане на сума в размер на 835.49 евро (1634.07 лв.), недължимо платена от ищеца на ответника по недействителния договор за кредит, и с която съответно последният се е обогатил без основание. Съдът намира така предявения иск за основателен. Съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. Фактическият състав на цитираната разпоредба изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, а именно липсата на основание трябва да е към момента на получаване на облагата. Началната липса на основание за преминаването на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго е налице, когато липсва валиден юридически факт за получаването на определена имуществена облага. С оглед приетата за установена нищожност на сключения между страните договор за потребителски кредит, то на основание чл. 23 от ЗПК потребител дължи връщане само на чистата стойност на кредита, която в случая е в размер на 8150.26 лв., но не дължи лихва или други разходи по кредита. Предвид това и при безспорното обстоятелство, че ищецът като кредитополучател е извършил плащания по кредита в размер на 9784.33 лв., то основанието за заплащане на сумата от 1634.07 лв., а именно сумата, платена в повече от дължимата такава от 8150.26 лв. (9784.84.33 – 8150.26 = 1634.07), се явява отпаднало с обратна сила, поради което следва да се приеме, че към датата на извършване на имущественото разместване между страните не е съществувало валидно правно основание за това. Следователно, налице са предпоставките за реституция на дадената от ищеца на ответника сума, надхвърляща размера на задължението му от 8150.26 лв. Предявеният иск поради това се явява основателен и следва да бъде уважен за пълния му предявен размер от 835.49 евро (1634.07 лв.). С оглед изхода на спора и направеното от ищеца искане, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да му заплати направените от него разноски по делото в размер 281.37 евро (550.32 лв.) за държавна такса за двата разгледани иска и при прилагане на чл. 73, ал. 4 от ГПК. На пълномощника на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, платимо от ответника по делото на основание чл. 38, ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, определено от съда в размер на 400.00 евро, при отчитане фактическата и правна сложност на делото, извършените от пълномощника процесуални действия (изготвяне на искова молба и молба по хода на делото, без явяване в съдебно заседание), и съобразявайки решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което националният съд не е длъжен да приложи приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба No 1/09.01.2004 г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения (сега Наредба No 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа). Доколкото размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, то заявеното от ответника възражението за прекомерност не следва да бъде самостоятелно разглеждано. Предвид гореизложеното съдът