Решение № 1318 от 22.1.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 35720/2024 г.

дело № 20241110135720 по описа за 2024 година Производството е образувано, въз основа на искова молба, подадена от Б. Т. Е., ЕГН ••••••••••, против новоконституирания ответник /фирма/, ЕИК •••••••••, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на парично вземане по изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 1950 от 16.12.2016 г. по ч.гр.д. № 3927/2016 г. по описа на Районен съд – Добрич, по която заповед е допуснато незабавно изпълнение на основание чл. 418, ал. 1 ГПК, поради изтекла в полза на ищеца погасителна давност. Ищецът Б. Т. Е. твърди, че срещу него бил издаден изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 1950 от 16.12.2016 г. по ч.гр.д. № 3927/2016 г. по описа на Районен съд – Добрич, по която е допуснато незабавно изпълнение на основание чл. 418, ал. 1 ГПК, с който е осъден да заплати на ответника /фирма/ следните суми: 15 116,40 лв. – задължение по договор за кредит за текущо потребление от 04.11.2014 г. и допълнително споразумение от 11.11.2015 г., обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 16.12.2016 г. до изплащане на вземането, ведно със законната лихва от 01.02.2012 г. до изплащане на вземането, 1 749,67 лв. – договорна възнаградителна лихва от 16.12.2016 г. до 15.12.2016 г., 43,86 лв. – от 05.12.2016 г. до 15.12.2016 г., 120 лв. – такса, 340,60 лв. – държавна такса по делото и 755,73 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Твърди, че изпълнителното дело е образувано на 16.02.2017 г. по молба на взискателя /фирма/, с която взискателят не е упълномощил ЧСИ В. Р. с правата по чл. 18 ЗЧСИ, а само е поискано вписване на възбрана върху недвижими имоти на длъжника и извършване на справка в БНБ за налични банкови сметки. Поддържа, че следващите предприети действия от ЧСИ В. Р. били в периода 16.01.2017 г. – 02.11.2017 г., като по отношение на съдлъжниците Б. Е. и Р.С. били извършени справки. Като следващо предприето действие сочи покана за доброволно изпълнение с изх. № 2556 от 12.10.2017 г., която обаче не му била връчена и която сама по себе си не представлява изпълнително действие. В исковата молба се твърди, че на 10.08.2018 г. е депозирана молба от вече конституирания нов взискател по делото /фирма/, ЕИК ••••••••••, правоприемник на /фирма/, с която е направено искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение и са оттеглени правомощията от стария взискател по чл. 18 ЗЧСИ. Твърди, че следващото действие по изпълнителното дело било на 12.10.2022 г., когато е депозирана молба за конституиране на нов взискател по делото - /фирма/. Твърди, че на 06.12.2022 г. е депозирана молба от /фирма/ с искане изпълнителното дело по отношение на съдлъжника Р. Д. С. да бъде прехвърлено на друг ЧСИ – Л. Т., рег. № 737., като с разпореждане на ЧСИ В. Р. молбата е оставена без движение поради липса на процесуално качество на молителя относно иска за преместване на изпълнителното дело, с указания да се представят доказателства за уведомяване на длъжника за извършената цесия. Поддържа, че последното реално изпълнително действие е от 10.08.2018 г., когато е депозирана молба от конституирания взискател по делото /фирма/, с която е направено искане за налагане на запор върху трудово възнаграждение. Твърди, че изпълнителното дело е прекратено поради настъпила перемпция. Сочи, че с постановление от 31.08.2023 г. изпълнителното производство по ИД № 20177360400021 по описа на ЧСИ В. Р. е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Твърди да е налице правен интерес от предявяване на иска по подробно изложени в исковата молба съображения. Поддържа, че при прекратяване на изпълнителното производство се преустановява възможността за предприемане на изпълнителни действия по него, поради което всички действия, предприемани от взискателя или овластен от него ЧСИ, следващи прекратяването, са осъществени при изчерпана компетентност на органа по принудителното изпълнение и не следва да им се признават никакви последици по отношение на материалното право. По изложените съображения счита, че последващите действия по налагане на запор на банкови сметки, поискани от /фирма/ с молба с вх. № 00675/12.10.2022 г., са без правна стойност. По отношение пасивната легитимация на ответника излага, че в кориците на изпълнителното дело няма данни цедентът /фирма/ нито самостоятелно, нито чрез пълномощника си /фирма/, да е предприело уведомяване на ищеца по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Поради липсата на този елемент от фактическия състав по прехвърляне на вземането, счита за недоказано поддържаното от „/фирма/ частно правоприемство, като твърди, че не са били налице нужните предпоставки за конституирането му в качеството на взискател в образувания изпълнителен процес. Навежда твърдения, че искането за налагане на запор на банкови сметки, не води до прекъсване на срока по смисъла на чл. 433, т. 8 ГПК, като сочи, че същият следва да се приеме за изтекъл на 10.08.2023 г. Излага, че ответникът /фирма/ е носител на правата по процесното вземане, поради което счита, че същият се явява пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск. Позовавайки се на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 2/26.05.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, навежда твърдения, че последното валидно изпълнително действие по ИД по описа на ЧСИ В. Р. е от 10.08.2018 г., с молбата на /фирма/ за конституирането му като нов взискател, оттегляне на правомощията по чл. 18 ЗЧСИ и налагане на запор върху трудовото възнаграждение. Поддържа, че след тази дата по посоченото ИД не са извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат давността. Поддържа, че на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство е прекратено по право на 17.10.2020 г. Твърди, че с настъпване на перемпцията е налице забрана да се извършват последващи изпълнителни действия, като дори и да бъдат предприети такива, същите се обезсилват по право и не могат да доведат до прекъсване на давността. По изложените съображения счита за погасени по давност вземанията, предмет на процесния изпълнителен лист. Претендира разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника /фирма/, с който намира исковата молба за допустима, но неоснователна и недоказана. Твърди, че ответното дружество се явява кредитор от датата на сключването на договора за цесия. Навежда твърдения, че в процесния случай взискателят е проявил нужната активност, като в хода на образуваното изпълнително производство по дело № 21/2017г. по описа на ЧСИ В. Р. са депозирани регулярно молби за извършване на изпълнителни действия спрямо длъжника Б. Е.. Сочи, че на 16.02.2017г. е входирана молба за образуване на изпълнително дело, в която се съдържат искания за извършване на изпълнителни действия – налагане на запор на банкови сметки, МПС-та, възбрана на установено недвижими имущество и насрочване на опис на движими вещи. Поддържа, че на 10.08.2018г. е входирана молба за извършване на изпълнителни действия – запор на банкова сметка и запор на трудовото възнаграждение на длъжника. На 12.10.2022г. е депозирана молба за конституирането на ответното дружество като взискател в производството, с която е поискано налагането на запор на банковите сметки на длъжника в /фирма/, поради което счита, че погасителната давност е надлежно прекъсната, доколкото съдебният изпълнителен е сезиран с редовна молба за извършване на изпълнителни действия, съдържаща всички необходими реквизити, подписана от пълномощник на дружеството, като към молбата са представени доказателства за настъпилото частно правоприемство на вземането. Поддържа, че в съдебната практика е застъпено становището, че уведомяването на длъжника за извършената цесия е без значение с оглед конституирането на частния правоприемник на вземането в изпълнителното производство, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането с твърдението че то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му. Цитира практика на ВКС, СГС и СРС. Заявява, че в процесния случай длъжникът нито представя доказателства, нито твърди да е изпълнил задължението си към предходния кредитор. Счита, че с депозираната на 12.10.2022г. молба, в която се съдържа и искане за извършване на изпълнително действие погасителната давност е прекъсната, тъй като неизвършването на действието чрез налагане на запор се дължи по причина, за която кредиторът не следва да отговаря , а именно – бездействие на съдебния изпълнител. Поддържа, че ответното дружество е запазило активното си поведение, като с молба с изх.№ МАЗ 00106183/25.11.2022г. е поискано производството да бъде прехвърлено по описа на друг съдебен изпълнител като действието отново не е изпълнено по причина бездействие на съдебния изпълнител. Сочи, че съгласно чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, считано от 13.03.2020 г. до отмяна на извънредното положение спират да текат давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по НК и ЗАНН. Съгласно § 13 от ПЗР на Закона за здравето сроковете спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020г. и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичане на седем дни от обнародването на този закон в Държавен вестник. Счита, че в този смисъл доколкото последното законосъобразно изпълнително действие по изпълнително дело № 2043/2017г.е извършено на 16.12.2019г. то с прибавянето на удължаването от 2 месеца и 7 дни давността е следвало да изтече на 23.02.2025г., но същата е била прекъсната още на 04.01.2024г.с входирането на молба за образуване на ново изпълнително дело. По изложените съображения счита предявения иск за недопустим и моли съда да го остави без разглеждане. При условията на евентуалност оспорва иска като неоснователен и недоказан. Поддържа, че по образуваното изпълнително дело са предприемани периодично изпълнителни действия, които прекъсват погасителната давност. Оспорва процесното вземане да е погасено по давност. Моли съда да прекрати производството като недопустимо, а при евентуалност – да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. При така установената фактическа обстановка съдът приема от ФАКТИЧЕСКА и ПРАВНА СТРАНА следното: Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Предмет на делото е отрицателен установителен иск, с предявяването на който ищецът цели да установи, че вземането на ответника, за което е издаден изпълнителен лист по ч.гр.дело № 1950/2016 г. по описа на РС- Добрич, не съществува, респективно не подлежи на принудително изпълнение, тъй като същото е погасено поради изтичането на погасителна давност, който факт настъпил след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест (чл.154, ал.1 от ГПК) и въведените от страните твърдения, в тежест на ищеца е да докаже, че срещу него е издаден изпълнителен лист за посочените суми, че ответникът е легитимиран кредитор за процесните вземания спрямо него и е образувано посоченото изпълнително дело, както и да докаже твърдените от него положителни факти, в т. ч. правопогасителното си възражение – че е изтекъл предвиденият в закона срок за извършване на изпълнителни действия. В тежест на ответника е да докаже съществуването на задължението, респ. спирането или прекъсването на предвидения в закона срок. С оглед релевираното от ищеца твърдение за настъпване на правопогасяващ факт - давност, ответникът следва да установи фактите, свързани със спиране или прекъсване на течението на погасителната давност за съдебно предявената главница и лихви. Между страните не е спорно, че с изпълнителен лист от 16.12.2016 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 1950/2016 г. по описа на Районен съд – Добрич, по която е допуснато незабавно изпълнение на основание чл. 418, ал. 1 ГПК, ищецът Б. Т. Е., ЕГН ••••••••••, и Р. Д. С., ЕГН ••••••••••, са осъдени да заплатят солидарно на /фирма/, ЕИК ••••••••••, следните суми: 15 116,40 лв. – неиздължена главница по договор за кредит за текущо потребление от 04.11.2014 г. и допълнително споразумение от 11.11.2015 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 16.12.2016 г. до окончателното изплащане, 1 749,67 лв. – договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от 16.02.2016 г. до 15.12.2016 г., 43,86 лв. – лихвена надбавка за забава, начислена за периода от 05.12.2016 г. до 15.12.2016 г., 120 лв. – такси, 340,60 лв. – държавна такса и 755,73 лв. – юрисконсултско възнаграждение, както и че въз основа на посочения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20177360400021 по описа на ЧСИ В. Р., с рег. № 736 при КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Добрич. Като писмено доказателство по делото е приобщен изпълнителен лист от 16.12.2016 г. /л. 26 между кориците на делото/, издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, по ч. гр.д. № 3927/2016 г., Добрички районен съд, с която е констатирано, че ищецът е осъден да заплати солидарно сумата 15 116,40 лв. – неиздължена главница по договор за кредит за текущо потребление от 04.11.2014 г. и допълнително споразумение от 11.11.2015 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 16.12.2016 г. до окончателното изплащане, 1 749,67 лв. – договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от 16.02.2016 г. до 15.12.2016 г., 43,86 лв. – лихвена надбавка за забава, начислена за периода от 05.12.2016 г. до 15.12.2016 г., 120 лв. – такси, 340,60 лв. – държавна такса и 755,73 лв. – юрисконсултско възнаграждение Наведените с исковата молба твърдения са за погасяване по давност на сумите в размер на 15 116,40 лв. – неиздължена главница по договор за кредит за текущо потребление от 04.11.2014 г. и допълнително споразумение от 11.11.2015 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 16.12.2016 г. до окончателното изплащане, 1 749,67 лв. – договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от 16.02.2016 г. до 15.12.2016 г., 43,86 лв. – лихвена надбавка за забава, начислена за периода от 05.12.2016 г. до 15.12.2016 г., 120 лв. – такси, 340,60 лв. – държавна такса и 755,73 лв. – юрисконсултско възнаграждение, с оглед което съдът намира, че този въпрос подлежи на обсъждане, доколкото положителен отговор на същия би обусловило основателност на предявените искове, без да се изследва спирането и прекъсването на погасителната давност по отношение на процесните вземания в периоди от време след 16.02.2017 г., за събирането на които вземания е образувано изпълнително дело № 21/2017 г. по описа на ЧСИ В. Р., въз основа на същия изпълнителен лист. От представеното изпълнително дело се установява, че на 16.02.2017 г. с е входирана молба от /фирма/ в качеството му на взискател по издадения на 16.12.2016 г. изпълнителен лист да се образува изпълнително дело, като такова е образувано на същата дата под № 20177360400021 по описа на ЧСИ В. Р., рег.№ 736 на КЧСИ на 16.02.2017 г. С молбата за образуване на изпълнителното дело е направено искане за насочване на принудителното изпълнение към движимото и недвижимото имущество на длъжниците , чрез налагане на възбрани, опис, включително и запор върху МПС, които да се изпълнят едновременно с поканата за доброволно изпълнение. По изпълнителното дело в периода 16.01.2017 г.- 02.11.2018 г са извършвани справки за установяване на собствеността на двамата длъжници, единият от които е ищецът в настоящото дело – Б. Е.. Изготвени са и справки за регистрирани трудови договори, включително и за регистрирани МПС на длъжника Б. Е.. На 02.11.2016 г. е изпратено писмо от частния съдебен изпълнител до служба по вписвания гр.Л. за налагане на възбрана на имоти, собственост на Б. Е. качеството му на наследник на Т. Е. М.. По изпълнителното дело приложено писмо изх.№ 00594/16.03.2017 г. от частния съдебен изпълнител с искане за вписване на възбрана върху недвижим имот, собственост на Б. Е., върху който е поставен печат на служба по вписвания гр.Л.. Следващото предприето действие от ЧСИ е изходиране на поканата за доброволно изпълнение с изх.№ 02556/12.10.2017 г. като същата не е връчена редовно на длъжника по изпълнителното дело. Приложени са документи, удостоверяващи, че поканата за доброволно изпълнение е възложена за връчване на ЧСИ С. Я., но видно от върнатата разписка, същата не е връчена редовно на длъжника. От изпълнителното делото се установява, че с молба от 10.08.2018 г. от е поискано конституиране на нов взискател по делото /фирма/, като със същата е поискан запор на трудовото възнаграждение на длъжника и са оттеглени правомощията от предходния взискател по делото по чл. 18 ЗЧСИ. Съдебният изпълнител е конституирал с разпореждане /фирма/ на мястото на /фирма/. Видно от приложените към молбата за конституиране документи, длъжникът по делото Б. Е. не е уведомен за извършената цесия, тъй като адресираните до него писма, изпратени с обратна разписка са върнати като непотърсени. На 12.10.2022 г. /фирма/ е поискало да бъде конституиран като нов взискател по делото. С молбата е поскано налагане на запор върху банковите сметки на длъжника/длъжниците в /фирма/. Приложени са писма за уведомяване на длъжниците по делото, но не и доказателства за връчването им. На 06.12.2022 г. е депозирана молба от /фирма/ с искане изпълнителното дело по отношение на съдлъжника Р. Д. С. да бъде прехвърлено на друг ЧСИ – Л. Т., рег. № 737., като с разпореждане на ЧСИ В. Р. молбата е оставена без движение поради липса на процесуално качество на молителя относно искането за преместване на изпълнителното дело, с указания да се представят доказателства за уведомяване на длъжника за извършената цесия. Изпълнителното е прекратено на 13.08.2023 г., на осн. чл.433 ал.1 т.8 от ГПК. По делото е прието като писмено доказателство справка за постъпили плащания, депозирано от третото неучастващо лице /фирма/. В писмото се твърди, че в банката е платена доброволно сума от Р. Д. С. в размер на 250 лева на 18.02.2016г., доброволно платена сума от Б. Т. Е. в размер на 488,36 лева на 23.02.2016г. и сума в размер на 160 лева платена от трето лице – К. Н. Т.а на 31.08.2016г. Не са постъпвали суми от частен съдебен изпълнител. Независимо, че към момента не е налице висящо изпълнително производство, предявеният иск с правно основание по чл. 439 от ГПК е допустим, тъй като за ищеца е налице правен интерес от воденето му, доколкото задължението по издадения срешу длъжника Б. Е. изпълнителен лист е цедирано на ответника по делото /фирма/, който твърди, че същото е дължимо и подлежи на принудително изпълнение. В този смисъл, съдът се придържа към актуалната съдебна практика, съобразно която длъжникът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание /влязло в сила съдебно решение/, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от това дали е налице висящ изпълнителен процес. Наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който той може да инициира по всяко време изпълнително производство, обуславя интереса на длъжника да иска установяване, че вземането е погасено по давност. Това е така, защото само давността може да изключи принудителното изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете. Перемцията не изключва принудителното изпълнение, защото когато тя настъпи и кредиторът направи искане за нов способ за изпълнение, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания нов способ - той дължи подчинение на представения и намиращия се у него изпълнителен лист. Единствената последица от настъпилата перемция е, че съдебният изпълнител ще образува новото искане в ново /като номер/ изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по силата на закона /Решение № 60282 от 19.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 903/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 513 от 24.11.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1660/2016 г., I т. о., ТК/. Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора /бивш взискател/ изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи, с оглед упражняване на други свои имуществени или неимуществени права, вкл. спрямо трети лица, които ищецът би могъл и следва да конкретизира. Дори такива да не биха били заявени, обаче, както е в настоящия случай, достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство, независимо че и в хода на същото би могъл да предяви иска си, доколкото в тази последна хипотеза и за препятстване на изпълнителните действия следва да предприеме и обезпечаване на иска си, съответно да поеме риска на евентуален отказ за обезпечаване, все действия обективно засягащи правната му сфера. Ето защо преценката на правния интерес от предявяване на иска по чл.439 ГПК следва да се извърши не само с оглед факта на прекратяване на изпълнителното производство, но и конкретните правни последици на това прекратяване. Правен интерес от предявяване на иска по чл.439 ГПК е налице, когато съществува изпълнителен титул в полза на кредитора-ответник, въз основа на който последният може да поиска образуване на изпълнително производство. Съдът е длъжен да отбележи съществената разлика между прекратяването на изпълнителното производство /изпълнително дело/, поради изтичане на двугодишния срок, в който взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия, по реда на чл. 433, ал.1, т.8 и погасяването на материалното право на взискателя, поради изтичане на давността по чл.110 ЗЗД. Разпоредбата на чл.433, ал.1, т. 8 от ГПК предвижда, че изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка. Касае се до процесуален срок изтичането, на който води само до прекратяване на изпълнителното производство, но не и до погасяване на материалното право, за чието принудително изпълнение е било образувано това производство. Материалното право не възниква с образуването на изпълнителното производство и не се прекратява с него. То съществува самостоятелно и може да бъде погасено с изпълнението му или с изтичането на предвидения в закона давностен срок и съответното направено възражение на длъжника в тази насока. Самото прекратяване на конкретното изпълнително производство не води до погасяване на правото на принудително изпълнение за материалното право и то може да бъде реализирано принудително в последващо изпълнително производство. Затова изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не води до погасяване на материалното право, предмет на изпълнението, поради което и не обосновава недължимост на същото. Последиците от перемирането на изпълнителното производство при продължило повече от две години бездействие на взискателя са от процесуален характер - те водят до неговото прекратяване, но предявеният за изпълнение изпълнителен лист не губи характера си на изпълнително основание. Материалното право на взискателя продължава да съществува. Перемирането е основание по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК за прекратяване само на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава прекъсването на давността за изпълняемото право, последвало от извършените преди това по същото производство валидни изпълнителни действия. В този смисъл е съдебната практика – напр. Определение № 50 от 4.02.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4495/2019 г., IV г. о., ГК и др.; Решение № 700 от 1.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 326/2008 г., II т. о.; Определение № 981 от 10.06.2010 г. на САС по ч. гр. д. № 862/2010 г., ТК, 3-ти с-в; Решение от 11.01.2008 г. на ОС - София по гр. д. № 1258/2007 г., ГО. За прекъсването на давността е от значение единствено на коя дата е било предприето последното валидно изпълнително действие и дали от тази дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е предмет на принудително изпълнение, е погасено поради давност. На основание чл.116, б.“в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. В този смисъл следва да се имат предвид разясненията дадени в мотивите по т.10 от Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.10 от визираното тълкувателно решение: Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността: образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 2/2023г. от 04.07.2024г. постановено по Тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. За прекъсването на погасителната давност определящо е условието в материалноправната уредба, но е необходимо да се съобразяват и императивните предпоставки за редовност на сезиращото искане. Необходимо е молбата на кредитора за изпълнение да е редовна, като се съобразява възможността за възлагане по чл.18 ЗЧСИ, а съдебният изпълнител има служебната компетентност да укаже и изиска изправянето на недостатъците. Води до прекъсване на давността молба, в която е посочен начинът на изпълнение. В конкретния казус, предвид изяснените по-горе фактическите обстоятелства и предвид изложените съображения в съдебната практика, е видно, че нова давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. По образуваното пред ЧСИ В. Р. изпълнително дело № 21/2017 г. последното валидно изпълнително действие е от 10.08.2018 г., когато от взискателят /фирма/ е входирана молба за конституирането му като нов взискател, оттегляне на правомощията по чл. 18 ЗЧСИ и искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение до работодателя на длъжника. След тази дата по процесното изпълнително дело не са извършвани изпълнителни действия, годни да доведат да прекъсване на давността. Следва да се посочи, че по изпълнителното дело е настъпила перемция на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК като изпълнителното производство е прекратено по право на 17.10.2020 г., след изтичане на 2 години от последното действие, с което е прекъсната давността по самото изпълнително дело, зачитайки § 13 от ПЗР на Закона за здравето, тъй като сроковете спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020г. до 20.05.2020 г. От изложеното по-горе закономерно следва извода, че петгодишна давност по отношение на длъжника Б. Т. Е., започнала да тече от 10.08.2018 г. е спряла да тече в периода от 13.03.2020г. до 20.05.2020 г., вкл.по силата на ЗМД ВИПОРНСПП, след което е продължила да тече от 21.05.2020 г. и тя е изтекла на 17.10.2023 г., тъй като в този период взискателят не е предприел валидно изпълнително действие, с което да прекъсне давността. Видно от изпълнителното дело, на 12.10.2022 г. е постъпила молба от /фирма/ за конституирането му в качеството на взискател по изпълнителното делото поради сключен договор за цесия с /фирма/, с която молба е поискано налагане на запор върху банковите сметки на длъжника/длъжниците в /фирма/. А на 06.12.2022 г. е поискал от съдебния изпълнител да бъде прехвърлено делото при друг съдебен изпълнител. С разпореждане от 18.01.2022 г. частен съдебен изпълнител В. Р. е уведомила молителят /фирма/, че не е конституиран по изпълнителното дело, поради това, че няма процесуално качество, като е поискал от молителя да представи доказателства за това, че е уведомил длъжника за извършената цесия в едномесечен срок. По изпълнителното дело не са представени доказателства за връчване на уведомлението за извършената цесия, поради което на 31.08.2023 г. производството по изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Само в допълнение на изложеното, съдът отбелязва по отношение на солидарния длъжник /Р. Д. С. / следното. Отношения между солидарните длъжници са регламентирани с разпоредбите по чл.121-чл.127 ЗЗД. Съгласно чл.125, ал.1 от ЗЗД, прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници, но ако тоя, спрямо когото давността не е изтекла, е изпълнил задължението, той има иск срещу освободените вследствие на давността. Но по силата на чл.125 ал.2 от ЗЗД, отказването на един солидарен длъжник от давността не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници; този, който се е отказал, няма иск срещу освободените вследствие на давността. Съдът се придържа към актуалната съдебна практика на ВКС / Решение № 24 от 12.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4002/2023 г., III г. о., ГК./, съгласно която всяко задължение се погасява по давност самостоятелно. Кредиторът може да иска изпълнение от солидарния длъжник, чието вземане не е погасено по давност. Спирането и прекъсването на давността срещу един от солидарните длъжници е без правно значение за останалите – чл. 125, ал. 1 ЗЗД. Отказът на един от солидарните длъжници от изтекла давност не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници – чл. 125, ал. 2 ЗЗД. След като отделни и самостоятелни облигационни правоотношения свързват кредитора с всеки от длъжниците, по всяко от правоотношенията могат да бъдат постановени различни съдебни решения/ вкл. по искове по чл. 439 ГПК, основани на изтекла в изпълнителния процес погасителна давност/. Решението постановено между кредитора и един от солидарните длъжници не може да има значение на пресъдено нещо за останалите. Всеки от солидарните длъжници е самостоятелна страна и в изпълнителния процес и се намира в самостоятелно правоотношение със съдебния изпълнител, независимо от обединяващото ги обстоятелство, че предмет на изпълнителния процес е едно и също изпълняемо право. При осъдени при условията на пасивна солидарност длъжници може да се осъществи принудително изпълнение върху имуществено право само на единия. Съдът не кредитира като доказателство за доброволно плащане представената в открито съдебно заседание справка от трето неучастващо лице по дело – /фирма/, поради това, че освен твърденията в писмото, от представеният документ, който няма характеристиките на официален свидетелстващ документ, не се установява да е извършено плащане по вземането на банката, предемет на настоящото дело. Съобразявайки изложеното по-горе съдът счита, че предявеният отрицателен установителен иск на ищеца, че не съществува вземането спрямо него на ответника, като погасено поради изтичане на повече от 5-годишна давност /10.08.2018 г. до 17.10.2023 г./ тъй като в този период взискателят не е предприел изпълнително действие, с което да прекъсне давността, се явява основателен, поради което и следва да бъде уважен. Този извод се отнася, както за главницата, така и за вземанията за лихвите, които са безспорно установени с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК. В този смисъл съдът се придържа изцяло към най-актуалната практика на ВКС, отразена в Определение № 2542 от 18.09.2023 г. на ВКС по к.гр. д. № 4218/2022 г.; Определение № 1910 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. №4029/2022 г., III г. о., ГК; Определение № 831 от 25.04.2023 г. на ВКС по к. гр.д. № 3616/2022 г.; Решение № 50295 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. №1030/2022 г., IV г. о.; Решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г.на ВКС, III г. о. и др. В посочените съдебни актове на касационната инстанция е прието, че изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години /без значение колко кратка е била началната давност/. Заповедта за изпълнение, обаче замества съдебното решение като изпълнително основание. Заповедта за изпълнение се ползва със стабилитет, сходен по последици със силата на пресъдено нещо, за разлика от определението за изпълнителен лист по извънсъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.).Тя установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. След влизане в сила на заповедта за изпълнение длъжникът трябва да основе отрицателния си установителен иск на факти, които са настъпили след приключилото съдебно дирене пред последната инстанция, разгледала спора по същество (когато вземането е установено с влязло в сила решение), респ. на факти, които са настъпили след изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК (когато заповедта е влязла в сила поради неподаденото в срок или оттеглено възражение). Съдът по иска по чл. 439 ГПК е длъжен да следи за спазването на тези изисквания, а в решението да отчете, че от момента, в който заповедта е влязла в сила, започва да тече нова давност, която всякога е пет години (чл. 117, ал. 2 ЗЗД), независимо от характера на вземането. По разноските: От представения по делото договор за правна защита и съдействие се установява, че ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение съобразно договореното, а именно 2 600,00 лв., за което договорът служи за разписка за извършеното плащане. По делото е направено своевременно възражение за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение, като е поискано да бъде намалено до размера на минимума, предвиден в Наредба № 1/2004г. Институтът на чл. 78, ал. 5 от ГПК е насочен към установяване на социална справедливост и недопускане на злоупотреба с процесуално право, като не установява задължение на съда винаги да редуцира разноските и то до размера на абсолютния минимум. В случая, съобразно цената на предявените искове и при съобразяване чл. 7, а л . 2 от Наредба № 1/2004г., съгласно който възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 1, т. 3 от същата наредба, минималният размер на адвокатското възнаграждение в настоящия случай е 2031 лв. С оглед обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и е приключило в едно открито съдебно заседание, съдът определя за адекватни на естеството на извършените процесуални действия адвокатско възнаграждение в размер на 2031 лв. При този изход на спора с оглед основателността на исковата претенция на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени и разноски в размер на 725,05 лв., заплатена държавна такса. Воден от горното, Софийски районен съд, 154 състав